Мейв Бинчи
Молитва за обич (7)

Шеста глава

Вайълет така и не разбра защо се съгласиха Елизабет да завърши учебната година в манастирското училище. Дъщеря й пропусна Деня на победата, тържествата, пускането на електричеството, скъсването на черните завеси по прозорците и лудешката радост. Танците на американските войници с минаващите покрай тях момичета, пощурелите от щастие тълпи по Рийджънт стрийт и около Пикадили, клаксоните на автомобилите, песните и сълзите в очите на хората. Беше главозамайващ ден, ала Вайълет се чувстваше изоставена. При нея не се завръщаше победоносно мъж с военна униформа, който да й разказва за спечелените битки. Тя имаше само Джордж — още по-мрачен и нервен отпреди. Напоследък бе започнал да мърмори под носа си против мъжете с медали и ленти, които се връщаха в цивилния живот, готови за похвали и повишения в службата. Вайълет нямаше и дъщеря, която гордо да притиска до себе си, както правеха другите майки. Нямаше никого, когото да прегърне и да накара да запомни този ден до края на живота си. Елизабет имаше годишен изпит и пееше в някакъв концерт, като държеше лика на Дева Мария, и щеше да пътува чак през ваканцията — или поне така пишеше Айлийн в писмата си. Вайълет въздъхна с надеждата, че не бяха сгрешили, като изпратиха Елизабет в Ирландия по време на войната.

Вече не работеше в оръжейната фабрика. Имаше вероятност да започне работа в една цигарена фабрика. Недостигът на цигари беше толкова голям, че условията за работа бяха нечувани, а производството беше непрекъснато — по двадесет и четири часа. Ала Вайълет не искаше да работи. Едно беше да изпълни дълга си през войната, съвсем друго — да седи на скамейките във фабриката и да прави цигари наред със стотици други работнички. Някои от момичетата от оръжейната фабрика казаха, че ще опитат — всичко беше по-приемливо, отколкото да седиш по цял ден вкъщи или да чакаш на безкрайни опашки. Но Вайълет не беше съгласна с това. След всичките години, които бе прекарала по автобусите рано сутрин и късно вечер и в укритията, напрегнала взор и слух, тя мислеше, че заслужава отдих.

Пък и петнайсетгодишната й дъщеря се връщаше у дома.

Приятелят й, Хари Елтън, каза, че Вайълет трябвало да започне да си угажда. Той инстинктивно усещаше как се чувстват жените след тази дълга война — беше им тъпо, скучно и сиво. Нуждаеха се от малко… Ами, малко угаждане. Мистър Елтън беше чудесен. Винаги й носеше разни глупави дреболии като пакетче захар или чиле вълнена прежда. Вайълет малко се притесни, когато й подари четири чифта копринени чорапи. Приемеше ли ги, това означаваше, че и тя трябва да му даде нещо в замяна, колкото и малко да е то. Ала Хари Елтън се засмя и й каза, че само искал да я види усмихната. И тя ги взе и каза на Джордж, че раздали чорапи на всички във фабриката като допълнително възнаграждение.

Предупредиха хората от Отряда за помощ при въздушни нападения, че след един месец ще ги разпуснат, но Джордж прие това с нежелание. Той продължи да обикаля около постовете за наблюдение и първа помощ, както правеха още неколцина мъже. Те тъжно поклащаха глави. Какво безотговорно решение — да затворят станциите на метрото през нощта! Ами ако отново ги бомбардират? Можеше ли да се има доверие на германците? Как е възможно изобщо да се вярва някому по време на война? Джордж се притесняваше толкова дълго и мърмореше толкова често, че Вайълет започна да се чуди дали всъщност той няма право. В края на краищата, нали именно той стоеше по цели нощи навън. Може би знаеше за какво недоволства.

— Дърти глупаци — нямам предвид съпруга ти. Говоря за онези, които не искат да повярват, че войната е свършила — каза Хари Елтън. — Не могат да свикнат с мисълта, че всичко е зад гърба ни, а пред нас са смехът и развлеченията…

Вайълет винаги се чувстваше по-добре, когато разговаряше с Хари Елтън. Той често идваше в оръжейната фабрика. Монтираше радиоапарати и високоговорители, за да слушат музика по време на работа. Занимаваше се и с организацията на транспорта. Вечно вършеше нещо ново и различно. Хари Елтън хвалеше смелите момчета от армията, не говореше против тях като Джордж. Не се оплакваше, нито се оправдаваше, че не е бил на фронта. Непрекъснато и ентусиазирано следеше напредъка на съюзниците, като че ли викаше за местния футболен отбор. Хари Елтън караше всеки да се чувства добре. Вайълет беше доволна, че я харесва.

 

 

На Юстън имаше такъв шум и блъсканица, че Елизабет моментално се притесни, че нещо не е наред. Какво ли е събрало толкова много хора? Но после се сети за Кру и разбра, че големите железопътни гари обикновено са оживени. Навсякъде около нея се чуваха поздрави и приветствия. Група хора махаха с ръка на млада двойка, заминаваща на сватбено пътешествие. Шапчицата на булката беше килната застрашително на една страна, а тя махаше енергично, докато влакът се скри от поглед. Елизабет спря и сложи куфарите на земята. Обичаше да гледа сватби. Двете с Ешлинг ходеха до църквата, за да наблюдават булките и да ги обсъждат — почти винаги критично. Но нито една от тях не изглеждаше толкова обикновена като това момиче с вълнено моряшко костюмче и червена шапчица.

Елизабет остана доволна от това малко развлечение и тръгна към бариерата. Изпитваше страх. Боеше се, че родителите й може да не я искат, въпреки уверенията в писмата си, и че няма да има какво да си кажат.

Очакваше с безпокойство предстоящите дни и седмици. В Килгарет бяха гледали филмови прегледи за въздушните нападения над Лондон, но действителността беше доста по-различна. Сякаш всичко беше разрушено. Тя видя от влака цели жилищни блокове, чиито прозорци бяха заковани с дъски. На два пъти прочете надписи „Опасност — неизбухнала бомба“, които накараха сърцето й да подскочи. Но другите пътници й обясниха, че това вече не означава нищо, защото властите разчистват всички такива места. Изглеждаха съвсем безразлични.

Елизабет слезе на перона с тълпата. Чудеше се от коя ли страна е застанала майка й. Дали се е долепила до перилата, или се е качила на някоя товарна количка и се взира в слизащите? Или е закъсняла? Ами ако не е тук? Дали да се прибере у дома, в Кларънс Гардънс? Или да чака тук? Може би трябваше да почака.

Елизабет се усмихна на собствената си глупост и усмивката й стана още по-широка, като си представи какво казваше леля Айлийн. „Горката Елизабет, вечно се притеснява, много преди неприятностите да са се появили на хоризонта.“ И добавяше, че идеалното състояние на духа било нещо средно между това на Ешлинг и Елизабет, защото дъщеря й никога не забелязвала тревогите и отговорностите, дори когато била заобиколена от тях. Идеалното състояние на духа… Какъв смешен израз… И точно когато се усмихваше, Елизабет съзря очите на една жена, която също беше засмяна. Жена, много по-млада, отколкото си я спомняше. С лъскава руса коса, елегантен костюм и шапчица с три перца. Жената махаше с ръка и викаше:

— Елизабет! Елизабет!

Червилото й беше яркочервено.

Майка й.

Ухаеше приятно. Двете се прегърнаха непохватно и по бузите й полепна малко пудра. Известно време Елизабет не можа да пророни нито дума.

— Майко, сякаш си слязла от някаква реклама. Изглеждаш толкова млада и… всичко — успя да промълви най-сетне тя. — Мислех, че си се променила.

Вайълет се канеше да каже, че не може да повярва, че има толкова голяма дъщеря — с оформени малки гърди и тънка талия. Висока девойка, а не треперещо десетгодишно дете… Но остана поразена от комплимента, който тя й направи, засмя се звънливо и каза първото, което й дойде на ума. За съжаление, то беше критично.

— О, мила! Какво са направили с хубавата ти коса? С ножици за овце ли са я рязали? Трябва да се погрижим за нея преди всичко друго.

Тя взе един от куфарите на Елизабет и тръгна под лъчите на юнското слънце. Наоколо имаше предизборни плакати, от които Чърчил и Атли още търсеха подкрепата на хората. Елизабет беше очарована. В Килгарет разлепяха само обикновени обяви за танци, панаири или панихиди…

— Виж, майко — изкикоти се тя и посочи една голяма табела.

Вайълет погледна и се учуди какво толкова има.

— „Мълчете — слушат ви“… Това някаква шега ли е? — Гласът на Елизабет заглъхна: — „Наистина ли е необходимо да пътувате?“, „Внимавайте — врагът бди!“. Някои от плакатите бяха скъсани и се развяваха от вятъра. Други бяха по-нови и лъскави. Но майка й ги знаеше всичките. А Елизабет можеше да ги чете часове наред. Как биха се посмели с Ешлинг. Щяха да запомнят изразите и да ги декламират. Елизабет установи с тъга, че от сега нататък ще спи сама и няма да има с кого да си говори.

Ремонтът на сградите около гарата вече беше започнал, но на улиците още имаше отломки. Купчините развалини от двете страни на пътя разказаха на Елизабет много повече за бомбардировките, отколкото сто писма или филмови прегледи. Преди тук имаше жилищни блокове и офиси. Сега бяха останали само камъни. Отвсякъде стърчаха странни грозни парчета, вратите се люлееха на пантите.

Майка й обаче мина покрай всичко това съвсем спокойно, като се усмихваше нетърпеливо.

Качиха се на автобуса и Елизабет се опули, като видя жена кондуктор.

— Баща ти е много развълнуван, че се връщаш у дома — каза майка й. — Купил е яйца от чайки. Много са скъпи. Ще ги ядем довечера и ще празнуваме. А един много мил мой приятел, мистър Елтън, ни донесе истинска торта. Със захар и масло.

Елизабет погледна с обич майка си. Тя приличаше на момиче — много повече на Морийн и приятелките й, отколкото на леля Айлийн. Наистина беше красива. Тъмнозелената й жилетка беше с колан и дебели подплънки на раменете. Талията й беше изключително тънка. Елизабет докосна косата си. Беше я подстригала преди седмица в Килгарет при Мейзи ОʼРайли, която имаше фризьорски салон. Там ходеха само най-елегантните хора и леля Айлийн каза, че трябва да й направят хубава прическа преди да я изпратят в Англия. Струваше доста скъпо, но леля Айлийн й каза да не мисли за това — не можели да я върнат у дома в този вид. Ешлинг мяташе червеникавите си къдрици из фризьорския салон и обсъждаше надълго и нашироко и на висок глас какво биха направили елегантните хора, ако имаха нещастието да са родени с този ужасен цвят на косата. Това беше един от поредицата смешно-тъжни дни преди заминаването на Елизабет. Ешлинг повтори два пъти, че може би Елизабет трябва да се засели в Ирландия и да се откаже от намерението да се върне в Лондон. Леля Айлийн беше много нервна и отговори, че това е много егоистично и детинско предложение и че не иска да го чува отново.

Елизабет погледна през прозореца. Навсякъде имаше опашки и хора с униформи. Наистина на тълпи. Тя се замисли за Килгарет. Може би в момента леля Айлийн й пише писмо. Каза й, че известно време ще й пише всяка седмица и че Ешлинг ще обещае да й пише, но няма да го направи. Леля Айлийн не искаше да се зарича, че ще дойде в Лондон, но каза, че ще помисли по въпроса.

— Дете, може да промениш решението си, когато се прибереш — бе казала тя. — Не че няма да ме искаш, но ние имаме различен начин на живот. Не забравяй, че не беше разочарована, когато майка ти не дойде тук. Хората трябва да имат свой личен живот.

Майка й се усмихна.

— Не мога да ти опиша колко е хубаво, че отново си у дома — рече неочаквано тя. — Войната продължи прекалено дълго. Жалко, че не те видяхме как израстваш. Но си станала много хубава. Надявам се, че постъпих правилно…

— Там много ми хареса. Различно е, но всички бяха много мили с мен…

— Знам, все това повтаряше в писмата си. Хубаво пишеш. Баща ти и аз бяхме възхитени.

— Как е татко? — попита Елизабет и стисна юмруци така, че кокалчетата й чак щръкнаха.

— Много е добре, разбира се. Нали ти казах, че ни е купил яйца от чайка. Отдавна чака да се върнеш.

Вайълет отново се засмя и Елизабет изпита облекчение. Смехът на майка й не прозвуча коравосърдечно — баща й явно не я дразнеше. Елизабет стисна щастливо ръката на майка си.

— Чудесно е, че се върнах — рече тя.

 

 

От три месеца Джордж се вглеждаше в петнайсетгодишните момичета. Чудеше се дали Елизабет ще прилича на младата мис Елисън. Тя работеше при него в банката и беше малко по-голяма — на седемнайсет години. Той се надяваше Елизабет да не е усвоила много ирландски привички. На ирландците не можеше да се разчита и от тяхното безотговорно отношение към войната, за което бяха остро порицани от мистър Чърчил, от контрабандата и черния им пазар можеше да се съди, че са много нечестни и непочтени. Искаше му се да не бяха изпращали Елизабет там.

Разбира се, тя им бе писала редовно и приятелите на Вайълет явно се държаха много мило с нея. Бяха проявили забележителна щедрост за хора с малки доходи и голямо домочадие. Ала всичко това бе продължило прекалено дълго и той се чувстваше лишен от дъщеря си. Сега сигурно е голяма, глупава и се опитва да се държи като жена. Ще иска да говорят за филмови звезди и грим. Нямаше да може да разговаря с нея и да й обяснява разни неща. Тя нямаше да иска съвет от него или да вярва, че той знае всичко. Но така мислеха всички дъщери за бащите си.

Войната бе ограбила правата на всички. Отне му и съпругата. Вайълет дори не се интересуваше дали той диша, или не. През повечето време се държеше поносимо, но като че ли живееше на друга планета. Дори не го забелязваше. Ето какво бе направила войната с хора като Вайълет — лишила ги бе от нормалните им чувства към семейството и дома. Вайълет дори не готвеше и не се гордееше с онова, което бе купила от магазините като другите жени. Всички в банката говореха за купоните и дефицита и се шегуваха, че ако спреш да побъбриш с някой приятел на улицата, хората ще помислят, че има опашка за нещо и ще се наредят.

Но Вайълет не се интересуваше от тези неща. Тя четеше романи и от време навреме се срещаше с приятелките си от оръжейната фабрика. Отслабна — стана кожа и кости.

— Мисис Симпсън все казваше, че никога не можеш да станеш нито прекалено слаб, нито прекалено богат — смееше се тя, когато Джордж споменеше нещо по въпроса.

Дори не беше запланувала специално меню по случай завръщането на Елизабет. Ако Джордж не се беше измъкнал от работа вчера и не се бе наредил за яйца от чайка, щеше да има обичайния омлет или консерва осолено месо.

Надяваше се Елизабет да не е станала сдържана, но и да не се кикоти прекалено много. Надяваше се, че ще се зарадва, като го види, ще иска да разговарят и ще пита какво е мнението му за всичко. Искаше да й разкаже за войната — такава, каквато тя беше в действителност, а не от гледната точка на ирландците. Искаше да й покаже картите на света, които бе нарисувал. Армиите бяха оцветени в различни цветове. Тя щеше да го попита за тактиката и стратегията, той щеше да се замисли и да й отговори задълбочено.

Вратата се отвори и двете влязоха в къщата. Вайълет носеше единия куфар, а високото момиче с лъскавата руса коса държеше другия. Джордж се прокашля, докато отваряше вратата на коридора. Пред него стоеше висока русокоса непозната.

 

 

Леля Айлийн бе казала, че когато Елизабет се върне, Кларънс Гардънс сигурно ще й се стори по-малка. Така било с всеки. Къщите, в които живеели като деца, им се виждали огромни. Елизабет се засмя на тези думи, защото си спомняше Кларънс Гардънс много добре — синьо-бежовия килим, закачалката в коридора и голямата дневна, където седяха само в официални случаи. В нея имаше малки ъглови шкафчета с орнаменти. Следобед там седеше майка й, пишеше писма или четеше.

Колко странно — къщата не й се стори по-малка, а само стълбището и разстоянието от вратата до него. Елизабет си го спомняше като голям коридор, а всъщност той беше малък и тесен. Тя закачи небрежно палтото си и тръгна да разглежда къщата. Баща й влезе в кухнята преди нея.

Той се суетеше и докосваше разни неща като възрастна жена. Изглеждаше развълнуван, сякаш имаше гостенка. Което, разбира се, до известна степен беше вярно.

— Така — рече той и потри ръце. — Така-а…

— Много ми е приятно, че се върнах, татко — каза Елизабет.

— Господи — възкликна той и се усмихна щастливо.

— Липсвах ли ви? Сигурно е било малко пусто… Искам да кажа самотно и тихо. Без мен — добави тя, като търсеше най-подходящите думи, защото знаеше, че „пусто“ не е най-точната, без да е сигурна защо.

— О, разбира се, че ми липсваше… Едно дете, което расте в друга страна… Много странно… Необичайно…

— Да.

Искаше й се баща й да бе употребил по-силни думи.

— Е, често ви пишех — отбеляза Елизабет.

— Да, но не е същото.

Той се опитваше да се държи учтиво с нея, да й обясни колко много му е липсвала, но думите му прозвучаха така, сякаш се оплакваше.

— Ами, не аз започнах войната — рече с усмивка тя.

— О, не, ти се държа толкова добре, изобщо не се оплака през цялото време… Толкова весели писма — побърза да каже той.

— Ти не ми писа, татко. Много исках да ми пишеш.

— Аз не мога да пиша писма. Майка ти е специалистът в тази област вкъщи.

Елизабет се зачуди защо да не може да пише писма. Сигурно са го учили на това като всеки друг. Но не каза нищо.

— Беше толкова странно — продължи баща й. — И сега е странно, че се върна.

Той повтори като ехо мислите на Елизабет… Но тя предпочиташе да бе намерил по-приятна дума от „странно“…

— Да, ще трябва отново да свикнете с мен — рече тя. Надяваше се, че той ще се усмихне, когато я чуе да говори като възрастна.

Но той явно не долови шеговитата нотка в тона й.

Баща й, изглежда, изгаряше от желание да й достави удоволствие… Той махна с ръка към фурната.

— Довечера ще има специална вечеря… В твоя чест…

В тесния коридор майка й грижливо закачваше палтото й. Елизабет беше свикнала с навиците на семейство О’Конър, които оставяха връхните си дрехи, където им падне.

— Същото е както преди — отбеляза Елизабет.

Наистина й се виждаше чудно, че нямат нещо ново. Видя през прозореца, че градината се е променила, и си спомни, че майка й бе писала за нея. Елизабет влезе в голямата дневна, където беше хладно и миришеше на мухъл. Малкото бюро на майка й беше още там, но сега върху него бяха натрупани купища книги. В стаята беше влажно и Елизабет потрепери. Ленените покривки върху тъмночервения диван и креслата бяха намачкани. Дневната явно не беше използвана от отдавна.

Баща й стоеше зад нея.

— Може би трябва да пием чай тук в твоя чест — предложи той. Изгаряше от нетърпение да й достави удоволствие и бе изпълнен с надежда, че дъщеря му няма да се разочарова.

Елизабет пак потрепери.

— О, не, татко, да се върнем в кухнята. Там е велико.

— Е, не може да се каже, че е велико… — започна баща й.

— В Ирландия казват „велико“, когато имат предвид „хубаво“ — обясни тя.

— А какво казват, когато имат предвид „велико“? — попита Вайълет, която се появи зад тях.

— Мисля, че пак казват „велико“ — отговори Елизабет и тримата се разсмяха.

Наистина се почувства у дома.

 

 

Имаше толкова много неща, които трябваше да проумее и запомни. Вайълет, разбира се, й бе писала за купоните, дажбите и безкрайните опашки, но действителността беше толкова мизерна и окаяна, че беше отчайващо. Дори и да чакаше по цял ден на опашки, човек пак не можеше да си купи всичко необходимо. Често й казваха, че чакат по-нататъшни разпореждания, и добавяха по навик: „Не знаеш ли, че има война?“.

— Спомняш ли си Моника Харт? — попита Вайълет. — Бяхте съученички…

— Да — засмя се Елизабет. — Ешлинг и аз кръстихме нашето коте на нея. То вече е голяма черна котка. Сега Найем мисли, че е нейна, но тя дълго време беше на Ешлинг и на мен…

Вайълет долавяше замечтаните нотки в гласа на Елизабет, когато споменаваше всички онези странни имена в семейство О’Конър. Елизабет не каза нито веднъж, че й липсват, нито намекна, че е самотна. Но Вайълет разбираше, че промяната е огромна — Елизабет се бе върнала в къща, която беше тиха по цял ден, а бе живяла непрекъснато сред хора и посетители.

— Семейство Харт сега са ни почти съседи — продължи майка й. — Понякога виждам Моника да кара велосипеда си. Можете да станете приятелки. Ще бъде хубаво за теб, ако имаш приятелка.

— Да — съгласи се невъодушевено Елизабет.

— Моника учи в гимназията и ще ти разкаже как е там…

— Както кажеш — рече Елизабет.

Не искаше да се среща отново с властната Моника, която я щипеше в часовете при мис Джеймс. Учителката й била в болница — имала психично разстройство. Вайълет срещнала някой, който бил ходил при нея. Мис Джеймс пушела цигари, плетяла кошница и не искала да говори.

— Та така — завърши Вайълет.

Елизабет си беше вкъщи от пет дни. Беше доволна само да седи, да чете и да пише безкрайно писмо до Ирландия. Редеше се спокойно на опашки и след като разбра купонната система, помагаше много в пазаруването. Ала Вайълет искаше Елизабет да води нормален живот, а не да се държи като гостенка.

Моника вече не се налагаше толкова много — поне не проявяваше желание да щипе Елизабет. Беше вежлива и мълчалива, когато дойде на чай. Елизабет трябваше непрекъснато да й задава въпроси. Вайълет, изглежда, мислеше, че всичко върви успешно.

— Ще ви оставя да си поговорите за едно време — каза тя и си сложи шапката. — Трябва да се срещна с едни хора от оръжейната фабрика. Ще се поразходим с кола.

— Нима жените от оръжейната фабрика имат коли? — полюбопитства Моника.

— О, Моника, не се изненадвай от онова, което имат работничките днес — изчурулика Вайълет и излезе.

— Майка ти е като филмова звезда — отбеляза Моника.

— Да — сви рамене Елизабет.

Изведнъж си спомни, че бе казала на Ешлинг: „Ти имаш най-хубавата майка на света — толкова е силна“. А Ешлинг също бе свила рамене. Елизабет реши, че хората не оценяват както трябва собствените си майки.

— Как изглежда твоята майка? — попита Елизабет.

— Ами, нормално — отговори безпомощно Моника.

Елизабет въздъхна. Трудна работа. Леля Айлийн щеше да знае как да поддържа разговора, а Ешлинг би бъбрила весело за всичко, което я интересува, пък Моника можеше да участва или не — както желаеше.

Но Елизабет не можеше да прави нито едното, нито другото.

— Събираш ли марки? — попита отчаяно Елизабет.

— Не — отговори Моника.

— И аз — рече Елизабет.

Това им се видя смешно и те се смяха, докато ги заболя устата.

 

 

Моника беше много запалена по киното. Знаеше всички подробности за живота на филмовите звезди и изгаряше от нетърпение да разкаже всичко на Елизабет.

— Разбира се, ти беше далеч — казваше снизходително тя, като че ли Елизабет действително бе пропуснала да бъде част от холивудската сцена заради петте години, прекарани в Ирландия. Моника не искаше да обсъжда Шърли Темпъл, за чиято първа целувка на екрана сега се говореше толкова много. Тя беше за възрастните. Моника харесваше Дийна Дърбин, Хеда Ламар, Лана Търнър и Ава Гарднър. Възхищаваше се на Джуди Гарланд и Бет Дейвис, макар че не искаше да им подражава. Знаеше всичко за браковете им, любовните им истории и кои са бащите на децата им.

Моника предложи Елизабет да направи косата си като Вероника Лейк — да я пусне пред лицето си, но нищо не излезе. Русата, почти бяла коса изглеждаше странна и разрошена. Елизабет разглеждаше фотографиите на Кларк Гейбъл и се чудеше какво ли би изпитала, ако го целуне. Дали мустаците му ще погъделичкат носа й и ще я накарат да кихне?

— Предполагам, че ще бъде същото, ако целунеш който и да е с мустаци — заяви лекомислено Моника.

— Сигурно — съгласи се вяло Елизабет.

Чувстваше се абсолютна невежа в областта на киното. Нищо не знаеше и за целувките. Единственото й предимство беше, че идва от страна, където имаше изобилие. Там всеки ядеше до насита и нямаше опашки за нищо.

— Кажи ми пак какво ядяхте в неделя? — молеше я Моника.

Елизабет описа неделния обяд — супа и домашно приготвени содени питки. Сетне варено пиле с бял сос и бекон, картофи и зеле, сготвено в същата вода с бекона, за да има неговия вкус. Ябълкова торта със сметана. Понякога пиеха червена лимонада или мляко. Моника слушаше унесено, а устата й се изпълваше със слюнка.

— А чая? Разкажи ми за чая.

На Елизабет често й се искаше да не продължава да говори за храна, защото това караше всички да се чувстват онеправдани. Тя разказа на Моника за ябълковия сладкиш, който правеше Пеги, и че е като хляб, но с парченца ябълка и захар. И за черния пудинг.

— Сигурно са имали дебели връзки — каза завистливо Моника.

— Нямаха никакви връзки. Там нямаше война — това е всичко.

— Как да не е имало война? Навсякъде имаше война. Ами Еннискиллен? Там живеят ирландци, нали?

— Да, но това е другата част на Ирландия. В Северна Ирландия имаше война, но не и там, където бях аз. Нали затова отидох в Килгарет.

Моника не обърна внимание на обясненията й.

— Тук беше много забавно. Жалко, че те нямаше. Навсякъде беше пълно с известни личности. Те обикаляха насам-натам, за да поддържат духа на хората. Аз дори говорих със Сара Чърчил. Сигурно я знаеш. Тя е много прочута. Има великолепна червена коса.

Елизабет се замисли с тъга за Ешлинг, чието лице засилваше винаги когато някой кажеше нещо за великолепна червена коса. Как й се искаше да изрази с думи всичко, което чувстваше! Писмата й до Ешлинг бяха толкова скучни, а нейните — хладни и вяли. Ако не беше леля Айлийн, Елизабет би си помислила, че всички в Килгарет са я забравили.

 

 

Вайълет се чудеше дали да изпрати някакъв подарък на семейството на Айлийн, за да й благодари за всичко, което бяха направили за Елизабет, и обсъди това с Джордж.

— Но нали именно ти казваше, че едно дете изяжда съвсем малко и едва ли ще им се отрази на финансите — измърмори недоволно той. — Пък и откъде да им вземем подходящ подарък?

Вайълет се замисли.

— Те проявиха голяма щедрост. Купили й велосипед и преди да замине й казали да го продаде и да задържи парите, защото били нейни, а не техни. Купували са й и дрехи и бельо.

— Нали изпратихме пари за дрехи.

— Да, но недостатъчно. Айлийн ми писа, че купила на Елизабет ново зимно палто с парите, които изпратихме, но Елизабет ми каза, че получавала всичко, каквото купували и на другите деца, а Шон им давал пари за кино и други неща. Притеснявам се, че се отнесохме към това твърде нехайно.

— Нали им писа и им благодари? — попита намусено Джордж.

— Да, разбира се, но те са се грижили прекрасно за Елизабет. Тя е пораснала, ала изобщо не се е променила. Знаеш ли, че е щяла да бъде в класа на шестнайсетгодишните? Много по-напреднала, отколкото очаквахме.

— Доста е чела — каза доволно Джордж и се засмя. — Вчера ми каза, че двете с Айлийн нощем четели Уилки Колинс. Едната светела с фенерче, а другата четяла на глас.

Вайълет също се усмихна.

— Мисля, че не се чувства самотна, но няма да е лошо да поддържаме връзка с тях. Неприятното е, че няма какво да им купим. А те могат. Чудя се дали го съзнават?

— Защо не им пишеш пак, че когато премахнат купонната система, ще им изпратим подаръци от признателност.

— Трябва да го напиша тактично — помисли на глас Вайълет.

Айлийн беше горда и упорита. Държеше на своето и човек трябваше да бъде много внимателен, за да не я обиди.

— Елизабет много обича Айлийн. Макар че не говори много за съпруга й — рече Джордж.

— Предполагам, че е бил зает и не се е навъртал много вкъщи. Той е много трудолюбив. Недодялан, но енергичен.

— Не е като някои други, които познаваш, а?

Вайълет го погледна.

— О, Джордж, скъпи — каза нежно тя. — Изобщо не съм мислила да го сравнявам с теб. Ти си също много енергичен, когато искаш… Или ако двамата поискаме. Не исках да кажа нищо лошо за теб. Наистина е така.

Джордж беше и изненадан, и доволен. Изръмжа нещо и я остави да седи зад бюрото си. Вайълет реши да попита Хари Елтън какво мисли по въпроса. Хари винаги знаеше какво точно да направи. Имаше нюх към тези неща.

 

 

Хари действително бе помислил, когато се срещнаха с Вайълет в събота да пийнат по нещо край реката.

— Да се отнесем към това като към сериозен държавен проблем — засмя се той.

Радваше се, че Уинстън Чърчил бе претърпял поражение на изборите преди месец. Лейбъристите бяха обещали да построят пет милиона жилища и сега властта беше в техни ръце. Хари беше оптимистично настроен за това, както и за всичко останало.

— Да съжалявам за Чърчил ли? Никога. Той беше един изкуфял дъртак, само ни хвърляше пясък в очите. Сега се нуждаем от къщи и работа.

Той приемаше всичко, което казваше Вайълет, за важно и заслужаващо обсъждане. Хари Елтън никога не ръмжеше недоволно. Вероятно не знаеше как да го прави.

 

 

Класните стаи почти не приличаха на стаите в манастирското училище. Тези имаха по-големи и по-хубави черни дъски и географски карти на стената, но вътре нямаше статуи, нито религиозни картини и малки олтари на Светото сърце или Малкото цвете, за които учениците се грижеха подред. На Елизабет й се видя малко странно, че часовете не започват с молитва. Всеки път я чакаше, после засрамена бързо сядаше.

— Искаш да кажеш, че се молят преди всеки час? — изуми се Моника.

— Ами, да. По една кратка молитва.

— И преди математиката и историята?

— Да, само по една бърза молитва.

— За какво?

— За някоя болна монахиня или за лека смърт, или за покръстването на Китай… — отговори Елизабет. Чувстваше, че не може да обясни как стояха нещата в метоха.

Миризмата на тебешир и дезинфекционни препарати в дългите кремави коридори й напомняха повече за болница, отколкото за училище. Те бяха съвсем различни от окадените с тамян коридори в метоха и параклиса, където се отбиваха почти всеки ден, за да се молят сестрата да не поиска есетата им по история или да знаят отговорите, ако пристигне епископът и им зададе въпроси по вероучение.

— А онази Ешлинг — по-умна или по-глупава беше от теб? — попита Моника, докато се връщаха от училище.

Моника много искаше да я пуснат в западната част на Лондон, за да види тълпите и как кралското семейство отива на представление. То щеше да бъде първото от седем години насам. Майка й беше съгласна, но само при условие че напреднеше в учението, затова сега интересът й към учебната работа се повиши.

— Ешлинг е много по-умна, но е много… Знам ли… Монахините казваха, че е мързелива и нехайна. Но аз мисля, че се отегчаваше… Нямаше време за учене. То пречеше на развлеченията…

— А получаваше ли по-високи оценки от теб?

Моника беше много разтревожена от успеха на Елизабет в училище. Годините, прекарани в чуждата страна, не й бяха попречили. Всъщност тя беше дори напреднала. Търпеливата работа на сестра Катерин по математика бе дала резултат. А и седмичните й контролни по география и граматика бяха най-добрите. По история и френски не беше толкова силна, но Елизабет беше на мнение, че трябва да пише всичките си домашни, да учи редовно уроците си и да изпълнява всичко, което кажат учителите.

— Ешлинг би могла да бъде отличничка по всичко, ако се опита. Понякога се обзалагахме. Ако си научеше по всичко, аз слизах долу и приготвях нощни угощения. Леля Айлийн нямаше нищо против, ако аз ходя в кухнята за храна, но все повтаряше, че Ешлинг не я бива за нищо.

Моника вървеше намусена и подритваше купищата листа в канавката.

— Не знам какво разбира майка ми под напредък в учението. Вече знам повече от нея. Как ще разбере дали съм напреднала?

— Мисля, че трябва да те види да учиш. Изваждай по-често учебниците, а не списанията. Така ще види, че напредваш.

Моника се изсмя.

— О, каква си хитруша, Елизабет Уайт!… Винаги съм мислила, че много те бива. Но само се преструваш…

Елизабет не се разсърди.

— Не, аз уча усилено, нямам какво друго да правя. А и в Килгарет учех много, защото не исках да излагам леля Айлийн. Но Ешлинг все се преструваше, че учи, и така се измъкваше… Много се смеехме.

— Това не е лошо — каза мрачно Моника. — Много хора обичат да се смеят.

Елизабет изведнъж се сети как майка й отмята глава назад. Винаги изглеждаше по-млада и щастлива, когато се смееше. Напоследък това, изглежда, й се случваше често. А Ешлинг съвсем не оценяваше онова, което правеше леля Айлийн. Не беше ли странно, че някои хора не заслужаваха майките си? Или дъщерите си.

 

 

През декември съобщиха добрата вест, че съдържанието на говеждо месо в кренвиршите ще бъде повишено от трийсет и седем на четирийсет процента.

— Не е много — отбеляза Елизабет, докато отиваха на една от съботните си разходки.

— О, трябваше да опиташ кренвиршите, когато недостигът беше най-голям — рече баща й.

Той обичаше да й разказва за нещата, които тя не знаеше.

Двамата свикнаха да се разхождат всяка събота. Джордж й показваше бомбардираните сгради и обречените постройки и улици, които бяха напълно разрушени. Истински списък от скръб и разруха. Разказваше й за разни познати. В спомените му нямаше нито една забавна случка. Но и нищо драматично. А чичо Шон помнеше юначни мъже и смели момци. Баща й не знаеше истории за прояви на състрадание, нито за отзивчивост между хората, за каквито си спомняше леля Айлийн… За Джордж всичко беше поражение, пропуснати възможности и погрешно изтълкувани добри дела.

— Наистина е било ужасно, татко — каза Елизабет, докато вървяха по улицата.

Следобедът беше мрачен и мисълта за топла супа в уютната кухня й се стори приятна. Майка й може би също се бе върнала. Всяка събота тя ходеше на среща с приятелките си от оръжейната фабрика, което предоставяше на Елизабет удобна възможност да се разходи с баща си. С татко. Понякога го наричаше „татко“ и на него това му харесваше. Така се обръщаха децата към чичо Шон. Толкова се смееха, когато Елизабет споменеше „майка ми“ или „баща ми“. Сякаш бяха някакви странни обръщения.

Но Елизабет чувстваше, че никога не може да каже на Вайълет „маминко“ или „майче“. Така наричаха по-закръглените и възрастни жени. Тя й казваше „майко“ — или никак.

— Вероятно майка се е прибрала — рече Елизабет в опит да развесели баща си.

Лицето му беше помръкнало. Разказваше й поредната тъжна история.

— Не, тя ще ходи на друго място. Ще има среща на всички работници от оръжейната фабрика… В някакъв хотел. Каза, че ще отиде направо там.

— О — каза само Елизабет.

Всъщност й беше почти все едно. И без това вечерта щеше да чете, а сетне да слуша радиопиеса, да хапва препечени филии със сардини и да пие какао. Тази сутрин майка й бе прала и дрехите щяха да се сушат пред камината. Трябваше да седнат по-близо до огъня, за да се греят.

— Може да поиграем на дама — предложи Джордж.

Според Елизабет това беше скучна игра. Искаше й се баща й да може да играе шах. Ала той каза, че шахът и бриджът са за интелектуалци. Как да го убеди, че й бе отнело само половин час да научи фигурите и ходовете. Запомни ги за цял живот. Двете с Ешлинг играеха шах, но Ешлинг беше изключително нетърпелива, не се интересуваше от стратегия и тактика, а само взимаше безмилостно фигурите, докато на дъската не останеше нищо. Елизабет играеше и с Донал — от вежливост, защото него изобщо не го биваше. Донал изпадаше в ужасни положения, без да преценява какво ще стане. Но Елизабет искаше да му достави удоволствие. Сега също доставяше удоволствие на баща си, като играеше с него на дама. Зачуди се дали леля Айлийн би я погалила по главата и би казала, че е добро дете, ако я видеше, че играе на дама с баща си.

 

 

Радиопиесата се оказа историческа и баща й каза, че не можел да търпи тези отживелици. Затова, след като изядоха сардините, той донесе дъската за дама и попита угрижено:

— Да се редуваме ли да играем с черните пулове?

— Нямаш ли нищо против, че майка излиза с мистър Елтън и хората от оръжейната фабрика, татко? — попита Елизабет.

Баща й се изуми.

— Да имам нещо против ли? Защо? Тя не излиза само с мистър Елтън… ще се събират всички.

— Знам, татко, но това е единственото, което доставя удоволствие на майка. Не искаш ли тя да предпочита да е вкъщи, с нас?

— Господи, какво говориш? Разбира се, че майка ти обича да е вкъщи с нас. Тази вечер отиде на празненство. Само една вечер, а ти започваш да говориш, че вечно я няма.

Елизабет сведе поглед. Почувства, че е отишла твърде далеч, но нямаше смисъл да повтаря едно и също. Той щеше да продължи да я пита какво иска да каже и да я успокоява с изтъркани фрази, сякаш от много повтаряне те се превръщаха в истина.

— Тя има право да излезе поне една вечер. Работи много през войната. Естествено, че ще й бъде приятно да се среща с приятелките си и да разговарят за миналото…

Елизабет стисна зъби.

— Знаеш какво имам предвид, татко. Сигурно си забелязал, че само половината внимание на майка е насочено съм нас… Всъщност тя не мисли за теб и мен. Да, татко, така е. Не й създаваме достатъчно развлечения. Ние сме скучни, не се смеем, не се шегуваме. Аз си чета учебниците, ти — вестника, аз от време навреме питам: „Какво каза?“, а ти — „Какво?“, когато тя каже нещо. У нас няма… знам ли… Няма никаква тръпка.

Елизабет млъкна. Той не каза нищо. Лицето му леко се раздвижи: като че ли се канеше да проговори, но се бе уплашил да не се разплаче.

„Моля те, Господи, да не плаче. Моля те, Господи, да не съм го накарала да се разплаче.“

— Ами… виж сега… — измънка Джордж.

„О, Господи, никога вече няма да говоря за това. Толкова съжалявам, Господи“, молеше се Елизабет. Представи си статуята на Светото сърце в Килгарет, пред която Ешлинг затваряше очи и казваше: „Моля те, мило Свето сърце, ще ти дам, каквото поискаш, само да не правим днес контролно в училище“.

— Не, ти имаш право. У мен няма тръпка. Никога не е имало. Но майка ти винаги е знаела това. Не съм я подвел. Тя иска сигурност и безопасно убежище, но иска и развлечения… И онова, което наричаш тръпка. Всеки си е такъв, какъвто е… Разбираш ли? Някои от нас работят много, може да им се има доверие. Те се грижат за домашното огнище, а други — за развлеченията и тръпката. Такъв е светът. Разбра ли?

— Да, татко — прошепна Елизабет. — Разбирам.

— Не, не е необходимо да се извиняваш — продължи той, без да забележи, че тя не го е направила. — Не, ти имаш право, като казваш тези неща. Хората трябва да са откровени. Ти си много добро момиче, Елизабет. Ти си голяма радост за мен и за майка си. Често си говорим с нея колко ни е провървяло, че имаме такова отговорно дете. Не мисли, че не те оценяваме.

Гласът му потрепери. Елизабет реши да прекъсне този разговор.

— Е, не съм чак толкова добра — рече тя. — Хайде, аз ще играя с черните първа. Да започваме.

 

 

За Коледа имаше подарък от всеки член на семейство О’Конър. Барета, изплетена от Пеги, картички с религиозни сюжети от четири от монахините, календар от сестра Катерин и пет-шест честитки от разни хора от града.

Елизабет остана смаяна, докато разопаковаше подаръците.

— Виж, майко, това е от Еймон. Представяш ли си — изпратил ми е картичка и две шноли с пеперуди. Не са ли прекрасни, майко! Представяш ли си Еймон да направи всичко това? Мислиш ли, че е влязъл сам в магазина и ги е купил от мисис Макалистър? О, не, не може да го е направил. Сигурно ги е купила леля Айлийн.

Вайълет седеше до масата и й помагаше да отваря пакетите, като приглаждаше опаковките и развързваше канапа.

— О, колко са безвкусни… Но все пак много мило от тяхна страна. Еймон беше онзи болнавият, инвалидът?

— Не, майко, болният е Донал. Еймон е най-големият син сега. Нали ти казах, че той ще работи в магазина при чичо Шон. Той е почти на седемнайсет години…

На всяка картичка беше написано по нещо. И писмото от Ешлинг беше от цели шест страници. Елизабет го пъхна в джоба си и го прочете по-късно.

— Картичките са много… набожни — отбеляза Вайълет.

— Ами, там е така по Коледа… Слагат ясли и слама…

Елизабет изпита чувство за вина, че бе загубила толкова лесно вярата си в Бога, след като се бе върнала в Англия. Тя намери най-близката католическа църква и влезе вътре, но там беше студено, влажно и много неуютно. Ала беше сигурна, че Бог (както и класът на Ешлинг в училище) ще разберат и ще погледнат на това като на временен пропуск. По-късно Елизабет отново щеше да се заеме с този въпрос.

— А това какво е?

От колета изпадна картичка с детски почерк.

— Това е от Найем. Тя е много сладка, майко. На шест години е. Ти не можеше ли да имаш повече деца, след като роди мен, или не искаше? Или просто не сте имали късмет.

— Колко си смешна, миличка! Ами, да, получиха се усложнения и това означаваше, че не можеше да имаш сестра.

— Но ти не си престанала да спиш в едно легло с татко, нали? Искам да кажа, можеше ли още…

Елизабет млъкна, защото не знаеше как да се изрази.

Вайълет изглеждаше стъписана.

— Айлийн ми писа, че ти е… обяснила всичко… За нещата от живота. Казала ви е на двете с Ешлинг… И доколкото разбрах, ти си схванала. Но сега не съм сигурна.

— Какво не съм схванала? — поиска да узнае Елизабет.

— Елизабет, аз съм за откровеността, но има неща, за които човек не пита. Хората не говорят за тях. Те са много интимни, само между мъжа и жената. Айлийн не ти е разказвала какво прави, нали?

— Но с леля Айлийн беше различно, майко — каза замислено Елизабет. — Искам да кажа, всички знаеха, че тя и чичо Шон се обичат. Въпреки нещата, които си казваха, те явно бяха много привързани един към друг…

Гласът й постепенно заглъхна отново, когато видя лицето на майка си.

Вайълет не каза нищо.

— О, майко, какво толкова казах? — извика поразена Елизабет.

— Нищо, мила — отговори Вайълет и стана. — Съвсем нищо. В Килгарет знаят ли, че тук има война и не можем да им намерим подаръци?

Гласът й трепереше.

— Знаят, разбира се — отговори Елизабет.

Преди няколко седмици тя бе изпратила писмо, в което сложи картички и пет лири. Молеше леля Айлийн да купи подаръци от мисис Макалистър.

— Добре тогава — каза бързо Вайълет.

— Майко, нямах предвид…

— Събери тези неща и ги подреди, мила — рече Вайълет и излезе от стаята.

Приличаше на героиня от филм — дълбоко наскърбена героиня, която не иска хората да разберат това.

Мила Елизабет,

Това би трябвало да е весело Коледно писмо, но никога не съм изпитвала такава досада през живота си. Мама каза, че трябва да ти съобщя новините, но, честно казано, няма какво да ти разказвам. Тук е толкова скучно. Изглеждам ужасно, много съм грозна. Няма какво да правя и всички са в лошо настроение. Сестра Катерин е същински дявол. Знам, че не искаш да чуваш нито дума против нея и че си й любимка, защото разбираш онези ужасни неща за пристигащи на гарата влакове с перон, дълъг осемстотин метра… Но тя направо ще ме довърши. Дойде в магазина. Представяш ли си? Една монахиня да извърви целия този път, за да говори с мама. Казала й, че трябва да ме отпишат от училището, защото преча на другите и им оказвам лошо влияние. Даде ми една последна възможност. Не е честно. Не провалям тъпите й часове повече от другите момичета. Но тя не ме обича и ме забелязва лесно заради косата ми. Много искам да си тук. Ти убеждаваше всички да не приемат нещата толкова сериозно. Последна възможност — каза го така, сякаш ми върши някаква услуга. Щяла да ме вземе пак следващия срок, но щяла да ме дебне като ястреб. И кое ще му е по-различното? И без това ме дебне така. Много искам да дойдеш за Коледа и да ни развеселиш. Когато си тук, не се караме толкова много, но може би напоследък се караме много повече и ще продължим така, дори и да се върнеш. Така мисля. След като злобната гадна сестра Катерин си тръгна, мама каза, че ти имаш правилно отношение към учението — навеждащ глава и работиш. Искам и аз да мога да го правя. Да наведа глава. Само че е толкова безсмислено и безполезно. Морийн ходи с онзи тъпанар Брендан Дейли. Нали го помниш? Той живее в къщата край реката — онази с огромния порутен обор, покрай който минавахме с велосипедите на път за училище. Работи в някаква фирма за хранителни продукти, запознали се с Морийн на танци и сега излизат заедно. Представяш ли си да отидеш чак в Дъблин, да си имаш собствен живот и да се срещаш с някой от Килгарет! Джоани и аз мислим, че когато се махнем оттук и тръгнем по широкия свят, първият въпрос, който ще задаваме на всеки, ще бъде: „Ти от Килгарет ли си?“. Така няма да има опасност да си паднем по някой местен. Морийн се държи глупаво и само се кикоти. Вика му „моя Брендан“. Ще умреш от смях, ако я чуеш. Татко я попита дали ще получи пръстен за Коледа, а тя се вкисна и отговори, че е на двайсет и една години и може да прави каквото си иска. Татко каза, че е задал само един учтив въпрос и когато Морийн се разциври, мама рече на татко, че трябва да е по-внимателен, защото Морийн явно се надява да получи пръстен, но не иска да знаем това, в случай че не стане. Представяш ли си да се омъжи за Брендан Дейли с неговите отвратителни стърчащи зъби! Да спи в едно легло с него и да бъдат заедно до края на живота си! Джоани мисли, че това е много смешно и казва, че Брендан ми е зет, и когато отиваме на училище, пита: „Ще минем ли покрай обора на зет ти?“. Много е забавна. Променила се е от миналата година. Станала е по-жизнена. Много ми е смешно, когато в писмата си споменаваш Моника. Все се сещам за котката. Не съм чувала някое момиче да се казва Моника. Когато ми писа, че си ходила на „Кратка среща“ с Моника, аз си помислих, че си завела някоя котка на кино. И аз го гледах. Тук го прожектираха три вечери подред преди две седмици. Всички, освен мен плакаха. Глупаво беше, че не избягаха. Искам да кажа, че в Англия това е възможно — има разводи, не е против религията. Нямаше смисъл да останат с ужасните си съпруг и съпруга, освен заради сюжетната линия. Казах това на мама, а тя рече, че в бъдеще ще науча много неща за лоялността и дадените обещания. Каквото и да кажа, все ми отговарят, че още имам много да уча. Имам ужасни пъпки по челото и брадичката. Джоани казва, че не се виждат много, но когато попитах Еймон, той рече, че били като фарове и ако някой се изгубел, можел да си намери пътя по червенината на лицето ми. Можеш ли да измислиш поне едно весело нещо, за което да ми пишеш? Като например че ще дойдеш тук или че ще се върнеш и ще останеш да живееш тук. Или какво да направя, за да се отърва от онази гадна, проклета, смахната сестра Катерин? Весела Коледа на всички ви. Не можахме да се нарадваме на снимката с майка ти. Мама я сложи на нощното шкафче в спалнята си. Майка ти наистина е красавица. Като от конкурсите. Разбираш ли се с нея? Сигурно е странно да се върнеш и да намериш нова майка.

С обич, твоя нещастна Ешлинг

Майка й се разболя от грип точно преди Коледа. Лекарят дойде и каза, че трябвало да позаякне, защото била станала кожа и кости. Джордж и Елизабет се опитаха да му опишат с какво се храни. Вайълет не ядеше хляб, нито картофи или сладкиши. Взимаше си само по една хапка. Изглеждаше много бледа и отпаднала.

— Съжалявам, че ви причинявам такива неприятности — повтаряше Вайълет.

Джордж и Елизабет се приготвяха за Коледа отдавна — правеха хартиени украшения за елхата, събираха чемшир и бръшлян от парка, разучаваха рецепти за нови пуншове. Ала сега майка й беше болна и всичко беше напразно. Тя отказа да пренесат леглото й долу, макар че там в камината гореше огън.

— Дума да не става — възрази с отпаднал глас тя. — Само инвалидите и възрастните хора лежат в дневната. Ще остана тук, докато ми мине.

Елизабет предложи да изчистят комина в спалнята и да запалят камината там, но майка й не искаше и да чуе. Тя си бе сложила ръкавици и две шишета с топла вода до кръста и това й беше достатъчно. Лежеше, без да се оплаква, с разпиляна по възглавницата коса. Джордж изобщо не беше в състояние да се справи с положението. Само стоеше в спалнята, кършеше ръце и питаше:

— Вайълет, какво можем да направим?

Казваше го с такъв приглушен и гробовен глас, че търпението на Вайълет явно се изчерпваше. Слезеше ли долу, той започваше да хули безсмислено всичко — от наложената им диета до дефицита през войната и че майка й настивала, когато се срещала с приятелките си от оръжейната фабрика.

Майката на Моника научи Елизабет да прави бульони, горещи напитки и студени компреси и да храни болната, без да я задави или да наводни леглото. На Бъдни вечер лекарят ги увери, че няма опасност от пневмония и че Вайълет постепенно ще възвърне предишната си жизненост. Елизабет се зарадва, като чу това, и се ядоса на баща си, който още мърмореше недоволно, че лекарите били всезнайковци, но не можели да направят нищо, когато се наложело да приложат знанията си на практика.

— Татко, никога ли не виждаш нищо хубаво? Никога ли не вярваш, че нещата ще се оправят? — сопна му се тя.

— Не — отговори той.

— Но така е ужасно да се живее!

— От собствен опит знам, че светлините в края на тунела обикновено винаги угасват.

Елизабет се замисли за предишната Коледа, когато правеше чай за леля Айлийн. А после тръгнаха в ранното утро, още по здрач, по снега на литургия и поздравяваха всеки срещнат по пътя, и тя беше изпълнена с радостни очаквания за предстоящия ден. Малката Найем падна и нарани коляното си. Всички я обградиха с внимание, почистваха раната с бели кърпи, занесоха детето до уличната лампа, за да видят как е кракът й, но Найем — по-скоро от страх, отколкото от болка — не спря да реве.

— О, Найем, спри да плачеш, за бога — каза Ешлинг. — Няма да ти падне кракът. Не разваляй Коледата.

— Никой не може да развали Коледа — рече Донал.

Айлийн бе взела петгодишното момиченце на ръце.

— Превържи раната, Шон — рече бързо тя. — Горката Найем! Но Донал има право — нищо не може да развали Коледата.

Ръката на майка й беше много тънка. Супената лъжица между пръстите й изглеждаше огромна и тежка.

— Съжалявам, че прекарваш толкова ужасна Коледа, мила — каза тя на Елизабет.

Елизабет седеше и гледаше дали Вайълет ще изяде всичко.

— Никой не може да развали Коледата — каза тя замислено.

Вайълет я погледна. В думите на Елизабет нямаше нито следа от ирония.

Долу Джордж се ядосваше на влажните дърва, които не искаха да пламнат.

По бледото лице на Вайълет се застинаха сълзи.

— Какъв ужас! — захлипа тя. — Изобщо не трябваше да бъде така. Ужасно е…

— Майко, всичко ще се оправи.

Елизабет се смути, като видя как раменете на майка й потреперват, и затвори вратата с крак, за да не ги чуе баща й и да влоши нещата.

— Не, всичко тръгна зле. Няма никакъв смисъл. Много съжалявам, но не знам какво мога да направя… Сторих всичко възможно, но не съм някаква смирена домакиня… Не мога да чистя къщата и да готвя за нищо…

— Но, майко, не е за нищо, нали е за нас — извика Елизабет. — И ние сме ти много благодарни, и когато оздравееш, ще ти помагаме много повече. Тъкмо казвах на татко, че не правим достатъчно за теб…

Вайълет я погледна с плувналите си в сълзи очи.

— Ти още не разбираш, никога няма да разбереш. Господи, какъв ужас…

Тя се обърна на другата страна и Елизабет реши да не я принуждава да пие повече бульон. Остана още малко при нея, но майка й не каза нищо. Дишането й постепенно се успокои и тя заспа. Или поне се престори, че спи. Елизабет се измъкна тихо от спалнята.

Баща й приличаше на голямо нетърпеливо куче — беше клекнал пред камината и разпалваше огъня, като вееше с вестник.

— Как е тя? — попита шепнешком той.

Елизабет се поколеба, после отговори.

— Добре е, татко. Заспа.

Приближи се до кухненската маса, приготвена за празнична трапеза. На нея имаше картички с нарисувани червеношийки с чемшир в човките, както и три саморъчно направени фигурки на Дядо Коледа, клонки бръшлян и зеленина. Елизабет седна и погледна чинията с осолено месо и трите парчета пилешко. Беше чакала няколко часа, за да ги купи.

Почувства се на петдесет години.

Мила Ешлинг,

Исках да ти пиша по-рано, но всичко тук е толкова объркано и ужасно, че все мислех за това. Първо за теб — спомняш ли си как се измъкваше от всичко, като се преструваше на заета? По-рано този номер минаваше, защо да не мине и сега? Има ли смисъл да казваш на сестра Катерин, че искаш примирие? Пък и защо наистина не направиш онова, което искат от теб, и да забравиш за всичко друго, освен за учението през двата срока? Тогава ще станеш първенец в класа, те ще бъдат доволни и ще те оставят на мира. Мисля, че номерата вече не минават. Може би вече сме прекалено големи, за да се измъкваме от работа, а вероятно монахините се безпокоят за резултатите от изпитите. На твое място аз бих сключила примирие с дъртата Катерин. Честно казано, тя е свястна, но ти не искаш да проумееш това. Тя е много самотна и много по-възрастна от другите монахини. Живее само за учениците и би била много доволна, ако си поговорите на четири очи. Ала предполагам, че ти нямаш такова желание. В такъв случай остава последното решение на въпроса — да се скъсаш от учене, както казват. Гледай на това като на състезание. Докажи им, че мнението им за теб е било погрешно. Сигурна съм, че можеш да ги удариш в земята. Моника (не котката) ме разпитва за теб и аз й казах, че ти си най-умната в училище, а тя не повярва, защото мисли, че аз съм по-умна. А аз не съм — само си запушвам ушите и уча. Моля те, пиши ми какво става. Много искам да ми пишеш всеки ден. И аз бих искала да ти пиша всеки ден. Понякога ми се струва, че всичко беше толкова отдавна и докато четях писмото ти за Морийн и Брендан Дейли — разбира се, че го помня, ужасен е — си представях всичко. Сгодиха ли се? Мисля, че трябва да бъдем учтиви и да не говорим лоши неща за тях, защото той може да й стане съпруг. И все пак, не е ли странно, че го харесва? Морийн би имала всеки… Продължавам да бръщолевя за Морийн, защото ми се иска да не ти разказвам за себе си. Вкъщи всичко е ужасно. Майка се разболя по Коледа. На легло е от десет дни. Настинала е, няма никакви сили и само лежи. Прилича на призрак. Но непрекъснато се тревожи за нещо и аз мисля, че е решила да ни напусне и да отиде другаде. Само че, много те моля, не казвай на леля Айлийн, защото може да греша и всичко да се дължи на болестта й. Ала тя постоянно се оплаква, че нищо не е наред. Като че ли нещо е приключило. Мисля, че татко също се досеща, но не иска да го признае. Винаги когато предложа да направим нещо заедно — да развеселим майка например, той пита защо. Само да знаеш колко е ужасно! И двамата обикалят из къщи и непрекъснато се извиняват, ако влязат в една стая. Не, не се смей, точно така е. В Килгарет такова нещо е невъзможно. Там всеки влиза и излиза от стаите, но тук сме само тримата и аз седя и чета, като се преструвам, че не ги наблюдавам. Би ли се помолила всичко да се оправи? Мисля, че трябва да знаеш, че аз позагубих вяра в Бога. Всъщност не съм сигурна дали някога истински съм вярвала, тъй като не съм получила първо причастие и не съм се изповядала. Но колкото и вяра да съм имала, сега тя се е изпарила. Само се моли майка да не замине с мистър Елтън и накарай целия клас да се моли. Знам, че няма да кажеш на никого точно за какво. Мистър Елтън е много приятен, той купи онази тъпа картичка, подаръка за вас, и вечно се смее и се шегува. Сега, когато майка се пооправи, тя често се среща с него и аз се страхувам, че двамата мислят да отидат някъде заедно. Понякога, когато се върна от училище, на масата има бележка от майка, в която тя пише, че може да закъснее. Боя се да я прочета, в случай че пише нещо по-лошо. Възможно е да греша. Спомняш ли си, когато всички помислиха, че Еймон се е удавил в реката, а той се прибрал у дома по друг път? Ето, такъв е страхът, който ме измъчва сега.

С обич, Елизабет

Хари каза, че е безсмислено да се лъже, че няма нищо лошо хората да се влюбят и че Вайълет трябва да разсее заблудата, като им каже истината. Да обясни честно и откровено на Джордж и Елизабет. Да ги убеди, че не е необходимо да се чувстват обидени или виновни.

Но Вайълет не мислеше, че ще е толкова лесно. Съпругата на Хари отдавна се бе разделила с него и живееше в западната част на Англия с новия си съпруг. Тя не беше проблем. Хари нямаше деца. Щял да бъде много доволен, ако Елизабет отидела при него. Бил започнал нова работа. Апартаментът им щял да бъде наблизо, щяло да има място и за момичето.

Вайълет реши да им каже в деня преди Елизабет да навърши шестнайсет години. Знаеше, че и двамата са усетили какво става. Майските лъчи падаха върху масата и върху тънките й ръце.

Джордж мълчеше и седеше с наведена глава.

— Джордж, моля те, кажи нещо — примоли се Вайълет.

— Какво да кажа? Ти вече си решила.

— Татко, не позволявай това да се случи. Кажи нещо да покажеш на майка, че искаш тя да остане — молеше го Елизабет.

— Майка ти знае, че искам да остане — рече Джордж.

— О, не бъди толкова безсилен, татко, направи нещо! — извика Елизабет.

Джордж вдигна глава.

— Защо все аз съм безсилният? Защо все аз трябва да направя или да кажа нещо? Не съм сторил нищо лошо. Правя като всички други — бъхтя се. И ето какво става.

— Но, Джордж, ние трябва да говорим как да уредим нещата.

— Уреждай ги, както искаш.

Елизабет стана.

— Ако ще говорите как да уредите нещата и ще се карате, аз не ви трябвам. Ще се кача горе и ще сляза, като свършите.

Джордж също стана.

— Не, няма да говорим как да уредим нещата. Прави каквото искаш, Вайълет. Предполагам, че искаш да се разведем и не обвиняваш мен…

— Не, разбира се…

— Добре, тогава наеми някой адвокат, когато си готова…

— Но, Джордж…

— Това е всичко, нали? А сега отивам на разходка. Ще се върна за чая.

— Татко, не можеш да излезеш сега, без да обсъдим това…

— Джордж, ами какво ще стане с Елизабет? Какво ще правим с нея? Ти ли ще… Искам да кажа…

— Елизабет е голямо момиче. Вече е почти на шестнайсет години. Тя може да дойде с теб или да остане тук, или да се изнесе… Предполагам, че ще имаш дом. Приятелят ти не очаква, че ще живееш в караваната му, нали?

Джордж стигна до вратата.

— Ще се върна за чая — повтори той, излезе и затвори.

Вайълет и Елизабет се спогледаха.

— Съжалявам, че татко е толкова безсилен, но това е, защото се страхува от теб — рече Елизабет.

— О!…

Вайълет се опита да каже нещо, но вълнението сподави думите й. Тя се приближи до дъщеря си и я хвана за ръката.

— Разбираш ли ме изобщо?

— Да, майко — въздъхна Елизабет. — Мисля, че те разбирам. Ужасно е, но мисля, че разбирам. Не се тревожи. Ако въпросът е да отидеш при мистър Елтън, за да се забавляваш, да пееш и да живееш по-весело, няма смисъл да се чувстваш виновна и нещастна…

— Той живее само на пет минути оттук. Ще дойдеш ли при нас? Хари те иска, аз — също. Много.

— Не, майко, не мога. Кой ще се грижи за татко? Но често ще идвам да те виждам, честна дума…

Гласът й постепенно заглъхна.

— Какво, мила?

Вайълет я погледна. Опитваше се да й помогне да довърши мисълта си.

— Ами… Чудех се дали това стана, защото аз заминах? Ако бях тук по време на войната, щяхте ли да останете заедно? Щях ли да те задържа?

— О, горкото ми дете!

Вайълет прегърна Елизабет, за да я успокои.

— Горкото ми дете, през всичките тези години, докато аз и баща ти се преструвахме, че се спогаждаме като нормални хора, ти беше единственото нещо, което беше важно. Само ти ни крепеше през тези седемнайсет години, пълни с погрешни отклонения. Баща ти също мисли така. Недей да се самообвиняваш.

Майка й седна и говори още един час колко самотен се чувствал човек на нейната възраст и за страха, че може да си отидеш от този свят, без да си изпитал искрица живот. За войната и въздушните нападения и как хората започвали всичко отначало. Каза колебливо, че Джордж можел да намери някоя приятна дама, която да споделя интересите му. А после, за ужас на Елизабет, се качи горе да събере багажа си.

— Няма да тръгнеш сега, майко, нали! — извика Елизабет.

— Мила, мислиш ли, че ще сервирам препечени филии и ще разговарям нормално с баща ти, след като му казах, че съм извършила прелюбодеяние и го напускам?

— Не, разбира се, че не — отговори Елизабет.