Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Light a Penny Candle, 1982 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- , 1995 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 5 (× 1 глас)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Автор: Мейв Бинчи
Заглавие: Молитва за обич
Преводач: Юлия Чернева; Весела Маркова
Година на превод: 1995
Език, от който е преведено: английски (не е указано)
Издание: първо
Издател: ИК „Бард“
Град на издателя: София
Година на издаване: 1995
Тип: роман (не е указано)
Националност: ирландска (указана е английска)
Редактор: Иван Тотоманов
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/12009
История
- — Добавяне
Четвърта част
1956–1960
Осемнадесета глава
Това бе най-щастливата Коледа в живота на Елизабет. Дори и в Килгарет преди толкова много време тя се бе чувствала малко изолирана. Онези Коледи не й принадлежаха изцяло. Тя ги сравняваше с другите, които бе преживяла до пристигането си там, и й се искаше да върне времето назад. А това тук бе нейната Коледа със съпруга й, баща й и бебето, което бе започнало да се оформя. В нейния дом. Тя сякаш бе възнаградена за всички онези Коледи, в които се бе опитвала да утешава баща си и да не се сърди на Джони заради новата му приятелка. Сега животът й бе спокоен и сигурен, както всъщност би трябвало и да бъде.
На втория ден от Коледа баща й с радост си тръгна — тук явно не се чувстваше като у дома си. Ешлинг го видя как нервно крачи, облечен в халата си и стиснал чантичката с тоалетните си принадлежности.
— Какво става? — попита тя, забелязвайки, че той изглежда объркан.
— Не знаех дали да влизам, или не. Притеснявах се да не би някой да влезе през другата врата.
— Татко, хиляди пъти съм ти казвала, че ако използваме едната врата, другата е заключена, така че никой не може да влезе.
— Много сложен начин за използване на банята — каза той.
Хенри преглеждаше някакви книжа в столовата, а Елизабет и баща й се бяха заели с подготовката на закуската в кухнята.
— Дали мама често е боледувала, когато е очаквала да се родя? — попита Елизабет.
— Какво? О, ами не знам.
— Как така да не знаеш! Искам да кажа, тя навярно се е оплаквала, че е уморена.
— Съжалявам, но не мога да си спомня такива подробности. Как не се сетих да записвам всичко… нямаше да се налага да си напрягам ума за интересните детайли… — Това май беше една от безобидните шеги на баща й. Или поне опит за шега.
Усети как я облива вълна на тъга — той възприемаше раждането на единственото си дете като някакъв детайл. А може би тя бе много жестока в преценката си? Може би спомените за майка й го измъчваха? Тя реши да не задава повече въпроси.
— Гледай ти! Навръх Коледа бедничкият Хенри си е взел работа за вкъщи! Май твърде много държи на работата си… Не съм виждала други да го правят.
— Според мен той е доста практичен. — В гласа на баща й прозвуча одобрение и Елизабет се изненада. Бе очаквала да чуе някакво междуметие. — И много благоразумен. Най-важното нещо за един мъж е да достигне върховете на професията си. Щом един мъж веднъж се почувства пълноценен в работата си, всичко останало само си идва на мястото.
Елизабет го изгледа замислено.
— Това ли е най-важното нещо според теб, татко? Най-важното нещо е да изкопчиш колкото можеш повече от живота и да го раздадеш на хората, а не само да се издигаш в службата си.
— Не съм споменавал издигане. Казах да успееш да направляваш съдбата си. — Баща й изглеждаше почти въодушевен. — Разбираш ли, в твоя свят, в бизнеса с предмети на изкуството, нещата не стоят така. Там няма такова напрежение както в света на банковото дело и правото. — (Разбира се, мъжете трябваше да принадлежат на големия, изпълнен със стресови ситуации свят на бизнеса, докато глупавите жени можеха просто да си запълват времето с дилетантски занимания в областта на изкуството!) Елизабет нямаше особено желание да спори. Просто й беше приятно да види баща си така оживен и въодушевен.
— Ти би ли взел работа за вкъщи, ако бе на възрастта на Хенри? — попита закачливо тя, но се оказа неподготвена за изражението, което се изписа върху лицето на баща й.
— Опитвал съм, скъпа. Опитвал съм да се издигна или поне да надмина колегите си. Веднага след женитбата ми имах желание да уча вечер, след работа. Исках да си купя списания, свързани с банковото дело, и да уча по тях. Имах възможност да се явя на изпити в Института по банково дело, стига да исках, но Вайълет така и не можа да разбере стремежите ми. Според нея това било, чакай да си спомня, еснафско и превзето. Струва ми се, че така звучаха възраженията й.
— Сигурен ли си, татко? Мама би трябвало да се радва, че си имал желание за нещо по-добро.
— Да, но не успях да постигна нищо по-добро. Аз просто успявах да се задържа на повърхността и тя разбираше това. Понякога ме наричаше „дребно чиновниче“. Веднъж ме попита да не би да съм бил кретенът на офиса, та са ми възлагали неща, с които би се справило и дете. Майка ти можеше да бъде много жестока понякога.
— Но нали ти си могъл да се заловиш с образованието си?
— Не. Не съвсем. Това дразнеше майка ти и я караше да се държи високомерно и иронично към мен… нямаше смисъл да я нервирам.
Елизабет мразеше да й говори с пораженчески тон. Това й напомняше за един малодушен герой от филм… един страхливец, който обвиняваше другите за грешките си. Тя въздъхна със съчувствие.
— Разбираш ли, Елизабет, при теб нещата се уреждат от само себе си. По това си приличате с Вайълет. Тя бе много пъргава и склонна да проявява нетърпение към онези, които не бяха така бързи. Много от хората около нас не са особено схватливи… помни това.
Предупреждаваше ли я баща й? Наистина ли бе отишъл така далеч в загрижеността си към нея, та да я съветва? Това не предизвика недоволство у нея, дори по-скоро я зарадва. Елизабет не гледаше сериозно на думите му, а се радваше на самия факт, че той разговаря с нея. Не й се щеше да го прекъсва, ала той сам промени темата.
— Ние с Хенри имахме намерение да се поразходим в парка, а след това да седнем на сандвич и бира в някое кафе. А след това аз ще поема към Кларънс Гардънс.
— Знаеш, че си добре дошъл тук, татко.
— Бих искал да си подготвя нещата за утре — отвърна баща й.
Какви ли бяха тези „неща“, за които говореше? Той бе работил тридесет и четири години в банката. Каква ли, за бога, би могла да бъде тази подготовка за утре?
Хенри се върна от кафенето зачервен от мразовитото време, ободряващата разходка и бирата, изпита в необичаен за него час.
— Баща ти се качи на автобуса — каза той. — Помоли ме да ти кажа довиждане и още веднъж да ти благодаря. Струва ми се, че той наистина прекара добре тук.
— И аз така мисля — каза Елизабет. — Догодина по това време ще имаме бебе на шест месеца и половина. Не е ли невероятно?
Хенри седна пред камината и протегна ръце към огъня.
— Ще трябва доста да се потрудя за прехраната ни, но ще ми бъде приятно.
— Но, скъпи, аз съвсем не възнамерявам да изоставя работата си. Ще продължа да ходя при Стефан и в колежа, но ще се откажа от лекциите във вечерното училище.
— Е, нищо не се знае, скъпа. Все още е рано да се говори. — Хенри изглеждаше разтревожен. — Може би няма да можем да си позволим да наемем гледачка за бебето и ще трябва изцяло да се откажеш от работата си.
— Не! Това не е необходимо. Ще се справим с всичко.
— Ала каквото и да направим, то ще бъде свързано с преразпределение на доходите ни, а и ти и бездруго печелиш повече от мен.
— Хенри, аз не печеля повече от теб.
— Пресметни сама: заплатата от колежа, заплатата от училището, хонорарите от Стефан и от курсовете по история на изкуството. Сумата наистина е по-голяма от заплатата ми.
— Не съм предполагала, че е така… както и да е, тези пари не са мои и твои, а наши. Нали?
— Да, но аз се безпокоя. Не мога да приемам така леко нещата като теб. Не съм от хората, които вярват в уреждането на нещата от само себе си. По-скоро вярвам, че бих могъл да постигна нещо само с упорит труд.
Тя разроши косата му и се разсмя. Направи няколко гримаси, имитирайки го, и успя да го накара да се смее над самия себе си. Но във въздуха бе надвиснало някакво безпокойство. То бе като тайнствено и необичайно ехо от думите, изречени само преди няколко часа от баща й.
Странно как не бе забелязала досега колко често Хенри и баща й възприемат нещата по един и същ начин.
— Нямам намерение да тръбя новината из целия свят, ще кажа само на няколко приятели — каза Елизабет, докато Стефан и Ана я целуваха, изучавайки цвета на лицето й и отбелязвайки, че бременността наистина разхубавявала жените.
Джони се появи по време на прегръдките и целувките, така че се наложи също да бъде уведомен.
— Не е ли фантастично? Новата смяна в магазина на Ворски, а? Бъдете сигурни, че ще бъде с вроден усет към бизнеса… а точно от това се нуждае фирмата. Притежаваме нюх, добър вкус и чудесни идеи, но никой от нас не знае как да направим състояние от това. Когато младият Мейсън тръгне на училище, трябва да го убедиш да стане финансист. Чу ли какво ти казах?
Всички се разсмяха.
— А какво ще стане, ако бебето се окаже момиче?
— Ще чакаме, докато се роди момче! — пошегува се Джони, но след миг заговори по-сериозно: — Много се радвам за теб, агънце, защото ти точно това искаше, нали? Винаги си желала само това — дом, съпруг и деца…
— Аз съм щастлива. Не знам дали винаги съм го желала, но сега е така със сигурност.
— Едно малко човече. Аз също много бих искал да го имам.
— Нима? — Тя го погледна изумено и усети, че нещо заседна в гърлото й, както ставаше преди.
— Да. Често съм си мислил за дете, но без сватба и всички останали подробности. Не е лесно за осъществяване! Повечето хора дори биха казали, че е невъзможно.
— Спокойно би могъл да го скриеш с майка му някъде по-далеч от теб и да наминаваш при тях от време навреме, за да го учиш на някои неща или да го разхождаш.
— Да, нещо такова. Не можеш ли да ми съдействаш при намирането на подходящ обект за това начинание?
— О, не знам. Огледай се по-добре. Сподели идеята си с някого. Може и да успееш. — Замисли се за себе си. Ако му бе позволила да постъпи така и с нея, сега детето им щеше да бъде почти на осем годинки.
Хари бе във възторг, когато му се обади, за да съобщи новината. Каза, че щял да направи люлка. Едно време бил много добър дърводелец, но… Елизабет вероятно била поръчала вече нещо по-изискано. Под въздействие на емоциите си в момента Елизабет го покани да им гостува за уикенда. Каза също, че щяла да му изпрати пари за пътя, понеже го канела като консултант по обзавеждането на детската стая.
Хенри каза, че той самият се радвал на пристигането на Хари, но нямало ли да засегнат баща й с тази покана?
— Разбира се, че няма. Татко много добре знае, че с Хари сме чудесни приятели.
— Но пристигането и оставането му тук — възрази Хенри — сякаш демонстрират нашето благоразположение към главния виновник за драмата в семейството ви.
— Аз не мисля, че той е главният виновник, и никога досега през главата ми не е минавала такава мисъл. Забрави ли, че се надявахме това да е най-доброто за всички ни? Забрави ли?
— Не съм забравил — каза Хенри. — Но никога не съм казвал, че това е най-доброто и за Джордж. — Винаги, когато приказваше за баща й, Хенри го наричаше Джордж, ала когато говореше лично с него, използваше обръщението „мистър Уайт“.
Саймън не трябвало да бъде уведомяван за бебето, понеже щял да каже на целия офис, а все още било твърде рано за това, нали? Хенри кимна одобрително. Елизабет била великолепна в познанията си за такива ситуации и винаги успешно отчитала и най-малките нюанси.
— Като отзив в учителската стая — каза Елизабет.
— Нали каза, че учителската стая била пълна със стари клюкарки — възрази Хенри.
— Да де! — каза Елизабет и прихна да се смее.
Саймън се отби у тях на втората вечер след Коледа. Офисът им бе затворен до понеделник, така че теоретично погледнато те бяха в почивка, но Хенри бе така затрупан с работа, че за него нямаше особена разлика между обстановката в офиса и тази в квартирата му.
Саймън все още бе в плен на впечатленията за прекрасната Коледа. Барбара била чудесна домакиня — през целия ден у тях непрекъснато се отбивали разни хора и тя гостоприемно посрещала всички. Изпращала сърдечните си поздрави и на двамата и се надявала, че малкото им гнездо на Батърси е прекрасно.
— Надявам се да си я уверил, че е така — каза шеговито Елизабет.
Хенри продължаваше да придобива глуповато изражение при споменаването на Барбара и Елизабет искаше да го накара да се отпусне.
— Да, казах й, че си успяла да преобразиш Хенри и да го накараш да се държи свободно и спокойно. Барбара винаги е смятала, че Хенри прекалено много се задълбочава в подробностите и се паникьосва за дреболии.
— Що за глупости! Той е истински бонвиван — каза Елизабет.
Хенри почти успя да се разсмее безгрижно и заяви:
— И аз съм на мнение, че претърпях доста голямо развитие.
— За мен ти си чудесен! — каза Елизабет. — Защо не предложиш още едно питие на Саймън, докато аз събера всички стари документи, които съм разпиляла в другата стая?
— О, това твое дело ли е? — учуди се Саймън. — А пък аз си помислих, че благоверният Хенри отново се е отдал на амбициите си.
— Точно на Коледа? Сигурно се шегуваш — каза Елизабет и се зае усърдно да подрежда документите на Хенри в дипломатическото си куфарче.
Същата вечер баща й се обади, за да й каже, че получил съобщение за нея от Ирландия. Било от Айлийн, приятелката на Вайълет. Било много странно и се изразявало в молбата Елизабет да й се обадела в десет часа вечерта в магазина. Да, точно това била казала. Да, съгласи се той, много странно било да се звъни на някого по това време, но тя била казала точно така: „В десет вечерта в магазина, Килгарет 67“, и да кажел на Елизабет, че нищо лошо не се било случило — никой не се бил разболял, умрял и т.н.
— Какво би могло да бъде тогава? — учуди се Елизабет.
— Скъпа, откъде мога да знам, за бога?! Те са твои приятели. Най-важното, което трябваше да ти кажа, бе да не й телефонираш у тях и да не звъниш у Ешлинг, а в магазина.
— Защо ли не ме е потърсила тук? Сети ли се да й кажеш моя телефонен номер?
— Опитах се, но тя повтори, че не можела да навърта повече разговори, защото била у приятели и се обаждала без тяхно знание. Трябва да отбележа, че всичко това ми се струва доста странно.
— Напълно споделям мнението ти — каза Елизабет. — Няма значение. Сигурна съм, че поводът ще се окаже съвсем безобиден. Искаш ли след това да ти звънна и да ти разкажа?
— Не, не, скъпа. Не бих искал да ме безпокоиш в десет вечерта. Ще ми кажеш, когато се видим.
Баща й затвори. Елизабет си помисли, че той не проявява почти никакво любопитство към хорските проблеми. А и повечето хора му бяха достатъчно неприятни, за да се интересува от съдбите им. Изведнъж усети, че я обзема ужасна паника. Трябва да се бе случило нещо наистина ужасно, щом не биваше да звъни у тях и у Ешлинг, а да разгадае сама тази шарада. О, боже, все още бе само седем и тридесет! Трябваше да чака още два часа и половина! Най-добре бе да поканят Саймън да остане за вечеря, това щеше да ги поразсее.
— Ало! Ти ли си, Айлийн? Айлийн, чуваш ли ме добре? — Гласът на Елизабет звучеше пискливо и нервно след безкрайните писукания, произнасянето на всяка от буквите на думата „Килгарет“ и обясненията с дежурната телефонистка. Вече бе десет часът и десет минути, а тя бе започнала разговора преди десет минути.
— Да, детето ми. Добре ли си? — Гласът на леля Айлийн звучеше както обикновено.
— Аз съм добре. Добре сме. Случило ли се е нещо?
— Имаш ли някакви новини от Ешлинг?
— Точно преди Коледа получих писмо от нея. Защо? Какво е станало?
— Тя е добре. Нищо лошо не й се е случило… не ти ли е звъняла по телефона?
— Да ми звъни? Не го е правила от години. Аз й звъннах, след като се върнахме от медения ни месец. Какво има, лельо Айлийн? Моля!
— Опитвам се да бъда дискретна — отвърна леля Айлийн.
— Защо си в магазина? Нали си останала, за да говориш с мен?
— Да, но нали разбираш… — Гласът на Айлийн секна.
— Не. Какво?… О, да, да, разбирам. Естествено, че разбирам. — Елизабет се сети за пословичното любопитство на началничката на пощата в Килгарет, мис Мейс. Тя подслушваше началото на разговорите, в които според нея можело да има нещо интересно, и правеше внезапни проверки на останалите разговори, докато откриеше нещо, на което да се спре.
— Знам какво имаш предвид — каза Елизабет и дочу въздишката на облекчение от другата страна на линията.
— Ти си запозната с проблема, който имаше Ешлинг. Както казва твоят Хенри, „ти умееш да се ориентираш в проблемите“.
— Да. Разбирам какво искаш да кажеш.
— Свършено е.
— Мъртъв? — прошепна изумено Елизабет.
— Не, не. Приключено. Нали разбираш?
— Би ли ми обяснила?
— Връзката е много лоша. Питах се дали не си чула нещо…
— Не, нищо.
— Знаеш ли, че днес, тази сутрин получих едно известие по този повод и естествено, бих желала да го обсъдим.
— Разбира се.
— Така че, ако се свържете, незабавно ме уведоми за това. Нали ще го направиш?
— О, естествено! У вас или в магазина?
— В магазина и по това време. По-малко хора — по-малко въпроси.
— Разбирам. А чичо Шон?…
— Не още…
— Кой друг?…
— Никой… струва ми се.
— А, но… самия проблем?
— Нито дума, никаква вест оттам. Пред къщата има една кола и това е всичко, което знам.
— А знаеш ли защо? Защо сега и така внезапно?
— Нараняване…
— О, Господи…
— Не, не е сериозно.
— Но е сторено. Вече е сторено. Разбираш какво искам да ти кажа. Договорът е прекратен, бизнесът се е променил. Защо пък не? Рано или късно това щеше да се случи, нали?
— Точно така е написала и тя в писмото си, но аз не мисля така.
— Но щом се е стигнало дотам…
— Животът в тази страна, детето ми, е много по-различен от живота в страната, където живееш ти… тукашните хора не могат да решават проблемите си както Хари и Вайълет.
— А има ли друг… друг? Господи, така съм притеснена, че не знам каква дума да използвам. Да не би и тя да има проблема на майка и Хари?
Леля Айлийн се разсмя.
— Не, не е това. Обаче, знаеш ли — няма начин за решаване на този проблем. Тя ще трябва да се върне.
— Разбирам.
— Ти си много добро дете. Сама ли си сега? Има ли някой при теб?
— Да. Хенри, естествено, е тук, и един наш приятел, Саймън… — Тя се усмихна на Саймън.
— Трябва да ги заблудиш по някакъв начин… Ще ти пиша още тази нощ и не забравяй какво трябва да й кажеш, когато ти се обади…
— Няма ли някакъв по-нормален начин за разговор от тези кодирани изречения?…
— Аз ще уредя да дойда и разговарям с нея, където и да е. Ако е необходимо, ще дойда и до Англия, но тя трябва първо да ми се обади и да ми каже, че желае да говори с мен.
— Нима ще изминеш цялото това разстояние заради такова нещо? Ти не го направи дори и за сватбата ми!
— Знам. Последния път, когато бях там, бе, за да погреба младия Шон. Изглежда, че нямам особен късмет с пътуванията ми до Англия.
— Тя може и да не ме потърси.
— Ще го направи. Това е единственото нещо, за което съм убедена.
Ешлинг позвъни на другия ден.
— Къде си? — попита Елизабет.
— На автобусната спирка на Бромптън Роуд срещу католическата църква.
— Минават ли таксита?
— Да. Видях няколко.
— Качи се веднага в някое от тях и ела тук!
— Нали няма да ми струва цяло състояние?
— Няма значение колко ще струва. Аз ще платя. Тръгни незабавно насам!
— Изглеждам ужасно. Ще бъдеш шокирана.
— Няма.
— Там ли е Хенри?
— Не, отиде до библиотеката.
— Благодаря ти, Елизабет! Благодаря ти. Не знаех какво да правя.
— Просто хвани едно такси… и идвай тук.
После помоли Хенри да отиде до библиотеката.
— Това е малко ненадейно — каза той. — Прогонваш ме от собствения ми дом. — Беше ядосан от настойчивата й молба.
— Съжалявам, но това е много важно за мен. Ако Саймън бе дошъл тук в момент на криза, щях да направя същото за теб — щях да се изпаря и да ви оставя да поговорите насаме.
— Саймън не би направил такова нещо. Мъжете не постъпват така — негодуваше Хенри, докато сърдито прибираше нещата си.
— Много съм ти признателна, много, много!
— Добре де! — отвърна почти умилостивен той.
Елизабет влезе в стаята за гости и оправи леглото. Остави чисти хавлиени кърпи. Сети се, че не бе говорила с Ешлинг за бебето, но щеше да го направи, разбира се, след като тя оставаше да им гостува. Жалко, че трябваше да го направи при такива неприятни обстоятелства.
Чу шума на асансьора, който се качваше към техния етаж, и веднага разбра, че това е Ешлинг. Мистър и мисис Соломон от съседния апартамент сигурно бяха на работа. Обикновено не си бяха вкъщи по това време. Ешлинг се измъкна от асансьора с наведена глава, носеше два куфара. След това я погледна.
Едната половина на лицето й бе лилаво-черна, а ъгълчето на устата й бе покрито с анкерпласт.
— О, боже мой! — възкликна Елизабет. — Горкичката Ешлинг! Горкичката Ешлинг!
Стояха на върха на голямата извита мраморна стълба пред старинния, богато украсен с орнаменти асансьор. Бяха забравили вратата му отворена, но не чуваха суматохата, настъпила на долните етажи. Стояха прегърнати, а куфарите бяха паднали на пода. Ешлинг бе допряла здравата си буза до лицето на Елизабет и двете повтаряха едни и същи думи:
— Всичко е наред… Всичко е наред.
Поставяха чайник след чайник на печката. Разговорът им не звучеше като критика на постъпката на Тони, а по-скоро напомняше хаотичен калейдоскоп на живота в Килгарет. В него нямаше планове за действия, тактики и пресмятания за бъдещето. В думите им не звучеше съжаление, или може би само понякога… Тони се очертаваше като мъж, за когото никоя и никога не биваше да се омъжва. Нищо не бе премълчано, ала и нищо не бе представено в трагична светлина. Изглежда, че Ешлинг приемаше импотентността на Тони просто като допълнителен довод в полза на твърдението, че е негоден за семеен живот.
— Трябвало е да стане свещеник като брат си. Да, сигурна съм в това.
— Но увлечението му към алкохола не би му позволило да се справя с тази работа.
— Не съм против духовенството, но мисля, че би се справил — каза Ешлинг. — Я виж свещеника на Уотърфорд, който го излекува за известно време. И той е бил алкохолик, а сега е уважаван от всички. Свещениците се грижат един за друг и ако някой от тях посегне към бутилката, останалите му се притичат на помощ — поемат част от задълженията му и не му позволяват да поеме по лоши пътища. Освен това алкохолизираните духовници нямат семейства, които биха могли да разрушат с порока си… Жалко е, когато един женен мъж се пропие.
Елизабет й разказа за телефонния си разговор с Айлийн.
— Нямам намерение да се срещам с нея и да изслушвам всичките й доводи срещу мен. Няма да го направя.
— Няма ли поне да й се обадиш? — Елизабет не искаше да гледа как Ешлинг потреперва от болка, когато трябваше да направи някаква мимика, както стана сега — тя се опита да се усмихне безгрижно, но лицето й се сгърчи от болка.
— Разбира се, че ще й звънна. Не мога да накарам мама да седи и да чака в празния магазин, но това няма да ми донесе нищо добро.
Хенри се прибра към шест следобед.
— Тук ли е? — прошепна той в коридора.
— Да. Заспа. Казах й, че ще я събудя към десет, за да се обади на майка си…
— Лошо ли е ударена? — попита загрижено Хенри.
— Само лицето й е пострадало. Изглежда ужасно, но тя казва, че имала само леки натъртвания и разцепена устна. Подпухнала е. Ужасно!
— Лицето й ли?
— И то също, но имах предвид събитията, които е преживяла. Имам чувството, че всички около нея са на мнение, че тя е трябвало да остане при него. Разбираш ли? Да продължи да живее с него. Това е лудост. Трябвало е да го държат под ключ за негово собствено добро.
— А защо близките й не са го поставили на мястото му?
— Близките й не виждали нищо нередно в поведението му. Не разбирам. Най-отчайващото нещо в цялата тази мистерия е фактът, че тя е била принудена да избяга.
— Мислиш ли, че ако тръгне да я преследва, той може да стане опасен?
— Не, а и съдейки по думите й, това не би могло да я накара да се прибере.
— Може пък нещата да се уталожат, след като първият шок отмине. Мислиш ли, че ще се върне при него?
— Тя никога няма да се върне при Тони. Сигурна съм. Въпросът е дали би могла да се върне в Килгарет и да живее отделно от него? Според мен това е възможно. Порядките в градчето не са чак така средновековни, както ги описва Ешлинг, но тя е ужасно объркана… Казах й, че може да остане тук, докогато пожелае. Добре ли направих?
— Разбира се. Ти си много добра към приятелите си.
— Тя винаги е била много добра към мен. Много, много добра.
— Имаш предвид, че семейството й те е приело по време на евакуацията ли?
— Да. И още много други неща.
Елизабет разговаря първа с Айлийн.
— Нараняването не е чак толкова опасно. Изглежда много зле, но определено не е нещо сериозно.
— Много ти благодаря, детето ми. Имаш ли някакви затруднения във връзка с обаждането?… — Гласът на Айлийн звучеше уморено.
— Не. Никакви. След миг ще й предам слушалката. Тя току-що изпи чаша чай, за да се разсъни след четиричасовия сън. Струва ми се, че няма да е лесно да се разберете за срещата… както и да е, вече можеш да говориш с нея.
Когато Ешлинг влезе, Хенри й каза, че може да говори колкото пожелае и след това той и Елизабет се отправиха към кухнята и затвориха вратата след себе си. Хенри се чувстваше неудобно да разговаря с момиче с такова обезобразено лице. Докато разговаряха, той се опитваше да отклони погледа си от нея, а това караше Ешлинг още повече да свежда глава.
— Ще свикнеш, Хенри. Днес и утре ще ти бъде най-тежко, но до новогодишната нощ всичко ще е отминало.
Тя стоеше в обляния с мека светлина вестибюл в апартамента на Батърси и разговаряше с майка си. Никоя от двете не знаеше къде е Тони.
— Не те помолих да ми се обадиш, за да те поучавам — каза майка й.
— Знам, мамо, знам.
— Чух, че макар и да е било зле, всичко ще премине и няма да ти останат белези.
— Да. Така каза лекарят. Казах му, че съм паднала от един стол и съм се ударила.
— Разбирам. Бих искала да поговоря с теб.
— Нали затова ти се обаждам, мамо.
Чу се някакъв неясен звук.
— Да не би да плачеш, мамо?
— Не, разбира се. Беше ми се запушил носът.
— О, добре.
— Ще имаш ли сили да се върнеш обратно?
— За да работя и живея при теб ли?
— Не. Знаеш какво искам да кажа.
— Тогава отговорът ми с „не“.
— Би могла да останеш при нас за известно време.
— Или ще ме приемеш завинаги, или не го прави.
— Но ти много добре знаеш, че няма вечни неща. Да не би Найем да остане тук завинаги? А Донал? А Еймон? Какво значи „завинаги“?
— Значи: „По-дълго от времето, за което ти би ме приела“.
— Аз и баща ти бихме те приели завинаги, но…
— Но?…
— Но е неразумно. Ти трябва да направиш опит да подобриш отношенията си с другите.
— Вече опитах…
— Не беше достатъчно.
— А колко ли ще е достатъчно за тях? Едва не загубих окото си!
— Тук няма „тях“, Ешлинг… става въпрос за теб.
— „Тях“ ги има, мамо. В противен случай защо ще трябва да говорим на такъв измислен английски?
— Ти знаеш защо и то няма нищо общо с разговора ни.
— Остави ме на мира, мамо. Остави ме. Ще ти се обадя и ще ти пиша. Ще ти пиша до магазина и ще направя така, че писмото да изглежда като разплащателен документ. Ще го сложа в кафяв плик.
— Дете, не прави такива уговорки, сякаш това ще продължи дълго!
— Права си, мамо. Що се отнася до създалата се ситуация… това ще продължи вечно.
— Ако ми бе позволила да поговоря с теб, с двама ви… аз съм се заблуждавала. Не можах да разбера колко тежко е било положението.
— Не, не, мамо. Аз не бих могла да седя в очакване на краткотрайния резултат от чудотворното лечение на свещеника от Уотърфорд и да живея в постоянен страх от угрозата… че някой друг стол може да полети към мен. Не бих могла!
— Ще дойда при теб, където и да си.
— Ти знаеш къде съм, но не бива да го правиш.
— А какво да направя, за да ти помогна?
— Тук се чувствам по-добре и по-спокойно, но… утре вечер, или може би вдругиден, ще мога да ти кажа повече. Всичко зависи от хората, до които трябва да пиша. Ще трябва да пиша и на Джими Ферили по един въпрос.
— На кого?
— На Джими. Във връзка с въпросите по брачния договор… не, не се тревожи. Моите претенции са съвсем малки в сравнение с онова, на което имам право. Съпругът на Елизабет е адвокат. Той ще ми помогне.
— Недей! Не прави това. Много малко време е минало, за да вземеш такова съдбоносно решение.
— Нали ти казах, че колкото по-скоро свърши всичко, толкова по-добре. Ще напиша и на майка му. Тя бе много мила с мен. Знаеш ли, мамо, през това време аз доста промених мнението си за нея.
— Знам.
— Тук ти наистина би могла да ми помогнеш. Бъди мила с нея. Тя е от онези, които много лесно биха могли да си загубят ума. Надявам се, че ме разбираш… ти би могла да й отвличаш вниманието от основния проблем.
— Да.
— И прави онова, което е най-добро за теб самата… всичко, което би облекчило живота ти.
— Да.
— Това е всичко. Наистина.
— Не забрави ли нещо? — попита с вледеняващ глас Айлийн.
— Не. Какво?
— Другата част от договора, обещанието, което си дала и ангажиментите, които си поела.
Ешлинг не каза нищо.
— Чуваш ли ме?
— Да. Опитвам се да забравя за съществуването на тази част. Надявам се да го постигна, но няма да е лесно. Когато лицето ми се оправи, може би ще се заема с това по-сериозно.
— Но…
— Най-доброто, което бих могла да направя, е да забравя за всичко това.
— Дали ще си добре там?
— Да. Елизабет е чудесна, мамо. И двамата са чудесни. Толкова са гостоприемни. Предоставиха ми една великолепна стая на мое разположение. Успях да заспя там и се чувствах безгрижна като бебе. Беше страхотно. Сега наистина съм много по-добре.
— Радвам се, детето ми. Радвам се, че си в дома на Елизабет. Докато си при нея, ще съм спокойна.
— Е, да, но аз няма да се задържам много. Ще си създам мой собствен дом.
— Не го прави още. Изчакай.
— Няма да е през тази седмица. Кога да ти се обадя, мамо, утре вечер или вдругиден?
Вдругиден вечерта. Аз ще ти се обадя. Не бих искала Елизабет да получи някаква огромна сметка за телефон.
— Как ще обясниш на татко задържането ти в магазина до това време?
— Ще му кажа истината. Ще му кажа, че съм искала да свърша малко счетоводна работа на тишина и спокойствие.
— Бих искала всичко да е по-различно, мамо.
— Лека нощ, Ешлинг. Бог да те благослови! Отиди да си легнеш…
Вечерта преди повторния разговор между Ешлинг и майка й в квартирата се отби Саймън. Той бе ужасен от нараняванията, които бе получила Ешлинг при падането си от стола, и много се натъжи от новината, че е напуснала съпруга си.
— Той бе онзи забавен човек, който пя на сватбата, нали? — попита Саймън.
— Точно той — потвърди Ешлинг.
Джони също се отби и донесе на Елизабет един цветарник.
— Да не би твоят благородник да ти е посегнал? — попита състрадателно той.
— Да — отвърна Ешлинг, — но официалното обяснение гласи, че съм паднала от стол.
— О, разбира се, че ще казваме така — каза Джони. — Но аз определено бих искал да отида и да му фрасна един по глупавата физиономия. Още на сватбата забелязах, че от него можеш да очакваш само неприятности.
— Да. Това много добре му се удава — каза Ешлинг.
Елизабет беше много мила.
— Ако искаш, може и да си поплачем — каза й тя. — Но от това лицето ще те заболи още по-силно, така че по-добре не опитвай. Ние с Хенри ще продължим да живеем живота си, но само да поискаш, веднага ще се измъкна и ще останем насаме.
Точно преди обаждането на майка й Елизабет извика Ешлинг в кухнята и й каза:
— Ужасно се боя да не би татко да привлече Хенри в компанията си за бридж. Не мога да понасям тази игра, а Хенри е толкова възпитан, че само от учтивост ще започне да се учи.
— Те много добре се разбират. Това е чудесно, нали?
— Да, и това не престава да ме учудва. Снощи татко каза дори, че бил във възторг от мисълта, че бебето може да се казва Джордж… О, Господи!
— Не, не се притеснявай. Защо не си ми казала? Защо? Та това е прекрасно! О, Елизабет, така се радвам! Не е ли чудесно?! Кога, кога разбра?
— Точно преди Коледа. Исках да ти кажа, когато се поуспокоиш.
Телефонът иззвъня.
— Междуградски разговор! — извика Хенри.
Майка й каза, че Етел Мъри била прекарала целия ден у тях и тя не могла да отиде на работа. Донал, Еймон и Шон били излезли вече за работа и не се прибрали цял ден. Найем била заминала за Корк с Тим. Етел Мъри се била свързала със свещеника от Уотърфорд и той бил пристигнал в Килгарет. Тони бил казал на майка си и свещеника, че не бил близвал и капка алкохол от двадесет и четири часа и между другото споменал, че бил ударил Ешлинг в нетрезво състояние и че ужасно съжалявал за това. Всички били трогнати от факта, че той твърдо бил поел цялата вина върху себе си. Той признал, че е виновен за всичко, и умолявал Ешлинг да се върне. Казвал, че всичко щяло да се промени. Майка й, изглежда, бе във възторг, докато я обсипваше с всичките тия новини.
— Не е ли чудесно, детето ми? Сега всички знаят, че ти си била права през цялото време — каза тя. — Сега можеш да се прибереш у дома.
Ешлинг изчака лицето й да се пооправи и се зае да си търси работа и квартира. Бяха изминали десет дни, преди синините да изчезнат и раната върху устната й да позарасне. През това време тя усилено следеше обявите на бюрата за свободни работни места и квартири под наем. Струваше й се, че по-голямата част от онова, което би спечелила в първото бюро, щеше да отиде във второто. Никога досега не бе оценявала ползата от възможността да живее в родния си дом и да заделя по няколко лири на седмица в касата на пощата. Не се бе замисляла и за ползата от обитаването на красивата къща, закупена с парите на семейство Мъри. Не можеше да си спомни и посочи никакви предимства от живота си там. Сумата, която бе вложила в личната си спестовна книжка, се равняваше на заплатата й за година и половина. Всичко това бе на нейно име, така че нямаше да е трудно да попълни съответните формуляри и да изтегли парите си чрез Централната поща в Дъблин. Тя бе трогната до сълзи от предложенията за помощ и съдействие, които получаваше. Как бе могла да си мисли, че англичаните са студени хора? Стефан и Ана й предложиха стая и почасова работа, ако това я устройва. А веднъж я поканиха на вечеря и я почерпиха с някакъв странен и много силен коняк, от който се разкашля.
— Гледайте да не свикна, защото може да стана опасна като съпруга ми! — каза тя.
— Хубаво е, че можеш да говориш за това по този начин — каза одобрително Стефан.
Бащата на Елизабет също бе много любезен, макар Ешлинг да усети и някакво скрито неодобрение в поведението му. Може би мистър Уайт виждаше в нея едно повторение на съдбата на жена си. Всъщност той бе изумен, че в случая с Ешлинг липсва мъж, който да я насърчава да се държи по този начин. Дори й предложи бившата стая на Елизабет срещу символичен наем, докато си намерела нещо по-добро.
— Боя се, че моята компания няма да ти е особено интересна — каза той. — Аз съм много затворен човек.
Саймън и Хенри заявиха, че щели да помолят един техен приятел адвокат да потърси възможности за легализиране на престоя й в Англия. В това отношение нещата бяха много заплетени и нямаше да е лесно, защото, от една страна, в Ирландия нямаше разводи и поради тълкуванията на закона за постоянното местоживеене — от друга. За постоянно местожителство на съпругата винаги се определяше страната, където живееше нейният съпруг. Те обаче бяха сигурни, че ще намерят някакво разрешение за това и ще го накарат да й плаща издръжка. Изглежда, че обсъждането на техническите подробности ги забавляваше и те го правеха с чувството, че защитават интересите й.
Сякаш единствено Джони Стоун проумяваше, че тя наистина желае да приключи с всичко веднъж завинаги.
— Недей да приемаш нищо от този тип. Ти си чудесна и силна жена. Можеш да си устроиш живота по-добре сама. Ако тръгнеш да се пазариш и да се бориш за парите му, никога няма да можеш да се откъснеш от него. Заличи спомените си за него. Започни живота си отново.
Точно така искаше да постъпи тя, но само Елизабет разбираше, че заличаването на спомените за Тони би означавало за нея да изтрие целия си живот в Килгарет.
С Елизабет излизаха на дълги зимни разходки в парка Батърси. Говореха за бебето. Бяха прочели доста книги за бебета, за да разберат как протича развитието им. Твърдяха, че нямало да допускат грешките, които всички останали правели с децата си.
— Никога няма да допусна да се чувства неловко и глупаво — каза Елизабет. — Когато бях малка, майка ми ме караше да се чувствам точно така. Помня колко се боях от нея, когато се прибирах след училище у дома, и колко ме плашеха разправиите й с татко.
— Аз не съм се бояла от такива неща — спомни си Ешлинг. — Не, мама не ни е карала да се чувстваме като глупаци и не се е карала с татко, но пък бе прекалено убедена в правотата си. Щом кажеше за нещо, че е правилно — значи е правилно. Ако кажеше, че е погрешно — значи е погрешно. И все още обича да се държи така. Това прави нещата да изглеждат прекалено надеждни и безспорни. Прави ги дяволски строги и неподвижни. Ако мама бе малко по-гъвкава…
Елизабет не бе съвсем съгласна.
— Не искам да я превъзнасям, но тя наистина е човек, на когото може да се разчита. Ти не знаеш колко важни са тези неща… майка бе човек с труден характер, непостоянна и хвърчаща. Баща ми бе намръщен, слабохарактерен и вечно под чехъл. Още преди да дойда в Килгарет и да науча нещо за молитвите и греха, аз често се молех те да заприличат на бащите и майките от приказките в детските книжки. Твоите родители бяха точно такива.
— Е, малкият Джордж или малката Айлийн ще бъде щастливо бебе. Аз също започнах да оглупявам от любов към бебетата, а така също и към Хенри, така че ще е по-добре да побързам с преселването си.
Хенри наистина бе решил да се учи да играе бридж.
— Това е само веднъж седмично — каза той и погледна умолително Елизабет. — Мога да ходя в онази вечер, когато ти и Джони ще сте заети със счетоводството на Стефан. Първо има теоретична част, после следва игра и накрая обсъждане на играта на чаша чай…
— Но там е ужасно! Не помниш ли, че аз също ходех? Пълно е с ужасни самотници, които са зяпнали учителя си, завладени от мисълта, че щом научат правилата на тази ужасна игра, животът им ще се промени. Заведох татко там само защото беше самотен и нямаше никакви социални контакти. Ти не си самотен и водиш доста оживен светски живот.
— С удоволствие бих играл партия бридж с баща ти от време навреме — каза той.
— Ако всичко се свеждаше само до една игра с татко, би било чудесно. Като нищо бих те насърчила. Тази игра обаче не е за двама, а за четирима играчи. Къщата ще се напълни с ужасни хора, които няма да говорят за нищо друго, освен за играта и ще очакват да им поднасям чай и изискани сандвичи…
— Защо не опиташ отново? Ешлинг също би могла да се научи. Ще бъде страхотно занимание за зимните вечери.
— Хенри, ние с теб сме си достатъчна компания за зимните вечери. Престани да се настройваш за някакви безкрайно дълги сбирки. Нямаме нужда от проклетата игра на бридж!
— Не бъди толкова догматична, Елизабет! — каза Ешлинг. — Мисля, че той има право, и аз също ще започна да се уча. Освен това не съм съвсем начинаеща, Хенри. Играла съм малко с мисис Мъри, когато децата й Джоани и Джон благоволяваха да дойдат да я видят. Те обаче бяха така увлечени в разговори за други неща, че не вярвам да съм научила кой знае какво…
По-късно Ешлинг каза:
— Надявам се, че нямаш нищо против. Той бе така развълнуван, а и за мен няма да е зле да се науча да играя бридж, щом като съм решила да живея самостоятелно в Лондон.
— Ешлинг, ти си много странна. Разбира се, че нямам нищо против. Дори се радвам. Просто се боях да не би Хенри да се превърне в старомоден педант. Нали разбираш: като татко.
— Хенри и аз ще завършим без особено затруднение този курс по бридж. Внимавай, защото ще станем опасни!
Елизабет се разсмя.
— Чудесно е, че те виждам да се смееш отново. Мислех си, че никога няма да можеш да го направиш. Защо не останеш да живееш тук, след като си намериш работа? Защо да пилееш толкова много пари за квартира? Ще бъде чудесно.
— Не. Това би съсипало всичко. Аз ще се чувствам зависима, а ти — притеснена. Къде се намира Манчестър стрийт? Да не би да е по посока на Манчестър?
— Не, тя е почти в центъра — близо до Бейкър стрийт. Но ти никога не би могла да си позволиш квартира на Манчестър стрийт.
— Тя е малка и евтина. Дават я под наем за минимален срок от две години. Нормално ли е това, според теб? Да не би да има нещо подозрително?
— Мисля, че много хора го правят. Ешлинг, нима ще подпишеш този двугодишен договор? Та ти ще се върнеш в Килгарет много преди да е изтекъл този срок.
— Колко пъти трябва да ви повтарям на всички: Аз няма да се върна!
Ешлинг се премести в квартирата в същия ден, в който започна работа като регистратор в приемната на трима лекари на Харли стрийт. Представи на работодателите си препоръки, написани от Хенри и бащата на Елизабет, и без заобикалки съобщи на доктора, който провеждаше събеседването, че съвсем наскоро е изоставила съпруга си в Ирландия и си е наела квартира на Манчестър стрийт за две години. Едната й постъпка, изглежда, компенсираше другата от гледна точка на целесъобразността.
— Трябва ли да разбирам, че този брак е бил окончателно разтрогнат? — попита лекарят. — Питам ви просто за да се уверя, че няма да решите да изчезнете в даден момент и да бъдем принудени да търсим нова кандидатка за това място.
— Да. Всичко е напълно приключено. Аз се връщам към моминското ми име — О’Конър, и вие може да бъдете напълно сигурни, че няма да запазя брака си.
Ръката й несъзнателно се насочи към едва забележимия белег върху устната й. Докторът се усмихна. Тя бе делово момиче и имаше богат опит за работа в офис.
— Дали ще получите развод, мис О’Конър?
— В Ирландия няма разводи, докторе — отвърна тя.
— Бях забравил — каза той. — А какво правят хората тогава?
— Ако имат късмет, пристигат тук и си намират чудесна работа в областта на медицината! — разсмя се тя.
Казаха й, че в началото на идната седмица може да започне работа.
Джони изяви желание да й помогне при нанасянето в квартирата. Тя каза, че можела да си позволи да отдели петдесет лири за подобряване на обстановката. Решиха да потърсят някоя прилична библиотека в мебелните магазини за втора употреба, а Джони вече знаеше откъде Ешлинг може да се сдобие с два фотьойла… По-голямата част от съботата и неделята прекараха заедно и Джони непрекъснато се опитваше да отвлече вниманието й от витрините на модерните мебелни магазини. Ешлинг обаче сбръчкваше нос за всяко нещо, което той й показваше.
— В една стая под магазина ни има цял куп такива стари боклуци и никой не желае да се докосва до тях.
— Наистина ли? — попита развълнувано Джони.
— О, да. Мама би могла да ти ги подари, ако се наемеш да почистиш помещението.
— Винаги съм искал да замина за Ирландия и да проуча всичко на място. Навремето обаче Елизабет нямаше желание да се връща там.
— Не е искала ли?
— Имах предвид — по работа. Мислеше си, че щяло да изглежда твърде користно и драстично.
— А защо не дойде сам? Можеше да дойдеш за сватбата ми.
— Не бях поканен — каза Джони.
Ешлинг се замисли за миг.
— Да. Прав си. Не те поканихме, защото бяхме притеснени за бройката на гостите. Не си пропуснал много.
— На Елизабет й бе харесало.
— Да. На мен също ми хареса. Ако трябва да бъда откровена, самата сватба беше прекрасна, но семейният живот, който последва, беше направо скапан.
— Добре. Няма да говорим повече за това. Я виж този плетен люлеещ се стол. Мислиш ли, че ще можеш да го почистиш? И да сложиш две красиви възглавнички върху него? Ще изглежда страхотно до прозореца. Би могла да седиш в него и да наблюдаваш как под теб тече животът в Уест Енд[1].
— Изглежда ми светотатство да се дават пари за такива неща, при положение че същите се въргалят в изобилие у дома.
— Окей! Ще те откарам с един камион до Килгарет, ще го напълним догоре със стари мебели и ще се върнем тук. Това устройва ли те?
— О, престани с тия глупости и ме остави да купя това чудесно нещо!
— Ако Тони те види как влачиш това по стълбите, ще вземе да припадне — каза Джони, докато носеха покупките към квартирата и той запъхтяно я следваше с една маса и една старинна количка за сервиране на чай.
— Ако ме види сега, изобщо няма да си направи труда да си спомни името ми…
Всяка седмица Ешлинг пишеше дълги писма на майка си и й излагаше причините, поради които не може да се върне и да започне отново. Страница след страница цели пет седмици тя се опитваше да я убеди, че не е честно да я принуждават да го прави, само за да угоди на общественото мнение. Майка й отговаряше с прочувствени писма, обяснявайки й, че общественото мнение било последното нещо, което я интересувало. Ако искала да угоди на общественото мнение, трябвало още навремето да забрани на Морийн да отиде в пущинака, където живеели семейство Дейли. Трябвало да настоява Ешлинг да продължи образованието си в университет и да се погрижи за боядисването на къщата си на всеки пет години. Но не била направила нито едно от изброените неща, защото, според нея, те били за показ. Онова, което искала, било Ешлинг да проумее, че не е удържала обещанието си към друго човешко същество, което от своя страна полагало всички усилия, за да й се хареса. Всичко, което трябвало да направи Ешлинг, било да се срещне с него.
След това дойде писмо, което съобщаваше, че Етел Мъри била откарана в болница заради високо кръвно налягане и нервно изтощение.
После получи писмо, от което узна, че след близо месец въздържание Тони отново започнал да пие. Писмата му до Ешлинг се връщали при него неразпечатвани, а това никак не било хубаво. Обаждането на Джими Ферили по повод на раздялата му с Ешлинг било последната капка в чашата на търпението му.
След това имаше писмо, разказващо, че здравословното състояние на Етел Мъри било много по-добре… но Тони все още нарушавал дадения обет.
Един ден пристигна писмо с адрес, напечатан на машина. Ешлинг го отвори, защото си помисли, че е от адвоката.
То бе от Тони.
Моля те, Еш, моля те да се върнеш. Едва сега разбирам как е трябвало да се държа с теб. Ще отида в клиника и напълно ще се излекувам от пиенето. Ще отида в някоя болница в Дъблин или в Лондон и ще се подложа на всички необходими прегледи, за да могат лекарите да открият защо не мога да се справям със секса. Всеки ден ще те карам до работата ти и ще те връщам обратно с колата. Ще ти купя грамофона, за който веднъж ме помоли. Ако не се върнеш, ще се самоубия и до края на живота си ти ще се измъчваш от мисълта, че би могла да ме възпреш да не го правя.
Обичам те и разбирам какъв ужасен съпруг съм бил, но всичко това е минало, а ти все още си моя жена. Ако побързаш да се върнеш, всичко ще бъде по-прекрасно от всякога.
С любов,
Скъпи Тони,
Пиша ти последното си писмо, така че се опитай правилно да ме разбереш. Аз никога няма да се върна и да заживея отново с теб. Никога. Няма да повтарям обвиненията си, защото ти много добре си запознат с тях. Имам всички необходими основания за анулиране на брака ни. Ако си съгласен, бихме могли незабавно да започнем процедурата. Писах до един свещеник от Архиерейството в Дъблин и той ми обясни всички необходими подробности. Но в дадения момент аз не се нуждая от това. Нямам намерение да се омъжвам отново, така че бихме могли да изчакаме с анулирането, докато един от нас не реши да се ожени отново.
Не желая да ми пишеш и да ми даваш обещания, които би могъл, или не би могъл да удържиш. Аз с нищо не те превъзхождам и затова не е необходимо да се унижаваш. Аз съм просто една егоистка. Напуснах те, защото не можех да се примиря с нещастния си брачен живот. Бих искала да ти дам един безкористен съвет: ти трябва да се откажеш от алкохола заради теб самия. Имам чувството, че черният ти дроб е вече увреден. Ти се оплакваше от болки, които според мен бяха началото на чернодробно заболяване. Ще се опитам да проявя по-голям интерес към фирмата ти, защото много скоро фирмите като „Мъри“ ще се конкурират с големите супермаркети и вериги от магазини. Ще проявя мъдрост и много внимателно ще следя какво предприемаш и накъде вървиш.
И в заключение няколко думи за майките ни. И моята, и твоята майка се разболяха от тревогите с нас. Твоята е в болница и си мисли, че завинаги си оставил пиенето, а моята отива на работа в магазина ни и всеки път, когато погледне към площада, се надява да ме види как слизам от автобуса, завръщайки се, за да започна всичко отначало. Писмата ми до тях са мили и ободряващи, но не желая да им давам напразни надежди и да ги залъгвам, че ще се върна, защото аз няма да го направя. Започнах нов живот. Но те и двете са така добри и така загрижени за доброто на децата си, та би било добре да им спестиш заплахите си за самоубийство и изказванията, че животът ти е съсипан. Защото не е. Ти си толкова остроумен и талантлив. Помня как се смеехме, ходехме на кино и как се разхождахме с колата… ти бе много щастлив тогава. Може би щастието ще се върне отново при теб.
Нямам намерение да говоря за пари, брачен договор или поделяне на имуществото. Искам просто съвсем искрено да ти пожелая всичко добро и да ти кажа, че нито обещания, нито заплахи и увещания биха ме накарали да променя решението си. С нашия брак е свършено и това е толкова сигурно, колкото и пристигането от Рим на решението за анулиране.
Бих искала животът ни да бе малко по-различен.
Един след друг хората в Килгарет започнаха да се досещат, че Ешлинг е напуснала Тони. Майка й бе така потайна и неточна в изказванията си, та Морийн си помисли, че Ешлинг навярно е направила някакъв спонтанен аборт и е постъпила в болница за възстановяване. Колкото повече време минаваше, толкова по-силни ставаха съмненията й, че Ешлинг лекува стерилитета си.
Тони отговаряше на хорските въпроси за Ешлинг със сърдито мърморене.
— О, нима не знаете? Замина да се види с приятелки в Дъблин и Лондон. — И това бе всичко, което можеше да се чуе от устата му.
След коледната забава Донал нямаше търпение да й върне петте лири и дори отиде у тях. Тони се изненада от посещението му и го попита дали имал някакви новини от Ешлинг, а Донал видя окървавените хавлиени кърпи и нощницата на Ешлинг, захвърлени в едно кошче за боклук в ъгъла на кухнята.
— За бога, какво е ставало тук? — попита ужасено той.
Колебливо и неуверено историята за спречкването, подбудите и плесниците бе разказана. Донал се изправи и се олюля.
— Ти си страхотно самонадеян простак, Тони! — каза той. — Ешлинг е прекалено добра за теб. Надявам се, че най-сетне го е разбрала. — После се прибра вкъщи и от изражението на майка си разбра, че тя вече знае. — Няма да те разпитвам, мамо — каза той. — Само ми кажи дали има нещо, което мога да направя.
— Опитваме се да ги съберем отново. Не би ли могъл да разкажеш на Ешлинг колко много съжалява той? — предложи майка му.
— О, не! Не бих помогнал с нищо за събирането им — каза неочаквано Донал. — Не мога, мамо. От дълго време наблюдавах как вървяха нещата при тях. В Лондон той се държа като пиян негодник, но всички си затворихме очите.
— При Ханрахан се говори, че Ешлинг напуснала Тони. Да не би да е истина, мамо? — подхвърли Еймон.
— Не. Имат известни неприятности, но всичко ще се оправи — каза майка му.
Седмиците обаче се нижеха и устните на Айлийн се превърнаха в една тънка ивица, и слънчевите надежди, че всичко ще се оправи от само себе си, започнаха да се топят. Когато хората я питаха за Ешлинг, тя свиваше рамене и казваше:
— Нали знаете какви са днешните младежи. Никой не може да предположи какво ще им щукне.
Една нощ Тони дойде и счупи с един голям камък прозореца на магазина. Айлийн бе вътре. Ако бе по-близо до прозореца, можеше да бъде тежко ранена и дори убита. Събра се тълпа и сержантът отведе Тони в полицейското управление. Айлийн каза, че навярно е станала някаква грешка. Откараха Тони до дома му с полицейска кола. Къщата бе студена и мрачна. Айлийн започна да умолява сержанта да не уведомяват майка му за случилото се. Това щеше много да я нарани. Първото нещо, с което се залови мистър Мийд на другата сутрин, бе да доведе един стъклар, който да постави ново стъкло. Отец Джон научи за това и написа на Айлийн едно дълго писмо, с което уж искаше да я утеши, но всъщност то бе изпълнено с обвинения срещу Ешлинг, която била пренебрегнала семейните си задължения. Като се изключеха тези събития, обществеността на Килгарет бе склонна да приеме скандала със заминаването на Ешлинг. Много от хората поклащаха самодоволно глава и казваха, че това още веднъж доказвало, че парите и красотата не можели да донесат щастие на човек.
С настъпването на пролетта фигурата на Елизабет започна да наедрява. Тя казваше, че било невъзможно и друг човек да влезе с нея в мъничкия асансьор, и когато се връщали с Хенри отнякъде, той трябвало да се качва пеша. Това не бе съвсем вярно, но изпъкналият й корем ясно се забелязваше. В деня, когато напусна училището в Истър, тя се прибра разплакана и с едно голямо мече, което й бяха подарили децата. Беше им обещала да се видят през септември, за да им покаже бебето. Каза им, че ако бебето се окаже красиво, може да го поставя на подиума в кабинета и те да го рисуват. Децата изпаднаха във възторг от тази идея, но тя знаеше, че това никога няма да се осъществи. През септември те щяха да имат нова учителка по рисуване, която щеше да се ужасява от появяването на вдетинената майка, стремяща се да се превърне в център на внимание.
През последните седмици от бременността Елизабет имаше чувството, че никога не би се справила без Ешлинг. В замяна я научи да готви, защото Ешлинг не знаеше почти нищо.
— Че за какво да се уча да готвя? У дома мама винаги имаше домашна помощница, която ни готвеше, а когато опитах семейното щастие — не бе чак толкова отдавна — моят съпруг реши, че е по-приятно да изпива закуската, обяда и вечерята, вместо да ги изяжда.
Ешлинг пазаруваше, режеше зеленчуци и подреждаше масата, а Елизабет си почиваше с повдигнати нависоко крака, защото когато стоеше дълго изправена, краката й се подуваха.
— Прекаляваш с посрещането на гости. Защо си поканила Саймън и неговата префърцунена сестра и зет му?
Докато говореха, Ешлинг умело накълца свинските котлети и ги постави в една тенджера да се задушат. Елизабет седеше с нея в кухнята, повдигнала краката си върху една украсена с мъниста табуретка, която Джони й бе донесъл отнякъде.
— Нямаш представа какво удоволствие доставя това на Хенри. Това, че ги кани у дома си на вечеря, го кара да се чувства като един от тях… Какво правиш, за бога?
— В рецептата пише, че трябва да се добави и малко ябълково вино…
— Но ти изля половин бутилка!
— Ами точно това означава „малко“, нали? Ако бяха написали „много“, щях да излея цялата.
Раждането на бебето закъсняваше вече с две седмици.
— Чувствам някаква безпричинна тревога — каза Ешлинг, докато седяха в квартирата и гледаха към парка. Беше чуден юлски ден.
— Странно, а пък аз съм обхваната от някакво безразличие. Усещам някаква сънливост и сякаш съм взела на заем това време… о, надявам се, че всичко ще е наред.
— Ти си оградена с толкова много любов… както се казва. Но нека не говорим за това… Между другото, мама ти изпраща сърдечни поздрави в днешното си писмо. Получих едно и от татко.
— Какво иска той?
— Точно това се питах и аз, но всъщност писмото е много мило: „Майка ти ми каза, че след като нямало да те видя у дома, в Килгарет, единственият начин да поддържам връзка с теб е да ти пиша…“ Струва ми се, че той винаги се е чувствал виновен за това, че мама постоянно пишеше на горкичкия Шон в казармата, а той — не. — Ешлинг неочаквано извърна очи към Елизабет, чието лице се бе сгърчило в болезнена гримаса. — Какво има?
— Това е за втори път… ох… ох…
— Добре. Вземи си шлифера, а аз ще донеса куфара ти от хола.
— Ами Хенри?
— Ще му телефонирам от болницата. Побързай!
— Ами ако не успеем да хванем такси?
— Облечи този красив шлифер. Купен е за такова забележително събитие… — Ешлинг се втурна към прозореца и подаде глава навън. Точно в този момент по улицата минаваше такси. Шофьорът му чу едно оглушително изсвирване и видя някаква червенокоса жена, която му махаше от прозореца на четвъртия етаж.
— Ще бъдем долу след миг! — изкрещя тя.
Шофьорът отби встрани и зачака. Когато се появиха, той хвърли поглед към Елизабет и изстена:
— Милостиви боже, все на мен ми случва! Още една луда се е понесла към родилния дом! А аз си помислих, че ще возя само тебе, кукличке.
Той караше много бързо, а Ешлинг държеше ръката на Елизабет и я уверяваше, че бебетата никога не се раждат в такси. Първите бебета винаги се раждали бавно, но майките им винаги си мислели, че контракциите са по-учестени, отколкото били в действителност.
— Трябва да отбележиш — каза тя, когато се насочиха към входа на болницата — наистина трябва да отбележиш, че макар и да не съм запозната с удоволствията на сексуалния живот, знам доста много неща за бебетата.
Елизабет все още продължаваше да се смее, когато дойдоха да я отведат в отделението.
Хенри пристигна в болницата с пребледняло лице и откри Ешлинг в чакалнята.
— Казват, че всеки миг ще се появи. Дойде точно навреме. Ще видиш бебето пръв. Боях се, че може аз да съм първата.
— Това щеше да е без значение.
Хенри дори заекваше от вълнение.
Една сестра отвори вратата.
— Мистър Мейсън?…
— Да, да. Добре ли е тя?
— Тя е добре. Чувства се идеално. Иска да ви покаже красивата ви дъщеричка…
— Айлийн — каза Хенри.
— Айлийн — повтори Ешлинг.
Айлийн бе най-красивото бебе на този свят. Всички го забелязваха. Също така бе и най-жизнерадостното бебе.
— Дали и Брендан Ог и Патрик, и другите са изглеждали така? — попита Елизабет, загледана с възхищение в малкото вързопче в ръцете си.
— Съвсем не. Те имаха червендалестите намръщени лица на рода Дейли и се стремяха към почести и внимание още от първия миг на появяването си на бял свят. Айлийн е нежна и благородна. Виж сама. Погледни изражението й.
Загледаха се в идеалното мъничко личице и Ешлинг нежно погали с връхчетата на пръстите си нежните ръчички с малки нокътчета.
— Нима е възможно човек да мисли нещо лошо за това създание?
— Предполагам, че са си мислели същото и за нас, когато сме се родили.
— Е, никой не ни е сторил нещо наистина лошо, нали? Имахме малко лош късмет по пътя си, но се справихме с това.
— Да, справихме се. Чуваш ли, Айлийн? Майка ти и леля ти Ешлинг се справиха с всичко.
— Не мога да разбера, защо ще я кръщавате, след като не вярвате в това.
— Много е трудно да се обясни. Кръщението не задължава хората да бъдат религиозни. Това просто е една красива традиция.
— Но това е истина, разбирате ли? Кръщението отваря вратите към Божията благодат.
— Предполагам, че според теб протестантското кръщение не го прави — разсмя се Елизабет.
— И да, и не. Прави го, ако не можеш да откриеш друга истина в живота си, макар че може би във вашия случай вие сте поели задължението да й покажете тази истина. Въпреки това ти за пет години бе въведена в католицизма с моя помощ.
— Знам и това адски ме ужасяваше.
— Та значи това е само едно светско събитие, така ли?
— Да, и една истинска църковна церемония. Церемония и традиция. Струва ми се, че то обединява и двете.
— Добре. А какви храни ще поднесете за тази церемония и традиция? Може би печено говеждо месо, както в добрите стари времена?
— Не, това е идиотско. Изискани ордьоври, за да могат да се държат в едната ръка, докато чашата с шампанско е в другата.
— Кого сте поканили?
— По-голямата част от гостите за сватбата ни.
— Хари ще дойде ли?
— Със сигурност. Нямам намерение да се съобразявам с бабешките глупости на Хенри и татко. Той ще дойде със сигурност. Би могъл да отседне у Стефан, ако това би помогнало на някои хора да се чувстват по-добре. Не може да остане у нас, както последния път. Няма да позволя на татко да спекулира с това и да се прави на храбър и благороден.
— Ти си прекрасна, Елизабет… Как бих искала да имаше такъв човек и в Килгарет, та да подготви почвата за завръщането ми у дома, както ти го правиш за Хари.
— Казвала съм ти го десетки пъти… никой не ти пречи да се върнеш в Килгарет, освен ти самата.
— Според теб. Нека сега да помислим за храната. Искаш ли да я приготвим сами и да кажем, че са ни я доставили по заявка?
— Или да поръчаме да ни я направят и да кажем, че сме я приготвили сами?
Скъпа Ешлинг,
Знам, че съм една от тези, които не ти пишат, но аз просто не знаех какво да ти кажа. Май че Еймон ти е изпратил картичка за рождения ден. Не знам. Мислех си, че си изпаднала в немилост, но това си има и добра страна, защото си надминала и свети Павел по писането на писма. Така съжалявам. По-голямата част от времето ми преминаваше далеч от дома, а когато се върнех, бях заета с толкова други неща, че не можах да разбера нищо за вас. Еймон не знае нищо. Донал е като влюбено теле. Когато се видим с Морийн, тя само ми се оплаква, че никой не й помагал, че ти винаги си била мамината любимка и изобщо не желае да говори за теб.
Аз всъщност не ти пиша, за да ти се извинявам, или да се оплаквам. Седнах да ти пиша, защото мама изглежда ужасно. Никой от останалите не би ти казал такова нещо в писмата си, защото те не го забелязват. С пристигането ми у дома забелязах ужасна промяна у нея. Тя е много отслабнала, лицето й е станало жълтеникаво и има нездрав вид. Почти не се храни, а понякога неочаквано сяда и се присвива, сякаш я боли нещо. Може и да преувеличавам, но миналата нощ изведнъж си представих, че ако аз бях на твое място и никой не ми кажеше, че мама е зле, щях да се чувствам ужасно.
Не знам какво да кажа по повод на другите неща. Наистина не знам. Предполагам, че любовта е изчезнала, защото е имало прекалено много суета и неприятности между вас. Не казвай на мама, че съм ти писала. Тя много ще се разтревожи и ще ми се разсърди, задето съм ти казала, че изглежда зле. Не ти казвам това, за да те накарам да се почувстваш виновна и да се върнеш у дома. Щом отношенията ви са били лоши, ти си постъпила съвсем правилно като си заминала. Донал също мисли така. Но може би единствено ти би могла да я убедиш да отиде на лекар — тя те слуша.
Не мога да си представя, че Елизабет така бързо е забременяла. Сигурно изглежда ужасно. Мислех си, че в днешно време в Англия не се раждат незапланувани бебета. Тя сигурно е успяла да запази нещо от предишните си навици.
С любов,
— Написала е достатъчно, за да ни разтревожи до смърт, а не е намерила думи да ни опише какво й е на мама — ядосваше се Ешлинг, докато четеше писмото. — Десет месеца мълчание и сега ни поднася това! Кажи ми, не е ли отвратителна?
— Там е като на село — каза Джони. — Защо не помолиш някой познат, на когото имаш доверие, да отиде да я види и след това да ти разкаже?
— Не можеш да си представиш колко е трудно. Веднага ще плъзнат слухове… а може и да няма нищо сериозно. Писмото на Найем звучи така, сякаш това току-що й е хрумнало и веднага е седнала да го напише, за да не го забрави.
Двамата седяха в квартирата на Манчестър стрийт и пиеха китайски чай от малки чашки, което, според Джони, бе много изискано занимание. Той й бе показал в какви чаши да го сервира и сега тя бе обхваната от манията да пие ухаещия на парфюм чай, добавяйки в него няколко капки мляко.
— Да. Сигурен съм, че малко е прекалила с драматизирането на положението.
Джони стана и се протегна. Ешлинг си спомни как Елизабет винаги й бе казвала, че той не обича да говори за неприятни неща.
— Може би имаш право — каза тя и остави писмото на Найем настрана.
Джони се усмихна, протегна се още веднъж като котка, седна и попита:
— Какво ще правим тази вечер?
— Имам урок по бридж — каза тя.
— О, защо не им кажеш, че не можеш да отидеш?
Това бе страхотно решение. Тя се обади на Хенри и му каза, че внезапно й се наложило да излезе. В кабинета бил докаран някакъв спешен случай.
— Защо не каза, че ще излезеш с мен? — попита Джони.
— Не знам — отвърна искрено Ешлинг. — Не го направих, и толкоз.
Мисис Мориарти й бе написала едно дълго и успокоително писмо. Била ходила до магазина и според нея Айлийн изглеждала малко уморена и бледа, но светлината там никога не била добра. Тя намерила някакъв повод и се отбила и у тях. Айлийн била в чудесна форма и оживено бъбрела с младия Донал и Ана Бари. Не била чула нито едно оплакване от устата й. Мисис Мориарти специално я попитала как се чувства напоследък и разбрала, че тя била в страхотна форма. Пишеше още, че Ешлинг била много добра дъщеря, щом така се била загрижила за това, но наистина нямало за какво да се безпокои. Обещаваше да не казва на никого за разследването, което бе провела. На никого, дори и на Донал, който им бе станал като син. Тя завършваше с думите, че щяла да се моли тревогите и проблемите на Ешлинг да намерят своето разрешение, а дотогава Ешлинг трябвало да вярва, че Господ Бог постоянно бди над хората по техния земен път.
Найем й прати едно кратко писмо и й съобщи, че преди време майка им се оплаквала от някакво леко неразположение, но сега вече била много по-добре. Била ходила на преглед и доктор Мориарти й предписал някакви много ефикасни таблетки. Сега наистина изглеждала по-добре.
… Пиша ти, за да ти кажа всичко това, защото е много глупаво да те уплаша с някоя тревожна новина и да не те успокоя, когато нещата се оправят. Благодаря ти, че не обезпокои и другите за това. А може би си била твърде заета и не ти е останало време за разговори и писма. Чух, че работиш като регистратор в някакъв лекарски кабинет. Тим и аз сме решили да прекараме една събота и неделя в Лондон преди Коледа. Ще можем ли да ползваме част от пода в квартирата ти? Купихме си спални чували, така че няма да имаме нужда от спално бельо. Ще гледам да те предупредя по-отрано.
Чух, че Тони заминал за Англия на бизнес обучение. Мисис Мъри казала на майката на Ана Бари, че това бил курс по диверсификация[2].
Не знам какво точно означава това, но предполагам, че ти вече си осведомена за всичко. Предполагам, че знаеш за намерението на Донал и Ана да купят годежен пръстен. Това също го чух от други хора. Открих, че колкото по-голям става човек, толкова по-малко му се доверяват околните. А може би това важи само за Килгарет? Или само за мен? Грижи се за себе си, а ако не възразяваш, бихме могли да ти гостуваме два дни през декември.
Веднъж Джони я заведе на балет, а друг път — в един малък гръцки ресторант.
— Никога не съм знаела, че хората пият такова вино — каза Ешлинг. — Би ли повторил името му?
— Рицина. Правят го по много особен начин.
— Бил ли си някога в Гърция?
— Да. Страхотно е. Идното лято смятам пак да отида. Трябва да дойдеш с мен. Ще бъдеш възхитена. Мислех, че Тони те е водил до гръцките острови. Мислех си, че всички богаташи го правят.
— Този богаташ ме заведе два пъти до кръчмите на Рим и това бе всичко. Така че Гърция все още ме очаква.
— Звучи като обещание — каза закачливо Джони.
— Може ли аз да платя вечерята? Ти похарчи доста пари.
— Не, не за бога!
— Как да ти се отплатя?
— Покани ме на вечеря в елегантната си квартира, която на практика бе мебелирана от мен.
— Няма проблеми. Кога?
— Утре.
— Добре. Утре.
— Здравей, Елизабет! Да не би да те обезпокоих?
— Не, естествено. Току-що я сложих в креватчето. Кончита трябваше вече да е дошла.
— О, да, ще трябва да се отправяш към колежа.
— Всъщност никак не ми се иска да я оставям. Изведнъж става така тъжна и намръщена. Мислех си колко чудесно би било да можех да я метна на рамо и да я взема с мен.
— Не виждам защо не. Нали хората от колежа са разкрепостени и приятни. Ще одобрят решението ти.
— Те може и да го направят, но навън вали като из ведро и може да я удавя по пътя. Как е при теб?
— Исках да те попитам нещо. Малко е необичайно…
— Казвай! Какво има?
— Ами, малко е детинско, но Джони се самопокани на вечеря в квартирата ми за тази вечер.
— И?
— И аз се питах… питах се дали не възразяваш?
— За какво?
— За идването му в квартирата ми.
— Мили боже! Та нима той не идва постоянно в квартирата ти още от деня, когато се нанесе? Защо да възразявам?
— Ами… ще бъдем сами и в случай че… Господи, това звучи глупаво… в случай че нещата станат по-сериозни?
— Разбирам — натърти Елизабет. — О, разбирам. Няма да ме засегнеш и да разбиеш сърцето ми. Пътят е свободен…
— А няма ли да…
— Да стъпчеш нечии разбити от любов сърца? Не. Изобщо. Не се притеснявай. И си отваряй очите.
— Няма нищо такова. Аз просто…
— Знам и ти не си длъжна да ми разказваш, но ако го направиш, аз няма да имам нищо против.
— Сигурно няма да има нищо за разказване.
— Наслаждавай се на живота си.
— Надявам се, че не си разбрал погрешно необичайното ми поведение.
Лицето на Ешлинг бе станало тъмночервено от притеснение.
— Не, за бога. Скъпо момиче, аз просто ти дойдох на гости.
— Казвам го, защото чувствам, че поканата за вечеря понякога навежда на мисълта, че и другите неща са включени… в менюто.
— Не, не. Няма ли да изпием още едно питие?
— Джони, струва ми се, че си прекалено спокоен и любезен… като герой от някой филм. Защо не си объркан и притеснен като мен?
— Скъпо момиче, за какво да се притеснявам? Целувахме се и беше прелестно. Предложих ти да се преместим в леглото ти и там да продължим, но ти каза, че не желаеш. Аз казах: „Добре. Тогава нека пийнем нещо“.
— Да, прав си. Няма нищо, за което да се притеснява човек.
— Много си красива, когато се притесняваш.
— Не съм. Зачервеното ми лице не се връзва с косата ми. Най-добре изглеждам, когато съм пребледняла от тревога. Веднъж зърнах лицето си в огледалото, когато Тони ме бе разтревожил за нещо… вече не помня какво беше… но изглеждах много очарователно.
Те пиха и поговориха приятелски, и Джони си тръгна преди полунощ.
— Вечерята беше страхотна. Прекарах чудесна вечер.
— Съжалявам за другите неща.
— Не се тревожи. Ще ти го напомням от време навреме… или още по-добре — непрекъснато, докато решиш да го направиш. А ако не стане, няма да се тревожим.
— Няма ли да вземеш метрото до Ърлс Корт? — попита тя.
Той извади бележника с телефоните.
— Не, мила. Ще се обадя на един приятел. Все още не е късно.
Джони махна на едно такси и си замина.
Проклинайки глупостта си, тя се върна в квартирата, където все още се долавяше мирисът на храна. Защо не бе казала „да“? Та нали искаше да отидат в спалнята й? Защо не позволи на Джони да я научи как се прави любов? Да я научи такъв умопомрачителен любовник като Джони Стоун?
— Нищо не стана — каза тя на Елизабет по телефона на другия ден.
— Да не би да забрави да сготвиш вечерята? — попита Елизабет.
— Не. Забравих да го поканя в леглото си — каза Елизабет.
— Той пак ще те помоли.
Етел Мъри никога не бе отговаряла изчерпателно на дългите и изпълнени със сърдечност писма на Ешлинг. Направи го, когато Ешлинг й писа, че чула за заминаването на Тони за Англия и попита какъв бил този курс по „диверсификация“.
… Трябваше да кажа нещо, когато хората ме питаха къде е той, Ешлинг, но в действителност се наложи отец Джон да се възползва от връзките си и да изпрати Тони в една прекрасна частна клиника. Там има един чудесен католически свещеник, който отслужва литургии и изповядва всички католици. За останалите пациенти има други духовници. Знам, че доста дълго ти досаждах с молбите си да се срещнеш с него и мисля, че разбирам донякъде съображенията ти да не идваш в Килгарет, но сега той е в Англия. Вие сте в една и съща страна. Не би ли могла да отидеш и да го видиш? Не ми обещавай, а просто отиди и го виж. Той е много зле, Ешлинг. Тукашният лекар, доктор Мърфи, го изпрати на някакви медицински изследвания и резултатите категорично показаха, че има възпаление на черния дроб. То, както и увлечението му към алкохола, може да бъде излекувано. Онзи прекрасен свещеник от Уотърфорд много ме обнадежди. Той ми каза, а аз вярвам на думите му, че Тони не е имал намерение да те удря в онази нощ и че хората много често правели всичко наопаки, когато били пияни. Това се дължало на болестта им. Завършвам писмото си с надежда и се моля да ме чуеш със сърцето си и да го посетиш. Тази клиника не е близо до Лондон, по-скоро е в северната част на Англия. Близо е до Престън.
Твоя любяща свекърва,
Джони се обади и я попита дали е съгласна той да приготви вечеря и да я покани у тях през идната седмица.
— Би било чудесно! Кога?
— Ела по-рано. Да речем към седем. Тъкмо няма да се притесняваш и ще успееш да хванеш метрото на връщане… ако желаеш, разбира се.
Това едва ли би могло да прозвучи по-недвусмислено, а и той сякаш точно това желаеше.
Тя облече не само най-красивата си рокля, но и красивия си комбинезон и единствените си бикини с дантела. Дори си купи нов сутиен, защото й се стори, че нейният е доста овехтял. Пъхна в чантичката си един освежител за уста и малка пудриера. След това й мина през ума, че бе правила същите подготовки за първата вечер от медения си месец, и сърцето й се вледени.
Джони бе сготвил някакво ястие с ориз. Тя не можа да определи точно какво е, но имаше вкус на дървени стърготини. Виното бе горчиво, или може би всичко бе плод на въображението й. След вечеря седнаха пред камината на чашка бренди и той непрекъснато пускаше плочата с „Ънчейнд мелъди“ на радиограмофона си. После я целуна няколко пъти… и каза, че щели да се чувстват много по-удобно в другата стая.
— Би било чудесно — промълви тя.
Помогна й да свали дрехите си и когато тя остана по комбинезон, я целуна отново.
— Може би няма да повярваш, но аз никога не съм го правила.
— Знам, знам — каза ласкаво той.
— Не, не знаеш. Досега изобщо не съм го правила. Дори и когато бях омъжена… — Тя не смееше да го погледне. — Това бе част от проблемите ни. Той не го направи, той не можа… така че… аз никога…
Джони я притисна силно в обятията си и я погали по косата.
— Бедната Ешлинг! Престани да трепериш. Така. Всичко е наред.
— Много съжалявам. Трябваше да те предупредя… на моята възраст… това изглежда нелепо.
— Бедната Ешлинг!
Той милваше косата й и я държеше в прегръдките си. Бе така нежен и мил, че тя не можеше да повярва, че не сънува.
— Така че, ако искаш, бихме могли да се облечем и да забравим… ако мислиш, че това много ще те затрудни…
— Престани да шепнеш, Ешлинг! — Джони продължи да гали косата й и тя се почувства спокойна и щастлива в обятията му. — Както желаеш, скъпа — каза той. — Ако решиш да останеш с мен, би било чудесно, но ако поискаш да си отидеш у дома — така да бъде.
— Искам да остана при теб — каза тихо тя.
— Тогава просто ще го направим… много внимателно и много нежно — каза той. — Толкова си красива, Ешлинг, толкова си прелестна… много съм щастлив, че ще бъда първият!
Той я притисна до себе си и тя усети туптенето на сърцето му. Тя също бе щастлива, че той ще е първият.
Лежеше и го наблюдаваше как спи.
Бе го направил така нежно и спокойно, сякаш го бяха правили и преди, винаги. Всъщност изглеждаше доста странно да целуваш и галиш някого. Така приятно й бе да си мисли, че допускайки го до себе си, е успяла да му достави удоволствие.
Мислеше си колко много се бе притеснявала преди. Сега поведението й й се струваше много глупаво и детинско. В това нямаше нищо неудобно. Не бе почувствала нито срам, нито притеснение от неопитността си.
А как ли би се държал Джони, ако го бе срещнала преди много, много години, когато е бил неопитен, тромав и груб?
А може би тя е имала в подсъзнанието си някакви познания за тази страна на любовта? Но тогава не би трябвало да е така безпомощна. Колко прекрасно бе да можеш и да знаеш как да обичаш някого! Колко прекрасно бе да се почувстваш част от този прекрасен мъж! Защо ли това не й се бе случило преди много, много време, когато бе младо момиче?
„Както стана с Елизабет“ — мина й през ума. Това я накара да се вгледа още веднъж в спящия Джони и да прогони тази мисъл от съзнанието си.