Мейв Бинчи
Молитва за обич (11)

Десета глава

По време на пътуването си до Лондон Ешлинг преживя повече приключения, отколкото през целия си живот. Установи, че е била напълно права, когато каза на Тони Мъри, че трябва да види света.

На кораба за Холихед един изключително красив мъж с разкопчано горно копче на ризата й купи бренди и лимонада, без да обръща внимание на възраженията й, че питието няма да й хареса. Сетне я заведе на разходка на палубата, каза й, че е най-красивото момиче на света, опита се да я целуне, извини се, предложи й брак и накрая отиде в един ъгъл и започна да повръща. Ешлинг, която не разбра, че е пиян, ококори широко очи от ужас, но беше избавена от двама студенти в университета, които отиваха да работят в консервна фабрика през ваканцията. Те се опитаха да я убедят да замине с тях.

Във влака за Лондон се запозна с един млад учител от Уейлс, който й каза, че ще живее в Лондон, защото повече не може да понася родното си село. Всички се опитвали да го накарат да се ожени. Но той искал да види света преди това. Ешлинг нетърпеливо му разказа за собствената си участ и как е решила да опознае света колкото може повече за две седмици, и че едва е успяла да измъкне тази ваканция от баща си. Уейслецът се отнесе много язвително към двете седмици и рече, че те съвсем не са достатъчни. За целта било нужно много повече време. Предложи й да отидат до Франция с кораб. Но това се видя прекалено на Ешлинг и тя му обясни, че отива на гости при приятелката си, която има неприятности, и иска някой да й помогне за рождения ден на баща й. Учителят отбеляза, че приятелката й трябва да е смахната. Да изпраща пари на някой от Ирландия, за да отиде на рождения ден на баща й. При това, след като не са се виждали цели четири години. Той сложи пръст на челото си и го завъртя, за да наблегне на мнението си колко е откачена приятелката й. Ешлинг се отврати от него и отново започна да чете книгата си.

На гара Юстън един мъж на средна възраст я попита дали не се е загубила и добави, че ще му бъде много приятно, ако вземат заедно такси. Ала Ешлинг търсеше Елизабет.

Тя й бе телефонирала рано сутринта, след като получи писмото й, и й каза, че тръгва същата вечер. Елизабет говореше с отчетлив английски акцент и употребяваше думи като „страхотно“ и „готино“. Обясни й, че Юстън е голяма гара, но ако Ешлинг стои до бариерата, няма начин да не се намерят.

— Когато се върнах тук преди четири години, помислих, че съм се изгубила — добави Елизабет.

— Ами да, тогава бяхме още деца — побърза да приключи разговора Ешлинг.

И все пак очите й неспокойно претърсваха тълпата. Тя спря и среса косата си, за да изглежда добре. Искаше й се куфарът й да беше по-елегантен. Този, който майка й бе използвала преди много години, беше прекалено оръфан за хубавата й нова тюркоазенозелена лятна рокля. Само че трябваше да избира между нови обувки и куфар, а обувките й се видяха по-съществени.

Сигурно бе минала покрай Елизабет, докато се взираше в тълпата и търсеше светлорусото петнайсетгодишно момиче, но вече облечено като жена. Точно в този миг Елизабет я дръпна за ръкава…

— Ешлинг? — попита тя почти колебливо.

Ешлинг се обърна.

За миг се вгледаха една в друга, сякаш забравили всякакви думи, поздрави и реакции.

Сетне заговориха в един глас.

— Елизабет, направо ми спаси живота, като ме покани да дойда…

— О, Ешлинг, буквално ми спаси живота…

После избухнаха в смях и се уловиха за ръце.

— Може би сме като сиамски близначки, които не е трябвало да бъдат разделени. Вероятно винаги ще говорим едно и също едновременно.

— Може би — засмя се Елизабет и се опита да вдигне куфара, но той се оказа много тежък.

— Какво си сложила тук, за бога? Камъни ли?

Ешлинг го дръпна от ръката й.

— Не, храна. Вкъщи всички пощуряха — торта за рождения ден на баща ти, пушен бекон и масло, увито в десет вестника и в тенекия. Надявам се, че не се е разтекло в куфара и не е съсипало парцалките ми.

Елизабет стисна ръката й и Ешлинг с изненада видя, че в огромните сини очи на привлекателната й приятелка има сълзи.

— Нямаш представа колко се радвам, че те виждам.

— Аз също. В автобуса за Дъблин започнах да се притеснявам, че си се променила, но ти не си. Ала си отслабнала. Това модно ли е тук, или няма какво да ядете?

Тя потупа плоския корем на Елизабет с възхищение.

— Нямаш нищо тук. Станала си като дъска, както се изразяват в романите. Умирам от завист.

— О, само така ти се струва — отговори Елизабет и изпадна в един от онези пристъпи на неудържим смях, който беше толкова заразителен, че Ешлинг също започна да се кикоти, макар че не й беше ясно защо.

Двете стояха под големия свод на Юстън, без да забелязват изпълнените с възхищение и интерес погледи, насочени към тях — една червенокоса и една блондинка. Бършеха очи, държаха се за ръцете и се смееха почти истерично.

 

 

Ешлинг започна да се спогажда с бащата на Елизабет още от самото начало. Елизабет не можеше да повярва на очите си, като гледаше колко добре се разбира с него. Джордж прояви съвсем слаб интерес към пристигането на Ешлинг, но помогна на дъщеря си да извадят кашоните и вехториите от стаята за гости и да ги пренесат в навеса за инструменти в градината. Елизабет положи много усилия да почисти и разкраси стаята. Набра цветя и дори купи огледало от антикварния магазин.

— Намаление за персонала — рече Джони, като й го предложи на половин цена.

— Виж, не искам да мамим мистър Ворски…

— О, кога най-после ще разбереш, че е „Ворски и Стоун“? Аз съм съдружник тук, ангелче, имат ми доверие и ме обичат. Ако ти го дам евтино, ще бръкна в собствения си джоб…

— Аз работя тук, мистър Стоун… Не искам да видя как запада бизнесът, с който се гордея…

Двамата се разсмяха. Тази седмица Джони беше в прекрасно настроение. Малко се разочарова, че не могат да се срещнат заради приготовленията за приятелката й от Ирландия, но го понесе леко.

— Хубава ли е? — попита той.

— Много е готина. Трябва да я крия от теб.

— Но някой трябва да й покаже забележителностите на Лондон — подразни я Джони.

— Може би, но аз не мисля така. Тамошният големец иска да се жени за нея. Тя идва тук, за да си помисли по въпроса.

— Да се жени ли? За какво й е да се омъжва на нейната възраст? Та тя е колкото теб.

— Знам, че е смешно — отговори Елизабет и едва се сдържа да не повиши тон. — Вероятно ще промени решението си, като види насладите на Лондон.

Ешлинг много хареса стаята, цветята и красивото огледало. Удиви се на всичко — на червените автобуси и телефонни кабинки, на спретнатите градини и редиците от къщи. Не можеше да повярва, че толкова много хора живеят на едно място.

Двете пиеха чай в кухнята, когато влезе бащата на Елизабет. Ешлинг моментално предприе атака.

— Това да не би да е мистър Уайт? Изобщо не приличате на човек, който ще навърши петдесет години — каза тя още преди Елизабет да ги запознае.

— Ами… Хм… Приятно ми е… Аз…

— Татко, това е Ешлинг — рече Елизабет, макар вече да не бе необходимо.

— О, сигурно има някаква грешка. Сериозно, мистър Уайт, моят баща е на петдесет и една, а изглежда десет-петнайсет години по-възрастен от вас. Наистина, не лъжа.

Елизабет помисли, че баща й ще се свие в черупката си от това свойско държание, но, за нейна изненада, той дори започна да се перчи.

— Сигурен съм, че баща ти…

— Нямам негова снимка, иначе щях да ви го покажа. Елате и седнете, мистър Уайт. Сигурно сте уморен, след като сте работил цял ден. Удивителна страна!

Елизабет прикри усмивката си и наля чай на баща си.

— Защо да е удивителна?

Ешлинг започна да бъбри весело и да разказва за всички чудеса, които била видяла от влака. Огромни градове, високи фабрични комини и стотици километри ниви. Никой в Ирландия не знаел, че в Англия има природа — всички мислели, че тук има само градове.

После скочи и разопакова хранителните продукти, като успокои Джордж, който я попита разтревожен как е минала границата.

— Не виждате ли, че на тази тенекия има надпис „Храна за персонала“? Маслото, пилето и беконът са запазени непокътнати.

— Но, мила, ние трябва да ти се отплатим за това… — започна той.

Елизабет стисна зъби от ярост. Той не разбираше нищо от приятелство, щедрост и подаръци. Никой не беше в състояние да го убеди, че за тези неща не се плаща. Ала Ешлинг съвсем не се раздразни.

— Не, не е необходимо. Това са подаръци от мама и татко. Е, сега вече има вероятност да се включа в черния пазар — нали разбрах колко лесно мога да пренасям продукти. И ще забогатея.

Тя отметна глава и се засмя. Беше толкова жизнена и остроумна. Приличаше на цветна картина, около която всичко е в черно и бяло.

— А сега, мистър Уайт, какво ще организираме за рождения ви ден? Нали затова съм тук.

Джордж се притесни.

— Не, сериозно…

Ешлинг мигновено забеляза изписаното на лицето на Елизабет безпокойство.

— Господи, не, само се шегувах! Това е само случайно съвпадение. Просто исках да дойда да видя Елизабет…

Тя погледна през рамо, за да потърси подкрепата на Елизабет, която й кимаше енергично.

— Когато я попитах може ли да дойда… разбрах, че имате рожден ден.

Лицето му се проясни.

— Е, за човек на моите години е доста глупаво…

— Съвсем не. Когато татко навърши петдесет, направихме голямо празненство. А догодина и мама ще стане на петдесет и ще вдигнем голяма веселба.

— Какво правихте на рождения ден на баща ти? — попита горкият Джордж.

Елизабет изведнъж го съжали — той приличаше на изоставено дете.

Но Ешлинг не забелязваше това. Тя бъбреше с него, сякаш се познаваха цял живот.

— Ами, падна се в четвъртък и затова отидохме при Махър. Още ходим там, Елизабет, и те често питат за теб. Това е пивница…

— И всички ходите там?

— Ами да, винаги сме го правили.

— Техните пивници не са като нашите, татко. Вътре има магазини. В единия край продават разни неща, а в другия пият.

— Никога не си ми казвала това — рече Джордж.

Ешлинг разказа как Пеги идвала четири пъти в пивницата на Махър, за да им каже, че яденето прегаря, но татко не искал да се прибира, защото трябвало да почерпи всички по случай петдесетгодишнината си. Накрая мама завела Донал и Найем у дома и ги сложила да спят, а те се събудили в единайсет часа, когато татко и Еймон се прибрали с песен. Мама рекла, че това е последният път, когато вечеряли навън като аристократите, защото само си навличали неприятности.

Джордж се смя на разказа й, вместо да се нацупи, както се бе опасявала Елизабет. Обикновено баща й изпиваше чая си за три минути и излизаше. Днес обаче той, изглежда, изобщо нямаше намерение да става.

— Довечера си на бридж — напомни му Елизабет. — У мистър Удс, нали?

Баща и с нежелание стана, за да смени ризата си и да се оправи.

— Той е абсолютно велик — рече Ешлинг, когато Джордж излезе от кухнята. — Никога не си ми казвала колко е изискан и хубав. Не знам за какво го упрекваш в писмата си. На мен ми се вижда много хрисим.

— Ти го предразполагаш. А аз само го карам да се чувства още по-нещастен.

— О, знам какво ще направя. Защо да не се омъжа за него? Не е много по-възрастен от Тони Мъри и да ти кажа честно, изглежда по-хубав. Така ще ти стана мащеха и в края на краищата ще бъдем роднини.

Елизабет се разсмя, възхитена от въображението на Ешлинг.

— Страхотно. Ще вдигнем сватбата тук, а медения месец — в Килгарет. И аз ще дойда с вас.

— Да, но Уестминстър Аби е протестантска катедрала. Как се казва католическата?

— Мисля, че забравяш нещо много важно — развода.

— О, не. Отказвам се.

— Разкажи ми за Тони Мъри — с най-малките подробности.

— Разбира се. Ами къде е твоят Кларк Гейбъл? Мислех, че ще го доведеш в окови на гарата. Да не сте се скарали? Точно сега, когато изминах целия този път, за да го видя…

— Не, не сме се скарали. Но почакай, докато татко излезе. Тогава ще ти разкажа всичко. Не искам да ме прекъсне, когато влезе да каже довиждане.

— Знае ли за Кларк Гейбъл?

— Е, да, до известна степен… Но всичко е толкова сложно. А сега ми разкажи за големеца Мъри.

— Добре го каза. Ами, той е важна особа. Вечер не ходи в пивницата на Махър, а в барчето на хотела. Има кола — пакард. Ръководи семейния бизнес. Еймон казва, че всъщност не върши кой знае какво и че истинският началник бил онзи ужасен мистър Мийд. Но не обръщай внимание на Еймон. Той и приятелите му наричат Тони Всемогъщия. Е, не е толкова велик, колкото фамилията Грей, но там е по-друго — те са протестанти и имат големи къщи…

— Това още ли има значение?

— Не, но те си ги имат. Ами какво друго да ти кажа? Опита се да ме хване натясно миналия вторник, но аз му наговорих куп лъжи. Казах му, че преди да му отговоря с „да“ или „не“, трябва да опозная света. Нямах представа къде ще отида, но се връщам вкъщи и намирам твоето писмо. Не виждаш ли тук божия пръст?

— Донякъде — засмя се Елизабет.

— Затова, след като ти се обадих вчера сутринта и един час преговарях с татко да ме пусне от работа — мама естествено ме подкрепи — отидох в хотела на Мъри и поисках да говоря с Тони. Беше десет часът, а него още го нямаше. Онзи превзет Мийд рече, че Тони може би ще дойде в единайсет. Щях да му напиша бележка, но можеше да объркам нещо, затова се вдигнах и отидох у тях. Майка му беше там. „Боя се, че Тони е в леглото“, каза тя. „В десет и петнайсет сутринта?“, възкликнах аз. Това не й хареса. „Снощи закъсня и е уморен“, обясни тя. Много ми се дощя да й кажа защо е уморен. С две думи, накрая той слезе по нощница. Майка му се въртеше наоколо, за да не се хвърлим в прегръдките си. Ала накрая се махна и аз му казах, че довечера заминавам.

— Натъжи ли се?

— Вбеси се. Защо не съм му казала? Защо му го съобщавам така изневиделица? Защо съм такова хлапе? Обаче го турих на място. Заговорих с тих гърлен глас като във филмите. Казах му, че съм млада, но знам какво искам и че трябва да бъда сигурна. Напомних му, че не ми е предлагал нищо и не е получавал никакъв отговор, и че така е по-добре. Той ме изслуша опечалено, без да ме прекъсва. И накрая му казах, че ще чакам с нетърпение да го видя, когато се върна.

— Значи времето беше подходящо за теб, а?

— Не можеше да бъде по-подходящо. Ти направо ми спаси живота, както ти казах на гарата. Не можех да ти кажа, че искам да дойда, пък и нямах толкова пари. Но защо ми прати пари за билет? Ще ти ги върна.

— Идиотче, виж колко храна донесе! Тя струва два пъти повече от билета.

— Добре де, и да завърша — казах му, че не мога да остана повече и автобусът ме чака, и че ще се видим по-нататък. Той излезе на стълбите пред къщата — нали я помниш? Онази голямата, край реката, на около половин километър от града. „Кога е това по-нататък?“, изкрещя той. „Ами, по-нататък“, отговорих аз. Сетне се приготвих и ето ме тук.

— И какво всъщност мислиш за него? Наистина ли го харесваш?

— Не знам. Честна дума, не знам. Това, че излизаме заедно, ме ласкае, дори започнах да се перча. Всички си мислят, че ходя с него. Но…

— Какво? Искам да кажа, когато сте само двамата?

— Приятно ми е, когато ми казва, че съм привлекателна, и какво искал да прави с мен… Ако се досещаш какво имам предвид. Но съвсем не ми харесва, като започне да ръмжи, когато се опитва да го направи.

— Как се опитва?

— Ами, мъчи се да ме съблече в колата, а аз не му позволявам.

— О, да, разбира се.

Бащата на Елизабет влезе да каже довиждане.

— Гледайте да им смачкате фасона на бриджа, мистър Уайт. Не им се оставяйте точно сега.

Джордж изглеждаше смешно доволен. Видяха го през прозореца как оправя възела на вратовръзката си и се усмихва.

— След като баща ти вече излезе, би ли извадила някакъв алкохол и да ми разкажеш за какво става дума? Какво се е случило?

— Какво?

— Каквото и да е — шери, уиски… На кораба пих дори бренди. Нямам особени предпочитания.

— Не те питам за пиенето, а защо мислиш, че нещо се е случило?

Ешлинг коленичи пред бюфета.

— Сигурно тук държиш алкохола.

— Не, глупачке, в другата стая е.

Влязоха там. В ъгловия шкаф имаше почти пълна бутилка шери и половинлитрово шише уиски.

— Мисля да започнем с шерито — каза решително Ешлинг. — Ако не ни хареса, можем да минем на уиски.

— Не е хубаво — отговори Елизабет. — Аз ще пия и уиски.

 

 

Напълниха две водни чаши с шери.

— Наздраве — каза Елизабет.

— Наздраве.

— Нещата са много зле — започна Елизабет.

— Да не би Джони Стоун да те е оставил? — предположи Ешлинг.

— Не.

— Да не се е оказало, че е женен и има деца?

— Не.

— Добре тогава, заради него ли е всичко това?

— Да.

— Нищо не ми идва наум. Кажи ми какво има. Писмото ти звучеше отчаяно, макар че сега ми се виждаш добре.

— Бременна съм.

— Какво?

— Бременна съм. Менструацията ми закъснява с три седмици. Направих си тест и той е положителен. И сега ще имам бебе.

— Не!

— О, Ешлинг, какво да направя, за бога?

— Искаш да кажеш, че…

Елизабет се разплака. Ешлинг се премести до нея и сложи ръка на потрепващото й рамо.

— Какво да правя? Трябва да ми помогнеш.

— Тихо, тихо. Значи си имала полово сношение с него?

Елизабет махна ръце от учуденото си лице.

— Разбира се. Как иначе щях да забременея?

— Много пъти или само веднъж?

— Много пъти. От миналата пролет.

— И как е?

— Кое?

— Половото сношение, кое?

— Ешлинг О’Конър, ти си невероятна! Разказвам ти за ужасната си трагедия, съобщих ти възможно най-неприятната новина, а ти ме питаш как било.

Ешлинг се съвзе.

— Да, съжалявам. Отклоних се от въпроса. Но ти знаеш как е, а аз — не. Чувствам се толкова глупаво, че ти разказах всички онези тъпотии, които съм правила и предполагала…

— Не, защо да са тъпотии? И аз нямаше да го направя, ако не беше Джони. С него е някак естествено, част от цялата ни връзка. Той не го смята за нещо особено, не дели хората на такива, които са го правили, и които не са. Иначе щях да съм като теб, само че тръгнах по неговия път.

— Ясно.

— Истина е, Ешлинг. Не мога повече да се преструвам. Знаех го от известно време, но не исках да го призная. В понеделник ходих на лекар, живее много далеч. Купих си пръстен и му казах, че съм там на гости и само искам да се уверя дали е истина.

— И какво трябваше да направиш?

— Занесох урина, защото знаех, че ще трябва.

— Аха.

— Лекарят ми каза да отида пак в сряда. Така че, докато ти си се разхождала из Килгарет и си поставяла ултиматуми на хората, аз лежах на един стол — като зъболекарски, само че със стремена за краката, и лекарят ме прегледа, пипна гърдите ми и каза, че нямало никакво съмнение.

— Господи! Горката!

— Държа се много мило. Каза: „Честито, мисис Стоун“ и се опита да се усмихне весело. Но се обзалагам, че разбра истината. Рекох му, че съпругът ми ще бъде доволен, платих му трийсет шилинга, но съм сигурна, че той се досети. На тръгване ме потупа по рамото и каза: „Това често свършва по-добре, отколкото предполагате“. Отговорих, че не разбирам какво има предвид, а той ми каза само да запомня думите му. Аз обещах и ето, това е положението.

— О, Елизабет! Горката Елизабет! Какво само е трябвало да преживееш…

— Да, ала това е нищо в сравнение с другите неща, които ще трябва да преживея.

— Какво каза Джони?

— Не съм му казвала.

— Кога ще му кажеш?

— Няма да му кажа.

— Но все някога трябва да му кажеш.

— Не, няма.

— Това е глупаво. Когато се омъжиш и стане ясно, че ще имаш бебе… не можеш да го пазиш в тайна, нали? — Ешлинг изглеждаше озадачена. — Да не си изпаднала в шок?

— Ние няма да се оженим.

— Как така? Щом разбере, ще се ожените.

— Не. Той няма да разбере.

— Но той те обича, нали?

— О, да.

— Ти също.

— Да.

— И няма някаква ужасна тайна, че е обвързан с друга?

— Не.

— Ами тогава само трябва да събереш смелост и да му кажеш. А той може малко да се ядоса, защото вероятно още не иска да се задомява. Но ще разбере, че рано или късно това ще стане. И се благодари на съдбата, че живееш в голям град, където хората не те зяпат, не шушукат и не клюкарстват по твой адрес. Никой няма да преброи месеците от сватбата до раждането на малкия Джони — младши… Елизабет, защо плачеш? Положението не е толкова лошо. Той само може да започне да ругае и да псува малко, но ще му мине. Искам да кажа, че вината не е твоя. Ти не се опитваш да го оплетеш в мрежите си или нещо подобно. Участвали сте и двамата, значи проблемът е общ.

— Не, аз съм решила така — изхлипа Елизабет в носната си кърпа.

Очите й бяха вече зачервени, по лицето й продължаваха да се стичат сълзи. Ешлинг се разтревожи.

— Ето, пийни си още.

Тя й наля още шери.

— Защо си решила така?

— Защото… — подсмърчаше Елизабет. — Разбираш ли, аз го искам отчаяно. Ще умра, ако не мога да го имам. Не искам да живея без Джони…

— Охо!

Ешлинг се стресна от тези силни думи.

— Но нали ще го имаш? Той няма да каже, че не иска да има нищо общо с теб. След като работите заедно, харесвате се, срещате се и… спиш с него. Това не е нещо случайно, от което той ще се измъкне… Нали?

Елизабет внезапно спря да плаче.

— Ето, това ще ти обясня. Може да ни отнеме цяла нощ. Именно затова те помолих да дойдеш тук. И защото си ми най-добрата приятелка. Трябваше да ти се изповядам. Не, остави ме да довърша. Реших как трябва да постъпя, но ме е страх. Умирам от ужас, че кръвта ми може да изтече и да умра. Или че може да получа някаква инфекция. Страх ме е, че ужасно ще боли, ще пищя и тя ще спре…

— Кой ще спре? — прошепна Ешлинг.

— Мисис Норис. Тя е медицинска сестра и акушерка. При нея е безукорно чисто. Така ми казаха.

Ръката на Ешлинг с чашата шери застина във въздуха.

— Нали не искаш да кажеш, че… Да не си намислила да правиш аборт?

— Това е единственото решение.

— А какво казва Джони за това? Съгласен ли е?

— Слушай, той не трябва да разбере. Знаех, че ще стане така. Трябваше да го обяснявам на глас дори на себе си. И аз не намирах логика… Но трябва да знаеш, че Джони не обича да се въвлича в живота на хората, в цялата суета, в неща, които не иска да прави… Това не е в стила му.

— Значи смяташ да се отървеш от бебето му, защото това не е в стила му? Не може да бъде!

— Дай ми шерито. Тази нощ няма да спим — рече Елизабет.

Наистина не спаха. Преместиха се горе, в стаята на Елизабет, защото баща й можеше да пожелае да побъбрят. Чуха го, че се връща и отива в стаята си. По-късно отново слязоха долу и си направиха супа и сандвичи. Беше четири часът.

 

 

Очите на Ешлинг също се зачервиха. И на зазоряване тя обеща следното: че никога няма да каже на Джони за случилото се, че ще се опита да поддържа весело настроение в Кларънс Гардънс, че ще придружи Елизабет до мисис Норис и ще остане там, колкото й разрешат.

— Съгласих се на всичко — каза пелтечейки тя, точно преди да се повлекат нагоре, за да си легнат. — А мислех, че имам силна воля. Но сега отстъпих пред всичко, което не одобрявам. И все пак, не разбирам защо да не родиш бебето. Сигурна съм, че той ще се ожени за теб. Не разбирам защо да не го родиш, дори и Джони да не иска да се ожените. Като те види, че живееш весело и щастливо с бебето, той ще ти се възхити още повече. Независимо колко е безгрижен. Ако направиш това… което е храбро и смело, не разбирам защо да не му позволиш да те похвали и да те п-поздрави… Но не, ти ще се срещнеш с него следващата седмица, сякаш нищо не е било. Мисля, че си откачила, а той е най-жестокият егоист, за когото съм чувала…

Елизабет се усмихна едва-едва.

— Не, той беше пределно откровен. Каза ми, че прави само онова, което му харесва, и аз се уча от него. Правя, каквото искам. Ти си безкористната, защото ще ми помогнеш, въпреки че мислиш, че греша. Вероятно дори мислиш, че това е смъртен грях.

— Господи, почти забравих за смъртния грях покрай цялата тази трагедия, но се обзалагам, че е точно така — отчайващ смъртен грях, на всичко отгоре.

 

 

Дните минаха като в мъгла и за двете. Ходиха в магазина и видяха мистър Ворски, който се възхити на Ешлинг, на косата и на името й. Накара я да го напише. Колко било хубаво! После извика Ана. И тя й се удиви. И двамата бяха чували за прекрасните години, прекарани от Елизабет в Ирландия. Сърцето на Ешлинг се размекна, когато видя колко много знаят за Килгарет и многобройното й семейство и как брат й е бил убит през войната.

После се срещнаха с Моника Харт, която сега работеше в магазин за облекло. Тя вече не беше близка приятелка на Елизабет, ала се зарадва, като се запозна с Ешлинг.

— Нали сте кръстили котката на мен? — попита тя.

Ешлинг погледна мършавата девойка с черна престилка, накъдрена коса и оранжево червило и лак.

— Да, и още е жива. Сега е голяма, стара котка и е на по-малката ми сестра Найем. Когато Елизабет замина, тя беше предадена на Найем като стара рокля.

Моника пи кафе с тях през обедната почивка.

— Вече не виждам Елизабет заради нейния Ромео от антикварния магазин. Запозна ли се вече с него?

— Не — отговори Ешлинг. — Още не съм. Нямаше го. Но изгарям от нетърпение да го видя.

Говореше шеговито, сякаш Елизабет не беше с тях.

— Хайде, Моника, кажи ми — наистина ли е толкова хубав, колкото говорят?

— Да, голям чаровник е… Истински сърцеразбивач… От онзи тип мъже, които имат власт над всички.

— О, слава богу, че животът не е филм — рече Ешлинг и погледна многозначително Елизабет, която отмести поглед встрани.

Сетне пазаруваха за тържествения обяд на Джордж. Ешлинг му купи вратовръзка в ярки цветове и носна кърпа. Елизабет му взе елегантна игла за вратовръзка и копчета за ръкавели. После тръгнаха към магазина, пред който вече беше паркиран микробусът.

— Не забравяй какво обеща — прошепна Елизабет.

— Няма — отговори Ешлинг.

Джони Стоун изскочи от магазина да ги посрещне. Държа се толкова радушно и весело, че Ешлинг остана напълно стъписана. От безкрайните описания снощи очакваше, че той ще се държи студено и високомерно и че ще говори с кратки изречения като лордовете и аристократите в безбройните филми, които бе гледала в киното в Килгарет.

— Я да те огледам хубаво. Стефан и Ана трябваше да описват нещата, които донесох, обаче само охкат и ахкат по тази прекрасна медночервена коса. Ела тук да я видя на светлината. Хубава е, признавам, естествена е, но не е руса. Аз харесвам блондинки. Винаги съм казвал, че те са най-привлекателни.

Той ги прегърна нежно.

Имаше красиво изразително лице, съвсем не като на Кларк Гейбъл, а по-продълговато и по-слабо. Наистина беше много чаровен. Ешлинг си помисли, че е много опасно и вълнуващо да има сексуална връзка с такъв мъж, и се опита да си представи как Джони и Елизабет го правят, но не успя.

— Стига шеги. Ешлинг, добре дошла в Лондон. Какво можем да направим, за да бъде посещението ти приятно и да си спомняш за нас, когато се върнеш в Ирландия?

Ешлинг сподави нервния си кикот. Езикът я засърбя да му каже, че след като ще участва в заговор, незаконен аборт и един бог знае още какво, никога няма да забрави това посещение. Ала се сети за обещанието си.

— Ще се отвратиш, ако разбереш какво искам да направя. Искам да седна до Елизабет и да наваксам за последните четири години. Всички в Килгарет се интересуват какво прави тя, пък и аз искам да й разкажа за приключенията си…

— Сигурен съм, че са много — рече Джони.

— Доста са. Ще се забавляваме денонощно с тях.

Тя го хареса. Той не флиртуваше с нея. Само се държеше приятно като при всяко ново запознанство. Наистина беше най-очарователният и мил мъж, когото бе виждала. Не завиждаше на Елизабет — не разбираше нейната всеотдайност и заробваща обич, но схвана, че ако някоя жена иска Джони Стоун да остане при нея, тя трябва да е не по-малко очарователна от него. В никакъв случай не трябваше да бъде нещастна, потисната или тъжна, нито да му натяква за неприятни неща.

Но не издаде с нищо мислите си и се усмихна доволно, когато той каза, че ще ги заведе на кафе и пасти, за да отпразнуват пристигането й.

 

 

Елизабет си бе определила час при мисис Норис чак в понеделник, така че трябваше да се преживее цялата седмица.

— Повдига ли ти се сутрин? — попита Ешлинг в събота сутринта, когато донесе на Елизабет чаша чай в леглото.

— О, не, прочетох всичко за тези неща. Още е рано. Вътре всъщност няма нищо — само една топчица, от която не може да ми се повдига.

— Аха.

— То не е човек. Нищо не е.

— Да, разбира се.

— Както и да е — смени темата Елизабет. — Нямаш представа какво удоволствие ми доставяш… Не помня откога не са ми носили чай в леглото. Чакай да си помисля. Не беше при майка. Хари ми предложи, но аз станах. Ами, последният път беше в Килгарет, когато бях болна от морбили.

— Да. Колко отвратителни бяхме тогава. Косата ми беше като на ненормална. Представяш ли си как се е оправяла мама с всички нас — дори Пеги беше на легло. Понякога не знам откъде намира цялата тази енергия…

— Сега, изглежда, се разбираш много по-добре с нея…

Елизабет седна в леглото и изпи чая.

— Предполагам, че това е в реда на нещата. По-рано много ревнувах заради начина, по който тя говореше с теб, но след като започнах работа в магазина, вече е различно. И тя е много благодарна, когато поработя извънредно. Пита за теб, изпраща ти поздрави и каза, че ако имаш неприятности, ще се моли за теб…

— Много мило — рече тъжно Елизабет.

— Бих го нарекла специално внимание. Мама ще се моли и Бог ще отправи молитвите й към теб. Естествено няма да е правилно да се моли за аборта. Това би разгневило Господ.

— Да, знам — рече с нотка на извинение Елизабет.

Настъпи кратко мълчание.

— Не би ли могла да го обсъдиш с майка си? Нали каза, че сега се разбирате по-добре. Като мен. Няма ли да ти помогне?

— Не, мисля, че ще се изплаши и ще се обърка. Тя не би понесла… Ето последното й писмо. Прочети го.

— Няма обръщение…

— Да. Сега пише така…

Ще ти се стори много трудно в този грозен съвременен свят да разбереш какви времена бяха, когато бях момиче. Носехме дълги рокли с волани… Много стегнати в талията. И цветя в косите. Винаги свежи цветя, може би сменяхме по четири-пет гардении на ден… Започнеха ли да повяхват, веднага ги изхвърляхме… На теб, Елизабет, ти бе отнета красотата… Толкова много красота… Поляните, на които разстилахме бели покривки и кърпи за хранене… Зелени като кадифе поляни… Не пущинак… Мъжете… Младежите, които отиваха на война, бяха толкова галантни и смели… Очите им блестяха… Отнасяха се безгрижно към живота си. „Всичко бих понесъл, Вайълет, ако ме изпратиш с целувка…“

Ешлинг спря да чете.

— Господи, но това не е истина, нали? Тя не е била достатъчно голяма, за да изпраща мъжете на Първата световна война.

— Не, разбира се. Всичко е плод на въображението й… Не е имало такива рокли, нито цветя… Нито пикници на поляни. Тя е живяла в къща като тази, ходила е на няколко увеселения и се е омъжила за татко. Всичко е объркано в главата й от четене на романи. Изглежда, разсъдъкът й не е в ред, нали? Не ти ли се струва така?

— Да, има такова нещо, но сигурно ще мине. Това е само временно.

— О, Ешлинг, какво бих правила без теб?

После дойде ред на рождения ден. Вероятно се бяха потрудили доста за празничната вечеря, макар че когато се замислеше, Ешлинг не си спомняше точно какво са правили. Май бяха пазарували, готвили и подредили масата с книжни украшения, изработени от самите тях.

Облякоха най-хубавите си рокли. Ешлинг беше в кремаво — навремето се бе опасявала, че ще изглежда тъпо и ужасно, но хората й бяха казали, че подхожда на косата й, и тя им повярва. Елизабет беше с рокля от розово кадифе. Тя не забрави, че Джони още помни онази блондинка с розовото кадифе, ала се зачуди дали цветът ще й подхожда. Понякога се опасяваше, че изглежда блудкаво.

Джордж също се докара и двете го чуха да си тананика, дори да подсвирква, докато се бръснеше в банята.

— Никога не го прави — учуди се Елизабет.

— Горкият. Той е ужасно самотен и в това е проблемът му. Нуждае се от малко внимание.

— Но когато се опитам да му обърна внимание и да го попитам за това-онова, какво е чувствал и чувства сега, става моравочервен.

— Не трябва да го правиш по този начин. Необходимо му е повърхностно внимание… Не толкова задълбочено.

— Адски те бива да се оправяш с мъжете.

— Ами! Като ме бива толкова, защо се държа така с Тони Мъри? Всяка, която умее да се оправя с мъжете, би го въртяла на малкия си пръст. От една страна, се притеснявам, че може да го изгубя, а от друга — че може да се обвържа с него.

— Все пак си в по-добро положение от мен — отбеляза тъжно Елизабет.

— Ти си различна. Готова си да се пожертваш заради другите. Аз никога не съм била такава и няма да бъда. Това ми повтаряше мама, когато бях малка, и честно казано, мисля, че е истина… Мистър Уайт, изглеждате истински рожденик… Погледни го, Елизабет… Не е ли прелестен?

— Изглеждаш страхотно, татко.

— Благодаря ви, мили мои. Две много привлекателни млади дами да споделят този празничен ден с…

Той им предложи шери и те се спогледаха с облекчение. Добре че бяха купили друга бутилка на мястото на изпитата в нощта на пристигането на Ешлинг.

Сетне му дадоха подаръците. Той изглеждаше много доволен от тях и реши да си ги сложи. Дълго завързва вратовръзката си, наглася кърпата, забожда иглата и заменя старите копчета за ръкавели с новите.

Имаше картичка от Вайълет. Елизабет я бе прочела, за да се увери, че в нея няма нещо отвлечено или въображаемо, което би развалило настроението на всички, но на нея пишеше: „Пожелавам ти щастливи години занапред и приятни спомени от изминалите“. Джордж остана доволен и сложи картичката на полицата над камината. Имаше картичка и от мисис Елис с някакви безвкусни цветя и всички се изсмяха малко виновно. Джони бе изпратил пакетче тютюн и бележка: „Честит рожден ден на бащата на Елизабет от Джони. Съжалявам, че тютюнът е толкова малко, но на стогодишнината ви купонната система ще бъде премахната завинаги“.

— Много мил младеж — отбеляза доволен Джордж. — Запозна ли се с него, Ешлинг?

— О, да, в магазина, но той и това девойче тук бяха скарани заради някаква глупост и не можах да го опозная по-отблизо.

Ешлинг се придържаше към репетираните реплики.

Всичко беше окачествено като отлично. И домашно приготвеният хляб от Ирландия, и содената, дебело намазана с масло питка, увита с мазна кърпа, за да се запази крехка. Беше много вкусна със супата.

— Хей, не забравяйте за второто! Трябва да оставим място и за него.

Двете непрекъснато тичаха между фурната и масата като светкавици в розово и кремаво. Сблъскваха се и се кикотеха. Ахкаха от уханието на бекона. Всички чинии бяха чисти, защото никой не бе хапнал нищо на обяд в очакване на пиршеството.

Накрая остана тортата. На нея имаше само една свещ, а не петдесет, което беше разумно.

Запалиха я и го загледаха в очакване.

— О, не, не съм дете… Това е малко… Не е…

— Хайде, мистър Уайт. Рожденият ден няма да е истински, ако не духнете свещта.

— Не, това е за деца… Не.

— Духни я, татко, така е по-тържествено.

Елизабет се разтрепери. Долната й устна потрепваше, сякаш всеки момент щеше да се разплаче.

— Мистър Уайт, ако не я духнете, как ще изпеем „Честит рожден ден“?

На светлината на свещта Ешлинг изглеждаше съвсем млада, нетърпелива и развълнувана.

— Добре, но е малко глупаво.

Джордж стана, пое дълбоко въздух като дете и духна свещта. Двете изръкопляскаха и изпяха „Честит рожден ден“ и „Той е много добър човек“.

— Така — рече Ешлинг и дръпна стола си назад, сякаш за да даде знак за началото на забавната част. — А сега, какво ще ни изпеете, мистър Уайт? Сигурно имате богат репертоар.

Елизабет се разтревожи. Не съзнаваше ли Ешлинг, че в тази къща се пее много рядко? Те не бяха като семейство О’Конър, които биха запели „Повярвай ми, не гледай опасния ми чар“ още след първото подканяне.

Баща й не искаше да пее. Елизабет се изчерви. Спомни си как беше сложила край на веселбата в онази нощ в Престън с песента „Дани“.

— Не, не мога да пея.

Той се прокашля.

— Не е вярно — възрази Ешлинг. — Чух великолепен глас от банята. Нали там нямате грамофон?

— Да, хванаха те в капана, татко — извика Елизабет, като се включи в играта.

— Не, не и не! — упорстваше той, но се смееше и не се сърдеше.

— Я да си помисля какво би било най-подходящо за тембъра ви. Арии от мюзикъл? Оперета? Гилбърт и Съливан…

— Да, татко, ти знаеш няколко песни на Гилбърт и Съливан…

— Е, не съвсем… Не мога да ги изпея добре.

Ешлинг вече беше скочила.

— Хайде, аз ще започна с вас… „Вземи две искрящи очи…“ — Тя взе да ръкомаха, сякаш дирижираше хор. — Хайде, не ме оставяйте сама…

Елизабет и баща й запяха.

— Не, не, ще започнем отново. Да бъде както трябва.

— Вземи две искрящи очи, в залеза скрити,

учудени, светли и ярки като звездите.

Миниш Рубикон, мини Рубикон

вземи и две розови устни…

 

Вземи едно тръпнещо тяло…

Елизабет гледаше с широко отворени очи, докато гласът на баща й се извисяваше едновременно с този на Ешлинг, която не помнеше думите и тананикаше, подканваше го и се включваше на последните срички.

— Доста фалшиво пея, нали? Май вече смених три гами — заяви засмян Джордж.

— Глупости, много хубаво беше — възрази Ешлинг. — Хайде сега да чуем какво е научила Елизабет, откакто напусна Килгарет.

— Нали знаеш, че не мога да пея.

— Ами! Винаги пеехме, когато се връщахме с велосипедите у дома.

— То е различно…

— Добре тогава. Чакай малко.

Ешлинг изтича навън и се върна с велосипеда на Елизабет.

Тримата се разсмяха. Велосипедът изглеждаше съвсем не на място до отрупаната с чинии маса и тортата за рождения ден…

— Ето, сега имаш велосипед, така че стани и изпей нещо.

Елизабет скочи, яхна велосипеда като кон и запя:

— Минавах през Корк, през прохода яздех,

видях го — броеше пари.

Извадих пищова и сабя размахах,

и викнах му: Фаръл, поспри!

Върни ми парите, върни ми парите,

върни ми честта, капитане,

че иначе лошо ще стане!

Елизабет пееше с такова удоволствие, че баща й и Ешлинг също станаха и запяха в хор.

— … че иначе лошо ще стане!

Елизабет помнеше всички куплети и тримата пееха все по-гръмогласно, като направо изреваваха последния ред на припева.

Никой не разтребваше масата и празненството продължаваше. Елизабет помнеше „Смелият Робърт Емет, любимецът на Ирландия“, Ешлинг — „Зелени ръкави“, и когато наближи краят на рождения ден, Джордж ревна:

— Ей, на път за Мандалей,

риби скачат във водата

и разпуква се зората,

и оттатък е Китай…

— Страхотна е, не я знам! — извика Ешлинг.

Елизабет видя как баща й изпъчи гърди и запя така, както никога не го бе виждала. За миг й се дощя майка й да можеше да го види, ала сетне се зарадва, че това е невъзможно…

Баща й изпя песента цели два пъти — толкова се развесели…

— А камбаните пеят и викат:

върни се, британски войнико,

върни се, върни се в Мандалей…

Страхотен завършек на рождения ден.

 

 

Неделята мина мъгляво. Разговаряха, но мислите им бяха съсредоточени върху понеделника. А и по-голямата част от него също беше смътна. Някои неща бяха ясни, като например обяснението къде отиват. Измислиха някакви митични познати на семейство О’Конър, които живеели в Ромфорд. Елизабет и Ешлинг щели да прекарат с тях три дни. Топлотата и веселието от съботната вечер трябваше да бъдат охладени и забравени. Елизабет напомни на баща си с леден тон, че всеки има свой живот. Ешлинг трябваше да се въздържа. Оставиха го объркан и озадачен. Е, не беше кой знае колко трудно.

В пансиона беше приятно. Собственичката беше млада жена, която вярваше в откровеността, както им каза още в самото начало.

— Чуйте ме добре. Не знам защо сте тук. Нямам представа какво правите тук. Предполагам, че искате да постоите на спокойствие и тишина, защото едната от вас има някаква работа. Това не ме интересува, дори не искам да знам имената ви.

Погледнаха я стреснати и тя малко омекна.

— Добре де, само малките ви имена, а? Ще имате хубава голяма стая с мивка, много хавлии, гумирани чаршафи и други удобства. Оставям ви и радио за компания. В пансиона е отседнала само една възрастна двойка — хора, които постоянно живеят тук. Те не си пъхат носа в работите на другите. Приятни хора, обичат излетите. Тук са в понеделник и вторник. Няма да ви безпокоят.

— Благодаря — рече Елизабет.

— Ще ви дам и чайник, има и газов котлон, в случай че искате да си приготвите нещо сами.

— Хората тук често ли искат да останат сами? Без да могат да погледнат другите в очите? Не се ли чувстват ужасно след това? — попита заеквайки Елизабет.

Жената видя бледото й лице и омекна още повече.

— Не, сладурче, мисис Норис е много мила жена. Три пъти съм била при нея. Не се изненадвай, мила, такъв е животът. Разбира се, че не е необходимо да стоите непрекъснато в стаята си, просто знайте, че можете да се уедините, ако желаете.

— Благодаря, мисис…

— Казвай ми Морийн, мила. Само Морийн. А вие сте…

— Ешлинг и Елизабет.

— Като Ашли от „Отнесени от вихъра“? Мислех, че това е мъжко име. Но е хубаво.

— Да.

— Сега ще ви покажа стаята. Влизайте и излизайте, когато пожелаете. Слушай, Ашли, ще ти дам един съвет. Аз имам опит. Не говори много за тези неща, само ще ги утежниш. Така ми каза мисис Норис първия път и аз не го забравих. „Не казвай нищо, Морийн, стореното — сторено.“ Това се случва на жените от незапомнени времена. Струва ми се, че природата е устроила живота по странен начин. Дори на древните египтянки се е налагало да се оправят с това, а ние сме вече в двайсети век. Затова запомни съвета ми. Не говори за това, не изпадай в мрачно настроение, не се чуди криво ли е, право ли е. Няма смисъл.

— Да, така е — съгласи се Ешлинг.

— Браво, мойто момиче! Тя е щастливка, че има такава приятелка. Много момичета идват сами.

Морийн говореше така, сякаш Елизабет не съществуваше.

Качиха се горе.

— Нека да не разглеждаме тази стая, не искам да я запомняме — каза Елизабет.

— Стаята не е важна. Нищо друго няма значение, освен ти да си добре.

— Искаш ли да се откажа? Бъди искрена, Ешлинг. Искаш ли да променя решението си?

Мълчание.

— Отговори ми! Знам, че го искаш. Мислиш, че така ще бъде правилно. Хайде, признай. Надяваш се да размисля. Радваш се, че тук е толкова ужасно, че тази жена е отвратителна мръсница и… Правила го е три пъти. Тръпнеш от вълнение, защото това го прави още по-греховно. Смяташ, че отслабва решителността ми, нали?

— Елизабет, престани, за бога.

— Не, ти престани! Не стой така като стара мома с този многострадален вид на християнска мъченица, принудена да преживее някакво изпитание… Няма да го приема. Кажи го направо — искаш да се откажа сега, да родя детето, да го дам за осиновяване или да го гледам сама, нали?

Ешлинг извади от чантата си тетрадка и започна да пише нещо. Седеше на леглото с наведена глава и пишеше ли, пишеше.

Елизабет крачеше около нея.

— Не разбираш ли, че отношението ти към всичко е формирано в Килгарет? Ти самата си ми казвала, че всички там живеят в сянката на църквата. Умът ти е пълен с мисли за грехопадението, душата, рая и чистилището. Е, ако то има душа, ще отиде в чистилището, а в деня на Страшния съд всички души оттам може да отидат в рая. А може и да направим кръщене, докато още е в мен. Помислихме ли за това? Ешлинг, не бъди толкова жестока. Защо мълчиш? Защо не искаш да ми отговориш?

Ешлинг й подаде тетрадката.

„В края на осемчасовия ни разговор в четвъртък се споразумяхме, че ако започнеш да изпитваш угризения или да се колебаеш в последната минута, аз не трябва да казвам НИЩО. Ти се страхуваше най-много от това — че ще те разубедя или ще потърсиш някакво оправдание. Накара ме да се закълна, че независимо от предизвикателствата няма да кажа нищо. А сега, за бога, няма ли да си затвориш устата?“

Елизабет затвори очи и започна да се смее, докато изпод клепачите й бликнаха сълзи.

— Ти си великолепна, направо разкошна — каза тя. — Как съм живяла без теб през всичките тези години?

— Не знам, ти, изглежда, губиш самообладание — отговори Ешлинг и двете се разсмяха.

 

 

Ешлинг си спомняше, че изкачването по стълбите в дома на мисис Норис беше по-неприятно от изповедта й след първото й преживяване с Нед Барет. Елизабет сподели, че е усетила същата нереална атмосфера, която витаела у тях, когато майка й и баща й решили да се разделят.

 

 

Ешлинг твърдеше, че не се е молила и че мисис Норис лъже, като казва, че била коленичила в приемната, след като Елизабет се качила горе. Нарече мисис Норис нечестна стара крава, защото настоявала, че Ешлинг се разплакала, стискайки молитвената си броеница, когато й съобщили, че всичко е свършило. Според Елизабет мисис Норис сигурно била чула молитвата, защото как иначе щяла да повтори „Моля те, Богородице“, досущ като Ешлинг. Нали не беше католичка и не можеше да я измисли.

 

 

Морийн се извини, че била споменала за гумираните чаршафи. Сигурно ги била изплашила. Обикновено го казвала, само за да вдъхне увереност на младите жени. Разбира се, че нямало нужда от гумирани чаршафи. Всичко било свършило, нали? И не минало много зле, нали така? Животът бил пред Елизабет. Говореше само на Ешлинг, сякаш Елизабет беше глухоняма.

В сряда Елизабет се почувства толкова добре, че отидоха на кино. Във филма се разказваше за една жена, която имаше дете, но лъжеше, че е на сестра й. Ролята се изпълняваше от Бет Дейвис. Ешлинг и Елизабет гледаха страданията й, докато дъщеря й растеше, но тя не признаваше, че е нейна майка. Заглавието беше „Старата мома“. Филмът беше много сладникав и двете момичета бършеха очите и носовете си, и ядяха бонбони като ученички.

— Нали не мислиш, че ще имаме още такива приключения? — попита Елизабет.

— Няма. Ние сме велики — стисна ръката й Ешлинг.

 

 

Къщата в Кларънс Гардънс изглеждаше прашна и запусната. Трябваше да я проветрят. Елизабет каза, че къщата е проектирана странно и задържала застоял въздух през цялата година. През зимата било студено и миришело на мухъл, а през лятото — горещо, и пак миришело на мухъл. Може би имало нещо общо със стените. Ешлинг попита дали ще говорят само за времето до края на престоя й, или отново ще поведат нормален разговор. Точно тогава влезе бащата на Елизабет и каза, че се радвал да ги види пак, защото без тях къщата била много пуста. По-късно Елизабет сподели с Ешлинг, че баща й бил съвсем непоносим, когато се преструвал, че се интересува от разни неща, а Ешлинг отговори, че и дяволът не би угодил на такова капризно същество като нея.

 

 

Джони също се зарадва, като ги видя. Каза, че Лондон бил много скучен без тях, никой не се смеел и хората си лягали рано. Изрази надеждата, че всичко било наред. Те попитаха стъписани какво според него не е било наред. Той отговори, че имал предвид женитбата и дали това било добра или лоша идея, единственото решение или последният изход. Двете го гледаха с недоумение. Но Джони мислеше, че това е главната причина, поради които Ешлинг бе дошла тук — да подреди объркания си любовен живот. Сигурно не било нещо сериозно или потискащо, след като вече го е забравила. Той наивно смяташе, че двете са заминали да обсъдят този въпрос.

 

 

Елизабет заведе Ешлинг да разгледа колежа по изкуствата. Беше ваканция, но имаше летни курсове, така че можаха да се поразходят вътре. Тя й показа кабинетите, ателиетата и работилниците. В една от стаите позираше голо момче. Видяха го през остъклената врата. Ешлинг остана изумена. Трябвало ли и Елизабет да рисува голи мъже? Невероятно! Да нарисува всичко? И момичетата ли? И те ли позират голи? Не можели ли да научат устройството на човешкото тяло, ако моделът е по бельо? Не са ли мъжките членове едни и същи?

 

 

През този период от посещението нещата започнаха да се изясняват и Ешлинг си спомни, че всички у дома ще искат да знаят какво е правила в Лондон. Трябваше да разгледа някои от забележителностите. Освен това се налагаше да се опита да възвърне Елизабет към живота, който тя бе водила преди цялата тази трагедия. Предполагаше, че този живот е свързан с Джони, и Елизабет иска да се върне към него, така че помоли Джони да я вземе следващия път с автобуса, ако отива на някое интересно място. Той реши, че идеята е прекрасна, и каза, че трябвало да посетят Тауър, защото можел да реши да премести антикварния магазин там. Измисляше разни смешни причини защо трябвало да отидат навсякъде, където ходят туристите. Но наистина ги заведе до Брайтън и Ешлинг плесна с ръце от вълнение, като видя огромния плаж. Дълго се къпаха и се плискаха с вода.

— Хората няма да повярват, че в Англия има истински плажове — извика щастливо тя.

— О, Ешлинг, не прави ирландците за смях. Разбира се, че знаят, че тук има плажове.

— Не, не знаят. Наистина. Не съм чувала някой да разказва за английското крайбрежие. Велико е!

Елизабет и Джони си разменяха влюбени погледи и когато Ешлинг се отдалечи, той докосна ръката й.

— Липсваш ми. Мислиш ли, че ще можеш да се измъкнеш за малко? Ник и Том няма да са…

Елизабет се усмихна.

— О, не. Не и докато Ешлинг е тук…

— Тя няма да има нищо против.

— Не, дума да не става. Не мога да го направя, когато приятелката ми е тук… В никакъв случай!

Елизабет се опита да бъде едновременно категорична и безгрижна. Джони разбра и се засмя добродушно.

— Ти си добра домакиня, спазваш всички правила на гостоприемството. „Идеалната домакиня не изоставя гостенката си, за да се отдаде на плътски удоволствия с любимия.“

Елизабет се засмя весело.

— Точно така, правило номер три.

— Само че когато гостенката ти се върне в Ирландия… Предупреждавам те, че ще бъда ненаситен.

— О, чудесно — отговори Елизабет.

Мисис Норис й бе обяснила, че не трябва да има полови сношения две седмици. После можела да продължи.

 

 

— Ти не спази обещанието си да ми разкажеш какво е… сексът. Да правиш любов… Да го правиш… — рече Ешлинг.

— Да, знам, че не удържах на думата си. Първата нощ лежах и се чудех дали ти не си правила любов много преди мен и не си ми казала, защото в това наистина има нещо много… знам ли… нещо толкова интимно, че просто не може да се опише.

— Правиш въпроса още по-загадъчен. Никога няма да разбера. Ти беше единствената ми надежда.

— Но нали ти казах — бях сигурна, че ти знаеш и не ми казваш…

— Господи, Елизабет, как да разбера това в Килгарет? Откъде да намеря някой, с когото да правя любов?

— Е, да, но тук също не е Париж, а само едно от предградията на Лондон. Няма голямо оживление в това отношение.

— Забрави ли какво е в Килгарет? Непрекъснато се знае кой къде е. Все едно си в аквариум. Без да са полицаи или само любопитковци, хората знаят какво правиш по двайсет и четири часа на ден. „Снощи те видях край реката.“ „Джоузи Линч каза, че те видяла в аптеката на Мориарти.“ Целият град знае кога си в менструация.

— Или кога не си — добави Елизабет.

— Точно така. Не знам как бих направила онова, което направи ти. Няма да има човек, който да не разбере.

— Тогава как го правят?

Ешлинг не отговори.

— Сигурно го правят, не може да не им се случва.

— Да, но…

— Хайде, кажи де.

— Ами, или се женят и след година-две клюките спират, или в краен случай момичето отива при монахините.

— В училището?

— О, не, при други монахини, далеч от градовете. Там има домове за самотни майки и момичетата работят, за да платят за престоя си. Когато бебето се роди, дават го за осиновяване. И момичето се връща. Обикновено казва, че е било при баба си. Много популярен израз — отивам при баба.

— Сигурно са много самотни.

— Да, неприятно е. Самият страх ти въздейства, дори и ако не се боиш, че ще загубиш момчето.

— Момичетата още ли се страхуват, че ще изгубят момчетата, ако спят с тях?

— Да. Аз не бих спала с никого, ако имам сериозни намерения, защото ако го направя, той може да си помисли, че съм пропаднала жена. Не казвам, че това е правилно, но такива са законите в Килгарет.

— А ти няма ли да си помислиш, че той е мъжка проститутка?

— Не, с мъжете е различно. Те не могат да се контролират. Господ им е вродил това силно желание. Мисля, че е истина. Нали знаеш, че искат да го направят с всяка. Такъв е Божият замисъл… Или природният — ако искаш да го наречем така: да се погрижат за размножаването на човешката раса. Мъжете искат да го правят навсякъде, а жените трябва да ги обуздават и да настояват, че това може да стане, само ако са женени, и това е общественото…

Елизабет се тресеше от смях.

— От теб би излязла чудесна монахиня, ако обясняваш по този начин нещата от живота на момичетата.

— Но нали ни говореха точно така, само че с други думи?

— Да, вярно.

— Знам, че звучи смешно и объркано, но в Килгарет е така. А може би и навсякъде по света.

— Обвиняваш ли жените, които стават монахини? Мисля, че и аз бих станала монахиня, ако смятам, че мъжете буйстват из града, след като са устроени да го правят навсякъде.

— Пръскат семето си навсякъде… Само чакат да сгащят някоя жена…

— Ешлинг, говори сериозно.

— Но това е игра. Като бридж или покер. Хората знаят правилата и поемат съответния риск.

 

 

Ешлинг се учуди, като видя, че Елизабет води сметки за домакинските разходи.

— Трудно ще ти е да разбереш — обясни й Елизабет. — Чичо Шон никога не би се усъмнил в твоите разходи или тези на леля Айлийн… Дори не е необходимо да се отчитате за това или онова. Татко разсъждава като банков служител, чиито счетоводни книги трябва да са в ред в края на деня. По същия начин се отнася и към домакинството.

— Но ти го мамиш. Отделяш пари за себе си. Ако разбере… ще се разстрои. Защо не го помолиш да ти дава повече?

— Той е дребнав и тесногръд. Не знае колко струват продуктите, но прави сметките пред мен. Всичко, което спестявам, съм спечелила с икономии, така че не крада от него. Само измислям начини да ми излезе по-евтино и прибирам парите. Това е.

Ешлинг прегледа сметките.

— Да, разбирам. Но не мислиш ли, че е малко дребнаво от твоя страна? Не си особено щедра… Пък и нали сте семейство.

— Не сме семейство, а татко никога не е бил щедър. За едно голямо сърце като твоето или на чичо Шон, или на Джони, това е ужасно. Баща ми би помислил, че цялото ви домакинство е в безпорядък, защото никой не знае колко струва храната и облеклото на всеки до последния грош. Никога не би обърнал внимание на факта, че майка ти храни половината просяци, които се приближат до вратата, или че храни и облича мен цели пет години, че непрекъснато изпраща подаръци и че в чантата й винаги има по някое пени за всеки, който й поиска. Не, татко би изпаднал в шок от това. Той се притесни заради прекрасната храна, която ти донесе от Ирландия. Три пъти ме пита как да ти платим. Щеше да се успокои, ако се бях съгласила да ти дадем пари.

— Говориш за него много хладно. Едно време искаше той да бъде по-приятен и щастлив, да се промени.

— Да, мислех, че мога да го променя и че ще станем образец на идеалното домакинство. „Мистър Джордж Уайт, банкер, единствената му дъщеря Елизабет и изоставилата ги съпруга, живуща в Северна Англия. Не е ли чудно как се справят?“ Само че не стана. Не можеш да промениш хората, те си остават такива, каквито са… Джони казва, че на света има повече нещастие, причинено от опитите да се променят хората, отколкото от всичко друго.

— Джони ли го каза? Защо?

— Ами, даде и примери. Приятелят му Ник обича футбола, а гаджето му Шърли иска да се задоми, ходи по магазините и избира мебели. Шърли иска да промени Ник, да го накара да се откаже от футбола, и Ник иска да промени Шърли, да я накара да ходи на футболни мачове. И непрекъснато се карат…

— Ами ако Шърли купи сама мебелите, а нейният Ник продължи да играе футбол? Не е ли това решението, предложено от Джони?

— Да, нещо такова. После няма да се карат…

— Господи, той е много по-голям егоист, отколкото мислех. Съжалявам, изплъзна ми се от устата. Не го мисля сериозно.

Очите на Елизабет се напълниха със сълзи.

— Той не е егоист. Не дойде с мен при мисис Норис, защото не знаеше и никога няма да узнае. Не ми попречи да отида там, защото не му казах какво е положението. Не можеш да го обвиняваш в егоизъм затова че не го е осенило Божието прозрение, нали?

— Извинявай, Елизабет, какво говоря! Пък и много неща не са ми ясни… Ала това не ми пречи да се бъркам. Като се замисля за всички онези години, които прекара с нас, ти никога не си се бъркала, нито си оскърбявала някого. Само ни сдобряваше. Никога не предизвикваше скандали. А аз съм много тъпа и задръстена, казвам ти как да се държиш с баща си и какво трябва и не трябва да мисли приятелят ти.

— О, само да знаеш колко не искам да се връщаш в Ирландия! Не знам какво ще правя без теб. Толкова е хубаво, когато си говорим и споделяме, и да знам, че се интересуваш от всичко. Толкова ми липсваше. В живота ми имаше огромна празнота…

— И в моя…

— Но ти имаш голямо семейство… Леля Айлийн…

— Да, но не мога да говоря с нея както с теб.

— Знам.

Настъпи мълчание.

— С писмата някак не се получава, нали? В тях не можеш да обясниш много. Не мога да видя Килгарет чрез писмата ти, но сега може би ще бъде по-добре, след като знаеш, че се интересувам от най-дребните неща…

— Да, пък и аз вече познавам хората около теб. Може би ще ми пишеш по-подробно за тях, а не само, че са „готини“ или „страхотни“.

— А ти трябва да престанеш с това „нищо особено не се случи през последните шест месеца“.

— Добре, ще те осведомявам за всяко охкане и пъшкане на задната седалка в колата.

— Ешлинг, ще бъда толкова самотна без теб!

— Не, няма да бъдеш. Нали имаш Джони.

 

 

Последната вечер Джони ги заведе на кино. После ядоха риба в едно голямо шумно заведение с мраморни маси, високи тавани и с приятна миризма на оцет и тесто за палачинки. Не искаше и да чуе за пари — той черпел. Елизабет засия от радост, когато видя как той разкрива щедростта и голямото си сърце пред Ешлинг.

— Това е подарък за довиждане — каза Джони.

— Господи, трябва непрекъснато да идвам и да заминавам, за да получавам такива подаръци.

— Не само ти — продължи спокойно Джони. — И аз заминавам. На Средиземно море. Така че и аз ще кажа довиждане.

— Какво?

Лицето на Елизабет стана червено, сетне бяло — също както когато отиде първия ден в манастирското училище и монахинята й зададе няколко въпроса, които тя не разбра.

— Днес се уговорихме. Ник има няколко седмици отпуск. Той работи в една фирма за коли, Ешлинг, и шефът му казал, че бизнесът не върви много добре, така че ако иска да замине сега, ще му плаща половин заплата цял месец и ще пази мястото му. И той реши да се възползва от тази възможност.

— И ти…

Елизабет изглеждаше ужасена и стъписана. Ешлинг инстинктивно разбра, че Джони ще се ядоса.

— Значи заминаваш с него, а? — побърза да се намеси тя. — Чудесна идея. Ще те освободят ли от работа?

— Да — отговори нетърпеливо Джони. — Стефан непрекъснато ме кара да си взема отпуск и сега не искам да изтърва възможността. Пък и Ник ще купи билетите.

— Кога заминаваш? — прошепна Елизабет.

— В събота или още в петък, ако Ник успее да запази места в спалния вагон.

— Прекрасно.

Ешлинг почти викаше, за да се опита да отвлече вниманието му от обиденото изражение и каменното мълчание на Елизабет.

— Къде по-точно ще ходите — в Южна Франция или в Испания?

— Във Франция. В селцето, за което ни разказа една приятелка на Шърли. Там можело да наемеш къща или палатка. Пък и през лятото не е нужна много храна. Шърли каза, че ще бъде страхотно.

— И тя ли ще идва с вас? — попита Ешлинг преди Елизабет да зададе същия въпрос с наскърбен и тих глас.

— Не, отиваме само двамата. Точно това е причината за внезапното ни заминаване. Шърли започна много да му досажда и Ник иска да поеме глътка чист въздух. Тя мисли само за женитба и опасния звън на сватбените камбани.

— О, в такъв случай той има право да бяга — съгласи се Ешлинг. — И аз избягах заради това от Ирландия. Трябва да се държиш настрана от такива неща. Слава богу, че ние нямаме подобни намерения.

Тя погледна изкосо Елизабет, като се молеше да се е съвзела. Остана поразена от онова, което видя. Лицето на приятелката й беше отново нормално и тя се усмихваше.

— Горката Шърли — каза Елизабет. — Предполагам, че ще трябва да я утешавам, докато ви няма. Ще се опитам да й намеря друг.

— Е, Ник много я харесва, само дето тя е толкова досадна…

— Шърли е много хубава. Сигурна съм, че няма да й е трудно да си намери друг. Може двете да се поогледаме, докато вие сте в красивата Франция.

— А, не, ти няма да си намираш друг и никъде няма да ходиш. Чуваш ли?

— Ами, може и да съм още тук. Прекалено съм заета, за да се мотая, пък и да се надяваме, че няма да ме отмъкне никой. Ще работя с мистър Ворски и Ана. Дори може да съм станала съдружник, когато се върнеш.

Ешлинг остана изумена от ведрото лице на Елизабет. Тя играеше играта по всичките й правила. Джони като че ли започна да се колебае. Той вече съжаляваше малко за решението си да замине и я гледаше с въодушевление и интерес.

Ешлинг разбра, че ако Елизабет продължава да спазва правилата на играта, вече не бива да сваля маската си. Не биваше да се държи и реагира нормално. Нито да загатва за мислите и чувствата си. Постоянно трябваше да бъде нащрек и да обмисля ходовете си.

 

 

Елизабет не се разплака, когато се прибраха вкъщи. Не искаше да признае, че е стъписана и разстроена. Беше привидно спокойна и преценяваше всяка своя дума.

— Не, отказвам да се натъжавам. Казах ти вече, че той е такъв, какъвто искам. Ще направя всичко за него. Вече направих толкова много. Няма да изгубя всичко, като се държа като тъпата Шърли, да скимтя и да хленча, че не ме е взел…

— Но, за бога, знам, че не бива да се бъркам, но нямаше ли да бъде разумно да кажеш…

— Не става дума за разум. Действително приличам на майка повече, отколкото си мислех. Тя искаше някой по-общителен и по-прям от татко, и аз съм такава. Майка желаеше Хари. Всеки би казал, че това е неразумно, ала тя не се спря и направи всичко възможно да го има. Получи го и това е. Аз ще направя същото.

— При теб е различно.

— Разбира се, защото майка се държеше ужасно странно, когато го направи. Но принципът е един и същ.

— Мисля, че не знам какво е да обичаш някого толкова силно, че да направиш… Ами, всичко, което ти направи.

— О, ще го направиш, Ешлинг. Някой ден и ти ще обичаш като мен. Звучи малко… като че ли съм някоя старица, която дава съвети… Но ще намериш някой и тогава — както казват във филмите и песните — ще разбереш.

— Да, но в мига, в който разбереш, започват неприятностите — рече колебливо Ешлинг.

 

 

Бащата на Елизабет каза, че посещението на Ешлинг било като глътка чист въздух. Мистър Ворски и Ана й подариха картина на русокоса жена в гората и й казаха да я сложи в рамка в Ирландия. Моника й продаде с голямо намаление блуза за майка й, а Джони я целуна по бузата за довиждане и каза, че догодина ще отидат с Елизабет в Ирландия и ще разгледат всички стари къщи, където може да им продадат нещо ценно.

— И аз ще дойда с вас, ако вече не съм омъжена за големеца — рече Ешлинг.

— О, избий си го от главата — каза Джони.

Когато стигнаха до бариерата на гара Юстън, Елизабет я прегърна и каза:

— Опитвам се да потисна това ужасно чувство, че никога повече няма да те видя и че ще се прибереш у дома, ще мислиш за всичко, което стана тук, ще се отвратиш и ще ме изхвърлиш от живота си.

— Това никога няма да стане, Елизабет. Не мога да го направя, глупачке. Ако не беше толкова сантиментално, щях да ти кажа, че те обичам.

— И аз те обичам. Никога няма да мога да ти се отблагодаря. Никога.

Ешлинг тръгна покрай дългия влак с тюркоазенозелената си лятна рокля и тълпите на перона я погълнаха. И когато се обърна, около бариерата имаше толкова много хора, че тя не видя Елизабет, която й махаше с ръка и бършеше сълзите си с крайчеца на червеното шалче, с което би трябвало да изглежда елегантна.