Петър Бобев
Диадемата на орангутана (9) (Научнофантастичен роман)

Заговорът

Радиограмата беше недвусмислена:

„Сделката да се сключи на всяка цена.“

Това означаваше, че шефът му развързваше напълно ръцете, като му разрешаваше да прибегне дори до насилие, ако е нужно. В същото време изискваше безусловното изпълнение на задачата. Това „на всяка цена“ издаваше скрита заплаха, намек за последиците, ако не свърши възложената му работа. Стив Макгил настояваше бързо, без никакви уговорки, без никакви усуквания да получи нужния му орангутан. А Зигфрид ван Фелдеке зависеше изцяло от Макгил. Омотал го бе проклетникът така, както огромният паяк отсреща омотаваше неблагоразумния скакалец, който бе попаднал в мрежата му.

Не беше много отдавна. Има-няма пет години. Зигфрид, млад биолог с големи амбиции, се бе захванал с неблагодарната задача да доставя екзотични животни за зоопаркове и научни институти. По законния ред. С нужните пълномощни, лицензи, препоръки. Макар и да не беше сигурен кой поставя под заплаха от изчезване записаните в Червената книга животни: простите бракониери или научните институти.

Намираше се в Западна Африка с поръчка да достави няколко папагала жако за нуждите на бионичния център в Сан Франциско. Те също са под закрилата на закона, но той без особени затруднения беше получил всепрощаващото разрешение.

Там го намери един млад човек, който съвсем поверително му предложи сделка. Срещу петнайсет хиляди долара да изпрати едно младо шимпанзе на адрес, който щеше да му бъде съобщен след залавянето на животното.

Изкушението се оказа толкова голямо, че клетият Зигфрид не устоя. Съвестта му, екологичното му съзнание, възпитавано години наред в колежа, оглушаха пред обещаната награда. И той под прикритието на официалната си експедиция успя да улови едно шимпанзе и да го натовари на долетелия хеликоптер, където младежът тозчас му връчи обещания чек. Честно и почтено.

А тези пари му бяха особено нужни. Бяха решили да се оженят с Джейн. Но каква женитба, като и двамата бяха почти бедняци. Той едва беше изплатил заема си за следването. Този чек му падна като че ли направо от небето.

Върна се. Сключиха брак. Роди се Питър.

Но, уви, скоро се оказа, че тези пари не били толкова много. Сам пожела да участва в нова експедиция. И понеже първата беше успешна, възложиха му и втора.

Без да събуди каквито и да било подозрения, този път достави два екземпляра. И получи още по-голямо възнаграждение.

Така, неусетно, тази работа му се услади.

Какво от това, че била незаконна? Какво от това, че броят на шимпанзетата намалял с няколко индивида. Нима само той е виновен за тяхното намаляване? Учените твърдят, че като последица на демографския взрив и индустриализацията в идните двайсет-трийсет години от лицето на планетата ще изчезнат половината растителни и животински видове. Всеки час изчезвал поне по един животински вид. Какво са няколко шимпанзета повече или по-малко? Всъщност, каквото и да правим, те накрая все ще изчезнат. Минало им е времето. Обречени са. Като питекантропите. Като динозаврите. Защо тогава Зигфрид да се откаже от хилядарките?

Банковата му сметка набъбна. И той естествено замечта за повече. Замечта за това, което сънуват повечето хора — разкош. Не като самоцел (съвсем не беше сребролюбец), а като средство за постигане на престиж. Да си шушукат хората: „Виж го ти! Да не му се надяваш!“ Вила. И то не къде да е, а във Флорида, с плувен басейн, с парк, с игрище за голф, тенискортове, конюшня. И автомобили, и яхти. И защо не и личен самолет? Да слушат за това познатите му и да цъкат с език: „Брей!“ Престиж!

Затова не спря. Продължи. Доставяше всякакви маймуни. Но работодателят му накрая спря избора си върху човекоподобните: шимпанзета, горили, орангутани.

И когато при експедицията му в Заир му възложиха доставката на една горила, той си позволи да постави условие. Заплащането да представлява мечтаната вила. И то — да я получи предварително, в аванс.

Купиха му я, но под формата на заем, който трябваше да бъде изплатен с уголемената поръчка.

Отначало всичко потръгна добре. Вече имаше опит. Беше си създал връзки, успяваше да си набавя разрешения за достъп, навсякъде включваше в бизнеса си подкупени надзиратели в резерватите.

С наркозен куршум улови една самка. Така упоена я прекара до крайбрежието. И когато оставаше само да я прехвърли на чакащата яхта, щастието му измени. Той самият едва успя да се отскубне, а плячката му беше освободена и върната в джунглата.

Това беше убийствен удар! Защото заемът вече ставаше изискуем. Получената с толкова радост и самочувствие вила щеше да се изплъзне от ръцете му. А вече беше настанил там Джейн и Питър. Разполагаха с пари, даваха приеми. Като всички наоколо — все елит, торби с пари, които се пукаха по шевовете. Елит, сред който Зигфрид никога не бе мечтал да проникне.

Тук, в пущинаците, сред несгодите, болестите и опасностите, той мислеше само за едно. То го крепеше и в най-трудните изпитания. Че Джейн сега представя пред обществото неговите възможности. С лукс, с личното си очарование, с външния израз на охолството.

Естествено, никому не бе споменал, че е прост ловец. Смятаха го за известен учен, който обикаля света за изключителните си изследвания. Срещу които, както се полага, получава подобаващи доходи.

И изведнъж — целият този блясък трябваше да угасне. Извоюваният с толкова лишения, с толкова рискове престиж беше заплашен да бъде сринат със земята. Тъкмо се бе почувствал и той човек — с тежест, с влияние, с някакво значение. Тъкмо бе позадоволил вроденото си чувство за важност.

За щастие Макгил се показа великодушен. Не поиска веднага погасяване на дълга. Остави му вилата. Не посегна на достойнството му.

Но отново с условия. Да му доставя нови животни за важните му опити. Този път му бе потребен орангутан. Особено бил подходящ за неговите експерименти. А след това изцяло щял да заличи дължимата сума. Щял да го остави да се радва на постигнатото. Заслужена почивка подир толкова блъскане по всички краища на земята.

Тогава… Как да не го мрази толкова! Тъкмо когато тържествуваше над упоения орангутан, се яви тази султанска издънка. И с един замах унищожи всичко, за което Зигфрид бе жадувал. Докато беше жив Рахман бин Абдул, винаги съществуваше опасността дори при нов успех, дори ако сполучеше пак да хване някоя от тези изчезващи маймуни, Рахман да го спипа и да изпълни заканата си. Да окачи главата му за украса в някоя даякска колиба.

А нямаше право, нямаше дързостта да се отрече от последната си задача. Макгил държеше на думата си — и за добро, и за зло. Оставаше му само едно — насилникът да бъде махнат от сцената. Ала не се махаше сам. Напротив, разпростираше все по-нашироко мощта си.

И Зигфрид взе решение. Имаше достатъчно познанства. Сред тях успя да се сближи с трима, които като него се чудеха как да се отърват от противния им съперник: един тайландец, който доставяше опиум; един арабин, прекупвач на каучук, и един китаец, който пък снабдяваше Хонконг с „макаоски принцеси“. Така наричаха момичетата, които неговите агенти примамваха уж като представители на бюра за женитби, а всъщност ги откарваха в публичните домове, където особено ценяха здравите и хубави даякски девойки.

Рахман бин Абдул бе заплашил и тях, че ще ги лиши от главите им, ако пак ги излови в подобни дейности.

А те не изгаряха от желание да останат безработни. Занаятът им беше опасен, ала доходен и оправдаваше поетите рискове. И те като Зигфрид мечтаеха този самозабравил се туземец да се пръждоса от пътя им. Затова бързо бяха приели поканата на Зигфрид да се срещнат, за да уточнят подробностите за изпълнението на намеренията си.

Пратениците им бяха уговорили тази среща на този остров. Все с цел споразумението им да остане колкото е възможно по-незабелязано. Защото онзи, който им пречеше, имаше доносници навсякъде. И то безплатни, по убеждение, от благодарност, което ги правеше неподкупни.

Все с тази цел, да не бъдат забелязани, бяха пътували през нощта. Кажи-речи изсмукани от комарите. Точно преди разсъмване бяха пристигнали в потуленото заливче. Познаваха местността, имаха представа за разстоянията.

Четиримата бяха насядали в кубрика на Зигфридовата яхта (тази предпазливост също не беше излишна) и по източен обичай продължаваха да си разменят любезности, като все не пристъпваха към въпроса, който ги обединяваше.

Утрото беше свежо. Ясно. Без никаква мъгла. И отраженията на поруменялото небе от подалото се над горските великани слънце танцуваха като златни рибки по речната повърхност.

Високо над главите им ехтеше песента на гибоните — меланхолични трели, които неусетно и съвсем безсмислено завършваха с подлудяващ кикот. По клоните се премятаха макаци и тънкотели маймуни лангури. Събуждаха се и птиците. Зачуруликаха, записукаха, закрякаха. В плитчините нагазиха чапли. Във водата навлязоха пеликани. Змиешийки, корморани, чайки — всички бързаха да натъпчат гушите си с още сънливите риби. Разхвърчаха се пеперуди, забръмчаха пчели и оси. А за най-голямо удоволствие на хората комарите бързаха да се изпокрият в гъстата шума.

На отсрещния бряг изпълзяха да се припичат на слънце три гавиала. А птиците едва се отдръпнаха да им сторят място. Знаеха, че такава близост е опасна само за рибите.

Зигфрид ван Фелдеке разбра, че трябва да започне. Не можеше да издържи това поне привидно ориенталско търпение. И той побърза да ги осведоми какво бе направил досега:

— Вчера се срещнах с петима даяки. Хората на Рахман нападнали кампонга им, задето пушели опиум. Разгневени, селяните пребили един от тях. След което изпратеният от Рахман отряд разстрелял водачите на бунта. Те пък били братя на моите даяки. А за такова нещо се плаща с кръв. И петимата се заклели да отмъстят. За да защитят честта си, трябва с кръв да измият позора. Иначе никой в кампонга няма да ги зачита. Наговорихме се. Ще се изпокрият в короните. Със сумпитаните. Когато той слезе от хеликоптера, ще духнат стрелите.

— А телохранителите му?

— Който оцелее, освен удовлетворението от възмездието и уважението на съселяните си ще получи от мен пушка с оптичен мерник, транзистор, магнетофон и шевна машина. На това отгоре — и торба със зъби на пантера.

При разплащанията между даяките такива зъби все още вършат повече работа от истинските пари. Внимават само да не са фалшиви — изпилени мечешки зъби.

После се обърна към китаеца:

— Ти трябваше да научиш подробности за пътуването му.

— Научих ги — показа червените си от бетел зъби китаецът. — Утре ще дойде на тържеството с вертолета си. Все едно слиза от небето. Пратеник на Аллаха…

Арабинът се сопна:

— Не споменавай напразно името на бога!

— Добре де! — махна с ръка китаецът. — Ще дойде като султан. И ще раздава благоволения. Ще им прожектира филми. Туземците примират за филми. Когато са на работа вън от родните си места, каквото припечелят, прахосват за кино и опиум.

— Кога ще дойде?

— Точно на обяд. Когато всичко е готово. И месото, и ракията.

— С колко телохранители?

— Само той и пилотът. Охраната е вече в селището. Там ще го чака.

Зигфрид кимна:

— Другото е наша работа! Вие сте готови, нали?

Тримата потвърдиха. Всеки от тях щеше да дойде с добре въоръжен хеликоптер. То се знае, не лично негов, а на мафията, към която се числеше.

Зигфрид разгъна картата на местността.

— Това значи ще бъде неговият курс. Ние ще се съберем тук!

И посочи мястото.

— С трите машини ще го пресрещнем тук! — Не успя да сдържи доволната си усмивка: — Три срещу една! Съмнява ли се някой?

— Ами ако го изтървем? — рече неуверено тайландецът. — Ако промени маршрута си?

— Тогава долу ще го чакат сумпитаните. — Но тозчас вирна глава: — Ние, не се съмнявайте, няма да го изпуснем… Този път няма да се измъкне както досега. — И завърши: — Време е да се разделим! Предпазливостта е най-нужна тъкмо днес…

Скоро четирите лодки поеха в различни посоки.