Петър Бобев
Диадемата на орангутана (1) (Научнофантастичен роман)

Връщане към живота

Отначало се появи някаква сребриста мъгла, която бързо се разсейваше, разсейваше, ставаше все по-светло, взеха да се мяркат замъглени очертания, докато накрая се откроиха индикаторите на бордовата апаратура. Засия и дисплеят на оглеждащите цялата околност и вътрешността телевизионни камери.

Звездолетът, гладка четиристенна пирамида с инкрустирани върху повърхността й като огромна интегрална схема сложни антени, сензори и рецептори, лежеше във входа на пещерата. А през грейналия отвор, замрежен от раздърпаните ресни на лианите, които го бяха прикривали, искреше в цялото си великолепие обляната в ослепителната слънчева жар и напираща с непокътнатата си жизненост джунгла.

Най-сетне се възвърна и съзнанието му.

На съседния екран, точно по средата на кабината се виждаше странно малко полукълбо, разцепено на две, с безброй нагъсто усукани гънки.

Мозък! Обикновен мозък! Вече успял да се сдобие с двете си очи, естествено негово продължение.

А този мозък беше той, не се съмняваше.

Еор! Така се наричаше там, на родната планета.

Тогава. Някога. Преди да се впусне в това безкрайно, не само рисковано, а направо безнадеждно пътуване. Преди дегенерацията на тялото му, за да остане единствено мозъкът му не само заради по-малката потребност от енергия за съхранението му, но и поради по-голямата му студоустойчивост, безусловно нужна за полета в междузвездното пространство. И по-слабата му чувствителност към въздействието на криопротекторите, предназначени да не позволят невроните му да бъдат убити от водните кристалчета, които иначе биха се образували в тях.

Бе издържал. Бе издържал и криолизирането, бе издържал и бавния многостепенен процес на размразяването. И най-важното — командното устройство за реанимирането му бе успяло да се задейства съвсем навреме. Не някъде в космичната пустота, а тъкмо тук, на тази планета, която, явно, беше напълно годна за живот. Зеленината навън подсказваше, че атмосферата, каквато несъмнено съществуваше, съдържа безценния кислород. Тъй като биологичните закони, както всички други физични и химични закони, са в сила за цялата Вселена.

Погледът му неволно се спря върху календара. Нима бе минало толкова време от деня, когато бе влязъл в криостата, за да се отправи в това фантастично гмуркане сред безкрая? Връстниците му със сигурност бяха измрели отдавна, много отдавна бяха измрели и внуците, та и правнуците им. А той още съществуваше, щом съществуваше съзнанието му, независимо от липсата на телесната му обвивка. И главното — неговата памет, която го свързваше с живота на онази далечна, далечна планета, със събитията и промените й, с неговата лична съдба. Най-вече с неговите лични спомени, със собственото му „Аз“.

Тогава се чувстваше горд, че бе един от малцината, дръзнали да се обрекат на тази идея, да пожертват заради нея и общественото си положение, и преживяванията си, та и целия си живот.

Един от малцината мисионери — избраниците, на които предстоеше да прекосят неизмеримите звездни пространства в търсене на живи същества върху друга планета, в друга звездна система. И то не само проста органична материя, а разум. Нещо повече — с развита цивилизация.

Да установят мечтания от векове контакт между световете, да се свържат, да обменят и научни познания, и философски възгледи, и нравствени норми.

И ако, а вероятността за това изглеждаше едно на милиарди, този контакт бъдеше осъществен и мисионерът успееше да кацне благополучно върху планета с по-нисък стадий на развитие, да предаде на заварените разумни обитатели постиженията на своята цивилизация. И най-вече на своята етика. Защото най-ценното завоевание на интелектуалния прогрес е да достигне върха на нравствеността. Ако наистина може да бъде достигнат.

Още тогава, преди излитането, дегенераторът бе разрушил предишното му тяло, като бе оставил жив единствено мозъка му. И то в състояние на пълно бездействие, като спрян часовник.

И звездолетът се бе зареял в нищото. В това, което на обикновен език се нарича пространство. А пространството и времето в научните представи, особено изразени математически, имат относително значение. Спре ли протичането на каквито и да са процеси в природата, а това се отнася и за човешкия организъм, престава да съществува и времето.

Така, като странна „машина на времето“ след дълго лутане из междузвездната пустош го бе пренесъл тук. Защото сетивните уреди бяха установили, че в електромагнитното поле на тази планета преобладават радиосигнали от изкуствен произход. А това можеше да означава, че аборигените са овладели тази енергия, което пък подсказваше наличие на разумна дейност.

Автопилотът беше приземил апарата нарочно в по-закътано място, в случая пещерата, за предотвратяване на всякаква евентуална неприятност, за да могат следващите процеси да протекат необезпокоявани от любопитството на туземното население.

От микроскопично люкче бе излетял наноробот, който със свръхчувствителните си сензори бе открил същество, излъчващо най-сложните в околността биотокове. Бе ги разчел като безличен електроенцефалограф и след като се бе прилепил към него, бе изчоплил от кожата му няколко дермални клетки, които бе донесъл обратно в камерата, а там роботизираният микрохирург бе трансплантирал няколко от тях към размразяващия се мозък.

Сетне се бе включила в действие цялата регенерационна система с пълния си набор от хранителни вещества и управляващи растежа хормони. Присадените клетки със собствения си наследствен апарат бяха почнали да се делят изумително бързо по заложената във всяка дезоксирибонуклеинова киселина холографска програма за диференциране на отделните тъкани. Особено благоприятното в случая беше, че мозъкът не притежава имунологична защита, което позволява да бъде лесно преодоляна тъканната несъвместимост, която иначе би се проявила при трансплантацията на чуждите клетки. И като при обикновен зародиш ускорено почнаха да се изграждат новите органи и системи, които оформяха вида на новия индивид — фантастичен хибрид между другопланетния мозък и телесната структура на местното същество.