Петър Бобев
Диадемата на орангутана (22) (Научнофантастичен роман)

Разочарованието

Престрелката още не бе спряла, когато отец Томас и Джалонг се спуснаха към падащия орангутан. Подкрепиха го, положиха го внимателно върху тревата. Мисионерът бързо измъкна от санитарната си чанта всичко необходимо, за да го превърже.

Дори не забелязаха бягството на останалите бандити, които, използвайки суматохата, се втурнаха към гората.

Превръзката мигновено почервеня. Кръвта рукна и през нея. Томас прецени начаса — не можеше да го спаси. Засегната бе аортата. Ако беше в болница, една спешна операция с необходимото кръвопреливане би могла да предотврати фаталния край. Но тук… сред джунглата… където разполагаше само с няколко тампона и бинтове… Беше безсилен да помогне.

Раненият бързо губеше сили. Сякаш се сплескваше върху земята. Ето, размърда устни. Но от тях не излезе реч, а едва доловим шепот:

— Не… не сте дорасли… дори за християнството…

Томас не се съмняваше за кого се отнася това. За хората въобще. За цялото човечество.

— Успокой се, брате! — опита да го утеши той. — Кръвоизливът вече намалява. Опасността отминава.

Орангутанът сгърчи устни в горчива усмивка:

— Мислиш ли… че не съзнавам… какво става…

Млъкна, притворил очи. После отново ги отвори:

— Новото ми тяло умира… Край на живота ми върху Земята… — И добави: — А може би е по-добре… Повтарям… Не сте дорасли… Щом като можахте… да използвате пасифера за война… Създаден за мир, да служи на войната, на страданието, на смъртта…

Мисионерът смени превръзката. Джалонг пък донесе сноп лечебни треви, с каквито племето му лекуваше подобни рани.

Еор продължаваше да шепне, по-право вече да фъфли:

— Не заслужавате… нито пасифера… нито фотонната енергия… нито умението да се управлява хроналната аномалия…

Дишаше учестено, плитко, едва доловимо.

— Нужна е съвместимост между техническата мощ и морала… При вас тя липсва… — Опита да се надигне. — Отнесете ме… в ракетата… Там…

Послушни, съвсем внимателно двамата го поеха с треперещи ръце. Все тъй нежно го наместиха през отворения люк в тясната кабина. И застанаха безпомощни до нея.

— Представям си — продължи раненият — какво би станало… ако овладеехте хроналната аномалия… и се разселехте по други планети в Галактиката… С вашата агресивност… плод на инстинкта ви за важност… като някогашните конквистадори… Какво ли зло щяхте да причините… ако попаднехте на други… по-миролюбиви същества…

Отпусна глава настрани:

— Прощавайте… Ще се махна… Ще задействам на обратна вълна регенератора… Той ще атрофира маймунското ми тяло… Ще го стопи. Ще остане само мозъкът ми… Моето „Аз“… Ще го подготви за новото ми странстване из космическата пустош… — Гласът му заглъхваше: — Ще търся… друг разум… но не като вашия… по-човечен… по-благороден… Пък ако намеря…

Томас и Джалонг дори не чуха последните му думи. Само ги подразбраха по мърдането на устните му:

— Тук претърпях… поражение… Един провалил се мисионер…

Люкът вече се затваряше, когато той промълви последната си дума:

— Прощавайте…

Двамата земляни стояха потресени. Изгубили способността да говорят. Отчаяни. Невярващи. Пък какво ли можеха да кажат? Какво можеха да направят повече?

Изведнъж, съвсем слисани, видяха, че звездолетът леко се надигна, насочи се към отвора на пещерата и с неподозирано ускорение изчезна от погледите им, стопи се в небесната синева.

Пещерата остана съвсем празна. Само те двамата. Останала бе само една следа — вълшебната диадема върху челото на мъртвия Рахман бин Абдул, над чиято тайна учените десетилетия наред щяха да изтощават мозъците си в напразни опити да разгадаят тайната й.