Петър Бобев
Диадемата на орангутана (21) (Научнофантастичен роман)

И все пак пръв

Отдавна Стив Макгил не се бе чувствал тъй неспокоен. Тъй напрегнат, нетърпелив. Чакаше. А Зигфрид не даваше никакъв признак, че върши нещо, дори че съществува. Мълчеше. Защо мълчеше? Не беше го измамил, не беше се уплашил от опасната задача. Защото щеше да загуби всичко. Защото несъмнено знаеше, че Макгил не прощаваше на измамниците. Тогава?

Не можеше да се съсредоточи в другите си дела. Оставил бе нещата да следват естествения си ход. Досещаше се, че мениджърите му са разколебани, че почват да се двоумят какво да предприемат при всеки нов обрат на събитията. Свикнали бяха да изпълняват неговите нареждания, а не те да решават, както е в другите предприятия, където собственикът само прибира печалбата.

Макгил — Човекът, който се смее, наистина не се интересуваше толкова от изгодата, колкото от динамиката на бизнеса, от непредвиденостите, които борсата поднася ежечасно, от обратите в цените, дори от прищевките на акционерите. И главно — от удоволствието да предугажда тези събития и да ги насочва в своя полза.

Ето, на екрана се появи секретарят.

— Мистър — рече той. — Официално съобщение. Делегацията за контакта с другопланетянина е получила разрешение да отлети за Борнео. И да се срещне на уговореното място с него.

Това значеше много. Доказваше, че по някакви причини Зигфрид не бе изпълнил задачата си. Но Стив бе предвидил още един вариант. Налагаше се вече да разчита само на него.

Макгрей продължи:

— Преди отлитането на делегацията в самолета е открито взривно устройство, което е било обезвредено.

С гневен удар върху клавиша Макгил угаси екрана.

Това беше резервният му вариант. Значи и тук го преследваше несполуката. Абдул, специалистът по тези работи, изглежда, се бе оказал некадърник.

Обърна се към свързващия го с борсата компютър. Цифрите запрелитаха по монитора. Взря се, напрегнал всички сили, да проумее смисъла им.

Цифри, цифри, цифри… Които за непосветения не говореха нищо. Но за него… За него те бяха по-четливи от най-ясната човешка реч. Акциите му изведнъж бяха паднали главоломно. Вестта за отпътувалата делегация и за неуспешното покушение ги бе превърнала в баласт, от който всеки бързаше да се отърве. Никой не купуваше. Единствено неговите маклери. Но техните усилия вече не помагаха. Не успяваха да внушат доверие в успеха на предприятието му.

Сгромолясване! По-страшно и от земетресение. Защото тогава все оцелява някаква постройка. А тук не оставаше нищо. Само пачки ненужни хартийки. С които можеше да си запали камината. И да се обеси на нея.

Сърцето му биеше учестено, главата му бучеше, кръвта в слепоочията му пулсираше подобно на ковашки чукове. Непоносима болка стисна черепа му като в желязно менгеме. Притъмня му…

Когато погледът му отново се проясни, когато мъглата пред очите му бавно се разсея, Макгил различи над себе си приведени хора в зелени престилки, със зелени кепета на главите и зелени препаски през устата, които правеха нещо около него и си подмятаха отделни неразбираеми за него изрази.

Стана му ясно начаса къде се намира. В болницата. А защо? Отговорът сам изплува в съзнанието му. Инсулт! Получил бе мозъчен удар. Организмът му бе издържал прекалено много напрежения. Последното обаче го бе сразило.

Стана му ясно и на какво се дължеше това. На борсовата катастрофа. Бе загубил всичко.

По-добре да не го бяха спасявали. Да го бяха оставили тъй да си отиде. Да си отиде като пръв в бизнеса. Не като бивш! Не искаше да бъде бивш!

Върху шкафчето до леглото му стоеше чаша с вода. Той понечи да я вземе, да сръбне една глътка.

Медицинската сестра тозчас се приведе над него:

— Недейте, мистър! Засега недейте!

Не тя го спря. Спря го другото. Нещо ужасно. Ръката му не изпълни даденото от мозъка нареждане. Остана безжизнено отпусната върху завивката.

Мозъкът му съобразяваше бързо:

— Парализа?

Сестрата кимна:

— Добре че е едностранна.

Опита да помръдне и крака си. Същото. Все едно затиснат с оловно одеяло.

— И няма да мога да ходя?

— Засега още не!

— Засега… А докога?

— Ех, ще потърпите! — отвърна сестрата. — Налага се дълго лекуване.

Лекуване! А защо му беше нужно? Фалирал… И инвалид… Още една гадна шега на съдбата.

В главата му бучеше фаталното решение: нямаше смисъл да живее повече! Трябваше да се махне от този свят! Трябваше да намери начин…

Влезе лекарят.

— Мистър Макгил, търси ви секретарят ви. Аз не искам да го пусна. Но…

— Защо?

— Да не ви тревожи. Обаче той твърди, че съобщението му е добро.

— Добро! Че какво ли добро може да се случи вече?

Лекарят повтори въпроса си:

— Да го пусна ли?

— Впрочем, вече нищо няма значение.

Само след минута Джон Макгрей влезе почти на пръсти в стаята.

— Простете, мистър! Но сметнах, че трябва…

— Говорете, говорете!

Секретарят погледна неловко към лекаря и сестрата. И те тактично излязоха навън.

Макгрей се приведе над леглото и пошепна:

— Имаме вест. Хендрик, пилотът, е успял да се свърже по радиото.

— Какво?

Не можа да сдържи вълнението си.

— Той успял да избяга. Но се лута из джунглата. Не знае дали ще се измъкне от там, но побързал да предаде съобщение.

— Какво е? Казвайте веднага!

— Фред загинал. Но преди това успял да убие орангутана.

Стив Макгил се задъха:

— Как? Мъртъв? Вярно ли е?

— Това е уловила радистката. Следователно… И маклерите… сякаш с шесто чувство… Масово изкупуват акциите ни…

Пришелецът убит! Та това не беше добра вест, това беше направо триумф! Това значеше, че никой вече не можеше да научи тайната на анабиозата му. Че никой не ще дръзне да конкурира бизнеса на Стив, че Стив Макгил отново щеше да бъде този, който беше.

Не го засягаше това, че човечеството няма да се запознае с постиженията на онази далечна цивилизация да използва пряко фотонната енергия, да управлява хроналните аномалии, няма да обогати своята душевност с нейната нравственост.

Важно беше, че само неговата технология в криониката оставаше непокътната. Единствена и най-съвършена.

Ех, беше парализиран. Че какво от това? Нали оставаше пак най-могъщият, непоклатимият, пръв в своя бизнес? Все още пръв…