Петър Бобев
Диадемата на орангутана (6) (Научнофантастичен роман)

Свещения крокодил

Още с пристигането си в своя кампонг Джалонг почувства известна неприязън у съплеменниците си. Не само заради дошлия с него мисионер. Даяките не обичат европейците, още по-малко мисионерите. Неприязън срещу него самия. А Банао, дукунът — което значи магьосник, — въобще не се показа.

Скоро разбра каква е причината. В отсъствието на Джалонг Банао бе разширил влиянието си върху цялото племе, като беше опитал да внуши, че няма нужда от друг водач.

Е, не можеха да го изгонят. Беше от тяхната кръв. Отстъпиха му старата бащина хижа, скупчиха се да си получат подаръците, които им бе донесъл. Неусетно забравиха втълпяваната им от дукуна враждебност. Особено при вида на чудесиите, които бе докарал.

Най-силно ги смая магнетофонът му. Как така приказваш, спориш, смееш се, караш се, а само след минута кутийката повтаря твоите думи с твоя глас. Транзистори, виж, бяха слушали. Но понеже батериите им се бяха изтощили, ги бяха оставили като признак на превъзходство до окачените по стените черепи на убитите от дедите и бащите им, а някои — от тях самите, врагове.

Тъй Джалонг без усилия си възвърна симпатиите и влиянието, които бе имал преди това. Съселяните му като че ли бяха забравили дългото му отсъствие. Обградиха го със същото внимание.

Постепенно свикнаха и с неканения чужденец. Отделиха и за него стая близо до Джалонг. Позволиха му и да обикаля навсякъде. Той не изглеждаше като другите, които бяха идвали преди него. Не ги поучаваше като малки деца, не ги кореше за обичаите им, не ги караше да изхвърлят черепите от домовете си, не ги убеждаваше да целуват дървения кръст, който висеше на шията му. Само обикаляше, разговаряше за техните работи, за лова и посевите им.

Имаше трима души, които според разбиранията на даяките бяха обхванати от зли духове. А той скоро ги изправи на крака само с по няколко хапчета, без да мърмори заклинания и да се кълчи около тях като техния дукун.

Мълчаливо се разучаваха — те него, той тях. Но така, че да не ги дразни. И най-важното, това, което другите европейци не можеха да усвоят — когато разговаряше с тях, не ги гледаше в очите. Според даяките това е признак на лошо възпитание. Те се стрелкат с погледи само когато се карат.

Истинско даякско село беше този кампонг. Пет огромни хижи, всяка от които с по четиридесет стаи за отделните семейства. И всяка постройка върху тераса от дъски дълги четирийсетина метра, метър-два широки, вдигната на високи колове от желязно дърво, да не гние. Хем за защита от наводнения, хем против хищници и змии. Покривът изграден по образец на местните майстори. Стръмен заради дъждовете, застлан с керемиди също от желязно дърво. И всичко — от стълбовете до покрива — без нито един гвоздей. Свързано само с ротангови ластари.

Обзавеждането вътре беше съвсем скромно за европейските представи. Ротангови рогозки и огнище от четири камъка в сандък с пясък. До него кама̀ра от съчки за гориво. Колкото е по-внушителна кама̀рата, толкова е по-работлива стопанката. По стените — ловни трофеи: глигански челюсти и еленови рога, на които окачваха копията, сумпитаните и колчаните с малките отровни стрели.

До самия покрив вън имаше нещо като олтар от човешки черепи. Да предадат на домакините своята тайнствена сила, която са притежавали приживе.

Цялото село беше обградено като с крепостна стена от бодливолист бамбук, оплетен с още по-бодлив ротанг. Напоследък междуплеменните войни бяха попрестанали. Въпреки това оградата си стоеше. Растеше си и ставаше още по-непроходима.

Извън оградата на малка поляна зеленееше плантацията на селото. Подобни на огромни азалии папаи — пъпешови дървета; захарни палми с грамадни гроздове; саго, чиято сърцевина става за ядене; банани, манго, канелени дървета, мускатни орехи и какво ли не. А по клоните бяха окачени кошери от бамбук.

На третата вечер Джалонг реши да свика съплеменниците си на съвет. Да им съобщи кога ще се извърши погребението. Истинското. И подобаващото пиршество.

Насядали на терасата пред дома му, всички чакаха търпеливо решението му. Сред тях на най-личното място този път се бе настанил и Банао.

За случая всички бяха украсени според възможностите си. Като явно най-много държаха на накитите си за уши. Най се ценяха зъбите от пантера, но влизаха в работа и изпилени свински глиги, както капачки от консерви и тежки бронзови обеци. Най-разтегнати, претоварени от своеобразните си украшения, висяха ушите на жените, на някои достигащи до раменете. Това е своеобразно мерило за красота. Но скъсат ли се, претоварени от бижута, собственичката им губи всякакво очарование.

Хората мълчаха, някои пушеха лютиви цигари, свити в бананови листа. И чакаха.

Джалонг започна така:

— Време е да успокоим душата на моя баща, някогашния ви старейшина. Да извършим подходящо за храбростта му погребение. Това ще стане след три нощи. Дотогава аз ще отстрелям толкова свине, колкото всички вие няма да изядете до новото пълнолуние. — И се обърна с въпрос към множеството: — Бива ли? Вие само ще ми помагате да ги донесем тук и да ги опечем.

— Бива! — отвърна в хор народът. — Бива!

Отдавна чакаха това. Всеки ден не се прави знатно погребение. С толкова ядене и толкова пиене на оризова ракия. Малко бяха развлеченията в живота им.

Хората вече се надигаха да се разотиват, когато от мястото си се провикна дукунът:

— Млад си ти, Джалонг. Не знаеш, че не ти трябва да решиш това, а дукунът. Той да определи и деня, и броя на свинете, той да произнесе заклинанията към злите духове. Иначе душите на прадедите ще се разгневят и ще ни сполетят страшни беди.

Джалонг се посмути:

— Добре де, Банао! Казвай какво да правим.

Магьосникът отвърна. Явно, премислял го бе добре:

— Колкото и дивеч да убиеш, няма да стигне. Баща ти, великият воин, заслужава повече почит. А ти, както се види, съвсем го срамиш със свидливостта си. И с незачитането на обичая. — И плю: — Какъв баща, пък какъв недостоен син!

Хитрец беше, добре беше подготвил удара си.

Джалонг, пламнал, му се сопна:

— Какво повече искаш?

Банао се надигна с насочен към гърдите му пръст:

— За душата на велик вожд трябва „нова глава“!

— Ще я има! — отсече Джалонг. — Вече се уговорих със съседите да ни продадат две.

За да спазят някогашните си главорезки обичаи, без да нарушават правителствените забрани, даяките от различни племена бяха намерили друг изход. Напоследък си разменяха срещу ценни според тях подаръци стари черепи.

Ала дукунът не отстъпваше:

— За велик вожд не стига някакъв си прашасал череп. Трябва истинска, прясна „нова глава“!

— Ти чуваш ли се какво говориш? — отвърна му още по-рязко Джалонг. — Искаш да изгорят кампонга ни, така ли?

Дукунът не отстъпваше и все повтаряше:

— Какъв баща, пък какъв недостоен син! Пфу! Една глава не смее да отсече.

Нямаше друг изход. Джалонг се обърна към събранието:

— Искате ли да дойдат войниците? С пушките и картечниците. Със самолетите. И да подпалят кампонга. И да ви избият.

Наплашени от подобни разкази, мъжете почнаха да се обаждат един подир друг:

— Не! Не! Не!

— Дума да не става!

— Не сме съгласни!

Джалонг смяташе, че е спечелил битката.

Ала дукунът не се предаде веднага:

— Ако не е човешка, нека да е на орангутан!

— И туй не дават, знаете. Ще ни изсекат овошките.

Магьосникът си тръгна. И през рамо изръмжа:

— Аз казах! Пък през моите уста говорят духовете на прадедите.

И додаде:

— Гледам, напоследък наоколо се навърта един самец. Все насам гледа, все нещо замисля… Дали девойка ще открадне… Или… Пък може да е зъл дух… Неговата глава ще свърши работа.

Той вече си отиваше, когато Джалонг отсече:

— Баща си ще погреба, както аз реша!

Банао се извърна:

— Както ти или както те подкокоросва белият магьосник, дето го навря сред нас?

— Не го намесвай! Имам ум да решавам сам.

Един по един, смутени от разпрата, хората взеха да се разотиват по домовете. Прибра се и Джалонг. Приготви се да легне върху рогозката. И усети някаква корава издутина. Мушна ръка и извади отдолу нещо.

Излезе на терасата. И на лунната светлина видя какво е. Обля го студена пот.

В ръцете си държеше сламена кукличка. И най-зловещото — прободена с дълъг шип. А това е… Това е… Зла магия! Който намери такава прокоба под леглото си, на следващия ден умира. Обречен.

Кой я бе тикнал? Мисълта му работеше трескаво. Че кой друг, освен Банао? Решил бе така подло да го премахне. Какво да стори? Магия се обезврежда с по-силна магия. Трябваше да намери още по-властен над злите сили магьосник! А кой ли да бъде той?

Обречен! Преди да е погребал баща си. Преди да е устроил достоен помен. Преди да е измил на реката костите му, преди да ги е положил в урната навръх свещения стълб пред хижата му. Та така, отвисоко да бди как живеят потомците му, да ги предпазва от беди. Вожд покровител. И преди Джалонг да се е задомил, преди да е оставил потомство. Уви! Нямаше да успее! Никой не се е опазвал от такава напаст. Дори без да е ранен с копие или стрела, без да е завлечен от крокодил, без да е ухапан от змия. Ей така, лягаш и умираш.

Цяла нощ не мигна. А тя му се стори безкрайна. Само тази мисъл — щеше да умре! Без да е показал колко велик е бил баща му и колко добър син е създал. За срам и позор!

Когато се развидели, повече не изтрая. Излезе на терасата. И видя на отсрещната тераса седнал дукунът, който го стрелкаше с убийствен поглед.

Какво да стори? Да чака ли примирен безславния си край?

Тогава от съседния вход излезе отец Томас. Поздрави. Седна до него.

— Угрижен ми се виждаш, братко! — рече той тихо.

Джалонг не отвърна.

И мисионерът повтори:

— Нещо те гнети. Сподели го с мен! Може да ти поолекне.

Обикновено умееше да прикрива чувствата си, както подобава на мъж. Този път под кроткия му поглед Джалонг разказа всичко, що бе преживял през нощта.

Отецът го изслуша с разбиращо съчувствие. Накрая, след дълъг размисъл, рече:

— Да речем, че е магия. Да речем, че Банао я е сторил.

— Той е! — избухна младежът. — Само той!

Мисионерът вдигна глава решително:

— Аз съм по-могъщ дукун от него. Вярвай ми!

Познаваше донякъде характера на даяките.

— Дай ми я!

И когато пое кукличката от треперещата му ръка, щракна запалката си и поднесе огънчето под нея. Сухата слама пламна веднага. За няколко секунди зловещата прокоба се превърна в пепел. Отец Томас се прекръсти няколко пъти, прошепна „Патер ностер“ и се обърна към даяка:

— Безсилна е вече! Казах ти, аз съм по-властен от него.

Отсреща Банао, станал прав, с размахани юмруци и диви подскоци ги обсипваше с ругатни и заклинания. Разбуди се цялото село. Зашумя. И Джалонг трябваше да обяснява на всички какво точно бе станало. Най-сетне хората се поуспокоиха. Животът, поне привидно, пое в обичайното си русло.

С няколко другари Джалонг тръгна пак на лов. Нали това беше сега най-важната му задача. До обяд отстреля толкова диви свине, че помощниците му едва успяваха да ги влачат подире си.

Когато наближиха кампонга, дочуха възбудена врява. Скоро един от дотичалите помагачи разправи какво бе станало.

Докато обикаляла околността в събиране на съчки за огрев, дъщерята на Банао била ухапана от кобра. Едва се добрала до село и издъхнала пред колибата. Дукунът обвинил за това мисионера. Той бил направил тая зла магия. А „черни магьосници“ нямат право да живеят.

— Ето ви я „новата глава“! — рекъл побеснелият от скръб дукун.

После намислил друго. Да направи жертвоприношение на Свещения крокодил, покровителя на кампонга, та да ги варди от бъдещи беди.

Свещения крокодил беше стар, много стар. Кой знае как и къде някой му бе отсякъл опашката. И преследван от съперниците си бе намерил спасение в разлива на реката до селото. Грижил се бе за него бащата на Банао, поел бе след това тази грижа Банао. И често го гощаваше я с кокошка, я със свиня. Този път беше решил да му предложи белия магьосник. Да изпита силата му.

Ей това видя Джалонг. Видя вързания мисионер, който вървеше покорно сред тълпата, като повтаряше непрекъснато:

— Прости им, Господи, защото те не знаят какво вършат!

Джалонг се хвърли да го освободи. Изпревариха го. Няколко здравеняци се метнаха отгоре му и го издърпаха назад, напрегнали всички сили да го удържат.

Когато изблъскаха мисионера на брега, напред излезе Банао. Забъбри проклятията си. Взе да пляска с ръце.

След малко от водата се подаде Безопашатия. Заплува към брега. Изпълзя на сушата. Насочи се право към вързаната жертва. Сякаш знаеше, че е предопределена за него.

Отец Томас го посрещна с ритник по муцуната. Стресна го. Ала само за миг. Крокодилът скоро се окопити. Настъпи повторно. Устремно. Докопа протегнатия за повторен ритник крак на плячката си и я повлече към водата. Към своята стихия. Човешкото множество явно го смущаваше.

В този миг стана чудо. Откъм гората се чу страшен рев. И веднага след това от най-близкия клон на земята скочи едър орангутан. Най-смайващото беше, че извика с човешки глас:

— Какво стоите? Защо не помогнете на човека?

На даякски език!

Множеството се вцепени. Маймуна — пък говори! Заотстъпва назад. Това беше нещо, което надхвърляше човешките възможности за разбиране. Значи, оставаше едно обяснение. Намесваше се някакъв горски дух. Преобразен. Или пък бяха прави старите, дето разправяха, че орангутаните умеят да говорят, ама не щат, че да не ги карат да работят като хората.

Силната маймуна се хвърли към крокодила, който за всеобщо удивление също се бе заковал на място. Възседна го. Хвана с ръце двете му челюсти и с един напън ги разчекна. Успя да освободи захапания крак.

Отец Томас се претърколи настрана. Този път настървеното влечуго не го последва, а съвсем кротко, лениво дори се обърна, за да пропълзи във водата. Орангутанът бързо развърза ръцете и краката на осъдения. Помогна му да се изправи. И внезапно запита:

— Ти кой си? Не приличаш на другите.

След преживения ужас от жестоката захапка на крокодила, от това, което чуваше и което виждаше, отец Томас помисли, че ще загуби съзнание. Това приличаше повече на кошмар. Орангутан да говори!

Еор, а това беше той, повтори:

— Кой си ти?

Подчинен на тайнствената сила, която излъчваше това странно същество, мисионерът отвърна като замаян:

— Проповедник!

— Какво търсиш тук?

— Дошъл съм да просветля душите на тези божи чада за истинската вяра.

В това време даяките бяха възвърнали самообладанието си. И подканяни от дукуна, награбили кой каквото свари: копие, сумпитан, или мандоу, настъпиха отново.

— От една маймуна ли се уплашихте? — крещеше Банао. — Я по-бързо я убийте!

Но гледаше да бъде най-отзад. Защото усещаше как и неговите нозе треперят от страх. Макар и въоръжен — със своите заклинания. Срещу злите духове най-много помагат заклинанията.

— Убийте ги! И двамата! И двамата! Две „нови глави“!

Джалонг се възползва от суматохата, отскубна се от пазачите си и се втурна напред. Прегърна мисионера:

— Братко! Братко!

Беше забравил маймуната до тях, която ги разглеждаше с явно любопитство.

Тълпата настъпваше. От един сумпитан излетя стрела. Но в уплахата си стрелецът не улучи.

Тогава Еор рече кротко:

— Приберете оръжията! Усмирете се!

Неусетно хората отпуснаха ръце, по изпънатите от страх и напрежение лица неусетно се появиха дружелюбни усмивки. Почнаха да се разотиват.

— Гледайте си работата, хора! — добави Еор. — Забравете какво е станало!

После се обърна към двамата, които се наричаха „братя“ и които вече бяха изгубили страха си от него:

— Елате с мен! Искам да поговорим насаме!

Те тръгнаха подире му. Той вървеше съвсем по маймунски, подпирайки се на дългите си ръце и с мъка провлачваше късите си нозе. Цялото му животинско същество излъчваше необикновено спокойствие. Чувство за сигурност.

Когато се отдалечиха достатъчно от кампонга, Еор ги спря.

— Да поговорим малко?

И приклекна върху дебелата настилка от опадала шума. Седнаха насреща и новите му познати.

Джалонг все не можеше да надмогне изумлението си. Маймуна! А говори! И тази препаска на главата. С прикрепеното към нея колелце.

Еор се обърна първо към него:

— Тебе те познавам. Ти си даяк. Знам и езика ти. Но теб… — И посочи с поглед отец Томас: — Не си тукашен. Различен си. Каза, че си „проповедник“. Какво означава това?

Мисионерът трябваше да му го обясни на даякски:

— Нещо като дукун. Бял дукун. Който иска да направи даяките по-добри. Да не си режат главите. Иска ми се да ги науча как да живеят по-добре. Да се хранят по-добре. Да не мрат от болести.

— Значи, такава е задачата ти? — поклати глава косматият Еор. И повтори повече на себе си: — Удивително сходство!

После отново запита:

— А откъде идваш? Има ли там много хора като теб?

Отец Томас опита да обясни отговора си с познатите му думи от даякския език:

— Да, белите хора са много. По цялата земя. Прекарват живота си по-леко, с по-малко лишения и опасности. В големи кампонги, в каменни колиби от желязо и парчета печена глина. Обличат се против студ и жега.

Еор постави нов въпрос:

— А къде ловуват? Какво ловуват? Имат ли градини като тези тук?

— Те не ловуват. Те отглеждат животните. Имат и градини, много по-големи от тези, с повече растения за храна.

— А като са тъй големи, как ги обработват?

— Как? С машини…

И като се сети, че това не е даякска дума, реши да обясни другояче:

— Имат сечива. Големи. Сложни. Които сами вървят, сами копаят, сами обират добива.

— А кой ги движи?

— Мотори… Всъщност нещо, в което изгаря течност. Наричат я петрол. Извличат я от земята.

— Петрол! — повтори думата Еор. — Машини!

Въпросите му нямаха край:

— Ами ти как дойде дотук?

— Последно с прауто на Джалонг. Но преди това… — Позапъна се: — Прау на колела. Голямо-голямо прау по… Голямата вода… И с летящо прау…

Говорещият орангутан смени темата:

— А с какво свири Джалонг?

— С магнетофон.

— Кой му дава сила?

— Батериите. — Почна да си помага с ръце: — Кутийки, пълни с електричество…

— Това пък какво е?

Мисионерът се сети. По-просто обяснение не можеше да намери:

— Всъщност укротена мълния. Както са укротени кучетата, свинете.

Еор замълча. Но съвсем за кратко:

— Виждам, чрез тебе мога да си разясня повече неща. Затова първо трябва да науча езика ти. — Надигна се: — Сега се приберете в кампонга си! Никой няма да ви причини зло. Укротил съм ги.

— Но как? — мисионерът още не се бе опомнил от чудодейното си спасение.

— Когато науча и твоя език, ще ти обясня всичко — рече Еор. И се хвана за надвисналия клон, готов да се покатери по него.

Тогава отец Томас постави и своя въпрос, който напираше в главата му от самото начало на чудноватия разговор:

— Ами ти няма ли да ни кажеш кой си?

Орангутанът се почеса по главата. Съвсем по маймунски:

— Не знам ще повярвате ли. — И вдигна космати рамене: — Идвам от друг свят. Тук приех този образ.

Джалонг сякаш разбра. Друг свят! Значи, светът на умрелите. Навярно преобразен прадядо. Защо не?

Изкачвайки се по лианата, Еор подметна:

— Когато ви повикам пак, нали ще дойдете? Да си побъбрим още. Искам да науча и твоя език. За да ти разкажа много неща… — И вече от високото се провикна: — Аз също… като теб… мисионер…