Петър Бобев
Диадемата на орангутана (19) (Научнофантастичен роман)

Контактът

Колко измамно е бойното щастие! До вчера жънещ победа след победа, днес Рахман бин Абдул Субанто беше принуден да бяга като недоубита пантера. Да се завира из пущинаците. И да търси. Какво да търси? Помощ, закрила от тогова, когото беше ограбил. А щеше ли да ги получи? Или освен славата щеше да загуби и главата си? И все пак… Разчиташе на неговото великодушие, на надчовешката му нравственост. На активното начало в доброто.

Всъщност той тъй и тъй беше обречен. Ако не успееше да склони необикновения говорещ орангутан, дните му и без това бяха преброени. За главата му бе обещана седемцифрена награда, от която малцина биха се отказали.

Досетил се бе, че всичко се дължеше на диадемата. Някаква повреда, която единствен орангутанът беше в състояние да отстрани. Щеше да падне в нозете му. Щеше да му се закълне във всичко, което Пришелеца смята за свято: в майка си, в баща си, в брадата на Мохамед. Само да получи нужната помощ.

Щеше да му обещае, че, ако му възвърне отново силата, ще му завоюва целия свят, да наложи на всички неговата етика, все едно нова религия. Религията на извънземните, чийто пророк щеше да бъде Рахман. Само да му върнеше мощта.

Убедил се бе напълно, че тълпата следва само силния. Види ли го унизен, тозчас се отдръпва от него, оставя го на произвола на съдбата, по-зле — подгонва го. Колко му се искаше да хване отново юздите на тази тълпа. Да я пришпори по своя воля.

Не допускаше, че самият Орангутан бе обезсилил всепобеждаващото му оръжие. Надяваше се, че не знае какво е правил досега с него. А съзнаваше, че постъпките му, всичките му действия бяха в пълно противоречие с нравствеността, която проповядваше Пришелеца.

Беше тъй близо до триумфа, до върха на славата. Ако бе успял да завоюва Кашмир, което значеше да победи и Индия, другите държавички наоколо сами щяха да му подложат гърбовете си към върха.

Само една дивизия бяха сварили да изпратят насреща му. Една нищо и никаква пехотна дивизия! Пресрещналите го преди това ескадрили бе успял да обезвреди. Да ги върне безволеви в базите им. Неговият полк чакаше само знак, за да настъпи. И да изтреби враговете. Рахман дори не си даде особен труд да внуши чрез диадемата си своята воля за покорство. И ужас! Никакъв ефект! Индийците продължаваха настъплението си. Нещо повече — ракетните им части изстреляха ракетите си, които пометоха ротите и взводовете му.

Трябваше да действа решително! Той напрегна цялата си воля. И — пак нищо! Врагът продължи настъплението си. Затракаха тежките картечници. После — и автоматите. В неговия полк настана суматоха. Бойците му не бяха свикнали на такъв отпор. Пред това числено превъзходство, пък и разстроени от току-що понесените големи загуби, те хукнаха назад, следвани от победителите, които бързаха да се възползват от неочакваната победа.

Рахман свали диадемата, раздруса я гневно, постави я пак на челото си, пак се съсредоточи да отправи цялата си жажда за победа. Напразно! Тя вече не беше онова всемогъщо оръжие, а безсмислено украшение.

И той отстъпи назад. Опита се да организира резервите си. Ала индийците, упоени от успеха си, пометоха и тези части. Рахман едва свари да се качи в хеликоптера на свой верен пилот. По радиото гърмяха строгите му заповеди за отчаян отпор срещу настъпващия враг.

Когато се приземи на летището до щаба си, разбра, че всичко е загубено. Свикналата на леки успехи войска бързо се бе разкапала, бе се пръснала по цялата страна, но не за бой, а за мародерство. Едва се спаси от посрещналата го куршумена градушка. Куршуми от неговите доскорошни подчинени! Куршуми на изменници!

Най-сетне осъзна. Беше изоставен, изоставен от всички, които доскоро го боготворяха. Изоставен като всеки диктатор в беда.

Прехвърли се на друг самолет. Върна се в Джакарта. Ала и там честолюбивите му военачалници се бяха отметнали от него, бяха предпочели те да поемат властта.

Завари страната в пълно размирие, в настървена гражданска война. И добре че все пак се намираха някои от старите приятели, та успя да се качи в един хидроплан. И с него да достигне до Борнео.

Отначало не си даде сметка защо тъкмо тук. Може би за да умре в страната на прадедите си. Малко по-късно го осъзна. Там беше Орангутанът от небето, единственият, който беше в състояние да му възвърне силата. Щом притежаваше това оръжие, това значеше, че познава устройството и действието му. Само трябваше да се престори на разкаян грешник. Християните имат слабост да прощават на „блудните синове“. Този с по-висшата етика, проповедникът на „активното добро“ трябваше да е още по-великодушен.

Без да спира, Рахман се понесе над познатата река нагоре срещу течението. И ужас! Бензинът свърши.

Побеснял от гняв, той се приводни. За негов късмет един любопитен яхтсмен опря лодката си до поплавъците на самолета. Насочил пистолет насреща му, Рахман се прехвърли в яхтата, свали собственика на брега, без да го е грижа какво ще прави нещастникът насред джунглата, и продължи пътя си с нея.

Този път горивото се оказа достатъчно. Лодката се носеше бързо срещу течението. Наоколо гората гъмжеше от живот. Ала Рахман не забелязваше нищо. Свикнал бе с такива пътувания. Не му правеха впечатление нито подскачащите риби, нито припичащите се на брега крокодили и гавиали, нито стрелкащите се огромни водни кончета, нито отлитащите уплашени водоплаващи птици, нито кряскащите папагали, нито премятащите се по клоните гибони и макаци.

Мислеше само за едно, за предстоящата среща и за ролята, която трябваше да изиграе. И то до съвършенство. Разкаяният блуден син!

Най-сетне стигна пристана, където съселяните на Джалонг връзваха праутата си. Нямаше съмнение — тук беше. Пресрещналият го безопашат крокодил представляваше най-убедителното доказателство.

Отби към брега. Килът му зари в тинята.

Рахман скочи до колене във водата и изгази на брега, където тутакси беше обграден от тълпа даяки.

— Къде са отец Томас и Джалонг? — беше първият му въпрос.

— При Орангутана от небето — отвърна някой.

— Водете ме веднага при тях! Много е важно!

Двама склониха да зарежат работата си, за да го придружат до пещерата. И макар че не бе спал цяла нощ, че не бе ял два дена, че бе съкрушен от поражението си, Рахман пак намери сили у себе си да не изостане от техния нормален ход и така по направената от мандоутата им просека достигнаха целта.

В пещерата нямаше никой. Рахман знаеше, че обикновено тези, които търсеше, седяха на близкия плосък камък, приличащ на издялана от природата пейка.

Даяките се засуетиха. Да влязат вътре не смееха. Не си позволи това и Рахман. Само се провикна:

— Ей, къде сте?

От вътрешността на пещерата проехтя познатият му глас:

— О, братко! Завърна ли се?

— Ами че… Завърнах се…

— Бойното щастие те напусна, така ли? Изгуби силата си, а?

Значи знаеше.

— Да! — отвърна с най-трогателния си глас Рахман.

— Е?

— Идвам да искам прошка.

— Защо от мен ще искаш? Искай я от самия себе си! Бях казал, ако помниш: „Съдете себе си! Безпощадно!“.

Привидно разкаяният почти проплака:

— Аз се осъдих! Кълна се в най-святото си!

— За какво?

— Че повече няма да убивам.

— И какво друго?

Той беше научил наизуст всичко, което се налагаше да каже:

— Еор, всемогъщи! Ако вдъхнеш живот на диадемата, ако ми възвърнеш отново силата, аз ще завоювам за теб целия свят. Обещавам, без капка кръв. И ще наложа твоята етика. Като твой пророк ще му я наложа, като нова, най-висша религия. Кълна се…

Не можа да чуе отговора. Защото в същото време от гората излезе забързана група хора, водена от Томас и Джалонг.

— Намерихме ги! — провикна се отдалеч Томас.

Чак сега орангутанът излезе навън.

— Защо са толкова малко?

— Атентат! — отвърна Томас. — Другите са загинали.

Рахман се вторачи в новодошлите. Във всеки от тях.

Единият беше Зигфрид ван Фелдеке. Значи, поставеният по негово нареждане взрив не бе успял да свърши докрай работата си.

Не се стърпя:

— Какви са тези?

Мисионерът се извърна към него учуден, че го вижда отново:

— Рахман султан! Как така?

Ставаше прекалено заплетено. Но трябваше да намери изход:

— Обясних на Еор. Ще обясня и на теб. Но по-напред кажи какви са тези хора!

— Делегацията на Обединените нации — отвърна Томас. — Която чакаме… за преговорите.

Рахман прецени светкавично. Можеше да се покаже като полезен доброжелател, който иска да предпази тези наивници от скроената измама.

— Никаква делегация не са те! — натърти той. И посочи Зигфрид: — Този е бракониер на диви животни. — После сочейки и останалите: — А тези са „пиявици“, търговци измамници, които пропъдих от района си. Банда от престъпници са те, никаква делегация.

Не довърши. Зигфрид ван Фелдеке извади пистолета си и стреля. Но натъртената му при катастрофата ръка потрепери. Пък и Рахман беше достатъчно пъргав и опитен в сраженията. Отскочи навреме. И още нестанал от земята, където се бе претърколил, извади своя пистолет и натисна спусъка.

Не пропусна. Куршумът му улучи безпогрешно контрабандиста, който се свлече със стон в тревата. Все пак намери сили да се надигне на лакът. И така сгърчен, с последни сили, насочи оръжието си към Пришелеца. Гръм!

Еор се хвана за гърдите. Между пръстите му рукнаха няколко кървави ручейчета.

Рахман успя да чуе само няколко прошепнати от умиращия Зигфрид думи:

— Изпълних… задачата… Джейн… Питър… Мери… ще получат наградата… Ще… богати… облажавани…

В следващия миг и останалите бандити измъкнаха скритите си оръжия. Откос от куршуми надупчи тялото му. Той дори не усети болката. Тялото му омекна, коленете му се подгънаха. И пред очите му падна мракът.