Петър Бобев
Диадемата на орангутана (7) (Научнофантастичен роман)

Амок

От два дни Дао скиташе из гората, без да намери покой. Непоносима тревога стягаше гърлото му. Щеше да стане нещо! Нещо трябваше да стане!

Не беше хапвал нищо. Само понякога потапяше устни в пресякъл пътя му поток и пак тръгваше. Тялото му трепереше. Страх сковаваше гърдите му. А в същото време го пришпорваше нагон за действие. И той действаше. Размахваше мандоуто, сечеше клоните и продължаваше пътя си. Път без цел.

Внезапно отгоре му се посипа градушка от гнили плодове и откършени клонки. Шайка гибони крещеше пронизително над главата му. Той вдигна поглед. И се сети. Беше тръгнал да търси дамар. И тъкмо там, при маймуните, върху сухия клон на каури висеше два пъти по-голяма от главата му кехлибарена буца. Дамар! Нали това търсеше?

Ама боровите клони почват високо, много-много високо, два пъти по десет човека, стъпили върху раменете си, едва ли ще ги достигнат. Освен това дънерът му е толкова гладък, че само катериците и геконите могат да се катерят по него.

Той не се колеба дълго. Наблизо растеше друго дърво. Възлесто, с ниски клони. Дао се хвана за него и пъргав като маймуна изкачи височината до дамара. Стигна. Ама не можеше да го стигне. Деляха го десетина крачки.

В такива случаи даяките знаят как да постъпват. И той го направи. Отсече един клон от дървото, на което се беше покачил, и го прехвърли да се опре в едно разклонение на каури. Получи се нещо като мост. Мост само от един кол! И то съвсем неустойчив.

Придържайки се за увисналите лиани, пристъпвайки уверено по люлеещото се мостче Дао стигна целта. Откърти дамарената буца, проследи как тя падна на земята и се обърна да се върне по същия път. Ако не бяха проклетите маймуни… Какво им хрумна в дяволските глави? Една се протегна и издърпа назад към себе си кола.

Дао остана безпомощен върху каури. Как да слезе? От такава височина!

Но скоро намери разрешение. Напрегнатият му мозък преценяваше мигновено. На два метра от него висеше ротангова лиана. Той отсече клон от каури и с него придърпа лианата. После все по нея, по нея, ожулил до кръв ръцете си, успя да достигне друга лиана, по която се спусна на земята.

През цялото време гибоните крещяха, беснееха над него, като не преставаха да го замерят с всичко, което им попаднеше. Вбесяваха го. Затова, когато стъпи върху килима от подгизнала с влага шума, Дао забрави дамара. Остана само гневът му към маймуните. Ех, ако имаше сумпитан! Но нямаше. Защо ли?

Не помнеше. Забравил беше и кога е напуснал кампонга. Трябваше да си вземе оръжието и да се върне, та да застреля ордата. Останала бе единствено омразата му към маймуните.

Така се запъти към селото.

Пред входа в бамбуковата ограда спря. Разколеба се. Цялото село се бе събрало насред площада. Тълпата: мъже, жени, деца, беше направила място в центъра, където бе застанал дукунът Банао. А срещу него — Гонтор. Млад, силен мъж.

Дукунът мърмореше своите баяния, като от време на време почваше да подскача, да се криви, да крещи. После внезапно се заковаваше на място. И продължаваше неразбираемия брътвеж. В ръката си държеше половинка от кокосов орех, а от разпалените въглени в нея се виеше струйка дим. За връзка с тайнствените сили. Бъбренето му стана по-разбираемо:

— Аз съм всемогъщ дукун! Най-могъщият! Мога да преобразя Гонтор в маймуна, мога да го превърна в обикновен човек.

И отново закрещяваше, отново подскачаше. Пак спираше. Пак занареждаше:

— Онази маймуна, онзи говорещ орангутан е човек, омагьосан от друг дукун. Но аз съм по-силен. Ще разваля магията му.

Почна да вие. На устата му се появи пяна. Така дукуните влизат във връзка с духовете. Научават всичко от тях. После размаха ръце около главата на безволево застиналия отпреде му даяк. Сякаш паяк омотаваше уловената муха в мрежата си. И не спираше:

— Ти си маймуна! Чуваш ли? Ти си маймуна!

И чудото стана.

Гонтор се отпусна на четири крака. Започна да подрипва, да вика, да гледа като диво животно. Сякаш всичко човешко го бе напуснало. Чешеше се като маймуна, зъбеше се като маймуна.

Банао му подаде зелен кокосов орех. И омагьосаният го хвана с радостен вик. Загриза го. Някой му подхвърли зелен банан. Гонтор захапа и него. След това изведнъж пробяга през тълпата, която уплашено му направи път, и се метна на една палма. Достигна листния кичур, залюля се на него.

— Убедихте ли се в силата ми? — пъчеше се Банао. — Създадох маймуна, сега отново ще го направя човек.

Подвикна му нещо и Гонтор послушно се спусна от дървото. Тръгна все така на четири крака към дукуна.

Дао не издържа повече.

— Ах, проклета гадино! — изкрещя той. — Ще ми дърпаш клона! Ще ме замеряш с…

Не довърши. Побеснял от гняв, с див рев той се хвърли напред, достигна човека маймуна. И замахна с мандоуто. Обезглави го с един удар. Беше достоен син на главорези. И се закани към потресената тълпа:

— Никой да не ме докосва! Аз убивам… Убивам…

Хората се пръснаха ужасени към домовете си с викове:

— Амок! Амок! Амок!

Разбрали бяха, че го е овладял зъл дух. Бесът за убийство.

Но само след минута мъжете занаизлизаха от колибите с оръжията си: копия, духови пушки, мандоута. Амок не се лекува. Овладеният от беса се убива.

Дао, изглежда, и в лудостта си осъзна това. И без да чака побягна обратно в джунглата. Тича, тича до вечерта. През зеленясали води, през тръстики и бамбук, през папрати и лиани. Не можеше да си намери място. Трябваше да убива… Да убива…

Видя спотаен в храсталака пъстър питон. И преди нещастното влечуго да се опомни, отсече главата му. Разполови и пробягал варан. Обезглави пълзяща костенурка, преди да успее да се свие в корубата си. И опитващото да се скрие под шиповете си бодливо свинче. Не му се удаде да настигне побягнала брадата дива свиня. И дребно еленче. Много по-пъргави бяха от него. Не улучи с ножа си и прелетелия над главата му дракон — летящо гущерче, което в полет захапа една пеперуда и достигнало отсрещния клон, се покатери по него да си я изяде на спокойствие.

Смрачи се. Под високия листен покрив бързо се надигна мрак, все едно черен вулкан. Заблещукаха светулки. Налетяха комари.

Но това не. Не бяха светулки. Бяха очи. Само че не на елен. Много ниско бяха разположени. Пантера! Готова за скок.

С див рев Дао се метна насреща й. Неочаквала такава съпротива, хищницата отскочи назад и изчезна в тъмнината.

— Бягай! — изкрещя подире й Дао. — Аз убивам! Убивам!

И продължи. Излезе на някаква поляна. По-право плантациите на съседното племе. Ето и кампонгът му!

Дао се спотаи в храстите. Само след минута покрай него мина жена с дъщеря си, натоварени с наръчи дърва. Потиснати бяха, защото, увлечени в работата си, бяха закъснели. Двете дори не свариха да извикат от уплаха. Лудият размаха мандоуто си и ги повали мъртви сред тревата. След което, позаситил жаждата си за кръв, се обърна и побягна в джунглата. Без да подозира дори какви последици щеше да има това убийство.