Петър Бобев
Диадемата на орангутана (2) (Научнофантастичен роман)

Мечката

Даякската пирога прау, дълга десетина метра, тясна, заострена в двата края, наподобила запокитено по повърхността на мътната вода огромно вретено, я пореше като нож, тласкана напред от веслата на двама лодкари.

Единият, истински даяк от вътрешността на Борнео, нисък, мускулест, със сравнително светла кожа, препасан с батик — омотан около бедрата плат, с риза отгоре, оглеждаше с присвити очи околността, явно, за да избегне сблъскването на лодката с някой полупотопен дънер или, още по-зле, с отпуснал се до самата повърхност някой от въдещите се по тези места огромни крокодили, който с един замах на трионената си опашка би могъл да я потопи. Тук, докъдето стигаше приливът, водата гъмжеше от тези чудовища, които макар и да предпочитаха морските води, не пропускаха случай да навлязат дълбоко навътре и в реките.

Другият гребец беше съвсем различен. Русобрад плешив европеец, облечен с бяло мисионерско расо, върху което се открояваше окаченият на шията му дървен кръст. Опитваше и той, клетият, да помага в гребането, но това явно не му спореше особено. Не можеше да се сравнява с привикналия към такъв труд туземец. А може би му пречеше още нещо — под изпотеното му расо прозираха ръбовете на ортопедичен корсет — белег за преживяна тежка катастрофа, който не позволяваше на иначе здравото му тяло да прояви присъщата си сръчност и сила.

Срещнали се бяха случайно надолу по реката, на пристанището. Джалонг, даякът, се готвеше да отплава срещу течението към родното си село, а мисионерът — отец Томас, търсеше кой да го откара тъкмо в тези места, в Централно Борнео, при все още непокорните туземци, сред които да опита това, което преди него не се бе удало на другите — да приобщи и тези изгубени души към Вечното спасение.

Отец Томас бе предложил на даяка да му плати щедро, поне за тукашните представи, ала бе получил категоричният отговор:

— Даякът не ще пари и богатства!

Мисионерът бе слушал за подобно нещо. Вече знаеше, че сред това племе се ценят най-вече честността и храбростта. Всъщност — честност и храброст по местните схващания. Не бе настоял повече. Надяваше се да му се отблагодари, когато завърши плаването, с някои от вещите, които носеше в двата си сака. Макар и да му се струваше, че няма да слиса водача си със своите подаръци, приготвени по препоръка на хора, които бяха черпили знанията си за тукашните нрави по отдавна изтъркани пътеписи.

Джалонг имаше пушка, и то последен модел, с оптичен мерник. И отличен транзистор, който работеше почти по цял ден, като приемаше ту местна музика, ту съобщения на малайски, английски и португалски език, та мисионерът едва издържаше. Само вечер преди лягане млъкваше. А в натоварените в прауто сандъци като че ли имаше и други не по-малко привлекателни вещи. Виждаше се шевна машина и добре опаковани батерии за транзистора, та и фотоапарат.

Това го караше да се чувства все по-неудобно. Защото поне това беше научил — европеецът дължи престижа си сред аборигените на произведенията на своята цивилизация. Иначе, ако се разсъблече като тях и опита да живее като тях, няма дълго да оцелее.

С какво ли можеше той самият да им направи впечатление? Засега разчиташе на медицинските си познания и на запаса си от най-необходими лекарства: антибиотици, аналгетици, противозмийски серум и някои други медикаменти за първа медицинска помощ.

Пътуваха вече три дни, а като че ли още нищо не си бяха казали един за друг. Само кратки подвиквания за маневрите на лодката, уговаряния за избор на място за нощувка и за приготвянето на храната. После веднага заспиваха, изтощени от гребането. Пък и още нещо — даякът, учтив, внимателен, услужлив, сякаш умишлено отбягваше по-голяма близост.

Гребяха — отпред Джалонг, а зад него европеецът. Но когато се наложеше да се обърнат един към друг, лицето на даяка запазваше обичайната си безизразност. И като се прибави привичката на местните жители да оскубват всички косми от лицата си, дори веждите и миглите, отец Томас не можеше да се освободи от досадното чувство, че има насреща си не жив човек, а восъчна кукла, особено с присъщия на тази раса женствен вид. Единствена живост му придаваше косата — лъскавочерна, отпред над челото подстригана, както казват европейците „на бретон“, а отзад дълга и вързана на конска опашка. А ушите. Никоя статуя няма такива уши. С огромни дупки в меката част. Мисионерът беше виждал вмъкнати в такива дупки цели чинийки. Джалонг се бе оказал по-умерен. Там бе натикал само две цигари, но не от обикновените, а от тези, които се пушат навътре в острова — лютив зелен тютюн, свит в парче от лист на див банан.

Реката се влачеше бавно и лениво. Еднообразието й биваше нарушавано от време на време от понесен дънер или цяло изкоренено дърво, от внезапните скокове на прогонени от дълбокото риби и пресичащите пътя им крокодили, с чиято близост отец Томас вече бе свикнал, а Джалонг въобще не им обръщаше внимание.

Не внасяха разнообразие в ежедневието им дори срещите с други плаващи съдове: праута, натоварени с кехлибарени буци дамар и огромни кълбета от тънки ротангови стъбла, с кожи, с горски плодове или топки суров каучук, или пък с разпънали мрежите си рибарски ладии, или с пухтящите моторници на странстващите търговци.

Едва на третия ден Джалонг се обърна към пътника си:

— Туан! Господине!

Отец Томас отвърна начаса:

— Аз не съм „туан“. А човек като теб. Какво от това, че кожата ми е по-бяла или брадата руса? Всичко друго еднакво ли ни е?

Даякът продължи да гребе, без да отговори. И Томас добави:

— Ние с теб сме братя. Знай! Всички хора са братя. Затова не ми викай „туан“, а „брате!“

След дълго мълчание Джалонг пак запита:

— Защо искаш да дойдеш при нас? Да целуваме кръста ли?

Мисионерът отвърна:

— Искам да видя как живеете. Да науча нещо от вас. Пък и вие да научите нещичко от мен. За моя свят.

Не си кривеше душата. Отдавна бяха отминали времената, когато ведно със завоевателите са вървели и мисионерите, които с меч в едната ръка и кръст в другата са „приобщавали“ към истинската вяра „невежите диваци“. Сега беше различно. За да убеждаваш, трябва първо да спечелиш доверието на тези, които ще убеждаваш. Днес сеячите на вярата живеят години наред в най-глухите пущинаци, за да покръстят едно-две села.

Джалонг изведнъж се разприказва:

— Слушай! Даяките няма да повярват в твоя бог. Някогашните султани опитваха със сила да ги примамят към исляма, отдавна белите ги дърпат към Христа. И все напразно. Ислямът забранява свинското месо. А какво друго да яде гладният даяк в джунглата? Християните пък не позволяват да имаш повече от една жена…

На лицето му се появи нещо като усмивка и тозчас се стопи. Размаха още по-усърдно греблото. От двете им страни джунглата се надигаше като фантастичен пролом в изумрудено плато. Листа, листа, листа!

В плитчината тръстики, водни лилии, стрелолист, между които бяха нагазили с кокилестите си корени пандануси и драцени с бухнали китки навръх клонките, а редом с тях бяха избуяли папрати и хвощове под широколистни диви банани и ниски палми нипа с никнещи направо от земята листа. И изведнъж отгоре им надвиснаха тридесетметрови бамбуци, а още по-нагоре бяха разпънали короните си огромни великани, достигащи петдесет-шестдесет метра височина фикуси с едри кожести листа, подобни на дъбове литокарпуси и какви ли не други дървета. Над всички се поклащаха от лекия мусон разкошните кичури на стометровите изящно гънещи се палми. Но не поотделно, всяка за себе си, а оплетени в една обща тъкан, чудовищна мрежа от безброй безкрайно дълги врежове^[1] на ротанговата палма лиана, сред които се усукваха в невероятни възли. И по всяко стъбло, по всяко клонче и ластарче — налеп от мъхове, лишеи, папрати, плесени, гъби и безброй други неканени гости. Най-отгоре цъфтяха орхидеи — във всички големини, форми и разцветки. Като че ли всяка наподобила някакво насекомо, ще речеш накацали пъстроцветни пеперуди, бръмбари, огромни оси и пчели. А истинските насекоми обратно — правеха всякакви опити да заприличат на клонки, листа, кора, лишеи.

В плитчините газеха чапли, във водата плуваха патици и змиешийки, по клоните сушаха разперени крила корморани. От тинестите брегове във водата цамбуркаха жаби, изсулваха се водни змии. Сред клоните прелитаха шумно висящи папагалчета и бързаха да се заловят за първото попаднало им клонче, увисвайки на него с главите надолу като прилепи.

Гората кънтеше от безброй звуци, познати и непознати. Надвикваха се гибони, грухтяха глигани, кряскаха свинеопашати макаци. Скрибуцаха цикади, жужаха пчели и бръмбари.

Джалонг поднови разговора едва привечер.

Заникът почервеня и водата неусетно се превърна в река от кръв. Причерня гората. Нощта бързо смени жаркия ден и джунглата като че ли въздъхна с облекчение. Върху пламналото небе се откроиха като изрязани от черно кадифе, както в индонезийските театри на сенките, силуетите на коленчатите бамбукови стъбла с къдравите им корони под разкошните черноперести ветрила на палмите.

— Туан! — обърна се даякът към пътника си.

— Не туан, а братко! — поправи го начаса отец Томас.

Джалонг сви рамене:

— Време е за нощувка.

— Време е.

Свърнаха към брега. Там вързаха прауто към един щръкнал над водата корен. Това донякъде ги предпазваше от нежелани посещения на змии, скорпиони, паяци, сколопендри и кой знае още колко опасни гадини.

Над главите им високо горе сякаш прелитаха от клон на клон дългоръки гибони и огласяха гората с пронизителните си викове. Още по-пронизително заскрибуцаха цикадите.

Приготвиха се да вечерят. Трябваше да отворят някоя консерва. И докато мисионерът ровеше из сака си, разколебан какво да избере, даякът възкликна:

— Я! — И посочи с пръст.

Томас проследи посоката. Друго не можеше да бъде. Отсреща, над избуялата папрат, се извиваше познато дърво. Дуриан! Лакомство за туземците… Пък и за много колонисти. От клоните му на петнайсетина метра височина висяха върху дългите си дръжки големи колкото дини бодливи плодове.

— Чакай! — подметна Джалонг.

И преди спътникът му да схване какво възнамерява, прецапа през плитчината, шмугна се в папратта и само след няколко секунди взе да се катери по стъблото, захапал ножа си мандоу. Ясно, решил бе да достигне клоните и да отреже няколко плода.

След минута от гъсталака се чу злобно ръмжене. Отец Томас се взря в полумрака. Едва успя да я зърне, но я позна. Борнейска мечка! Най-дребната на ръст от целия си род, но според някои най-свирепата.

Какво я бе разгневило така? Дали я бе стреснала внезапната поява на Джалонг или пък беше майка, която смяташе, че рожбата й е заплашена?

Не остана време за отговор. Хищницата се хвана за същия дънер и с изумителна бързина последва даяка. А тази мечка, освен другите си качества, е и най-добрият катерач сред всичките си сродници. Ето, почна да настига човека.

Той я усети. Забърза нагоре. Уви, не особено успешно. Тя се оказа по-пъргава от него. Настигна го. Посегна да го докопа с лапа. Острите й нокти оставиха няколко кървави резки по прасеца му.

Даякът може да бъде обвинен във всичко друго, само не и в страхливост. Хванал се с лявата ръка за дървото, той размаха мандоуто с дясната. Ала позицията му съвсем не беше удобна. Оръжието му не успя да достигне преследвача. Въпреки това Джалонг не прекрати борбата. Приведе се толкова, че още малко и аха-аха да се изпусне от дървото, но сполучи да прасне стръвницата по муцуната. За жалост не смъртоносно. Само разпали повече настървението й.

Мечката достигна жертвата си. Захапа глезена на даяка. Почна да го дърпа надолу, за да го свали на земята, та там да се разправи както си знае с него.

Отец Томас не издържа. Кой знае откога не бе стрелял. Пресегна се. Грабна пушката на Джалонг, насочи дулото. Трябваше да внимава. Да не засегне човека. Оптичният мерник помогна.

Гръм.

В следващия миг рунтавото кълбо, доскоро само мускули, нокти и зъби, полетя към земята. И не стана.

Мисионерът въздъхна. Бог бе казал: „Не убивай!“. Само дето не бе уточнил какво — само хора ли, или и животни? Но не бе могъл да постъпи другояче. Не би понесъл пред очите му да загине човек. Дори ако беше грях… Нека той тежи на душата му!

Джалонг погледна отгоре и като разбра, че опасността е отминала, продължи това, което си бе наумил. Замахна с ножа и надолу полетяха три едри дуриана. После и той се спусна обратно. Не погледна към мъртвата мечка. Само хвана трите плода за дръжките и нагази във водата. Прехвърли се в лодката.

Чак тогава проговори:

— Вече мога да ти казвам „братко“. Така е при нас. Който ти е спасил живота, ти е повече от брат — и веднага добави: — Не отваряй консервата! Дурианът стига.

— Не стига! — усмихна се мисионерът. — Защото не го обичам.

Беше го опитвал. Казват, че има само два вида хора: едните, които не понасят този дар на джунглата, и други, които губят ума си по него. Никой не оспорва, че месото му е изключително сочно и вкусно. Но миризмата… По-право вонята…

И докато новият му брат си облизваше пръстите от придобитото с такъв риск лакомство, отец Томас се отдръпна в другия край на прауто и със стиснат с пръсти нос опразни кутия с телешко.

В това време над главите им прелетя облак крилати термити, толкова гъст, та им се наложи да метнат противотермитните мрежи, та да не се напъхат в носовете и устата им замаяните в любовното си опиянение насекоми.

Когато термитите отминаха, налетя новата напаст, още по-противна, още по-непоносима. Москитите! Сякаш избухна мина с игли. Нахвърлиха се, мигновено забиха смукалата си. И двамата пътници побързаха да се наврат отново под мрежите. Тогава на Томас му хрумна да зададе въпроса, който отдавна се въртеше в главата му:

— Ами ти, Джалонг, защо напусна кампонга^[2] си?

Джалонг замълча малко, съвсем малко, колкото да размисли заслужава ли да обяснява на един чужденец какво върши даякът. И внезапно реши:

— Пред брат нищо не се крие. Трябваше да замина! Иначе не може. Баща ми умря преди два сухи мусона, вие казвате две години. А той беше славен вожд, потомък на храбри бойци. Заслужава подобаващо погребение. Пък аз, синът му, не бях богат. И свинете ми малко, и зъбите на пантери малко, от всичко по малко. Недостойно за такъв покойник.

Отец Томас беше чувал колко много държат туземците на старите традиции, как тачат духовете на родителите и дедите си.

— Затова ли? — запита той.

— Затова! Слязох по реката, наех се да сека дървета. Трепах се през цялото време. Без ракия, без опиум, без кино. Само да събера пари.

— Както виждам, посъбрал си.

— Вярно е. Купих пушката, купих транзистора, купих платове, въдици, ножове, тютюн. И се връщам.

— За погребението ли?

— Не само за него. Време ми е да се задомя. Ще погребем стария, както му се полага. Ще отстрелям много глигани, толкова много, че да стигнат за двайсет дни пируване. Ще подаря на всички платове и въдици. Ще купя оризова ракия, та през цялото време да не изтрезнеят… Да запомнят…

„Чувство за важност — помисли си неволно мисионерът. — Две години дървосекач за двайсет дни погребален помен.“

Така беше рекъл и Джалонг: „Не за богатство се бори даякът, а за едната чест.“

Той вече задрямваше, когато се доизказа:

— Време е да извадим кокалите му от гроба, да ги измием в реката и да ги положим в погребалната урна навръх мъртвешкия кол пред колибата му. Да намери покой духът му.

Отец Томас сметна, че е улучил удобния момент да постави и този въпрос:

— А „нова глава“?

Трепнал за миг, Джалонг се окопити скоро:

— Наистина някога е било така. Колкото е по-славен вождът, толкова повече вражи глави под урната. — Преглътна и продължи: — Сега не бива! Едно време даякът не е имал право да се ожени, ако не поднесе на невестата поне една отрязана глава. Сега правим друго. Купуваме череп от съседите — все едно „нова глава“ — нова за нашето село. Та и затуй съм помислил. Нося… За няколко „нови глави“…

В следващата секунда, напълно преуморен, вече спеше.