Петър Бобев
Диадемата на орангутана (15) (Научнофантастичен роман)

Черната пантера

След като уби двете жени от съседното племе, Дао като че ли се поуспокои. Ала не се върна в кампонга си. Нещо го теглеше все навътре, в гората. Не искаше да вижда никого. Не понасяше никого: ни човек, ни животно.

Спеше на земята върху дебелата листна настилка, хранеше се с диви плодове. Но все не можеше да намери покой. Все нещо вреше в гърдите му, някаква стръв. За кръв, за убийство.

Всичко живо го заплашваше, всичко живо искаше да го погуби. Затова трябваше да се пази! И от пантерата, и от мечката, и от глигана. Най-вече от хората. И от чуждите, и от своите. Хем гледаше да избягва всяка среща с тях, хем като че ли тъкмо те най-силно го привличаха. Защото бяха най-опасни. А той търсеше опасността. Беше храбър воин. Роден да убива.

Спираше, дремваше, изяждаше някой дуриан, рамбутан или нещо друго. И пак тръгваше.

Мръкнало бе отдавна. Небето се бе покрило с плътна облачна завеса, която не даваше на нито един лунен лъч да проникне долу, в черната джунгла. Но не заваляваше. Само от време на време горе, високо-високо, нещо просветваше и след малко се разнасяше глух тътен. Светване и тътен. Светване и тътен. Без капка дъжд — нещо рядко по тези места. Суха гръмотевична буря. И от това възбудата му като че ли нарастваше още повече.

В промеждутъците на приближаващите мълнии ухото му долавяше безброй звуци: познати и съвсем чужди, което значи заплашителни. Кой скимтеше, кой пищеше, кой ръмжеше?

Почти при всеки проблясък успяваше да зърне някое животно, което тозчас отскачаше от пътя му и изчезваше в отново затисналия ги мрак. Я мангуста, я брадата свиня, я фазан, я агама.

Навред из храстите и папратите просветваха разноцветни чифтове зеници. Дали беше питон, кобра или лемур? Профучаваше светещ бръмбар. Мъждукаха в зелени сияния фосфоресциращи гъби и пънове.

От време на време усещаше лекия полъх от крилата на прелитнал калонг или прилеп, подгонил безшумно изпърхала нощна пеперуда.

С всички тонове писукаха комари и причиняваха всички възможни степени на сърбеж и смъдене. От клоните се ронеха кърлежи и пиявици, които неусетно се впиваха в кожата му. По краката му притичваха паяци и стоноги.

А той не спираше. Бесът не му даваше мира. Трябваше да убива! Да убива!

Без да осъзнае, се видя до своя кампонг.

А вътре имаше хора, много хора! Те го мразеха, те искаха да го погубят. За да се защити, трябваше да ги унищожи! Трябваше!

Спомняше си едно място в оградата, където бамбуковият кол беше разклатен. Тъкмо към него пристъпи. Отмести го безшумно. Тясно беше, но все пак успя да се провре.

Озърна се. Откъде да почне?

И зърна дукуна.

Банао беше излязъл на терасата пред входа си. И правеше своите непонятни за другите заклинания.

Седнал кръстато, той размахваше ръце, извиваше ги като змии и все сочеше заканително с показалец в една посока, като не преставаше да мърмори нещо.

Ето този! Той беше най-опасният! С него трябваше да започне! Той омагьосваше хората, той ги превръщаше в маймуни и глигани. Затова не биваше да живее повече!

Дао се промъкна пълзешком като змия до издялания на стъпала дънер, покатери се на терасата, пристъпи съвсем безшумно напред.

Дукунът още не го бе усетил. Дао вдигна мандоуто, готов да го стовари върху главата му.

В този миг Банао се извърна. Протегна напред ръка и изхриптя:

— Стой! Не мърдай!

Дори в състояние на амок в съзнанието на Дао престижът на дукуна оставаше ненакърнен. Почти ненакърнен. И уплашеният му глас прозвъня почти заповедно. Излъчващ сила и власт.

Дао неволно се покори. Вдигнатата му ръка изтърва оръжието.

Неслучайно Банао беше магьосник. Познаваше душите на сънародниците си, познаваше душата и на обхванатия от бяс. Не пропусна и този случай.

— Слушай! — рече той, вече възвърнал самообладанието си. — Ти искаш да убиваш. А знаеш, че мен не можеш. Знаеш, че съм всесилен.

— Знам! — измънка амокът.

— Има един за теб! Този, който докара всички злини в кампонга. Който и теб прогони в гората.

— Кой е той? — изръмжа Дао. — Кажи!

Естествено, не можеше да види набралата се омраза в душата на магьосника срещу слезлия от небето орангутан, който бе затъмнил славата му, който направо го бе обезличил. И който отново бе върнал влиянието на Джалонг и бе попречил на Банао да постигне честолюбивите си замисли — да остане единствен съдник и разпоредител в кампонга. Без племенен вожд, само с дукун. Все едно всичко.

И той почти пошепна:

— Знаеш го, виждал си го! Маймуната от небето!

В главата на Дао тозчас изплува споменът за проклетите гибони, които едва не го пребиха, когато се бе покатерил за дамара.

— Омразни маймуни! — изсумтя той и отстъпи назад. — Къде е? Къде е да го насека!

Банао го спря:

— Чакай! Само с мандоуто не може.

Вмъкна се в колибата си и скоро излезе, подавайки му сумпитан с колчан стрели и копие.

— Издебни го до пещерата!

Дао не изчака повече. Скочи направо от терасата, притича и се измъкна обратно през пролуката в бамбуковата ограда. Хукна направо през гората.

А гръмотевиците не замлъкваха. Продължаваха да боботят. Ех, вече все по-рядко и по-рядко, но не спираха. Светване, по-бледо или по-ярко, и избучаване, по-дълготрайно или по-късо, по-слабо или оглушително.

Но дори в промеждутъците между мълниите Дао успяваше да не се блъсне в някой дънер или да се оплете в някоя бодлива лиана. Усетът на горянина като шесто чувство му даваше правилната посока.

И движението на въздуха, и мирисът на кората, и ехото от собствените стъпки — тези едва доловими признаци бяха достатъчни за него, особено в това напрегнато, безумно състояние.

Всяка кора има свой неповторим дъх, всеки цвят, всяко листенце — също. В мрака властват миризмите. Ето, лъхна го тежка воня. Глиган!

Дао приготви копието. Но жертвата избяга.

А сега — бодливо свинче! То не е опасно, ако не го нападнеш.

Ето и мангуста! Тя също офейка.

Но сега… Дао, дори в това състояние, заслепен от амока, се сепна. Закова се на място. Този път го облъхна зловонието на пантера.

Грейна нова светкавица. И тогава зърна сред папратта две светли огънчета. Или пантера, или елен. Еднакви са по цвят и големина. Само че тези бяха съвсем ниско до земята. Значи не беше елен. Беше пантера, приседнала за скок!

Дао си я представи начаса. Главата, вмъкната между плещите, а опашката нервно потръпва. Още миг…

Мислите пробягаха светкавично през ума му. Сумпитанът не става за случая. Дори да улучи, докато отровата на стрелата подейства, звярът вече ще е отгоре му и ще го е разкъсал. Единствено копието! И то от желязно дърво с обгорен връх.

В следващия миг звярът летеше насреща му. При новата светкавица Дао го видя и подложи копието си с опрян в земята тъп край.

Пантерата сама се наниза върху острието. И се просна на земята. Няколко предсмъртни тръпки. И толкова! Беше мъртва.

При следващата блеснала мълния човекът си даде сметка защо не я бе видял. Беше черна пантера, незабележима в гората.

Той затанцува от радост. Танцуваше върху още топлия труп. И крещеше:

— Няма по-силен от мен! Аз съм най-страшният убиец! Убих черна пантера! Черна пантера — ужасът на джунглата! Тя е мъртва. Аз съм най-силният! Най-страшният убиец. Когото срещна, убивам… Убивам… Убивам…