Бари Ууд
Белязан да убива (9)

8.

Латовски съгледа каменни колони с бронзова табелка „Тилден Хаус“ и сви. Очакваше да намери жилищен квартал, хубав, ако се съди от местоположението му, с дву- и триетажни къщички, богата зеленина, много места за паркиране, клубна сграда и може би басейн, тенискорт, даже и игрище за голф с девет дупки. Но след като се отдалечи почти на километър от пътя, все така продължаваше да кара през гора и започна да се пита дали пък не е сбъркал.

После зави зад един великолепен стар клен, видя онова, което вероятно бе Тилден Хаус, и спря олдсмобила.

Представляваше огромен господарски дом от камък и железобетон с площ от около хиляда и осемстотин квадратни метра, покрив от каменни плочи и безброй еркери. Гледката го изненада, а после ужаси, а след това започна да го ядосва, без да знае защо — може би къщата го караше да се чувства незначителен, а той мразеше това. Или понеже е нейна, защото е богата. Не по същия начин като Бънър или Лидия Родни, а истинска богаташка.

Продължи зад завоя през десетките акри идеално поддържана морава и спря пред входа.

Излезе, взе малкия касетофон от предната седалка и се изкачи по широките каменни стъпала до голямата семпла врата. Може пък къщата да не е нейна, да е гувернантка или бавачка, или пък тя и съпругът й наемат някое спретнато двустайно апартаментче над гаража.

Позвъни, изчака секунда и после пак прибърза и натисна звънеца. Ще изчака малко повече, преди да звънне за трети път.

После вратата се отвори и пред него се изправи мъж, облечен в сиво памучно сако, бяла риза, черни панталони и вратовръзка, и той осъзна, че за пръв път в живота му го посреща иконом.

Човекът беше почти толкова висок, колкото Латовски, и два пъти по-широк от него, истинска канара. Бедрата му опъваха крачолите, вратът му изпълваше яката номер 45.

Той погледна Дейв, после плъзна очи край него към вехтия олдсмобил и каза:

— Браво. Донесли сте телевизора. Госпожица Ив ще се успокои.

Госпожица Ив: значи това наистина е нейният дом, а тази планина от мускули е неин слуга. Латовски издаде някакво гърлено ръмжене, извади личната карта от джоба си и я отвори. Значката проблесна на слънцето като кюлче злато, мъжът се наведе, разгледа я, а после — снимката на картата.

— Ясно — тихо каза той. — Предполагам, с вас говорих снощи по телефона. Моля, заповядайте, лейтенант.

Той го въведе в покрито с мрамор фоайе, по-голямо от къщата на Латовски, с гигантски кристален полилей и стълбище, по-широко от хола му, което завиваше в единия край на помещението.

— Трябва да се срещна с госпожа Клайн — рязко заяви Дейв.

— Разбира се. Моля, оттук.

Латовски влезе в една стая около десет на десет, с френски прозорци, стена, запълнена с рафтове с книги, и килим в златно и зелено, каквото беше виждал само по листата на зелениката.

— Тя ще дойде ей сега — каза мъжът, затвори вратата и го остави сам.

„Откъде си сигурен, че няма да отмъкна смотаните ви пепелници?“ — попита мислено Дейв.

Над камината, издялана от същия мрамор като фоайето, висеше портрет на жена. Той пъхна касетофона под мишница, пристъпи малко неуверено по килима и отиде при него.

Приличаше на Ив, но беше много, много по-хубава, истинска красавица. Беше облечена в разкошна вечерна рокля с голи рамене и кройка от тридесетте и седеше на каменна пейка в някаква градина. Задният фон беше приглушен, идеализиран, листата зад нея бяха изписани с мека четка, сякаш художникът е искал да компенсира твърдия, почти суров маниер, с който бе изрисувал модела си. Лицето й се открояваше на платното, очите — широки и тъмни — имаха същия зелен оттенък, който беше забелязал у Ив. Нямаше вид на жена, чийто портрет се рисува в момента, изглеждаше нещастна, почти изплашена.

„От какво? — попита се той. — Какво би могло да ужаси човек с толкова много мангизи?“

„Да излезеш от колата, да се хванеш за веригата на люлката и да видиш как на една разпорена жена й изтича кръвта на километри от теб“, отговори си Дейв.

Вратите отново се разтвориха и той се извърна, като очакваше да срещне погледа на Ив, но в стаята влезе друга жена.

Беше много по-стара от госпожа Клайн, но си приличаше с нея и с жената от портрета. Косата й беше тъмна и прошарена, свита в някакво подобие на кок в основата на врата. Пуловерът й беше избелял, с издърпани нишки, панталоните й — издути на коленете, а мокасините й — подпетени. Изглеждаше като чистачка или бедна роднина, която търпят от съжаление. После му протегна ръка и на нея проблесна огромен диамант.

— Приятно ми е да се запознаем — хладнокръвно произнесе тя. — Аз съм Франсес Тилден, лелята на госпожа Клайн.

Тилден — господарката на огромния замък.

Той надникна в нейните тъмни, студени, напълно безразлични очи и изведнъж разбра, че се облича по този начин, понеже пет пари не дава какво мислят за дрехите, косата й или пък самата нея. За Франсес Тилден той представляваше просто един слуга, от него се очакваше да раздигне масата, да налее виното или каквито там са му задълженията и да се маха от очите й.

Гневът му прерасна в ярост и трябваше да употреби цялата си воля, за да го сдържи. Погледна ръката със святкащия диамант и не я пое. Тя я пусна, без да й мигне окото — беше й все едно дали ще се ръкува с нея.

— Поисках да се срещна с госпожа Клайн. — Гърлото му беше толкова стегнато, че чак го болеше, като говореше.

— Невъзможно е, племенницата ми си почива.

— Ще почакам.

— Също е невъзможно. Страхувам се, че напразно сте предприели това пътуване. Бих ви предложила някаква почерпка, но съм уверена, че искате да потеглите обратно, без да губите повече време. Ще накарам Симс да ви изпрати.

Симс, изглежда, беше икономът бияч, с двадесетина килограма по-тежък от него.

Тя отиде до телефона, поставен на една масичка, която изглеждаше, сякаш е била лъскана грижливо всяка седмица в продължение на двеста години. Канеше се да го изхвърли и той не можеше да направи нищо, за да й попречи, освен да я заплаши с пистолета си. Нямаше заповед, пък и никой съдия не би му издал такава за „ясновидка“, „видяла“ няколко убийства.

Той стоеше безпомощен, стиснал касетофона на Бъни. Тя вдигна телефона и натисна един бутон на него. Погледна го, все едно е празно пространство, и каза:

— Разбрах, че сте от Гленвейл. Едно време минавахме оттам на път за летовището ни в Лейк Плесид. Тогава беше просто едно малко градче… — После, в слушалката: — Дари, лейтенантът ще си тръгва.

Затвори.

— Беше много красиво, но става въпрос за преди четиридесет години. Северната магистрала не беше построена. Уверена съм, че сега няма да го позная.

Празни приказки, които вероятно в нейните кръгове минаваха за проява на учтивост.

Вратите, които сякаш имаха платинени шини, подновиха гладкото си, почти безшумно плъзгане и той се приготви да се срещне със Симс, който идва „да го изпрати“.

Беше Ив.

— Лельо, сешоарът ми…

Видя Латовски и спря на място. Косата й беше мокра, на гърба си имаше избеляла синя хавлия, която бившата му съпруга отдавна би дала на някой магазин за бедни.

— Казах на лейтенанта, че си почиваш, и точно това трябваше да направиш — обади се лелята.

Има право, помисли си той. Ив изглеждаше ужасно. Жълтеникавият цвят на лицето й от събота беше преминал в бледност, а сенките под очите й приличаха на петна от къпини. Ако въобще е спала предишната нощ, сънищата й трябва да са били кошмарни.

Той бързо подхвана:

— Знам, че ти си се обаждала, Ив. Убеден съм, че си се опитала да помогнеш, но лекарят казва, че вече е било късно — нищо не е могло да го спаси.

— Вземи моя сешоар. — Лелята повиши тон и Латовски я последва.

— Само че разполагам с касетофона му… убиецът…

— Трябва да е на тоалетката ми. — Гласът на лелята беше станал още по-висок.

Латовски я надвика.

— Убиецът го е пипнал, за да вземе касетата, на която Бъни го е записал.

— Ако не е там, попитай Лора…

— Можеш да помогнеш! — изкрещя Дейв, а Франсес се нахвърли върху него.

— Не, не може. Никога не става така.

— Понякога се получава — меко се намеси Ив. — Виж колко е щастлива Мег.

— И колко нещастна си ти.

Лелята пак беше права, тъй като Ив изглеждаше тъжна и той имаше чувството, че този словесен двубой я наранява. Тя отиде до едно кресло, седна и ги изгледа последователно.

— Ив, съжалявам — извини се Латовски. — Бих те оставил на мира, но е убит един човек. Можеш да помогнеш да намерим убиеца.

— А следващия и по-следващия? — попита Франсес. — И какво ще стане, когато пресата научи и някой друг лейтенант реши: „Убит е човек, тя може да помогне“?

Не можеше да й даде отговор и те двамата погледнаха към Ив. Всичко зависеше от нея и Дейв усети, че е затаил дъх.

Тя отметна мократа коса от лицето си, премести очи от единия на другия, но ги задържа по-дълго върху Латовски, после отиде до касетофона и каза:

— Ще си изсуша косата по-късно, лельо.

Раменете на по-възрастната жена се отпуснаха, но изражението й не се промени и тя отиде до вратата, без да продума. Великодушно настроен от победата си, Латовски се обади:

— Няма да я задържа много, госпожо Тилден.

— Госпожица съм. И ще я държите, докато не постигнете своето, без да ви е грижа за болката, тъгата и страха, които ще изпита.

Лелята излезе, дръпна вратите зад себе си и най-после той остана насаме с Ив, в очакване да чуе какво е видяла в кабинета на Бънър. Сърцето му се разтупка, краката му поомекнаха и той седна в огромното кресло срещу нея.

Две минути по-късно обаче тя беше приключила. Видяла гърба на убиеца, облечен в бежово яке, чула изстрела, гледала как лицето на Бънър се разпада, а по-голямата част от темето му се разплесква по прозореца. Латовски седеше с наклонена глава и чакаше продължение, после изведнъж осъзна, че е свършила. Скочи от креслото и с няколко крачки отиде до камината.

— Само толкова? — Вдигна поглед към нарисуваната жена, чиито тъжни, уплашени очи обхождаха стаята. — Това ли е всичко? — Обърна се. — Поплинепо сако и светлокафява коса.

И заради това беше пропътувал триста километра, изгубил бе два дни и се бе подложил на глупостите на Франсес Тилден.

Върна се и застана до нея.

— Хайде, Ив, не може да е само толкова — яке и кафява коса…

После се прекъсна, понеже наистина му беше казала и друго. Гъста, права, твърда, светлокафява коса. Типично женско описание, още повече че точно с тези думи бе обрисувала в петък убиеца в гората. Той отстъпи назад, докато усети креслото зад себе си, тръшна се на него и сложи касетофона на масичката. Сигурно ще остави петно върху политурата, но някой ще го изтърка.

— Ив? Същият човек ли беше? Така ли е?

— Може да греша.

„На баба ми хвърчилото!“ — възрази мислено Латовски.

— Ако грешиш, ще тръгна да гоня вятъра — каза той. — Но аз така или иначе го правя. Господи — отговори ми. Той ли беше?

— Да.

— Убиецът от гората.

— Да.

— Защо? — възкликна Дейв повече към себе си, отколкото към нея. — Бънър нямаше нищо общо със случая, освен че ме изслуша. А не съм му казал нищо, че да го убият, защото аз самият не знам нищичко. Така че защо?…

— Не мога да ти отговоря.

— Пациент ли му е бил?

„Трябва да подхванем отнякъде, беше обяснил на госпожа Микър, така че започваме от пациентите.“

— Не знам.

— А ако е бил? Ако е и пациент, и убиецът от гората?

— Тогава какво? — попита тя.

— Не знам.

Той стана, после пак седна. Искаше да се приближи до Ив, но нямаше как да го направи, освен ако не коленичи на пода пред нея.

Хвърли се на креслото и прокара пръсти през косата си.

— Добре, да приемем, че е бил пациент. Не знам дали Бънър беше добър психиатър. Но съм напълно уверен, че беше страхотен слушател. Разбрах го, когато отидох при него след разпадането на брака ми и имах нужда да поприказвам с някого. Той ми беше най-добрият приятел, но въпреки това мислех да не се разпускам много-много, нали така. „Вече говорим на различни езици, имаме различни ценности в живота, дрън-дрън-пляс.“ Пълни глупости като онези, дето ги плещят в сутрешните дискусии по телевизията.

— И в книгите със съвети как да си помогнем сами и да спасим брака си — добави тя тихо и двамата се ухилиха.

Той продължи:

— Точно това имах предвид. Само че надзърнах в онези негови чисти, добри, внимателни очи и изведнъж всичко се отприщи. „Не мога да я понасям. Не издържам само като я гледам, слушам, усещам край себе си. Не мога да го вдигна, Бъни, независимо какво прави с мен, а тя се старае, трябва да й се признае. Но не помага и ако остана с нея, никога повече няма да се любя с жена, освен ако не извърша прелюбодеяние.“ Разказах му неща, които никога дотогава не бях признавал даже пред самия себе си — може би същото се е получило с убиеца. Бремето е станало толкова непоносимо, че е изпитвал нужда да поговори с някого. Но не за да се изповяда, а просто да пооблекчи душата си, отишъл е при Бънър, отворил е уста да каже нещо съвсем обикновено, като например: „Знаеш ли, понякога имам тези пориви, дето ме плашат и могат да бъдат опасни“, а оттам е излязло: „Помогни ми, Бъни. Убих пет жени“.

— И после… — попита Ив, притаила дъх.

— После е извадил верния си магнум. — Той прекъсна и поклати глава. — Не става.

— Защо?

— Понеже никак не е случайно, че е носел такъв голям патлак. Освен това първо се е обадил на Бънър и го е накарал да отиде. Организирал е всичко.

— А ако само изповедта, а не и убийството е била резултат от моментен порив? Може да си е признал предварително.

— Кога? Видях се с Бънър в събота сутринта. Каза ми, че ако поставял лекарска тайна над смъртна на пет жени, той щял да е ненормален. Щеше да ми съобщи тогава, ако знаеше. Или по-късно в събота, когато и двамата бяхме при него, така че…

— На празненството — тихо се намеси Ив и косъмчетата на врата му настръхнаха.

— Ти го видя…

— Заедно с убиеца на една маса.

— И Бънър беше се натряскал.

— Може би.

Възможно е и убиецът също да е бил пиян, помисли си Латовски. Седнал е с Бъни в клуба на танците и си е признал, че е извършил пет убийства. И после? После Бънър се напива още по-яко, понеже не може да го понесе, но и не може да разкаже чутото на никого, тъй като престъпникът му е пациент, а усеща, че трябва да го направи, защото става въпрос за нечий живот, ето защо се напива, за да заглуши тази мисъл. Убиецът обаче постъпва иначе. Думите, изречени в нетрезво състояние, го преследват цяла нощ и когато слънцето изгрява, той вече е решил какво да прави, обажда се на Бъни…

Латовски взе касетофона.

— Трябва ми описание, Ив. Бил е пациент на Бънър и е ходил на танците в събота. Имам ли описание, ще го пипна.

Той седна по-напред в креслото, почти на самия му крайчец и протегна касетофона към нея.

— Ще го направиш ли? — попита внимателно с гласа, който използваше, когато искаше да свали някоя жена. — Ще го направиш ли?

Тя се втренчи в уреда. Латовски забеляза онзи израз на тиха увереност, промъкнал се в очите й в петък, и разбра, че тя ще се съгласи. Навярно мрази това нещо заради провала на брака си, то може да провали живота й и тя го знаеше, но все пак Ив искаше да го направи така, както Хоровиц е искал да свири на пиано.

Той протегна, доколкото успя, касетофона и тя го взе от ръката му.

Не издържаше вече да стои толкова далече, ето защо се смъкна от креслото и клекна пред нея.

— Това, което казах преди, все още е в сила — напомни му тя.

— Аха… може да не видиш нищо или пък всеки друг, който го е докосвал, даже японеца, който го е изработил.

* * *

Ив затвори очи. Не беше го правила досега и той се почуди защо постъпва така. После се намеси някакъв шум от двигател и той вдигна ядосано очи, страхуваше се, че звукът може да я разсее. Покрай френските прозорци премина една косачка за трева, карана от човек в гащеризон, и се скри зад стената. Пърпоренето заглъхна и тя каза тихо:

— О, по дяволите… — А после: — Белезите…

Белези? Нима отново е с Кен Невинс? Той беше сред пациентите, може да се е допирал до касетофона, и да е убил Бънър и жените в гората?

Не — косата му е тънка и сламеноруса, а не гъста и светлокафява.

Тя не каза нищо повече, но клепките й запърхаха, устата й се отвори — виждаше се чак под езика й — и бледото й лице посивя. Състоянието й наподобяваше изпадане в шок — често го беше срещал, докато служеше в пътната полиция, когато измъкваха пострадали изпод смачканите ламарини, и знаеше, че от това се умира.

— Ив. — Обади се тихо от страх да не я стресне. Тя не отговори и той докосна опакото на ръката й. Беше студена и влажна. — Ив. — Повиши малко глас. — Ив, всичко е наред… остави го, каквото и да е то. Ти си в безопасност… у дома си… то не е истинско.

Не беше. Ив не се намираше някъде „там“ тялом. Беше безплътен наблюдател на сцена, което вече беше или щеше да се разиграе, нищо в нея не можеше да я нарани и все пак тя я плашеше. Изглеждаше бледа като призрак, клепачите й пърхаха като крилата на пеперуда, а той не знаеше какво да прави. Хвана ледената й длан в своята, но тя я издърпа и все така със затворени очи грабна малкия касетофон с две ръце, вдигна го над главата си като баскетболна топка и го запокити право в лицето му. Дейв се сниши, уредът прелетя край него, блъсна лампата на масичката отзад и се стовари с трясък на пода. Лампата се разклати, падна и кристалната й основа се разби на парчета.

Вратите се блъснаха в стената и Франсес Тилден влетя, придружена от иконома. Сигурно са слушали от другата страна и са чули падането на лампата.

Симс се втурна през стаята. Главата на Ив се люшна назад, очите се отвориха и тя погледна невиждащо към тавана. После тялото й взе да се накланя в креслото и Латовски се пресегна да я хване.

— Не я докосвайте — изръмжа лелята, икономът застана помежду им и облегна младата жена на креслото.

— Аз ще поема нещата, лейтенант — любезно му каза той.

* * *

Симс подпъхна ръка под главата й и наклони чашата към устните на Ив. Малко бренди се изля в устата й, по-голямата част се стече по брадичката й, но Латовски видя как гърлото й се раздвижи и тя преглътна. Икономът й даде още една глътка и цветът на лицето й заприлича донякъде на човешки. Ив отвори очи и изгледа първо Симс, а после него.

— Видях го — задавено произнесе тя, — този път го видях.

Опита се да вземе чашата от мъжа, но той я дръпна.

— Не още — нареди Симс. — Бъди търпелива.

Даде й да отпие няколко малки глътки, а лелята крачеше напред-назад зад дивана и кършеше така ръце, че диамантът пръскаше отблясъци във всички цветове на дъгата из цялата стая.

— Мисля, че трябва да повикаме доктор Рубин.

— Не — прегракнало каза Ив, — недей.

Посегна пак към чашата и Симс я остави да я вземе. Тя отпи една здрава глътка и се задави, после още една, и този път нищо не й стана. Изглеждаше по-добре, поне не по-зле, отколкото когато влезе в салона.

Още три глътки и пресуши чашата. Симс донесе бутилката от опушено стъкло, на която лейтенантът прочете думата „Наполеон“, и пак я напълни. С това темпо ще се натряска, помисли си Латовски.

Ив отпи, после отново го погледна и каза:

— Този път го видях, наистина, Дейв.

* * *

Портите бяха отворени. Райли забеляза, че таблото на алармената инсталация на една от колоните не свети — навярно през деня не я включваха. Сви по алеята, стигна до завоя при клена, видя къщата и колата на Латовски, паркирана пред нея, и спря.

Големината й не го порази, досетил се бе какво да очаква от каменните колони, табелката, портите от ковано желязо и околните имения, които бе зърнал пътем.

Латовски сигурно има страшно сериозен повод, за да дойде тук един ден след убийството на доктора и три дни след това на Абигейл Рийз. Някой в този дом знае нещо много съществено за първия или втория случай.

Само че Дейв хич няма да му се зарадва, а хората, които живеят в такива къщи, не разговарят с журналисти. Не ставаше и да позвъни на вратата и да попита за лейтенант Латовски, нито да поиска интервю със собственика или собственичката на дома.

— Когато се колебаеш, намери някой барман — беше го посъветвал Тренант много отдавна. — Хората споделят много повече с бармана, отколкото със свещеника си, а пък барманите са приказливи. Особено мъжете, понеже те са по-големи клюкари от жените. Житейски факт, който никой не обича да признава.

Барман.

Беше единадесет часът, понеделник сутринта, но даже тук, в това охолно, прекрасно, изолирано кътче на Южна Нова Англия сигурно имаше отворен бар. Той върна назад и бързо зави, за да се измъкне, преди някой да погледне през един от стотината прозорци и да го забележи.

* * *

— Висок е… но това вече съм ти го казвала — подхвана Ив. Гласът й бе надебелял от брендито. — Може би метър и осемдесет, малко по-малко, струва ми се. Косата му е светлокафява и така нататък — тя се поусмихна, — има правилни черти, прав нос, издължено лице, хубава уста. Би изглеждал красив, ако не бяха очите му.

— Какви са?

— Светлокафяви. Цветът им е като на косата му. — Тя отново отпи голяма глътка от чашата си. — И са… празни. Никога не съм виждала толкова… празни… мъртви… стъклени… очи. Като кукленски.

Тя потрепери и лелята се обади:

— Мисля, че трябва да повикаме…

— Като на кукла — промърмори на себе си Ив и довърши питието си.

Симс отново й наля.

— Продължавай — подкани я Латовски.

Тя го погледна с мътен поглед.

— Това е всичко.

— Можеш ли пак да го видиш? Имам предвид мислено?

Тя кимна.

— Добре. До няколко часа ще доведа художник.

— Не. Никакъв художник.

— Но как иначе…

— Нито художници, нито нещо друго — настоя тя. — Свършено е.

— Какво искаш да кажеш?

— Че не мога да ти съобщя нищо повече и няма да го опиша нито на художник, нито на когото и да било, Дейв. И освен това… съжалявам, но трябва веднага да си тръгнеш и никога повече да не се връщаш и да не звъниш или — още една глътка бренди — нещо подобно — довърши тя.

— Защо?

— Понеже грешиш. Убиецът не е взел своята касета, а записа, който Бънър ми направи в събота. И го е сторил, защото ме търси. Преследва ме като дивеч… И току-що видях как ме намира.

* * *

Слънцето се беше вдигнало високо в небето, когато Латовски си тръгна. Беше горещо. Симс затвори вратата зад тях и предложи:

— Нека да се поразходим, лейтенант.

— Защо?

— Понеже трябва да поговорим, а пък е прекалено топло, за да седим в колата. Оставете касетофона, да не го носите.

Латовски послушно отвори вратата на олдсмобила и сложи машинката на седалката. Пукнатината от удара в пода се беше разширила, копчетата играеха. Не подлежеше на поправяне, пък и беше старичък — Бънър отдавна е трябвало да си купи нов. „Вече е твърде късно“, помисли си той и в очите му защипа. Наведе глава над уреда, за да скрие лицето си от Симс.

— Счупила съм касетофона му — бе извикала тя, когато го видя. — Не съм искала, съжалявам.

Последните думи, които му каза или навярно щеше някога да чуе от устата й, понеже точно преди това му беше наредила да си тръгне.

— Ти си единствената връзка между мен и убиеца. Ако ме открие, ще е заради теб.

— А Лучи? — прегракнало попита Латовски.

— Той знае само фамилията ми, а не коя съм, нито къде живея… освен ако ти не си му казал. Направил ли си го?

— Не.

— Тогава оставаш само ти. Ако ме открие, ще е заради теб. А той наистина ще ме намери, освен ако не изпълниш молбата ми.

— Но…

— Без никакво но, Дейв. Ти не си виждал тези очи, а аз съм.

— Очи — повтори монотонно той. Мъртви, стъклени, кукленски очи.

— Видях ги в огледалото — поясни тя, вече съвсем с надебелял език, тъй като пиеше четвъртото си бренди, — ръчно огледалце или за обратно виждане. Той беше зад гърба ми, наблюдаваше ме в него… беше ме хванал. — Тя цялата се разтрепери и пресуши чашата. — Така че, моля те, тръгвай си. И се закълни… закълни се, че няма да се върнеш, докато не те повикам или не ти се обадя… все едно какво. Моля те — закълни се.

Той се подчини, процеждайки думите през устните си. Имаше усещането, че са направени от парчета дроб. После тя кимна, промърмори колко съжалявала и се отпусна в креслото си. Дейв отиде да си вземе касетофона и малко му се зави свят, понеже се изправи прекалено рязко. В този момент тя го беше видяла и бе изплакала:

— Счупила съм касетофона му… не съм искала…

— Лейтенант — повика го икономът.

— Идвам.

Но изчака още малко, понеже не беше готов да се изправи лице в лице със Симс. Беше изгубил Бънър вчера, а днес — нея. Време бе да се замъкне в задното сепаре на „Галерията“ и да се натряска.

Мъжът зачака, без повече да го вика, а Латовски най-после се изправи и затръшна вратата на колата.

* * *

Тръгнаха край къщата, минаха през един двор, павиран с тухли, и край гараж за шест коли и навлязоха сред безбройните акри земя на Тилденови. Наблизо не се виждаше нито една къща и Латовски промърмори:

— Голямо имение.

— Шестстотин акра, лейтенант. И в случай че някога се запитате — а това може да стане някой ден — земята наоколо върви по около осемдесет хиляди на акър. Някакъв предприемач от Хартфорд веднъж им предложи двадесет милиона за един парцел и те му отказаха. Можете ли да си представите да откажете двадесет милиона?

— Не.

— И аз също. Само че те са богати, лейтенант. Не им знам състоянието до последното пени, но ми е известно, че старият Тилден остави на дъщерите си по една сума от порядъка на стотина милиона преди тридесет години. Вече се е удвоила… може да се е утроила досега. Ив получи частта на майка си, ще наследи и тази на леля си някой ден.

„Четиристотин милиона плюс-минус нещо“ — пресметна наум Латовски и сподави кикота, който щеше да прозвучи, беше сигурен в това, пискливо и шантаво.

Стигнаха до група разцъфнали възлести, стари наглед овошки, под които имаше пейки.

— Да седнем — предложи Симс.

Настаниха се един срещу друг. Коленете им почти се докосваха. Около тях като розов сняг се сипеха цветчета, задържаха се по косите и дрехите им и напояваха въздуха с аромат.

— Старата черешова градина — поясни икономът. — Повечето дървета вече не раждат, нищо че цъфтят, но все стигат за някой и друг пай или буркан сладко. Тук винаги е малко по-хладно — сигурно има подпочвена вода или нещо такова.

— Имението ли ще разглеждаме?

— Няма нужда да се нагрубяваме, лейтенант. Трябва да поговорим — ето едно приятно място, където можем да го направим.

— За какво да говорим?

— За човека от „огледалото“. Доколкото разбирам, взел е касета със запис на нейния глас.

— Да.

— И какво казва тя на нея?

— Че може да… вижда… някои неща.

— Които никой друг не е в състояние да види.

Литовски кимна.

— Добре, а той какъв е?

— Не знам, иначе щях да го арестувам и тя нямаше да има повод за тревога.

— Да го арестувате? За кражба на касета?

Литовски се подсмихна жестоко.

— За убийството на шестима души, господин Симс.

Икономът се дръпна рязко назад и разклати пейката с крака от ковано желязо.

— Боже господи.

— Аха. Един от шестимата беше най-добрият ми приятел. Касетофонът е негов… той направи записа.

— Разкажете ми — подкани го тихо Симс.

— Защо?

— Защото вие ще си тръгнете след няколко минути и аз ще остана единствената преграда между нея и него. Разкажете ми.

Литовски подхвана:

— Пет от жертвите бяха жени, разпорил ги в гората и ги гледал как умират на лунната светлина.

— Боже мили.

— Шестият — моят приятел — застрелял в лицето с магнум или някакъв пистолет с подобни характеристики. Ето почти всичко, което знам, с изключение на това, което чухте — че има светлокафява коса и студени, мъртви, празни, кукленски очи със същия цвят. — Латовски се засмя невесело. — Барманът, в чието заведение убиецът е срещнал последната жена, прилича на белокож Майк Тайсън и на мишницата му е татуирана змия. Представям си как го питам дали си спомня някакъв идиот с „кукленски очи“.

— Шест…

— Доколкото ни е известно. Може да е имало и други, които не сме и никога няма да намерим.

— Не бива да допускаме да припарва до нея.

— Така е.

— Трябва да удържите на думата си, Латовски.

— Дал съм я и ще я спазя — отвърна сериозно той.

— Да, да. Човек на честта. Само че времето има тази особеност, че разколебава принципите ни, и ще дойде ден, само след седмица-две, когато ще си спомните от каква полза би могла да ви бъде и ще забравите всичките тези приказки. Особено ако оня мръсник стигне до седем… или осем души. Виждам ви как си казвате тогава, че обещанието, дадено под натиск в салона на богата дама, няма никакво значение в сравнение със заплахата срещу човешки живот. Сценарият не е чак толкова невъзможен, нали?

Латовски не му отвърна. Симс махна няколко цветчета от късо подстриганата си прошарена кафява коса и продължи:

— По две причини не можете да си го позволите, лейтенант. Едната е, че ако някога минете през тези порти без покана… обадите се по телефона или изпратите телеграма на Ив… ще ви натроша кокалите.

„Имаш да вземаш“, помисли си Латовски и се стегна, за да покаже на иконома това-онова. Изопна тялото си и му хвърли специалния си поглед, уплашил не един убиец и насилник и куп по-дребни закононарушители, но Симс го посрещна съвсем спокойно. Ръцете му, облегнати на коленете, бяха с размери на студено пушен бут, а вратът му приличаше на дънер. Щеше да изпълни съвсем точно заканата си, без да се запъхти. Латовски се отпусна на пейката и сведе очи към цветчетата, осеяли земята под краката му.

— А втората причина? — промърмори той.

— Браво, лейтенант — каза мъжът, — много добре! Страхувах се, че ще се наложи да си доказваме кой е по-голям мъжкар. И дори да си устроим малко показно. — Той му протегна ръката си. — Името ми е Лари Симс между другото. Симс за пред хората, Лари в частния живот. Моля, наричайте ме Лари.

Здрависаха се, икономът се облегна назад и погледна край Латовски към къщата с хипопотамски размери на около пет акра от тях.

— Причина номер две е много по-сложна — подхвана той. — Вижте, Ив наистина може да прави това, което казва. О, знам, вие си мислите, че й вярвате, иначе нямаше да сте тук. Ала съм сигурен, че има цял списък със съображения някъде в дъното на главата ви и някои от тях навярно са основателни. Например тя не може непременно да види каквото и когато си поиска или поне предпочита да смята така. Твърди също, че не узнава имена и, предполагам, е вярно. Но в едно отношение никога не греши и то е, че ако види нещо, то задължително става — съвсем като майка си.

— Майка й!

— Аха. Елън Дод Тилден Лий. Тия хора имат куп фамилни имена, а? Елън притежаваше онова „нещо“ — най-доброто наименование, което съм успял да измисля за тая гадост. Пробвах с „паранормални способности“ — само за собствена употреба, естествено — ала ми звучеше като извадено от някое обаждане по телефона на доверието. Елън Лий го притежаваше и нейната майка също — тя е дамата от картината в салона. Това я довършило между впрочем. Една вечер слязла, заключила се в гаража, запушила пролуките с одеяла и пуснала няколко коли да работят. Великолепна жена, ако се съди по портрета и разказите за нея. Известна красавица по тези места, независимо дали й е било от особена полза. После дошъл редът на дъщеря й Елън. Не знам по какъв принцип се предава и защо е подминало Франсес. Сигурно само Нобелов лауреат може да открие… или пък е нещо като семеен талант, подобно на умението да се правят пари. Във всеки случай Елън го наследила от Оливия и се опитала да се преструва, че не е такава, а просто едно мило, обикновено, хубаво, богато момиче. Известно време изглеждало, че номерът ще мине. Ходела на танци, имала обожатели и излизала сред обществото като останалите момичета в ония години. Омъжила се, после родила Ив и всичко рухнало, понеже не можела да се докосне до дъщеря си от страх да не „види“ нещо. Опитай се да си представиш, Дейв. Прегръщаш малката си шестгодишна дъщеричка и я виждаш с мозъчен тумор на дванадесет — какви ще бъдат следващите шест години и за двете.

Латовски усети как въображението му заработи в тази посока и моментално го възпря, защото нямаше желание да узнава как би се чувствал.

Симс продължи:

— Стигнало се дотам, че Елън не можела да се докосне и до съпруга си, и онова бедно копеле, Т. Уилям Лий се казваше и все още се казва така, доколкото знам — стискал зъби, докато можел, а после духнал, а Елън се затворила в стаята си, както пишат в романите.

Латовски погледна отвъд дърветата и носещите се по земята цветчета към слонската къща и се запита кой от стотиците прозорци е бил нейният.

— И така останахме само Франи и аз да отглеждаме детето — заключи Симс.

— Ти?

— Аз. Виж, Франи и аз имаме уговорка. — Забеляза изражението на лицето му и се изсмя от сърце. — Точно така, лейтенант, именно това имам предвид и престанете да ме гледате, сякаш съм ви показал оная си работа. Франи не е единственото богато момиче, което го е правило с иконома… само дето тогава бях още прислужник. Но при нас историята просто продължи. Още щом се погледнахме за пръв път, когато старецът ме нае преди тридесет и пет години, току-що завърнал се от войната в Корея, въпросът и за двама ни бе решен. Франи не е такава снобка, каквато изглежда. Даже въобще не е сноб и всъщност би се омъжила за мен още тогава… или сега, предполагам. Но в такъв случай щеше да има още едно фамилно име, а аз щях да съм жребецът за разплод от града, който се е оженил за една Тилден. Идеята не ми допадаше, когато бях на двадесет и три, още по-малко сега, на петдесет и седем, пък и така ни е добре, даже хубаво — всъщност прекрасно. Имаме Ив и самите нас двамата, ще се роди и бебе…

— Бебе!

— Ив вероятно не ви е споменала — може би даже и на Сам не е съобщила. Не била сигурна и като че ли просто не иска да се увери, но госпожа Кнап твърди, че се познава по кръговете под очите й, а Лора, прислужницата на горния етаж, казва, че можеш да си сверяваш часовника за седем сутринта по звуците от повръщане, които се носят от банята й. А така се връщаме по един малко заобиколен начин и с много повече приказки, отколкото са необходими, на причина номер две: Поли Боген, прислужницата преди Лора. И сина й Том по-точно.

— И какво за Том?

— Той беше около шестнадесетгодишен по времето, за което става въпрос — висок, красив, умен и единствен син. Горивото, разпалващо огъня на живота на родителите му, както можете да си представите. Е, добре, един ден Елън го „видя“. Не знам как е станало, тъй като тя избягваше да се докосва до хората — за нея то беше все едно да целуне кобра. Но, изглежда, някак се е допряла до Поли или нещо, пипано от нея, и момчето й се явило. Не висок, строен, красив и млад, какъвто беше, а сбръчкан като стрида в болнично легло, обвивка без съдържание, прикачен към куп апарати. Ръцете му приличали на птичи лапи, така се получава след години, прекарани в кома, и тя знаела, че е бил в това състояние много дълго — и ще остане така. Преди всичко разбрала как се е стигнало дотам… Казала го на Поли. Сигурен съм, че само се е изтръгнало от нея, защото за Елън да изживее и да разкаже виденията си беше равносилно на почивка в деветия кръг на ада. Но ставало въпрос за живота на момчето.

— И какво й разказала?

— Че в нощта на Вси светии ще се разрази буря, два дни след времето, за което говорим. От онези пролетни вихри, дето навяват мокри листа и ги полепват по асфалта, а Том младши ще пътува в кола с приятелчетата си. Ще бъдат пияни, листата ще са мокри… усещате накъде отива работата.

Латовски кимна.

— Все едно, Елън съобщила на Поли, а Поли сподели с нас — прислугата. Опита се да не повярва, да го вземе на смях, но в крайна сметка стигна до плач, защото познаваше способностите на Елън като всички нас. Най-накрая каза на съпруга си, Том Боген старши. И до ден-днешен не знам какво мисли за ясновидството изобщо и за „дарбата“ на Дод-Тилденови в частност, но предполагам е решил, че е по-добре да постъпи като суеверен идиот, отколкото да рискува да загуби сина си. Поли предупреди и родителите на другите деца, които трябвало да излязат с Том младши в оная вечер. Но те нарекли всичко нечестиви глупости, казали, че жените от рода Тилден са невротични богати кучки, които искат да им обърнат внимание или нещо подобно.

Настъпи денят. Том старши и Поли не бяха толкова глупави, че да се опитват да разубедят едно шестнадесетгодишно момче да не ходи на купон, който е очаквал с нетърпение в продължение на седмици, ето защо издебнаха да се качи горе и да започне да се тъкми за нощното върлуване. Сигурно в скъсани дънки и черно шушляково яке с реклама на някоя пицария в Детройт отзад на гърба — точно като хлапетата сега — и го заключили.

Поли разправяше, че било ужасно. Стаичката му била на тавана, а не можел да се измъкне, без да си счупи врата, и имал благоразумието да не се опитва, въпреки че беше на шестнадесет, но блъскал по вратата, докато не си разкървавил кокалчетата, и крещял такива обиди, каквито Поли никога не била чувала дотогава.

Другите пристигнали да го вземат, но Том старши слязъл и им казал, че синът му не е във форма и не може да дойде с тях. Те обаче, изглежда, знаели истината от родителите си и не си тръгнали веднага, викали и дюдюкали край къщата, натискали клаксоните и дразнели бедното момче, докато накрая то взело да се хвърля с цяло тяло по вратата. Поли казва, че се уплашила да не счупи ключалката или да си строши някоя кост. Ала къщата била стара, вратата не помръднала и той си счупил само ключицата, но и това не го възпряло.

А през цялото това време вечерта била ясна и мека, лейтенант. Идеална празнична нощ с ловджийска луна, без нито облаче в небето. Всичко започнало около десет часа с малко ветрец и няколко капки дъжд по покрива. Поли ни каза, че се разплакала от облекчение, когато ги чула. Вятърът се засилил, дъждът се превърнал в порой, който наводнил мазетата, прекъснал тока из целия град… и съборил последните листа от клоните и те полепнали по асфалта.

Другите момчета отишли на събиранията. Пили, пушили „трева“, после насядали по колите. Този, който карал, с присъщата само на младите увереност в собственото им безсмъртие натиснал педала докрай, не успял да вземе един завой с над сто километра скорост и се забил в друг автомобил, пълен с младежи, напушили се с „трева“, които също карали със сто. Петима загинали на място, един останал инвалид за цял живот, друго момче било смачкано, както е щяло да се случи с Том младши, а едно от тях се отървало с няколко порязвания. Такъв им бил късметът, лейтенант.

— А Том Боген младши?

— Има съпруга и две деца, университетска диплома и инвестиционна фирма, обслужваща писатели и киноартисти в Бъркшайър. Обаче ако Елън не беше казала на Поли и Поли не я беше послушала, той щеше да бъде живият труп… Когато Елън видеше нещо, то се сбъдваше, ако нищо не се промени. Щом Ив види нещо, то също става, ако не се внесе някаква промяна. В случая това си ти, Дейв. Знам, че навярно се считаш за симпатичен, нормален тип, с изключение на оръжието, което носиш, сигурно имаш жена и деца и образцова къща с градина. Обзалагам се, че веднъж седмично играеш покер, боулинг или пък ходиш на риба, викаш за „Метс“ — все едно. Но в момента ти играеш ролята на Немезида^[1]. И ако не си отидеш сега, без да се завръщаш, той ще я намери. И как мислиш ще постъпи този шесткратен убиец с една ясновидка, която може да разпознае лицето му в някое от виденията си, а?

— Ще я убие.

— И аз така смятам — каза Симс.

* * *

Момчето на бензиностанцията имаше чиста, лъскава руса коса, розови бузи, ясни, сини като водата в басейн очи и тениска с надпис „Йейл“. Напълни резервоара на Райли, взе парите и му каза, че в Бриджтън има само един бар, някакво крайпътно заведение, „При Бърт“. Даде му ясни указания как да стигне и отказа предложения му бакшиш от един долар. Даже му помаха, докато потегляше. Богатите наистина са различни, помисли си Джим, като се сети за грубите, недодялани мръсни хлапета със сплескани лица от бензиностанциите в близост до големия град. Ратаи, които се учат как да обслужват клиентите.

Последва указанията и се озова на главната улица на град с един светофар, който приличаше на коледна картичка, само че без снега. По нея се редяха магазини, на чиито витрини бяха изложени екипи за тенис и голф, каквито беше виждал в списанието „Град и село“ в чакалнята на зъболекаря си. А колите — общата им стойност би надхвърлила брутния национален продукт на няколко страни.

Улицата свършваше пред една величествена островърха църква в новоанглийски стил. Сви наляво, както му бе казало хлапето, и след пет минути стигна до барчето — ремонтирана сграда в колониален стил. Спря на паркинга и остави колата си между един ролс и едно BMW, срещу два покрити конски фургона и мерцедес комби. „О, Америка — помисли си той. — Покажи на вожда на някоя страна от третия свят този паркинг, после го прекарай по главната улица на Бриджтън, Кънектикът, и той ще се върне у дома със сърце, натежало като олово от омраза и завист.“

Ролсът не беше заключен. Райли остави и своя автомобил незаключен и влезе в заведението.

След слънцето отвън помещението му се видя тъмно и минаха няколко секунди, докато очите му се адаптират. На бара и отзад в сепаретата седяха няколко души, подранили да обядват. Той се намести на едно от високите столчета пред барплота, по-далеч от другите клиенти — двама мъже в ризи за голф и сака от туид и жена, с доста опърпан вид като за тези места — и разгледа бармана, който правеше коктейл в момента. Имаше коремче, лице с едри черти и увиснали бузи. Тежаха му само тридесет години в повече, за да е колежанин, който си докарва нещо допълнително. Навярно той беше въпросният Бърт.

Райли си поръча от наливната бира на заведението. Барманът му наточи, а през летящата врата на кухнята се появи сервитьорка, понесла два дебели, сочни на вид хамбургера с пържени картофки, нарязани домати и цяла кисела краставичка. Беше към края на двадесетте, началото на тридесетте, облечена в спретнати, огладени панталони и чиста блуза под бежовата престилка.

Тя ще знае какво става из околността, може би не с такива подробности като стария Бърт, който постави пред Райли една бира с идеална шапка от пяна върху картонена подложка, но пък изглеждаше далеч по-приказлива от него. Барманът не беше произнесъл нито дума, откак Джим влезе, пък било поне за да си поиска парите.

— Колко? — попита Райли.

— Четири.

Скъпичко за една бира, но се намираше в страната на богатите. Остави петарка, получи кратко кимване за благодарност, после отпи от бирата си (от онези вносни марки, които никога няма да намериш в наливно състояние в Гленвейл) и се загледа в сервитьорката. Тя свърши с поднасянето на хамбургерите и седна в едно от сепаретата, където я чакаше вестник и някаква напитка с лед.

Райли изпи половината бира, наслади й се на спокойствие, после занесе чашата и подложката си при сервитьорката.

— Здрасти. Казвам се Джим Райли.

— Мери Оуен — отвърна тя с изненадана усмивка. Клиентите й очевидно не си даваха труда да се представят. — Какво да ви донеса?

— Нищо. Просто исках да си поговоря с вас, ако имате време.

Усмивката й изчезна и той се изсмя.

— Не те свалям, Мери. Репортер съм от един вестник в Олбъни.

Сложи бирата и подложката на масата, извади журналистическата си карта и я постави пред нея. Даде й време да я разгледа, после се намести срещу нея.

— Искам да те поразпитам за едни хора — сигурно ги познаваш.

— Какви хора? — попита тя подозрително, но погледът й не се откъсваше от картата. Може би за пръв път виждаше такава.

— Тилденови.

Сервитьорката вдигна широко отворените си очи и той разбра, че ги познава или знае нещо за тях. Реши, че каквото и да е то, сигурно е завладяващо интересно.

Но все пак тя не беше от породата на доносниците — у нея имаше нещо улегнало и чистичко, което го наведе на мисълта, че това е родният й град, прекарала е тук целия си живот, както са правили родителите и прародителите й още от времето на колониалните войни. Щеше да си затвори устата по-здраво от банков трезор в пет следобед, ако й предложи пари, но сигурно имаше чувство за отговорност.

Той каза:

— Точно се връщам от къщата, но не можах да събера кураж да натисна звънеца.

— Нима? Те са съвсем обикновени хора… е, обикновени може би е малко…

— Преувеличено?

Тя се усмихна и като че ли малко се поотпусна. Отпи от чашата си и той долови миризмата на скоч.

— За какво са ви? — попита жената.

Той си прочисти гърлото и си придаде неохотно изражение.

— Между нас ли ще си остане?

— Естествено. Щом така искате.

— Имам основание да смятам… божичко, звучи толкова високопарно, но е вярно — имам основание да смятам, че един човек в тази къща, може би даже някой от самите Тилденови, знае нещо, което полицията и обществеността също трябва да научат.

— Какво например?

Той поспря да си помисли и да отпие от бирата си, преди да отговори. Трябваше да внимава. Сигурно нямаше да е чула или да се е разстроила от смъртта на Терънс Бънър, но случаят „Жена, намерена в гората“ — „Върколакът“, считано от вчера, беше получил широк отглас.

Пое риска.

— Като например убиецът на жената, намерена в гората.

Очите й се отвориха още по-широко и той продължи тихичко, като малко поизбърза да се доизкаже, да не би тя да се кани да го прати на майната си.

— Вече го наричам Върколака, понеже убива при пълнолуние. Спомняте ли си оня стар филм?

Сервитьорката беше доста млада, но филмът го имаше на видеокасета. Тя кимна и потрепери и той позасили натиска.

— Убийците като Върколака никога не се отказват, Мери. Продължават, докато умрат или ги хванат. Почти винаги ги залавят, но понякога това отнема години и много хора намират смъртта си, понеже полицаите се оплитат в разни дивотии като например вероятен мотив за престъплението и правото да не отговаряш. При нас обаче никога не е така. За разлика от тях журналистите могат да ходят навсякъде и да задават каквито си искат въпроси. Смятам, че някой от обитателите на оная къща знае нещо за Върколака и полицията също трябва да го научи.

— Имате предвид Ив? — попита тя зашеметено.

— Нея ли имам предвид?

Жената кимна и той разбра, че се е хванала, ето защо махна на бармана да донесе пак от същото.