Бари Ууд
Белязан да убива (6)

5.

Лампичката на телефонния секретар отново светеше, когато се събуди. Латовски го пусна с надеждата, че се е обаждал Бънър, ала гласът на Лучи каза унило:

— Миърс я оплеска, Дейв. Срещна се с журналистите и се представи съвсем като бавноразвиващ се. Къде, по дяволите, се намираш? — и обаждането свърши.

Горкият Миърс, ще му позвъни по-късно, да му каже, че съжалява.

— Няма нищо — ще отвърне той. — Би трябвало да мога да се изразявам смислено пред онези кретени и без чужда помощ, Дейв. Не се извинявай.

Следващото съобщение бе от Джордж Рул, окръжният патологоанатом, който им правеше аутопсиите.

— Здрасти, Дейв. Пет и половина е и аз все още съм в болницата в Гленвейл. Приключих с Рийз и ще чакам или да ми се обадиш, или да поспре да вали, което стане първо.

Минаваше шест и дъждът продължаваше да се лее. Рул навярно искаше да си отиде у дома в Гленс Фолс и да спаси по възможност останките от съботната си вечер. Случаят „Жена, намерена в гората“ проваляше почивните дни на много хора.

Гадно заглавие, помисли си Латовски. Изненадан бе, че вестниците не успяха да измислят нещо по-запомнящо се до този момент.

Обади се на лабораторията в гленвейлската болница и намери Рул все още там.

— Тъкмо си облякох палтото — каза той. — Надявам се тази гадост да не обърне на лапавица.

— Дано — отвърна Латовски, въпреки че навярно точно така щеше да стане.

— В общи линии ли да ти го изложа, или с пълни подробности?

— В общи линии. Ще прочета останалото в понеделник.

— Такива просто няма — каза мрачно Рул. — Абсолютно копие на другите четири, с едно може би важно, а може би безсмислено изключение.

Латовски зачака.

— Открих повече лубрикант за презервативи, Дейв. — Рул го произнесе многозначително.

— Е, и?

— Ами повече лубрикант означава повече презервативи, повече презервативи — повече сношения. Направили са го поне два пъти, дори три. Жената му е подействала възбуждащо, Дейв. Наистина му е харесала… — Рул се задави, а после продължи: — Как е могъл? Първо я любил, пожелал я толкова силно, че чак го правил три пъти за може би около половин час… човек би решил, че това ще го накара да се поспре, да поиска да я остави жива, за да го вършат и следващия, и на по-следващия ден, и… — Той пак се задави. Гласът му звучеше по-ниско и спокойно, когато отново проговори: — Същата марка като преди: „Троянс“, която можеш да си купиш само в петдесет милиона аптеки. И същият инструмент. Къс, изключително остър, навярно от превъзходна стомана.

— Скалпел?

— Може би, както вече ти казах. Или пък остър нож за зеленчуци. Би могъл да е доктор, медицинско лице или санитар… или пък някой, който си купува хубави стоманени ножове в „Блумингдейлс“.

— Добре, добре. Нещо друго?

— Била е здрава, нямала е извадени зъби и е родила поне едно дете. Яла е около седем часа снощи вечерта, изпила е няколко десетки грама кисел малц и бира приблизително между седем и девет часа… и после е умряла. По мое мнение около десетина минути преди пристигането на Лучи, ако се съди по заварените от него обстоятелства. Срезът е добър, чист, бърз и прецизен, точно като предишните и в случая са минали… минали са…

Гласът му секна, винаги ставаше така, когато стигнеха до този момент, понеже изглеждало… струвало му се… имало признаци… че разрезите са достатъчно дълбоки да умъртвят жените, и толкова плитки, че те да останат живи възможно най-дълго.

Рул се стегна и продължи:

— В случая са минали може би двадесет минути и тя е умряла от шока и загубата на кръв. Двадесет минути, Дейв, в продължение на двадесет минути е лежала по гръб и е гледала как й изтича кръвта…

„Докато той е наблюдавал лицето й на лунната светлина“, беше предположил Бънър в кухнята си сутринта.

— Двадесет минути, по дяволите!

— Леко, Джордж — обади се Латовски.

— Извинявай. Просто не мога да свикна с тази мисъл. Човек би сметнал, че вече ще съм, след петото… — Гласът му се извиси като пред скъсване.

Дейв каза твърдо:

— Нещо друго, Джордж?

— Друго? Няма. Намерихме полиестерни нишки от някакво евтино синьо яке, от тия, дето ги продават в „Кей Март“. Мичъм започна да проверява, но и двамата знаем, че това е задънена улица. До вторник ще получим токсикологическите изследвания, само че тя не е умряла от отравяне. А-а, не е била и серопозитивна.

— Жалко.

— Аха. Щеше да е хубаво да беше заразила тоя мръсник със СПИН. Това е всичко, Дейв, освен… — Той се поколеба. Латовски отново зачака и Рул продължи: — Трябва да ти го кажа. Не е много в съответствие с медицинската наука или пък патологоанатомията, но съм длъжен да ти го кажа, понеже може да се окаже важно.

— Слушам.

— Тези негови срезове са много чисти, много точни…

— Като на хирург. — Гласът на Латовски подскочи.

— Не. За тях не са необходими специални знания, само особена… невъзмутимост. Не му става, когато реже. Не в това е гъделът, и в убиването не е, тук има друго. Той убива хладнокръвно, безпристрастно и после му става приятно от нещо.

— Секс след смъртта?

— Не знам, но струва ми се — не. И няма изнасилване. По всичко личи, че е било по взаимно съгласие. Няма никакви следи от насилие, удари или пък допълнително кълцане, мъчения или друго освен този единствен, хладнокръвен и прецизен смъртоносен срез. Така че не умъртвява, за да му стане. Тук има нещо друго.

Гласът на Рул беше подчертано многозначителен, ала Латовски знаеше, че винаги има нещо друго. Вътрешните мотиви бяха пълна глупост, освен ако нямаш късмета да попаднеш на някой, който убива заради пари или възмездие, да се освободи от някакво бреме… или да вкара дъщеря си в групата на клакьорките на Тексас. Тоя последният заслужава златния медал.

— Ясно — каза той. Не му се искаше да обезсърчава Рул, но истината бе, че имаше по-голям шанс да открие убиеца на „Жена, намерена в гората“ по списъка на Лидия Родни, съставен в резултат на виденията на една ясновидка, отколкото чрез изследване на потайните кътчета в съзнанието на убиеца, даже и да знаеше кои са те.

— Работата е там — продължи Рул, — че в такъв случай, ако убиването е само средство за постигането на някаква цел, то тогава той няма да се задоволи с толкова и да спре, както съм чел, че правят някои. Ще продължи нататък и нататък, докато не постигне въпросната цел или не му увехне оная работа поради старост.

— Или пък ние го хванем — добави Латовски.

На другия край на жицата настъпи мълчание.

— Ти май не смяташ, че това ще стане, а, Джордж?

— Хладнокръвен е и внимателен, така че имам известни съмнения.

Взеха си довиждане и затвориха. Латовски отново опита да се свърже с Бънър, попадна пак на записа, после си направи нескафе и разтвори дебелия, оцветен в кремаво лист хартия, на чийто горен край бе отпечатано „Госпожа Алън Родни“.

Имената в списъка бяха типично американски — Форбс, Фулър, Райс, Евърет и даже Смит Дж. — навярно Джон.

Започваше от 1955 година със семейство Форбс.

Неколкократни сношения, може би три пъти за половин час, това означава, че убиецът е млад, в началото на тридесетте най-много, си помисли той. Абигейл Рийз беше четиридесетгодишна, учителка. Може би е харесвала млади мъже, но Латовски се съмняваше, че си е падала по пъпчасали хлапаци, и се ограничи с периода между 1960 и 1970 година. След седемдесетте, убиецът е бил прекалено голям да се люлее в люлки. Останаха шест имена, първото — Фулър, през 1960.

Върна се при телефона, сложи списъка на плота и се обади на Рут Ренселър, връзката му в телефонната компания.

Беше събота вечер, но я намери у дома.

— Надявам се, че имаш някаква задача за мен — каза тя. — Бавим внучето. То спи, а мъжът ми гледа финалите.

Каза й какво иска, а после й продиктува имената, датите и адресите от листа.

— Ще стане ли до понеделник? — попита той.

— Сигурно. Имам терминал у дома и мога да извадя тези, които са още на наша територия. Ще трябва да изчакаме понеделник, ако са се преместили в Слънчевия пояс^[1] или са се прехвърлили при онези отцепници и детеубийци, дето гледат да ни вземат здравето.

Рут работеше в AT & T и беше предана на компанията до дъното на душата си.

— А теб къде да те намеря, ако ги открия, Дейв?

По прозореца се стичаше дъжд и закриваше езерото, през стъклото се просмукваше хлад. Би могъл да си остане вкъщи сам, на топло и сухо, или да се обади на Джийн Хинкли и да я покани при себе си. Тя почваше да се увлича по него — щеше да повика гледачка за детето и да дойде. Но пък тогава ще трябва да се люби с нея, а имаше ужасното чувство, че във върховния момент ще види лицето на ясновидката зад затворените си клепачи.

— Ще бъда в кабинета си — каза Дейв.

* * *

Билетът за платена пътна такса се подаде от автомата. Ив го взе, пъхна го зад сенника и продължи през площадката. Над асфалта се стелеха ситни пръски дъжд на светлината на фаровете, после уличните лампи свършиха и пътят се превърна в лъскаво черно петно с плискащи се локви, които скриваха банкета.

Тя последва табелите за юг, Олбъни, Ню Йорк, Нова Англия.

Смяташе да се прибере у дома преди десет, но навярно щеше да се върне след полунощ с тази скорост. Франсес няма да е заспала и Ив ще й направи чаша какао, ще й занесе нещо, опечено от госпожа Кнап през деня, и ще й разправи това-онова за случилото се, а после ще съобщи новината, че Сам се връща. Франсес ще каже: „Колко хубаво“ — възможно най-голямото словоизлияние, на което е способна.

Опита се да поддържа сто, независимо от почти нулевата видимост, като гледаше да остави зад себе си Гленвейл и Терънс Бънър. Кокалчетата й само се бяха допрели до гърба му, почти като перце, но внезапно видя зала, танцуваща светлина от свещи, хора и музика, която набираше темпо, и разбра, че ще ходи на някакво празненство… а не бива. И толкова. Доколкото знаеше, не ставаше въпрос за някакво голямо нещастие, просто един тъничък глас в главата й изрече предупреждението и то се отнасяше за него: „Не отивай“.

Каза му, а той я погледна, сякаш е бясно куче, изникнало внезапно на задната седалка. Нямаше да послуша нито това, нито някое друго нейно предсказание, понеже беше излязла права за мъжа с белезите по ръцете и той я мразеше заради това.

— Върви на майната си — промърмори Ив.

Един камион избумтя край нея. Чистачките не можаха да се справят с оплискалата ги вода и пътят изчезна. Прозрачен образ на залата се разля по предното стъкло. Музиката свиреше, светлината от свещите блещукаше по украшенията на жените, кристалните и сребърни прибори на масата и празните сребърни купи на високи столчета, в които бяха сервирали сладоледа.

Бънър седеше сам на масата, във вечерно облекло, загледан мрачно в букет цветя. Беше пиян… а тя можеше да стигне до края на света, без да разбере. Трябваше да спре някъде.

После през прозирната картина и официалната риза на Бънър, фаровете й внезапно осветиха една табела — „МЯСТО ЗА ПОЧИВКА: 1,6 КМ. ХРАНА, ТЕЛЕФОН, БЕНЗИН… СЛЕДВАЩАТА ОТБИВКА ОТ ТАЗИ СТРАНА НА ПЕТДЕСЕТ КМ“.

Включи мигача и Бънър извика: „Ей, бззз, насам“. Имената във виденията ги заглушаваше някакво жужене като мръсните думи по телевизията. Имаше чувството, че ако опита, ще ги долови, но не искаше. Бънър подвикна пак и се появи друга табела: „Отбивка, 800 м“.

Чу се клаксон, една кола я задмина и обля отново предното стъкло, но това не се отрази на качеството на образа на Бънър и залата, а в рамката на картината се появи облечен в черно гръб.

„ОТБИВКА, ОТТУК“ изскочи в дъжда. Ив настъпи здраво спирачките и колата поднесе. Стори й се, че ще я изпусне и ще забие в тревата на насипа, но колелата зацепиха по асфалта, малкият пъргав автомобил взе завоя и се озова на наклоненото шосе, водещо към мястото за почивка, а в това време гърбът на мъжа изпълни рамката и тя видя една глава с права, гъста, светлокафява коса.

Бънър вдигна бутилката. Размазана табела зад нея насочваше автобусите в една посока, а колите — в другата. Тя пое по съответния път и спря на паркинга, разплисквайки водата в локвите, над които под лъчите на халогенните фарове лъщяха дъги. Приближи се възможно най-близо до сградата и угаси двигателя точно когато убиецът от гората седна на масата на Бънър.

* * *

Ив изтича през дъжда, блъсна вратата на сградата за почивка и се свлече върху червените плочки, осеяни с кални отпечатъци. Задържа се за перилото за инвалиди в количка на стената, после се съвзе малко и влезе във фоайето.

Нямаше никой, с изключение на една жена с гъста, накъдрена червена коса и почти толкова лунички, колкото мъжа в залата за боулинг на Гарвановото езеро.

Стоеше зад щанда на нещо като будка, където се продаваха цигари, карти, игри, чаши с надписи „Олбъни и Адирондак“ тениски със силуета на планините, препарирани животинки и няколко вестника с подгизнал вид.

Ив порови из портмонето си и намери тридесет цента. Извади десетачка и отиде при жената да я развали. Червенокосата й се усмихна, демонстрирайки ситни зъби и изобилие от венци.

— За телефона или за автоматите? — попита тя.

— Телефона.

— Питам, понеже автоматите ни са придирчиви, приемат само петнадесетцентови монети, а пък телефоните работят с всичко, нали?

Ив не беше използвала кой знае колко много обществени телефони, но кимна.

Жената й даде най-различни монети и тя изтича към редицата апарати, поставени между вратите на тоалетните. Едно хлапе излезе от ресторанта и отиде до видеоигрите, изпълнили цялата стена.

С изключение на неясното тракане на чинии и прибори от ресторанта беше тихо. Във въздуха миришеше на мокра вълна и отчасти на пот и някаква смесица от женски парфюми, все едно някоя компания току-що си е тръгнала.

От ресторанта се разнесе аромат на печено месо и устата й се напълни със слюнка. Не беше сигурна кога е яла за последен път. Ще хапне нещо тук, след като говори с Бънър, ако въобще се свърже с него.

Все още се намираше в района, който се набираше с 518. От „Справки“ й дадоха номера му и тя го набра, а после пусна цяла шепа монети, които й се сториха достатъчни за разговор с Москва. Когато чу сигнала за свободно, започна да репетира какво ще му каже. Трябваше да бъде кратко и по същество, иначе ще й затвори.

— Знам, че мразите мен и това, което мога да правя — щеше да подхване Ив. Думите й може би щяха да го накарат да се замисли и тя щеше да продължи: — Но бях права за белезите и в случая също съм права. Не отивайте на онова празненство довечера — не отивайте заради вас самия…

И заради мен.

Мисълта изникна от нищото и за пръв път в живота си тя сложи покровителствено ръка на корема си.

Телефонът продължи да звъни, тя го удари с юмрук и червенокосата зад щанда вдигна поглед към нея. Хлапето при видеоигрите беше изцяло погълнато от екрана.

Най-после една жена се обади в Гленвейл.

— Телефонната служба на доктор Бънър.

Разбира се, че ще попадне на тях по това време, трябваше да го предвиди.

— Доктор Бънър — каза тя с възможно най-снобския си акцент, като произнасяше р-тата така, както би го направила Франсес.

Жената като че ли не се впечатли.

— Доктор Бънър не е тук в момента. Но ако ми оставите името си…

— Налага се да говоря с него.

— И номера — продължи телефонистката, — той ще ви позвъни.

— Случаят е спешен.

Никога досега в живота си не бе използвала тези думи.

Жената се поколеба, а после каза внимателно:

— Доктор Коен е на повикване. Ще го накарам…

— Доктор Бънър ми трябва. Моля ви, много е важно.

— Сигурна съм, че е така, и съм уверена, че веднага ще ви се обади. Ако обичате, кажете ми името си…

— Той не ме познава по име.

По-дълга пауза, а после жената попита:

— Не сте ли му пациентка?

— Не, приятелка на негов приятел. Лейтенант от полицията. — Това би трябвало да пораздвижи нещата. — Вижте, наложително е… — Тя погледна към стенния часовник над игрите, където на екрана на хлапето пробягваха цветни светлинки и меко сияеха измислени фигури. Беше седем — Бънър сигурно се приготвяше у дома и си обличаше вечерното сако за празненството. — Дайте ми само домашния му номер…

— Това, естествено, е невъзможно — отказа жената.

— Но случаят е спешен. — Ив повиши глас, даже на нея й се струваше, че прилича на ненормална. Продавачката зад щанда слушаше, без да се крие.

— Разбирам — каза примирително телефонистката — и знам, че ще ви се обади… — Гледаше да не я дразни.

— Неее — почти изпищя Ив. Дори хлапето си отклони вниманието. Тя намали глас. — Вижте, не вярвам, че някога ще изпаднете в беда…

— Много мило от ваша страна — измърмори телефонистката.

— Но ако стане, вие ще можете да се обадите на доктор Бънър у дома, нали? Нали така?

Жената не отговори.

— Значи го направете — продължи Ив. — Моля ви… направете го. Съобщете му, че жената от тази сутрин, той знае коя, казва да не ходи. Нещо ужасно ще се случи, ако отиде.

„И на двама ни“ — добави мислено.

Ръката й отново беше на корема. Усети задушаващ пристъп на ярост към „онова“. Предполагаше се, че е ясновидка, знае всичко за миналото и настоящето, надзърта за малко в мъчително примамливото, а в случая, ужасяващото бъдеще. Истинска безжалостна гадателка, която наблюдава как на километри от нея на една жена й изтича кръвта… а даже не е сигурно, че е бременна.

— Да не отива къде? — попита меко телефонистката все с оня помирителен тон.

— Ъъ… на празненството.

— Какво празненство?

— Не знам. Но ще ходи. — Приличаше на абсолютно откачена. — Моля ви, разбирам как ви изглеждам, но ви умолявам. Просто му се обадете.

— Добре, мила.

— Не ми говорете така — изпищя Ив, а на другия край на помещението хлапето улучи джакпот или нещо подобно и извика: „Мама му стара!“.

— Моля, госпожо? — каза телефонистката и Ив така стисна зъби, че я заболя, за да не избухне в див смях.

* * *

Телефонът иззвъня в стаичката-кабинет на Бънър и в спалнята. Мери Бънър посегна да вдигне слушалката.

— Недей — обади се съпругът. — Остави телефонният секретар да го запише.

Тя дръпна ръката си, магнетофонът на долния етаж се включи и звъненето престана.

— Защо? — попита жена му.

— Дейв е, опитва се да ни накара да не ходим довечера, а не ми се спори с него.

— Защо ще му пука къде отиваме? — попита Мери.

Не можеше да й разправи за сеанса сутринта в кабинета с ясновидката, която бе видяла белезите по дланите на Кен и умрялата жена на отсрещния бряг на планинското езеро. И със сигурност не смяташе да й казва за онова абсурдно: „Не отивайте“. Щеше да отиде, да се напие и да танцува до припадък, въобще да се весели до забрава.

После ще се обади на Дейв на другата сутрин и ще му обясни, че оная неговата с екстрасензорните възприятия дрънка врели-некипели. И не е просто мошеничка, а злосторница.

Обаче за белезите на Кен знаеше.

— Бъни, защо на Дейв му пука къде отиваме? — повтори въпроса си Мери.

— Понеже мрази клуба, смята ги за куп нафукани, загубени сноби.

— И не греши, а? — подхвърли весело тя.

На долния етаж телефонният секретар записа съобщението и се изключи.

* * *

Латовски затвори. Бънър продължаваше да държи апарата включен — отбягваше го. Ще трябва да отиде и да се срещне с него на място, в клуба, и да го измъкне оттам.

Приятелят му беше упорит, ала той щеше да прояви още по-голяма неотстъпчивост.

— Бъни, не съм те молил за услуга, откак изтърбуши онази котка вместо мен по биология в гимназията — ще му каже. — Сега го правя. Ела с мен.

И къде ще отидат? Къде ще заведе Бънър и Мери?

В „Галерията“.

— В „Галерията“ — ще им предложи. — Пържолите и мартинито са от мен. — Щеше да е по-добре от традиционните бъркочи, които ще им сервират в клуба.

Часът бе седем. Ще се появи в осем, преди да е започнала вечерята. Върна се към работата си по сведението за федералните. Ще им го изпрати по факса в понеделник веднага щом получи доклада за аутопсията от Рул.

Излезе от кабинета да си вземе едно шоколадче от автомата и кафе. Стаята на дежурните беше почти празна, даже петте убийства — последното преди по-малко от двадесет и четири часа — не бяха в състояние да нарушат плановете на хората за съботната вечер. Дилуърти седеше на телефоните. Изгледа накриво Латовски, сякаш той беше виновен, че му се е паднало съботното дежурство. Винаги обвиняваха него и така трябва да бъде, помисли си Дейв.

Ухили му се и излезе в дългия каменен коридор, из който се носеше слабо кънтене даже когато сградата е почти празна.

В автомата беше останал само шоколад „Маундс“, обаче той не го обичаше и се задоволи с един „Ринг Динг“ и кафе. Занесе ги на бюрото си и отново се зае с работа, като отпиваше от врялата течност и отхапваше от прекалено сладкото кексче. От захарта му дойдоха сили и завърши доклада бързо, после оправи купчината документи, измете с ръка трохите от масата и затвори папката, на която с маркер бе написано: „ЖЕНА, НАМЕРЕНА В ГОРАТА“.

Свали влажното си палто от куката на вратичката на шкафа, изгаси лампите и излезе от кабинета.

Дилуърти гледаше в празното пространство. На бележника пред него имаше някакви безсмислени драсканици.

— Ще си бъда у дома след час-два, ако ви потрябвам.

— И междувременно няма да си изключваш радиостанцията, нали?

— Няма.

— Заклеваш ли се? Ами какво ще стане, ако вземат, че светят маслото на президента в Тикъндерога?

Латовски се усмихна широко и вдигна тържествено ръка:

— Заклевам се.

Тръгна към вратата, а телефонът иззвъня. Направи няколко крачки и Дилуърти го повика:

— За теб е, Дейв. Рут Ренселър.

Върна се в кабинета си, извади списъка и химикала си и вдигна слушалката. Започна да се поти в палтото — трябваше предварително да го съблече.

— Рут?

— Взех ги, Дейв. Можеше ли да повярваш! Всичките с изключение на мъж и жена на име Кумс. Но в понеделник и тях ще ги изровя, стига да не са се преместили на Марс. Останалите си живеят там, където и преди. Райс в Скенектади, Фулър — в Сойървил, Евърет — в…

— Добре, добре… карай по-леко.

Ала възбудата й беше заразителна и откри, че ръката му трепери, докато преглежда списъка на Лидия Родни заедно с нея.

В осем часа с ксерокопие на потвърдените адреси у себе си той напусна дежурната и слезе по изтърканите стъпала във фоайето. Даже журналистите вече си бяха отишли, оставяйки калните отпечатъци от обувките им да се превръщат в прах под горещата струя въздух, нахлуваща през отдушниците.

Излезе през страничната врата на паркинга.

Дъждът почти беше престанал, ситните капчици блещукаха на облаци около уличните лампи. Колата му ненавиждаше мокрото време и той се помоли мислено да запали. Щеше да закъснее за клуба — там вече сигурно сервираха вечерята.

Прецапа през локвите и почти беше стигнал до автомобила си, когато пристигна един огромен „Форд“, горе-долу толкова очукан и стар като олдсмобила. Фаровете му го осветиха, чу се скърцане на спирачки и Джим Райли извика:

— Спри, Дейвид. По дяволите, спри на място.

Латовски спря. Райли изскочи от колата си и се затича към него през локвите.

Работеше като щатен журналист в „Олбъни Реджистър“. С Дейвид се познаваха още от началното училище и като възрастни сключиха мълчалива договореност. Райли никога не действаше зад гърба му и не представяше полицаите в лоша светлина, освен ако наистина не я оплескаха, а Латовски никога пък не го лъжеше или пращаше за зелен хайвер.

— Къде беше, твойта верица?

— А къде останаха думичките: „Здравей, как си?“.

— Здрасти, как си? И къде беше, твойта верица?

— Защо?

— Защо? — възкликна Райли. — Защо? Имаме пет убийства и среден пръст вместо информация, а ти питаш защо?

— Беше ви дадена пресконференция — меко му напомни Латовски.

— Това не беше пресконференция, а суперемоционално представление с животни.

Детективът заби поглед в локвите в краката си. Вятърът, идващ от високите върхове на шейсетина километра оттук, набръчка повърхността им. Температурата започваше да пада.

— Предполагам, че е минало доста зле — каза той.

— Зле? Беше ужасно. Вашият началник си бъркаше в ушите, чистеше си носа с пръсти, чешеше си задника, едва не проби с крак катедрата и — слушай внимателно, Дейв — пръдна.

— Пръдна? — Латовски едва се сдържа да не се изкикоти.

— Точно така, пръдна пред господ и всичките местни кореспонденти от Кингстън до Олбъни.

— Пръдна! — Гласът на детектива потрепери.

— Именно. Ако беше седнал, готов съм да се закълна, че щеше да си поизвие задника, за да го направи. Сигурно чак сателитите са уловили кикота… и миризмата.

— Съжалявам… аз… не успях… да дойда. — Латовски почти не можеше да говори.

— Не, не съжаляваш. Пръднята беше страшно мелодична. — Райли се изкикоти и двамата се отпуснаха и избухнаха в неистов смях. Сълзите се смесиха с капките по лицата им, те се превиха над калниците на форда, хващаха се за гърдите, клатеха се напред и назад, докато не им пресъхнаха гърлата и не ги заболя стомахът. После се поуспокоиха, Латовски се отпусна върху колата и изтри с ръка очите си. Райли продължи още малко да приха, но скоро се взе в ръце.

— Хайде, Дейв. Да грабнем по една бира и да ми кажеш това, дето Миърс се опита.

— Не мога — отвърна Латовски.

— Среща ли имаш?

— Просто не мога. — Трябва да спасявам един приятел от празненство с танци, си помисли той, и изведнъж се почувства нелепо.

— Тогава утре?

— Евентуално — каза уклончиво детективът.

— Дейв, трябва да стане утре. Ако ще се правя на разсеян и няма да ви удрям под кръста, се налага да ми подшушнеш нещичко. Миърс приличаше на откачен, все едно той е убиецът. Утре.

— Евентуално — повтори Латовски и се запъти към олдсмобила.

В клуба сигурно вече раздигат чиниите от първото ястие — салата от плодови консерви, полята с топящ се, неароматизиран червен шербет.

— Ще бъда тук в десет сутринта — уточни Райли. — Ти донеси поничките.

Латовски се качи в колата си, без да отговаря. Завъртя ключа и затаи дъх. Двигателят запали с гръмогласен рев и той отпусна съединителя.

Журналистът извика подире му:

— Ще те чакам, Латовски.

* * *

Метрдотелът на гленвейлския клуб приличаше на бирения шишко от рекламата „Пилсбъри“.

Главата му стигаше до възела на връзката на Латовски, носеше бяла папийонка и фрак и имаше кръгло стегнато шкембенце, което издуваше предницата на бялата му жилетка от пике^[2].

— Бих ви пуснал, ако зависеше от мен, лейтенант — обясни дребният мъж, — кълна се, че е така. Но достъпът е разрешен само за членове — без никакви изключения. А ако направя едно за вас — край няма да има. Да не споменаваме, че ще си изгубя работата — освен ако нямате заповед. — Метрдотелът го погледна с жалостива надежда.

Латовски му показа празните си ръце, с дланите нагоре.

— О, боже — каза нисичкият човек, — боже, боже. — После лицето му малко светна. — Бих могъл да занеса на доктор Бънър бележка, ако смятате, че има смисъл.

Защо не, реши Латовски, и кимна. Мъжът избърза до една преграда, зад която някаква блондинка с тъмни корени на косата и по три обици на ухо дъвчеше дъвка и ги наблюдаваше с интерес. Дейвид се запита дали разрешават на администраторките в клуба „Шинекок“ в Саутхамптън да дъвчат. Метрдотелът се върна с бележник, на който имаше надпис „Клуб Гленвейл“ и кръстосани тенис ракета и стик за голф. Латовски извади химикала си и се подпря на щанда, за да пише. Одеколонът на жената издаваше тежък и сладникав аромат — само за няколко минути можеше да получи главоболие от него.

Замисли се, а после написа: „Бъни, във фоайето съм, кланяме си се с бирения шишко. Спаси ме. Пържоли в «Галерията» — аз черпя. Ще се обадя на Джейн и тя да дойде. Помощ! Поне излез да поговорим. Важно е“.

Малко хумор, малко молба. Струваше му се, че ще свърши работа.

Сгъна бележката и я подаде на мъжа, който я занесе през двойните врати, тапицирани с изкуствена кожа. Когато те се разтвориха, Латовски зърна една изненадващо красива зала с полилей и свещи, чиято светлина се отразяваше по среброто, кристала, косите на жените и бижутата им.

Крилата се затвориха и той се опита да чака спокойно. Във фоайето беше много топло — от палтото му започваше да се вдига пара, а обувките му — да се вкоравяват. Разходи се край стената, на която бяха окачени снимки на членове на клуба по време на партия голф или тенис, или прегърнали златни купи. Един красавец във вечерно облекло се здрависваше с Куомо^[3] и се опитваше да не изглежда прекалено поласкан.

Момичето наблюдаваше всяко негово движение, сякаш се опасяваше, че може да свие някой пепелник. Седна на пейката до стената, после се сети, че може да намокри тапицерията, и пак стана. Беше напрегнат и по челото му се стичаше пот, когато метрдотелът се върна с безнадеждно отчаяно изражение.

— Няма да дойде, лейтенант. Съжалявам, но просто не иска. Каза да ви предам това.

Беше собствената му бележка, сгъната на две. В долния й край Бънър бе надраскал с докторския си почерк: „Дошъл съм на бал, още никой не се е опитал да ми хвърли гарота или да ме накара да си сваля гащите в мъжката тоалетна, така че се разкарай. Ще се видим утре. С обич, Б.“.

Латовски вдигна очи към тапицираната врата. Метрдотелът попи устните си с кърпичка и Дейв мислено си представи как се втурва през вратата, измъква Бънър навън сред ядосаните крясъци на Мери, а Бънър му се съпротивлява на всяка крачка. Сцената му се видя почти толкова смешна, колкото разказът на Райли за днешната пресконференция.

— Лейтенант? — лекичко го подкани мъжът.

Латовски го погледна, после отново спря очи на вратата и усети как чувството за неотложност се стопява. Ив направи опит, той също, Бънър нямаше намерение да се поддаде, а все пак е голямо момче.

Усмихна се на метрдотела и каза:

— Благодаря ви за старанието — и излезе от клуба.

* * *

Вътре в залата Бънър видя Адам Фулър да се връща от тоалетната. Не знаеше, че и той членува в клуба. Изправи се, доколкото можа, на стола, вдигна ръка и извика с надебелял глас:

— Ей, Адам. Старче…

Най-после една сродна душа, помисли си той. Човек, с когото можеш да си говориш и за други неща освен голф и борсата.

Бънър беше останал сам — всички танцуваха или минаваха по чуждите маси. Мери беше на дансинга, облечена в новото творение с мъниста, което вероятно струваше петстотин долара. Петстотин долара, за да отидеш на танци в някакъв провинциален клуб в град, потънал в забрава от памтивека. Танцуваше с Бил Аптид, преуспяващ млад кретен от новото поколение, който се правеше на дърт козел. Навярно скрит хомосексуалист, помисли си Бънър. Ръката му беше доста надолу върху гърба на Мери — още няколко сантиметра и ще почне да опипва задника й.

Адам седна.

— Здрасти, Бъни — поздрави той любезно.

„Господи — помисли си Бънър, — толкова приятен млад човек.“ Даже прекалено приятен, прекалено спокоен, прекалено много господар на живота си освен по отношение на жените и дори спрямо тях забежките му са напълно нормални, абсолютно разбираеми у един мъж, прекарал по-голямата част от съзнателния си живот в учене за магистърска диплома в Дартмът. Съвсем естествени, повтори си Бънър. Единственият нормален човек в цялата зала, би следвало да го харесва — всъщност наистина го харесва. Те бяха пациент и терапевт, лекар и лекар, имаха и още нещо общо помежду си: заинтересоваността им от приспособяването на Адам към света, което протичаше идеално, като се вземе предвид всичко.

Или поне изглежда така. Тогава защо Адам го посещава веднъж седмично, а той защо въобще го приема?

Дълбокомислени въпроси, за които си има друго време, реши Бънър. Когато е трезв.

Усмихна се широко на Адам.

— Чакай да ти сипя едно. — Изпразни чашата на Мери във вазата на масата и вдигна бутилката със скоч. Наля му няколко пръста, напълни собствената си чаша до ръба и отпи изискано. Докато се държи благоприлично, никой не може да го обвини, че е пиян, макар нещата определено да вървяха натам — точно натам. Започна с мартини — винаги лош признак. Изяде някакво много сухо месо, обявено в менюто като филе, полято с лепкав сос и едни такива еластични чужди тела, които може би бяха гъби или сухи пръчки.

Изведнъж вечерята, изконсумирана преди няколко часа, се вдигна към гърлото му.

— Бъни? — обърна се към него загрижено Адам.

Интересно. Тревогата в гласа му беше ясно доловима, обаче не се четеше в погледа му. Никога нищо не смущаваше неговите големи, кафяви, почти красиви очи. Абсолютно нищо.

— Да, старче?

— Добре ли си? Виждаш ми се малко пребледнял.

— Не, всъщност никак не съм добре. Натряскан съм до козирката — обясни той и погледна чашата с уиски с внезапна ненавист — и ако не подишам малко свеж въздух до десет секунди, ще повърна в скута си… или в твоя.

Фулър се ухили — толкова приятна реакция, идеална в дадените обстоятелства, помисли си Бънър. Леко развеселен, малко притеснен. Устата знаеше какво прави. Ала нищо не проблясваше в тези очи.

Адам хвана под мишница Бъни и го повдигна. Той се изправи послушно.

— Къде отиваме?

Езикът му се преплиташе. Май не е бил толкова наквасен от онази нощ преди двадесет години, когато най-после получи скъпоценната си диплома и го отпразнуваха с Дейв. Сегашното напиване беше по вина на приятеля му, понеже му доведе жената. А после му изпрати онази глупава бележка. Надяваше се, че се е вразумил и се е прибрал у дома.

— Отиваме навън да глътнеш малко въздух — обясни Фулър. Даже интонацията и височината на гласа му бяха съвършени. Адам Съвършения.

— А твоето маце? — попита Бънър.

— О, нищо няма да й стане.

— Коя е?

— Нейоми Сийгъл, от болницата. Говори ей там с някакви хора. Хич няма да забележи, че ме няма.

Бънър с усилие събра погледа си. Познаваше я, завежда педиатрията. Ниска и пълничка, тя имаше огромна тъмна грива, дебели червени бузи и яркокафяви очи, които почти се скриваха, когато се усмихнеше. Беше облечена във вечерна рокля от синя коприна, силно набрана отпред, в която изглеждаше още по-дебела, мургава и весела.

Потънала бе в разговор с други две жени, обърнати с гръб към Бънър.

— Ще я чукаш ли? — попита той, докато Адам го извеждаше през плъзгащите се стъклени врати, които заемаха една цяла стена.

— Трябва да опитам — приветливо отвърна Фулър.

Адам Приветливия.

Той дръпна крилото и полуизведе, полуиздърпа Бънър на една от каменните тераси на клуба. Беше престанало да вали, въздухът беше чист, хладен и влажен и му подейства като изстудено бяло вино. Бъни се олюля, посегна да се хване за рамката на вратата и не улучи. Адам с лекота го подхвана. Сигурно е много силен, помисли си Бънър, пръстите му го стиснаха под мишницата като клещи, а когато се облегна върху него, усети стегнатите му мускули.

— Ето — посочи Адам. — Седни тук, сухо е.

Бънър се стовари на каменната пейка. Наистина беше суха, но много ледена. Хладът проникна през панталоните му до кожата. Направо ще разкаже играта на хемороидите му, но не беше в състояние отново да се изправи на крака. Седеше неподвижно и вдишваше свежия, остър, почти металностуден въздух. Облаците се бяха разнесли, небето бе осеяно със звезди и луната все още изглеждаше цяла.

Нощта на пълнолунието.

Небесното сияние, светлината отвътре и лампите по алеята за коли огряваха игрището за голф и превръщаха идеално поддържаната морава в леко разлюляна, безкрайна, кадифенозелена шир.

Той отново си пое въздух. Главата му почваше да се прояснява.

— По-добре ли ти е? — попита Адам.

— Безкрайно. Няма, струва ми се, да си похабя обяда. Всъщност вечерята. Не че загубата щеше да е голяма. Отвратително меню. Седемдесет и пет долара на човек, а най-доброто, което ти поднасят, е тънко нарязано като хартия месо с неясен произход и форма, и консервиран сос, в който пък има някакви бучки.

— Струва ми се, че бучките бяха гъби.

— Гъби — повтори слабо Бънър. — Да не говорим за това.

Помълчаха. После той каза:

— Благодаря ти.

— За какво?

— Че ми помогна.

— Ти също ми помагаш — изтъкна Адам.

Танто за танто според него — толкова уравновесен млад мъж. Великолепен, обикновен, нормален. Защо тогава е негов пациент? Какво би могъл да стори за него?

Да накара тези красиви очи да изразят нещо, мислено си отговори той.

— А помагам ли ти наистина? — попита психиатърът, като се чувстваше малко сълзливо настроен. — Въобще помагам ли на някого?

— Разбира се.

Бънър понечи да поклати отрицателно глава, усети как пейката се завъртя леко под него и прекрати движението си.

— Не помогнах на Кен — измърмори той.

— На кого?

— Кен. Без фамилни имена, ако обичаш. Ти обаче го познаваш. Най-накрая се озова при теб, в бърза помощ, миналата година, горе-долу по това време.

— А-а, оня ли.

— Именно. Не му помогнах. Ровичках в главата на този наистина симпатичен човек с месеци и нищо. Кръгла нула, старче. После идва тя и го прави за десет минути. Даже не…

— Кой какво прави? — попита внимателно Адам.

Тонът беше точно какъвто трябва, ако можеше сега и да събуди съответното изражение в тези празни, празни очи.

Бънър продължи:

— Една ясновидка, с главно „Я“, старче. Видя белезите по ръцете на Кен.

— Белези… — Гласът на Адам изведнъж стана студен и безизразен като очите му. Но нищо вече не можеше да спре Бънър. Беше започнал и трябваше да продължи — ако се опиташе да върне напиращите думи, щеше да е все едно да преглътне мръсотия от канала.

— Белезите… от времето, когато бил малък.

Адам се беше отдръпнал. Бънър очакваше да се измъкне през вратата и да се върне при щастливците, които се забавляваха вътре. Само че те не бяха веселчаци, помисли си той, а просто куп кретени на средна възраст, които се опитват да изпълнят племенния танц, без да се блъскат с гърбовете си.

Ала Адам не се прибра вътре, просто се скри в сянката на стената, така че Бънър виждаше само сивото петно на ризата му и лъскавите носове на официалните му кожени обувки.

— Белези — повтори Адам с все същия глас, наподобяващ падането на камък в кладенец.

— Белези — потвърди Бънър, внезапно пиянски ядосан. — Да не би да си станал ехо? Казах белези. Тя мисли, че ги е получил, когато се опитал да спаси майка си от смърт чрез изгаряне. Което между другото не успял да направи. Или не — не трябва да говоря така. Не е било възможно да бъде спасена. Аз трябваше да го изкопча от него, аз трябваше да забележа ръцете му, но не ги видях — тя ги видя. И това не е единственото, което е видяла тази дребна жена с някой чарк в повече, старче. Твърди, че е видяла убиеца в гората снощи.

Адам не издаде нито звук.

Бънър се ухили, но имаше чувството, че усмивката му е подличка и гадна — изтри я от лицето си, но тя веднага пак се появи, когато каза:

— Само в гръб, разбира се. И знаеш ли защо е видяла само отзад оня кръвожаден мръсник, старче?

— Защо? — Тонът на Адам беше още по-мрачен отпреди.

Ако ледниците можеха да говорят, гласовете им сигурно щяха да звучат точно така, помисли си Бънър. Но вече беше в състояние, в което не му пукаше как звучат гласовете на другите — нагазил бе на дълбокото, говореше за случилото се и то вече нямаше да му тежи на душата.

— Понеже, ако го беше видяла отпред, щеше да се наложи да го опише, а не може, защото не е „видяла“ никого и нищо.

— Освен белезите на Кен — напомни му Фулър с оня леден тон.

— Освен тях — напевно повтори Бънър.

— А след като е видяла тях? — Адам изчака, но Бънър не продължи. — Какво друго е видяла, Бъни?

И той му разказа, описа му посещението на Латовски и жената, без имена, естествено.

— Твърди, че е видяла убиеца в гръб, каза, че бил облечен в син блейзър и светли панталони.

— Като половината мъже в Америка в петък вечер.

— Точно така — съгласи се живо Терънс. Ако успееше да опровергае тази история, навярно щеше да намери някакво разумно обяснение за факта, че жената знаеше за белезите на Кен. После можеше да предаде нея и „дарбата“ й на забвение и да се върне към нормалния живот, в който всички се подчиняваха на едни и същи ограничения във времето и пространството. Нямаше да се налага да променя представите си за невъзможното. На никой не би му било приятно да го стори освен на недоволниците, чийто живот беше толкова скучен, а мозъците им — толкова мързеливи, че си съставяха представите за „възможното“ от четене на жълтата преса: „Бебе с три глави“, „Осемдесетгодишна баба ражда близнаци“.

— Освен това каза, че носел мокасини с пискюли.

— Мокасини с пискюли? — Това като че ли поразтърси Адам, но Бънър го разбираше. Всеки може да се сети за блейзъра и панталоните, но за обувките…

Той не му обърна внимание и продължи да разправя как протегнала ръка към него.

— Все едно те е докоснал рояк мухи — каза Бъни, после продължи историята как дръпнала ръката си, отишли при Кен и как с очите си видял белезите и най-накрая за пътуването до каменоломната, понеже не можел да понесе да е затворен между четири стени заедно с жената. — Защото я мразех и ме беше страх от нея — промърмори той.

— Как изглеждаше — страшна?

Бънър продължи да говори, без да му отвърне.

— И само за да ти покажа какви идиотщини трябваше да слушам цяла сутрин, тя ми каза да не идвам тук тази вечер.

— А-а…

— Не ми обясни защо, естествено, просто ми поръча: „Не отивайте“, с оня прокобен глас. А виж каква страхотна веселба щях да изпусна, ако я бях послушал — горчиво добави той.

Адам издаде някакъв странен звук, нещо подобно на изхилване, и попита:

— И после?

— После… нищо. Тя си тръгна с малката си червена колица, дето, готов съм да се закълна, струва по-малко от глупавата й брошка, и изчезна. Край на филма. — Бънър разпери театрално ръце, което се оказа грешка, тъй като все още беше пиян и светът започна да се върти около него. Пусна ги бързо, хвана се здраво за крайчеца на леденостудената пейка и всичко си дойде на мястото. После от сенките до стената се разнесе тихият глас на Адам.

— Не е видяла лицето му.

Странно бе, че се спира именно на тази подробност, дето жената не била видяла лицето на убиеца, и Бънър се опита да го погледне, но сянката го скриваше.

— Ти не ме слушаш — сопна му се той. — Въобще нищо не е видяла.

— Освен белезите по ръцете на Кен — обади се Адам.

Изглеждаше убеден! Колега, с диплома от Дартмът, специалист по вътрешни болести. Не че това го правеше учен, но все пак най-малкото почти нещо такова. Просто не е възможно да вярва в тия глупости.

После Адам му зададе въпрос, който един лекар никога не би трябвало да задава на колега, но въпреки всичко той попита:

— Коя е тя, Бъни?

Постара се думите му да прозвучат свръхнебрежно, но Бънър не се подведе и отново стисна здраво крайчеца на каменната скамейка. Локвите започнаха да изсъхват и побеляват по краищата. До сутринта всичко щеше да замръзне, и по-добре, понеже щеше да отложи с още един ден завръщането на мухите. Ама че забравено от бога място — в Северна и Южна Каролина сигурно вече вадят банските си от килерите.

„Коя е тя?“ беше ужасно неуместен въпрос между лекари, Адам го знаеше и все пак беше попитал.

Бънър се опита да обърне всичко на шега.

— Защо бе, старче? Искаш да разбереш дали ще срещнеш висока, чернокоса непозната?

— А тя би ли могла да ми каже?

Бъни не отговори.

— Хайде, приятелю. Може ли? Ти по… вярваш ли й?

Никакъв отговор.

— Кажи ми! — поиска да узнае той много по-настойчиво, отколкото друг път и истината просто сама изскочи от устните на Бънър. Като жабата в приказката, която паднала от устата на красивата девойка, помисли си той, и отвърна:

— Да.

* * *

Лампичката на телефонния секретар мигаше, когато се прибра, и той го пусна.

— Лейтенант… Дейв… Ив Клайн се обажда. Опитах се да се свържа с Бънър и не успях. Дейв, налага се да го спреш. Не трябва да ходи на онова празненство.

Няколко прещраквания и после пак нейният глас със същото съобщение.

Той изключи апарата и набра номера с 203, който му беше дала. Един мъж с дрезгав глас вдигна на третото позвъняване.

— Дом Тилден.

— Имате ли някоя си госпожа Клайн там? Ив Клайн?

— Госпожа Клайн не е тук в момента. Ще оставите ли някакво съобщение?

Гласът му звучи много професионално, помисли си Латовски. Все едно е секретар на директор на корпорация. Той каза.

— Предайте й, че се е обаждал лейтенант Латовски.

— Лейтенант…

— Латовски. От нюйоркската щатска полиция. Моля ви, кажете на госпожа Клайн, че съм се опитал да го спра, но просто нямаше начин.

— Много загадъчно съобщение, лейтенант.

— Тя ще разбере. — Дейв затвори, преди мъжът да успее да го попита още нещо. Започна да сваля мокрото си палто, но после размисли. Беше премръзнал, изтощен и вече малко трепереше. Представи си с копнеж топлото легло, но престана да се съблича и излезе пак в нощта.

Вятърът се беше засилил, температурите падаха с всяка минута. Езерата на север щяха да се покрият с лед до сутринта. Качи се в олдсмобила и петнадесет минути по-късно спря на паркинга пред гленвейлския клуб.

Нямаше намерение отново да се среща с бедния метрдотел, а не знаеше какво друго да направи, освен да стои на стража като добрата фея, която се погрижила кръщелницата й да се прибере у дома след бала цяла и невредима.

Зачака, като ту включваше, ту изключваше отоплението, за да не заспи и да премръзне до смърт. В полунощ хората започнаха да се разотиват и той излезе от полувцепенението си. В дванадесет и тридесет Бънър се появи, олюлявайки се, на входа, подкрепян от съпругата си.

Старият му приятел се беше натаралянкал до козирката.

Стигнаха някак до кадилака. Мери го заведе до предната седалка и Латовски видя как главата му се отпусна на страничното стъкло. Даже долови някакво слабо изтупкване, нищо че не беше там.

Мери навярно също беше обърнала чаша-две (въпреки че никога не я беше виждал дори съвсем леко на градус).

Беше събота вечер, денят, когато строителните бригади и горските работници слизаха в града да се позабавляват. Тя караше внимателно, спираше на всеки знак и винаги даваше предимство на другите, да не би шофьорите да са толкова натряскани като мъжа й.

Латовски отиде с тях до дома им, като се държеше на няколко коли разстояние. Кадилакът беше огромен и Бънър честичко го одираше в тесния вход на гаража. Мери обаче го вкара без приключения, автоматичната врата се затвори и след няколко минути на втория етаж светнаха лампи.

Приятелят му беше пренебрегнал предупреждението на ясновидката, отиде на празненството и се прибра цял-целеничък, ако не се смята напиването му. Но пък не бе необходимо да си екстрасенс, за да предвидиш, че ще се натряска.

* * *

— Достатъчно пих — каза Адам на Нейоми Сийгъл.

— И аз също. — Тя потупа ръката му. — Защо не взема да направя малко горещо какао?

С бита сметана, от която ще му залепне устата, и отровно червена черешка върху нея, помисли си той. Ще трябва да изпие тази гадост, а после да я люби. Щеше да изисква известно усилие, тъй като тя беше толкова кръгла, мазна и жизнерадостна като Дядо Коледа без брадата. Не беше сигурен, че ще се оправи, освен ако не си представя някоя друга.

Аби на лунната светлина, гола от кръста надолу, по гръб върху боровите иглички, протегнала ръце към него…

Ала току-що беше научил нещо изумително и се налагаше да го обмисли, а не да се занимава с Аби, Нейоми или да се чуди как да го вдигне заради един женски Дядо Мраз. Трябваше да разбере какво отношение има тази история към него — ако въобще го засяга.

Нейоми чакаше отговора му с наклонена глава. Прочете желание в погледа й. Завеждаше педиатрията и нямаше смисъл да наранява чувствата й. Пък и наистина не му се искаше, тъй като тя беше толкова жизнерадостен и мил човек и той я харесваше.

Каза й:

— С удоволствие ще пийна една чаша. Ъ-ъ… къде е тоалетната?

— Надолу по коридора. Първата врата. — Усмихна му се лъчезарно и отиде да приготви какаото.

Банята имаше наклонен таван, розови плочки, розова мивка и кърпи. Даже шкафчето беше розово, а на мекото розово сияние от лампите над огледалото му се стори, че изглежда почти красив.

Не е видяла лицето му.

Само че на мястото на оня полицай, дето я завел при Бънър, щеше да виси на главата й, докато и това стане.

Физиономията му не беше нещо особено. Половината мъже под петдесетте в щата отговаряха на същото описание. Ала ония щяха да извадят от рисунките за разпознаване или както там им викат, ще съставят компютърен образ по нейни указания и ще се сдобият с лика му. Рано или късно все някой ще забележи, че убиецът от горите на афишите много прилича на приятния млад интернист в гленвейлеката болница.

Трябваше да направи нещо.

— Какво? — би го подканил Бънър. — Кажи, старче.

Ще я намеря и ще я убия, преди да е разгледала лицето ми, така както е видяла гърба ми в гората и белезите по ръцете на Кен…

Белези.

Двама белязани мъже, какво невероятно съвпадение.

Тя е видяла белезите на Кен… Аби бе видяла неговите.

— Господи, какво се е случило с теб? — бе попитала тя и той беше измислил някаква история за автомобилна катастрофа, когато бил малък, и как хвърчащите парчета от стъкла го нарязали. Това беше лъжа — доколкото знаеше, не е имало никаква катастрофа. Истината е, че нямаше представа откъде са му белезите, също като Кен, преди да се появи онази жена.

Разви копринения пояс, издърпа ризата си, после си свали панталоните и долните гащи и за пръв път от години насам се изправи срещу отражението им в огледалото. Хиляди ръбчета кръстосваха стомаха му от пъпа до слабините. Някои представляваха тънки бледи линии, други бяха направили груби червеникави ръбци, които приличаха на червеи за стръв. Бяха следи от порязвания, а не от изгаряне, сякаш някой си е играл с бръснач на кръстчета и нули по цялото му тяло.

— Аааааддаам — извика Нейоми.

Той подскочи гузно и дръпна ризата си надолу да прикрие белезите. После пусна водата в тоалетната, оправи се и си нави пояса. След като изпие какаото, ще трябва пак да го развива и да се възбуди заради Нейоми Сийгъл.

Ще се справя, помисли си, а тя ще бъде в пълна безопасност с него, понеже никога не би могъл да изпита нещо към нея, заради което да си струва да направи онова… другото.

— Какво друго? — би му се скарал Бънър. — Кажи.

Което си струва да я разпоря и да гледам как умира на лунната светлина, докато аз се мъча да изпитам любов, мъка, жал… нещо. Достатъчно ясно ли се изразявам, доктор Бънър?