Бари Ууд
Белязан да убива (12)

11.

— Ще е много тъжно, нали? — попита Елън Бейнс.

Имаше предвид химиотерапията и той знаеше, че тя се моли да чуе: „Нищо подобно, съвсем проста работа“. Само че наистина щеше да бъде неприятно, невероятно, даже ужасно, в зависимост от поносимостта й към лекарствата, и той искаше да е подготвена. Не уплашена, а подготвена. Ето защо й разясни, спокойно и точно, за да знае какво я очаква. От думите му положението излезе толкова тежко, колкото навярно щеше да бъде, но тя нито се завайка, нито се разхленчи и не го прекъсваше с „О, господи“ и „Защо на мене“ или някакви такива глупости като повечето пациенти. Просто го изслуша мълчаливо, с леко наклонена настрани глава и когато той свърши, му зададе единствения важен въпрос, поне по негово мнение.

— Струва ли си?

— Да.

— Наистина ли, Адам?

Не позволяваше на пациентите си да го наричат „докторе“, щом той се обръща към тях на малки имена. Ако държаха на условностите, той беше доктор Фулър, те — господин, госпожа или госпожица Еди-кой си, иначе му казваха Адам.

Отвърна:

— Нека да го формулирам така, Елън. Убеден съм, че в замяна на няколко неприятни месеца ще получиш години нормален живот и здраве.

— Години ли! — Гласът й прозвуча изненадано.

Той се усмихна и хвана ръката й, подпухнала и побеляла от преливанията.

— Години. Естествено, като излезеш оттук, може да те блъсне камион…

После тя му зададе въпроса, който не би вълнувал само един плешив мъж.

— Ще ми опада ли косата? Чувала съм, че окапва.

Ще започнат с лекарствата веднага щом се възстанови след операцията — след две, може би три седмици, по негова преценка. Междувременно, ще я изпрати у дома, при съпруга й, тя ще се види с децата и внуците си и ще поработи в градината си.

Преди да пусне ръката й, поддавайки се на импулс, който не произтичаше от някакво чувство, доколкото му бе известно, той я приближи бегло до устните си, после си тръгна и слезе в стола да обядва.

Взе си някакъв сякаш варен хамбургер, добави малко омекнала салата и диетична кока-кола и се огледа за маса. Навсякъде беше пълно, но трима стажанти събираха чиниите си върху подноси и се канеха да ги отнесат на лентата за кухнята и той отиде при тях.

— Свършвате ли? — попита и подпря таблата си на гърба на един стол.

— Да, господине. Само секунда — отвърна единият.

От това „господине“ се почувства стар. Още не познаваше тези тримата. Пролет е, гленвейлската болница е малка, но с престиж, и всеки божи ден пристигаха нови стажанти. Те приключиха и отнесоха чиниите си, но забравиха някакъв вестник на масата.

— Ей, вестника — извика подире им той.

— Задръжте го — отвърна високият, отмятайки лъскавата си руса коса от челото. Жените сигурно си падат по него, помисли си Адам.

Седна и подреди внимателно чинията, кутийката с кола, приборите и малката книжна салфетка. После разгърна вестника, прелисти го отзад напред и отхапа от хамбургера, вкусът на който беше по-добър от вида му. „Ред Сокс“ хич ги нямаше, както винаги, „Метс“ се справяха, но сигурно до средата на сезона ще се издънят, за огорчение на неговия старец. Прескочи обявите за бракосъчетания, рецептите, специалните предложения на супермаркетите и предсезонни разпродажби на бански костюми, съгледа думата „Ясновидка“ и спря. Никога не беше я свързвал с това понятие, но то му допадаше повече от „екстрасенс“ — думата му напомняше повече за някоя силно гримирана мошеничка с кабинет, на чиято витрина с олющени златни букви пише „Мадам Еди-коя си, гледане и съвети“.

После забеляза цялото заглавие „Ченгето, ясновидката и Върколака“ и се зачете. Още след първите два реда разбра, че ченгето е Латовски, той — Върколака, а тя — ясновидката. Препрочете материала няколко пъти с надеждата, че ще открие някаква информация, която му се е изплъзнала при последния прочит. Времето за обед изтече, столът се опразни и апаратът му за повикване започна да пиука. Той го изключи и продължи да чете, а по хамбургера застиваха бели капчици мазнина.

Най-накрая, подобно на дете, което си запазва глазурата на тортата за най-накрая — най-хубавото, най-накрая — Адам потърси името под заглавието.

* * *

— Здрасти, Дейв. — Райли се постара думите му да прозвучат небрежно, но гърлото му се беше стегнало, понеже знаеше, че Латовски ще е бесен заради материала. Не очакваше да види застиналата, неподвижна, бледа маска на върховна ярост, когато лейтенантът затвори внимателно вратата, а после се обърна с лице към него.

— Дейв… — Гласът на Райли потрепери.

Детективът оголи пепелявите си устни над зъбите, вдигна навития екземпляр от „Реджистър“ и го запрати към Райли. Ръката на журналиста инстинктивно излетя нагоре и го отби. Той падна на бюрото и се разви, а в това време Латовски тръгна към него.

Райли нададе висок, безсловесен вик за помощ, но беше време за обяд, малкото хора, останали в общото помещение, се бяха навели над терминалите си, а таванът преди години беше покрит със звукоизолационен материал, за да поглъща тракането на пишещите машини.

Едрият мъж, който настъпваше към него като подвижна стена, бе в състояние да направи главата му на каша, без никой да чуе. Райли избута стола си назад, но опря в стената и се оказа хванат в капан.

— Дейв… стига… — примоли се той с разтреперан глас.

Латовски се пресегна над бюрото, сграбчи ризата му, издърпа го от стола, срамната му кост се удари в ръба и той извика от болка. Детективът дръпна назад юмрука си с размери на бейзболна ръкавица и Райли направо усети тъпото оглушително издумкване, с което щеше да се стовари върху лицето му и да му натроши костите.

— Дейв… Дейвид… не ме удряй. — Опита се да не хленчи.

— Да те ударя ли? — дрезгаво попита Латовски. — Смятам да те размажа по стената.

Юмрукът тръгна да се приближава и Райли изпищя:

— Спри или ще отпечатам имената!

— Имената… — просъска Латовски. Юмрукът се поколеба.

— Имената, побъркан идиот такъв. Нейното, твоето… и после ще съдя загубената ти тиква до второ пришествие. Ще имаш късмет, ако те вземат на работа в някое сметище за токсични отпадъци.

— Имената… — В гласа на Латовски прозвуча объркване.

— Имената, маниак такъв!

Латовски го пусна така неочаквано, както го беше сграбчил. Журналистът загуби равновесие и политна към бюрото, краката му се подхлъзнаха по пода, а лицето му се насочи право към копчето за телефонни съобщения. Отметна се назад с всички сили, обувката му зацепи по плочките и тялото му се стовари върху стола. Той се наклони, Райли бързо се наведе напред, като се сецна в гърба и столът се върна на мястото си с едно изтопуркване, което разтърси цялата стая. Никой не надникна да види каква е тази шумотевица.

— Имената. — Латовски се оттегли назад. — Какво искаш да кажеш?

Райли взе навития вестник и му го подхвърли. Лейтенантът го хвана във въздуха, после отстъпи назад, докато усети стола за посетители зад коленете си и се отпусна на него. Разгърна го и Джим видя как очите му пробягаха по страницата.

— Няма имена — задавено каза Латовски. — Аз си мислех…

— Глупости! Видял си го, скочил си в колата, сложил си буркана на покрива и си долетял със сто километра в час, като пътем си се самонавил до обезумяване. Точно това не си направил, да помислиш.

— Но ти знаеш…

— Естествено. Казва се Ив Тилден Лий Клайн. Звучи като виц, а? Живее в Бриджтън, Кънектикът.

— Как?

— От една сервитьорка в крайпътното ресторантче.

— Сервитьорка.

— Именно, Латовски. Сервитьорка.

Гласът на Райли все още неудържимо трепереше, а от него се лееше пот. Беше страхливец във физическо отношение открай време — пикльо, който служеше за посмешище на всеки грубиянин в училище. Но Дейв Латовски никога не е бил от тях, независимо от огромния си ръст (180 на тринадесетгодишна възраст) и легендарния си характер… и изведнъж Райли си припомни Бънър в онези дни. Беше си спомнил името, сега го свърза с лицето. Първо на момчето, сетне на мъжа, а после се сети, че с Дейв бяха първи приятели, и срамът, че така безсърдечно е приел факта, че Бънър свърши на страница осма, предизвика сълзи в очите му. Заби поглед в бюрото си и замига, докато не се махнаха. После вдигна поглед, Латовски държеше вестника разсеяно в едната си ръка, очите му бяха полузатворени, изглеждаше на границата да задреме.

— Дейв, съжалявам. Дейв, кажи ми нещо…

— Ти си ме проследил — измърмори Латовски.

— Не. Ти се обади, Дилуърти записа къде ще бъдеш, после отиде в тоалетната и аз го прочетох в бележника му.

Дейв пусна вестника, той се плъзна по бедрото му и падна на пода.

— Ама и ние сме едни лайняни селяндури — простена той. Яростта му бе утихнала, изглеждаше съсипан, огромното му тяло седеше отпуснато на стола.

— Не, не сте, просто ми провървя и попаднах на златната жила. Ако въобще подобен боклук — Райли кимна към вестника на пода — може да се нарече така. Най-важното е, че няма имена, на никого не е причинена вреда с изключение на мен и теб, ако продължаваме по този начин.

Латовски погледна край него, без да казва нищо.

— Дейв, хайде малко да овладеем ситуацията. — Райли се постара гласът му да не звучи като на уплашено момченце.

— Как например?

— Като обсъдим всичко на чаша бира и нещо за хапване.

„Не можеш да продължиш да беснееш на пълен стомах“, казваше баща му.

Латовски не отговори.

— Хайде, Дейв.

— Сервитьорка — обади се едрото ченге с почуда. — Обстоятелства, които не можеш да предвидиш. Сервитьорка.

* * *

Райли и Латовски си поръчаха осолено говеждо, един негър с огромни бицепси го наряза на идеални парчета и ги натрупа върху филии ръжен хляб.

Заведението беше претъпкано, но след като изчакаха няколко минути, едно от сепаретата с високи дървени прегради се освободи и те се наместиха на твърдите седалки, покрити с тънка, изтрита тапицерия от мушама и дунапрен.

И двамата бяха разстроени от сцената, разиграла се в кабинета на Райли, ето защо започнаха да се хранят и изпиха първите халби леденостудена бира в мълчание. Един помощник-келнер отнесе чиниите, а сервитьорката им донесе нови халби. Латовски отпи здрава глътка и се обади:

— Добре, Райли. Казвай.

Вече не изглеждаше бесен или съсипан, очите му бяха хладни и бдителни.

— Няма кой знае какво за разправяне — отвърна Райли. — Открих сервитьорката в местното крайпътно ресторантче — единственият бар в града — и я подтикнах да говори, като й казах, че може да помогне за залавянето на Върколака. Как ти се вижда прякора между другото?

Латовски сви рамене.

— От един стар филм е — поясни Райли. — Помниш ли го?

— Естествено. Гледах го на около дванадесетото му показване, когато бях дете. — Латовски насочи поглед в празното пространство. — Спомням си края, когато го убиват и пак се превръща в човек… Лорънс Талбот. Какви само работи се сеща човек. Виждаш го как отново се превръща в човек и изведнъж осъзнаваш, че той не го е искал, че е бил жертва на… жертва на обстоятелствата… и тогава ти става повече тъжно, отколкото страшно. — Той отново се загледа в Райли. — Добре, отишъл си в Бриджтън, намерил си някаква сервитьорка в крайпътното ресторантче, нафиркал си я, а тя ти е надрънкала разни зловредни врели-некипели за местната ясновидка, а ти си й повярвал.

— Тя си вярваше. Аз — не.

— Но го отпечата.

— Ако публикувахме само това, в което вярваме, всички вестници щяха да се състоят от една колонка. А момичето не беше нито пияно, нито зловредно, харесва Ив Клайн, доколкото въобще можеш да харесваш някой, който само с едно докосване е в състояние да ти каже, че на четиринадесети април хиляда деветстотин деветдесет и седма ще те блъсне кола. Определено изпитва страхопочитание към тази госпожа Клайн и имаше желание да говори за нея… за цялото семейство. Разказа ми, че много от тях притежавали „дарбата“, поколения наред, още от дните на първите заселници, или поне така разказва легендата. Един от мъжете в рода Тилден, изглежда, даже бил обесен като магьосник през хиляда шестстотин и някоя. В по-скорошни времена тази дарба докарала бабата до самоубийство, а майката прекарала двадесет години затворена в ония палати. Никой не знае как ще свърши дъщерята, естествено. Засега е намерила комплект смарагди, изчезнали през шестдесетте, и е спасила живота на майката на сервитьорката.

— Как? — Латовски подпря лакти на масата, съсредоточил цялото си внимание върху Райли, и журналистът си помисли: „Той наистина се интересува, вярва в тези щуротии, и се вълнува“.

Отвърна:

— Изглежда, сервирала на ясновидката и най-добрата й приятелка един ден и тя прекъснала думите си по средата, както си говорели, и със съвсем обикновен тон, все едно молела да й подадат солницата, казала: „Майка ти е на пода на кухнята и не може да помръдне“. Нали знаеш: „Калинке, калинке, литни към дома“. Сервитьорката загубила ума и дума, извикала „Бърза помощ“ и хукнала към къщи. Старата жена, изглежда, получила удар и се тръшнала на земята или пък обратното. Все едно, оказали й помощ, преди мозъкът й да се превърне на ементалско сирене, и момичето е благодарно на ясновидката. Чух тези стопроцентови дивотии и разбрах защо си отишъл в дома й. Не мога да ти опиша колко бях изненадан — тихо добави той.

— Очаквал си повече от мен, а? — попита Латовски.

— Нещо такова.

— Съжалявам, че съм те разочаровал, Райли. — В гласа му въобще нямаше съжаление. — На кого още си разправил за нея?

— На никого.

— А на Барб?

— На никого.

Латовски размести халбата си по масата и се загледа в мокрите кръгове.

— Знаеш ли, с теб имахме нещо като споразумение, Джим. Никога не сме си го казвали, но и двамата го разбирахме. Аз не те лъжех, а ти никога не си действал зад гърба ми. Сега ти го наруши. — Той вдигна очи към журналиста. — Мисля, че си ми задължен. Ти как смяташ?

— Зависи — отвърна Райли нещастно.

— Задължен ли си ми?

Другият кимна.

— Дай ми честната си дума, че на никого няма да казваш коя е тя и къде живее.

Райли се усмихна с облекчение.

— Съвсем лесно е, Дейв. Аз така или иначе нямаше да го направя.

— Трябва ми честната ти дума, Джим.

— Имаш я.

— Ясно произнесената ти дума — меко повтори Латовски.

Райли имаше желание да подхвърли някоя бърза, уместна реплика, нещо такова, как след като е казал, ще го направи в стила на Спенсър, детективът — рицар на честта от повторенията късно нощем. Но не можа да измисли нищо, пък и не би я използвал, тъй като приятелството на Латовски имаше твърде голямо значение за него. Може той да стане капитан на отдела, когато Миърс се пенсионира през деветдесет и седма. Още повече че Дейв никога не е бил от онези гадни акселерати, на които им доставяше огромно удоволствие да фраснат дребния страхлив лигльо Джими Райли в лицето, за да го видят как ще се разциври.

— Разбира се, Дейв. Кълна се в гроба на майка ми, ако това ти доставя удоволствие.

— Майка ти не е умряла, Райли.

— Не.

— Значи в живота на майка ти — каза Латовски и журналистът усети как кожата му настръхна. Сети се за момчетата, които си срязват пръстите, за да се подпишат с кръв върху линирани, перфорирани листа от училищни тетрадки и едва не се изсмя. Само че не беше забавно. Дейв вярва, че жената от Кънектикът притежава онази висша дарба и иска да я предпази, ето защо с тържественост, която изненада самия него, той вдигна дясната си ръка и каза:

— Добре, Дейв, заклевам се в живота на майка ми никога да не казвам на никого коя е тя. Сега доволен ли си?

— Да. — Латовски му протегна ръка, те се здрависаха и лейтенантът започна да се изнизва от сепарето.

— Ей, къде отиваш?

Той се върна на мястото си.

— Имаме ли още работа?

— Че как иначе. Тя какво ти каза за Върколака?

Латовски се засмя:

— Мислех, че това са глупости на търкалета.

— Така е.

— Тогава защо се интересуваш какво ми е казала?

— Не че ми пука, ама все пак — измърмори журналистът и се усмихна срамежливо. — Може пък да съм лековерен като теб… или нещо такова.

— Аха — ухили се Дейв. — Виж, Джими, бих ти казал, но нямам време. Трябва да взема Джо и Мат, хлапето на Джийн, след половин час. Миърс ми заповяда — и то наистина — да отида на риболов, за да си избистря мозъка. Вземам и децата.

* * *

В момента, когато Латовски се насочи по тясната пътека към вратата на заведението на Кейси „Добро прекарване, ресторант и бар“ Бил Лайънс, новият завеждащ личен състав на „Реджистър“ фиксираше с поглед звънящия телефон на бюрото си. Беше в Олбъни едва от три седмици, мразеше го и жадуваше да се върне във Вашингтон, където само чистачите лично отговарят на обажданията. Обаче загубената му секретарка, която имаше нокти като китайка и чувство за отговорност колкото мушица, закъсняваше да се прибере от обяд. Телефонът започна да звъни за трети път, на четвъртия обаждането ще се върне при телефонистката, където ще запишат съобщението и той смяташе да остави да стане точно така, но Мадж Майърс, ревизорката, взе че мина край отворената му врата и надникна. Тя изгледа звънящия телефон, после него, а очите й говореха: „Мекотело вашингтонско животно. Тук е истинската Америка, където ставаме в пет часа, вечеряме в шест, сами си чистим снега и сами отговаряме на проклетите обаждания“.

Усмихна й се криво и грабна слушалката.

— Уилям Лайънс — каза той и тя подмина нататък.

— Личен състав? — попита един приглушен, неясен глас. Човекът или имаше ужасна настинка или телефонната система (на която мястото й беше в музея „Смитсониън“), пак правеше номера.

— Тук е „Личен състав“.

— Търся Джим Райли.

— Могат да ви свържат директно. — Лайънс посегна към бутона за изчакване, като се опитваше да си припомни как се прехвърля обаждане.

— Не искам да говоря с него лично — бързо каза мъжът.

— Така ли? — В главата на Лайънс светна предупредителна лампа. Никога не даваше служебна информация на непознати по телефона. — Какво всъщност желаете?

— Аз съм му стар приятел. — Настинката на тоя тип наистина беше много тежка, сигурна е някой грип, който плъзва с промяната на времето. Климатът беше отвратителен, днес — шестнадесет градуса, утре — минус шест. — С него заедно бяхме кореспонденти — поясни човекът. — Другарувахме няколко години, после изгубихме връзка. Знаете как става. Даже не бях наясно къде е до тази сутрин, когато се отбих в града и видях онова негово материалче.

— Нима?

— Познах, че е нашият Джимбо, по стила. И реших, че ще е забавно да го изненадам, нали разбирате? Просто да цъфна у тях довечера с една бутилка и да си побъбрим за старите времена.

— Ясно.

— Обаче не му знам адреса, а ако трябва да го питам, няма да е изненада.

— Аха. — Лайънс никога не би дал телефонен номер, но не виждаше нищо лошо в съобщаването на адрес. В края на краищата, да не би да става въпрос за Кити Кели или Теди Кенеди я. В най-лошия случай Райли ще получи няколко откачени писма в повече. А ако Лайънс откаже да помогне, тоя тип (който почти със сигурност си е съвсем наред) ще се обади на Райли и ще му каже, че оня кретен от личен състав му е провалил сюрприза. А той ще си спечели враг в лицето на най-уважавания репортер на тоя парцал само три седмици след назначаването си.

— Ъ-ъ, как ви е името? — попита Лайънс.

— Латовски — отвърна мъжът. — Дейв Латовски. Само не му казвайте, нали? Вече споменах, че е изненада.

Никой не би могъл да си измисли подобно име, ето защо той извика данните на Райли на компютъра си.

* * *

Райли не живееше в Олбъни, както предполагаше Адам, а на улица „Другари“, тук в Гленвейл, на десет минути от болницата.

Поблагодари на мъжа и затвори. После разви кърпичката от слушалката и извади пластмасовия протектор за зъби от устата си.

* * *

— Барб? — провикна се Райли.

Колата й беше тук, но тя не се обади. Може Лиза да я е откарала днес, но така или иначе вече би трябвало да се е прибрала, освен ако не са й натресли някое от ония „групови“ събрания. Тя ги ненавиждаше, наричаше ги пълна глупост, твърдеше, че неграмотността би изчезнала за един месец в Америка, ако преподаваха, вместо да се събират.

Свали си сакото и го закачи, после отиде по коридора в малката тоалетна под стълбите. Гърбът продължаваше да го боли от напъна, когато се опита да спаси себе си и стола от преобръщане, нервите му все още бяха опънати от спомена за грамадния като пушен бут юмрук на Латовски, който се готви да му размаже физиономията, и на всичкото отгоре — върхът на този наистина отвратителен ден — започваха да го болят главата и синусите.

Дръпна вратовръзката си, разхлаби яката и пусна горещата вода. Когато се вдигна пара, намокри някакъв парцал, притисна го към смъдящите си очи и се погледна в огледалото. Клепачите му вече се бяха подули, мигрената му беше в кърпа вързана. Ще вземе някоя гадост против синузит, ще хапне малко и ще си легне.

Чу някакво изтупкване, спря водата и отвори вратата на тоалетната.

— Барб?

Никой не отговори — сигурно беше катеричка на покрива или някой клон е ударил по къщата. Нещо се надигаше навън, смърчовете по Северната магистрала се огъваха под вятъра, а когато спря пред дома си, небето беше станало бледосиво. Страхотно време му се падна на Латовски за риболов с „децата“. Неговата Джо и момчето на Джийн Хинкли, на което не си спомняше името. Джийн беше красива, забавна и умна, с дълги крака, едър бюст и беше луда по Дейв, като много други жени през годините. Би трябвало да се ожени за нея. И сигурно ще го направи, когато преодолее чувствата си към онази Сибила^[1] от Кънектикът.

Мисълта му хрумна ей така от нищото и го изненада. Но усети, че е прав още в същата секунда.

Горкият Дейв се е увлякъл по дамата от Кънектикът, която е женена и, изглежда, никак не е с всичкия си.

Райли съжаляваше, че не успя да я зърне. Попита Мери Оуенс дали е красива, а тя му отговори: „По-скоро миловидна, както пише в романите“.

Нещо отново изтопурка и той извика:

— Барб?

Пак не получи отговор, изцеди парцала, провеси го и отиде по коридора до вратата на кухнята. Тя може да се занимава с прането в мазето, но не, не и в петък, реши Джим. Обикновено излизаха или Барб сготвяше някой специалитет, за да отпразнуват началото на почивните дни.

Бутна вратата и я видя.

— Барб…

Тя изпъна глава и изпищя изпод парцала, като се опитваше да му каже нещо. Но той беше твърде изумен, за да схване смисъла на знаците й или да направи друго, освен да се хвърли към нея и да издърпа кърпата от устата й. После с крайчеца на окото си забеляза движение, обърна се и видя някакъв човек с черна плетена маска за ски, като командосите във филмите от четиридесетте.

Мъжът го държеше под прицела на пистолета си — грамаден, с хромирано тяло и бакелитови пластини на дръжката, в който като всеки криминален репортер (или любител на киното) Райли разпозна „Колт Питон“.

Командосът му направи знак с него и тихо каза:

— Вътре.

Райли се хвана за вратата — страхуваше се, че ще падне на колене, ако не се държи за нея.

— Казах — вътре. — Мъжът махна с пистолета, Джим се пусна и направи една несигурна крачка в стаята. Краката му бяха като гумени, но го крепяха. Със закъснение осъзна, че мятанията на глава на Барб са били предупреждение да бяга, докато все още има поне някаква надежда да се измъкне. Можеше да успее, щеше да изскочи в коридора, да дръпне вратата зад себе си и да изтича през моравата у Еделманови, съседите, за да повика ченгетата.

Беше пропилял шанса си.

Но катастрофата може да не е толкова голяма, колкото изглежда, пък и защо да е катастрофа. Мозъкът му заработи въпреки паниката, която гореше в гърдите му като повей от ада. Това е най-обикновен грабеж, случва се непрекъснато на всякакви хора. Някой тъпак от Южен Олбъни е решил да дойде на север и да си опита късмета в Гленвейл и кретенът му с кретен е избрал тяхната къща.

Ужасно глупаво, защото не притежават абсолютно нищо. Телевизорът, видеото, колекцията му от филми, която няма стойност за никого освен него. Компютърът му — един хубав IBM, само че застраховката ще покрие щетата. Единствената истинска загуба би бил старият златен часовник на дядо му. Той обаче е увит в чорап в гардероба му, а всеки, достатъчно глупав, да избере тях, вместо някое от семействата на „Зеленика“ или друга богаташка улица, може да не го намери. По-точно няма да го намери, заключи Райли. Часовникът е в безопасност и Джим изведнъж се почувства по-спокоен. Много по-спокоен, понеже знае какво става. Краката му се изправиха, мускулите на лицето му се отпуснаха, погледът му се премести почти без усилие от огромния пистолет към дупките за очи на маската, зейнали като ями в плетката.

— Вземайте каквото, по дяволите, искате и вървете на майната си — каза той. Гласът му беше равен (Латовски би се гордял с него), а от ругатните по някаква причина се почувства по-добре.

Процепът за устата в маската се нагърчи и мъжът каза тихо:

— Това, което, по дяволите, искам, е името й, господин Райли.

Паниката започна отново да се надига, а заедно с нея и някакво замайващо чувство за дезориентация, понеже не знаеше за какво говори командосът. Потисна я, преглътна горещата слюнка и попита все още с доста равен глас:

— Чие име?

Процепът се опъна, сякаш командосът се усмихна, и той каза:

— Направо забележително. Нещо се е запечатало така дълбоко в съзнанието ти, че си сигурен — всички веднага ще се сетят за какво говориш. Обаче, естествено, те не се сещат.

Гласът беше нисък и с хубав тембър, произношението — на образован човек. „Съзнание“ не беше дума от речника на някой тъпанар от Южен Олбъни и паниката отново започна да го завладява.

Командосът поясни:

— Имам предвид жената във вашия очерк, господин Райли. Ясновидката.

Онази. Сибилата от царството на лукса, която току-що се бе заклел в името на майка си да не назовава. Ала Латовски едва ли може да очаква, че ще остави да му пръснат черепа, за да си сдържи клетвата.

Самият Райли не се виждаше способен на подобно нещо.

— Не знам името й — отвърна той.

Командосът прекоси с няколко едри крачки кухнята и клекна до Барб. Долепи дулото отстрани на коляното й и го заби в гънките на кадифената й пола.

— Опитайте пак, господин Райли — каза той почти любезно. — Коя е тя?

Вдигна очи към журналиста, светлината от лампата над главата му проникна в процепите на маската и Райли видя очи, безизразни като стъклени топчета, издаващи само като че ли леко любопитство — навярно колко ще трае всичко това.

Паниката надделя над слабите защитни рефлекси на Райли и главата му се изпразни. Едва ли беше в състояние да съобщи на този мръсник със стъклените очи собственото си име или това на най-добрия си приятел… да не говорим за адреса си, телефонния номер или пък името на жената, за която не бе и чувал преди понеделник.

Командосът изщрака с пистолета и Райли се опита да си спомни. Толкова силно се напрегна, че чак изпъшка, но нищо не проникна през бялата мъгла на паниката, която буквално го ослепяваше и замъгляваше мисълта му… освен натрапчивия образ на една нищо и никаква табелка на главен път 7. На нея пишеше само „Кънектикът“, без „Добре дошли“, или пък цветето или птицата — емблема на щата — просто няколко реда относно разпоредбите за оръжията.

— Още веднъж, господин Райли — каза командосът. — Коя е тя?

— Кънектикът… — с усилие произнесе той.

— Не е достатъчно — почти със съжаление каза командосът и дръпна спусъка. Гърмежът отекна глухо през полата и крака на Барб, но разтърси стаята и въздухът се изпълни с някаква мъгла от кръв, разпокъсана плът и натрошени кости, която се слегна почти мързеливо по стените и шкафчетата като сажди от бензинова горелка. Райли и Барб изпищяха. Неговият вик премина в болезнен писък и спря, но Барб продължи, докато накрая звукът завибрира в зъбите му, сякаш ги търка по алуминиево фолио. После секна и тя се свлече напред, придържана за стола от въжето за пране. Главата й клюмна, пушекът се разнесе край нея и Райли видя парчета кост, разкъсана плът и сухожилия на мястото на долната част на крака й.

Командосът притисна пистолета до отпуснатата й глава и погледна през процепите в маската си към него.

— Пак, господин Райли. Коя е тя?

Ужас измести паниката, спомни си името и като отметна назад глава, той занарежда в умопомрачение:

— Ив… Ив… Тилден Лий…

* * *

— Адам? Заповядай, Адам? — каза Елзуърт Харис.

Адам влезе в антрето със светъл паркет и модерно осветително тяло, което представляваше грозд от стъклени звезди, увиснали на края на извити месингови пръчки — един от най-грозните предмети, които някога бе виждал.

— Надявам се, че не съм прекъснал вечерята ти — извини се той.

— Не… всъщност, да. — Харис погледна към платнената салфетка в ръката си. — Но не се притеснявай, моля те, влез.

Адам го последва в една дневна, облицована с байцван бор, бял килим и бели мебели. Само книгите и телевизорът, който семейство Харис бяха оставили да работи, докато вечерят, имаха някакъв цвят.

Харис се отпусна на огромен бял диван, пред който стоеше маса със стъклен плот и бяла емайлирана рамка.

— Седни, Адам. Нещо за пиене?

— Благодаря, Ел. Нямам време.

— Ами… добре. Какво има? — попита почти нетърпеливо Харис.

Ето, това е предимството никога да не се оплакваш и да не създаваш проблеми, помисли си Адам. Научил го бе от майка си, а тя не беше никак глупава жена. И сега, когато постъпи необичайно и дойде в дома на Елзуърт по време на вечеря, той беше изцяло на негово разположение. Навярно ще се съгласи, тъй като никога досега не го е молил за нищо.

— Отнася се за баща ми — подхвана Адам.

— Божичко… надявам се…

— Мисля, че всичко е наред — прекъсна го той. — Говорих с лекаря му, изглежда, е получил някакво коронарно смущение, не много голямо. И все пак ще се наложи да му направят изследвания и може би да му поставят сърдечен катетър. А после… навярно… ами нали знаеш, Ел, ти си кардиолог.

Или си бил, добави мислено. Елзуърт се беше превърнал в лъчезарен подлизурко, който се мотаеше по болничните коридори като изгубена душа, когато не бе зает с административните си задължения, каквито и да са те.

— Все едно — продължи Адам, — старецът се е побъркал от страх. А също и брат ми.

— Аз даже не знаех, че имаш брат, Адам.

— Няма откъде — кротко отвърна той. — Но Майк също е уплашен и реших, че ще е по-лесно за тях двамата и за снаха ми — кльощавелата Клер, вещицата с проницателния поглед, — ако съм там и им обяснявам какво става във всеки момент.

— Разбира се — съгласи се Харис. — Разбира се.

— Бил Силбрук и Крис Тъфтс ще ме заместят, пък и повият…

— Пъркинс — подсказа му Харис.

— Пъркинс. Така че си помислих… — Погледна надолу като момченце в кабинета на директора. На Харис, който беше облизал толкова много подметки, за да издейства новото крило, преоборудваната библиотека и апаратура, сигурно много му харесваше някой друг да му целува ръка от време на време.

— Добре — тихо каза той.

Тонът му бе неочакван и Адам вдигна очи. Харис се бе загледал в далечината със замъглен поглед. „Той наистина се вълнува — помисли си Адам, абсолютно невъзмутимо. — Смята, че баща ми е болен, и ми съчувства. Съжалява ме. Как, Ел? Божичко… как го правиш? Кажи ми, Ел, просто ми кажи как да изглеждам като теб в този момент, и ще ти бъда слуга до гроб.“

После Харис каза:

— Моят баща почина миналата година, Адам. Помниш ли?

Адам кимна.

— Изненадан бях колко ми липсва — обясни Харис. — И все още е така, а това продължава да ме изненадва. — Той се вгледа в очите му и се усмихна меко, с топлота, човечност и малко тъга — чувства, заради които Адам би извършил убийство. Вече беше извършил убийство.

— Отсъствай колкото е необходимо, Адам.