Бари Ууд
Белязан да убива (1)

Пролог

— По-високо! По-високо!

Пак беше вън на люлката и искаше да го засилват, а нейният кротък, добър, до глупост отстъпчив син го люлееше. Малкият летеше нагоре-надолу и даже от мястото, където стоеше, тя виждаше възбудата по лицето му.

— По-високо — пискаше той, — по-високо, Майки…

Отдръпна се от прозореца и гласът се изгуби. Къщата беше притихнала и най-после чиста. Подът лъщеше, мъхът на килима беше бухнал, из стаята се носеше миризма на боров терпентин, а в кухнята — на маслени курабийки.

Върна се там и отново погледна към тавана.

Още не можеше да повярва, че го има. Живееха тук почти от една седмица вече и го виждаше всеки ден, но това беше от ония неща, в съществуването на които все трябва да се убеждаваш, отново и отново, тъй като е прекалено хубаво, за да е истина.

Скрипецът.

Отиде при кафявата хартиена кесия на кухненския плот и извади навитото въже за простиране, което беше купила сутринта в града. Възможно бе да се окаже прекалено дебело за улея на макарата, но щеше да разбере дали е така, едва след като провери.

Извади стълбата от килера, подпря я на стената, а после премести масата да не й пречи, като внимателно вдигна краката й, за да не одраска пода. Постави я под скрипеца и разопакова въжето. Имаше пластмасово покритие и се разви като змия, която се измъква от кълбото си.

Качи се на третото стъпало, преметна го през макарата, дръпна и то влезе идеално в улея. Ролката заяждаше и тя я пораздвижи, докато заработи гладко, после слезе и прегледа какво е нужно: голям нож, ножче за плодове, балонче за клизма и така нататък. Постла чиста кърпа на кухненския плот и подреди лъскавите инструменти в редица върху бялата тъкан.

Само клизмата можеше да я затрудни, ако се наложи да дава обяснения. Ала щеше да каже, че е искала да я измие, тъй като отдавна не е била използвана, а пък всичко… всичко събира прах.

Отново отиде при прозореца на предната стая.

Нейното момче скоро щеше да отиде да се срещне с приятелите си. Не бяха живели тук и седмица, а той вече имаше другари.

— По-високо — извика малкият.

Слънцето се отразяваше в езерото и хвърляше разпокъсани отблясъци по лицето му, когато излиташе нагоре и се изпъваше назад в люлката.

— По-високо…

Беше хубавичък, но и курвите, дето се свиваха из входовете по „Мийд Роу“ у дома също бяха такива. Техният град й липсваше и не можеше да разбере какво го беше прихванало мъжа й, та нае лятна къща в планината. И тя беше хубава — езерото, планините, безкрайните гори, ала красотата е измамна заблуда, която те кара да мислиш, че светът е добър, а той не е.

Майк спря да го засилва и люлката започна да губи инерция. Малкият се опита да го накара да продължи, но синът й поклати отрицателно глава. Хлапето се помъчи само да се люлее, но не успя да набере височина и се смъкна от седалката. Големият тръгна по пътечката през дърветата, а детето остана само на поляната, загледано в отдалечаващия се батко.

Раменете му се тресяха. Плачеше. Тя си помисли: „Сега ще те науча как се циври!“, точно както казваше майка й едно време.

Майк се скри и дребният остана сам. Време беше. Въжето щеше да обхване коленете му, а скрипецът да свърши останалото. Представи си гледката след няколко минути и усети някаква тръпка — никога досега не се бе приближавала толкова до чувството на наслада.

Тя отвори външната врата и го повика.

* * *

Чу ги да си говорят в кухнята. Тя сигурно им казваше, че се е наложило да го лиши от вечеря.

Качи се на горното легло и се опита да заспи, но твърде много го болеше. Пък и смъдеше там, където все още сълзеше по малко кръв.

Искаше му се пак да се измие, ала щяха да го видят, когато се промъква към банята, а и слизането от леглото щеше да засили кървенето.

Стъмни се. Майк влезе в стаята, той затвори очи и се заслуша как брат му се съблича.

— Ей, превземко — повика го тихичко големият.

Не отговори.

— Гладен ли си?

Запази мълчание.

— Божичко, ама тя ти е взела страха, а? Хайде, тук долу има няколко курабийки, ако искаш.

— Добре съм си — обади се той.

— Разбира се. Ти си мъжко момче. Ще оставя курабийките до теб, да не би да ти се прияде.

Не отвърна нищо.

— Тя е дърто мръсно лапацало, братле.

Рамката на леглото се разклати, когато Майк легна на долното.

— Лека нощ, братле — прошепна големият.

— Лека нощ — отвърна му шепнешком той.

Луната изгря през прозореца и изписа странно оформени сенки върху тялото му, които се местеха, когато бризът откъм езерото разлюлееше дърветата. Светлината изглеждаше хладна, но той си представяше, че е топла и изсушава кръвта. Болката не беше вече толкова силна и май наистина му се ядеше. Опипа ръба на леглото и намери нещо, загънато в хартия. Майки беше завил три курабийки в салфетка. Седна внимателно на леглото, да не би да го заболят раните, разтвори я и ги изяде, загледан през горната половина на прозореца в луната над езерото. Събра грижливо трохите в хартията, после я смачка и я натика през отвора на прозореца — там тя няма да я види — и пак си легна.

Не можеше да разправи на никого какво се бе случило днес, пък и нямаше на кого освен на Майки. Само че тя го беше предупредила, че ако му разкаже, ще стане по-лошо. Трудно му бе да си представи какво би било да е по-лошо и нямаше желание да научи.

Петната лунна светлина непрекъснато се движеха и го разсейваха и унасяха. Забравил бе с какво е заслужил това, което му стори тя днес, но провинението му сигурно е било ужасно, едва ли не най-страшното престъпление като убийството.

Ако въобще е направил нещо.

Взря се в луната и я гледа, докато не изби тази мисъл от главата си. Разбира се, че е направил нещо, просто не си спомня какво, а след като може да забрави какво е сторил самият той, значи може да забрави и какво му е причинила тя.

— Ама че работа — би казал Майки.