Бари Ууд
Белязан да убива (11)

10.

Вятърът беше изменил посоката си през нощта и когато Адам мина край номер 300 на „Крайбрежна“ и паркира на отбивката, беше станало студено, а и от небето с цвят на страдащо от катаракта око, започваше да ръми.

Не биваше да тръгне направо по алейката към къщата. Тя може да се досети за какво е дошъл, ако го види, и да се развика за помощ. Искаше по възможност да се вмъкне вътре, без тя да разбере, но за тази цел първо трябваше да огледа мястото.

Най-удобно беше през гората.

Напръска се с препарат против насекоми, излезе от колата и навлезе сред дърветата. Отначало се вървеше лесно, после стволовете и храстите се сгъстиха, зашибаха го клонки и започнаха да се закачат по дрехите му, а мъртвите листа под краката му, натрупали се с годините, бяха станали хлъзгави от дъжда. Би следвало вече да види брега и малко се притесни да не би да се е объркал и да върви успоредно на езерото вместо към него. Ще се наложи да се върне на пътя (стига да може да го намери) и да тръгне отначало, като не се отдалечава много от пътечката. После пред очите му проблесна мастилената вода и с още малко труд стигна до полянката и къщата.

Вилата беше малка и хубава, с неголяма морава отпред и вечнозелени храсти край верандата. Ала прозорците й бяха тъмни, на алейката за обръщане нямаше кола и не се виждаше гараж. По тия места не можеш без автомобил, следователно е отишла в града.

Може да е минал край колата й на паркинга в Гарвановото езеро, възможно е тя да работи в някоя кантора в града или в малката каменна банка на главната. Не знаеше дали ходи на работа, стара ли е или млада, женена или не, хубава ли е или грозна. Не му беше известно нищо за нея освен факта, че вижда неща, недостъпни за другите, и представлява заплаха.

Не само заплаха, помисли си той, и му мина някаква мисъл. Тя се появи и изчезна, преди да успее да я улови, и Адам си каза, че сигурно не е била важна. Но все пак е, настояваше един глас дълбоко в съзнанието му, много е важно.

Опита се да я възстанови, но не успя.

Ако е толкова съществено, пак ще му хрумне рано или късно, реши той и излезе иззад прикритието на дърветата на полянката.

Не си спомняше къщата или люлката, която според баща му много обичал. „Грешиш, тате“, помисли си Адам. Никога нищо не е обичал. Но е играл на нея, сигурно е викал: „По-високо, тате, залюлей ме по-нависоко“, като всички деца. Или най-вероятно: „По-високо, Майк“, понеже старият е бил в Сойървил през седмицата, а през почивните дни е седял на верандата и се е наливал.

А къде е била майка му през цялото това време?

Вътре, помисли си Адам. Гладила е, готвила е, пекла е и е чистила. Опита се да си я представи как върши това, но в съзнанието му се появиха само обичайната рокля на цветчета, широки рамене и врат като яка колона, над която имаше замазано петно на мястото на лицето й, сякаш е нахлузила чорап на главата си.

Подмина люлката и отиде по стъпалата на верандата до предната врата.

Беше заключена, но ключалката беше стара, можеше да влезе и да я чака вътре, когато се върне. Извади кредитната карта от портфейла си, пъхна я в процепа на вратата и натисна. Езичето устоя за малко, после поддаде и се прибра с щракане. Той застина на място и се заслуша, да не би външните признаци да са го подвели и тя все пак да си е у дома. Не чу нищо освен крясъка на някаква самотна патица водач, отлитаща на север за лятото. Отвори вратата и влезе в къщата на Гарвановото езеро за пръв път след тридесет и три години.

* * *

В малко антре имаше килимче на пода, а отдясно — голям хол с каменна камина, още килимчета и масивни мебели, покрити с калъфи.

Няколко секунди след като ги видя, осъзна значението им, после се облегна на рамката на вратата, малко изненадан, че се чувства толкова разочарован. Когато отиваш в града да пазаруваш, не покриваш мебелите с калъфи. Прави се, ако няма да те има дълго време или последният ти наемател е напуснал, а следващият още не е пристигнал. Така или иначе, заминала си е. Издирването не е приключило все пак. Току-що е започнало, а той не знае какво да прави.

Ще се върна, реши той. Малко след десет часа е, ако си тръгне сега, ще успее да се прибере в Гленвейл и да приказва с Елън Бейнс, преди да й донесат обяда.

Само че вече е тук, може да открие някаква следа, коя е тя и къде е отишла. Беше му любопитно и дали нещо в къщата ще му припомни онова „най-хубаво лято“.

Дръпна се от стената, прекоси хола и отиде до едно бюро с ролетка в ъгъла. Гледаше да не стъпва по лъснатия под, за да не оставя отпечатъци, и преди да го отвори, си сложи ръкавиците, които си бе донесъл. Чекмеджетата бяха празни, но в дъното на една преградка намери смачкана сметка от „Адиронда Ойл“ от 1988 година, с печат „Платено“, и касова бележка от местния магазин „Ски и спорт“ отпреди единадесет дни. Беше на стойност 250 долара, издадена на името С. Клайн.

Възможно е тя да е С. Клайн или пък нейният съпруг. Някой в магазина може да си спомни човека с това име, който е похарчил 250 долара за стока 406 в червен цвят. Пъхна бележката в джоба си и продължи да тършува.

В хола не намери нищо повече. Чекмеджетата на масата бяха празни, камината беше почистена. И в шкафа за спално бельо и този в коридора нямаше нищо освен огънати метални закачалки за дрехи.

Първата спалня, на която попадна, събуди у него тревожен спомен, много по-силен от усещането, което изпита на паркинга пред заведението на Франк преди шест дни.

Не че наистина си спомняше стаята, но знаеше, че е била негова и на Майк и на мястото на спретнато оправените двойни легла с адирондакска масичка помежду им е имало легло на два етажа.

Претърси стаята, но намери само още огънати закачалки, които хвърляха странни, подобни на паяжини сенки по стените на гардероба. После отиде през коридора в една баня, където миришеше на ново от мушаменото перде, окачено за наемателите, които ще пристигнат с микробусче, пълно с деца, играчки, видеокасети и любимата тенджера на съпругата. Помещението блестеше от чистота. Прозорчето, високо на стената, беше замазано с боя, лампите и вентилаторът на отдушника се включиха, щом натисна ключа за осветлението.

Не са прекъснали електричеството.

Не знаеше защо това му се видя толкова важно, но наистина му се стори така.

Следващото помещение беше много по-просторно, с голяма спалня, покрита с ослепително бяла покривка — тази в стаята на родителите му изглеждаше също толкова белоснежна, преди майка му да умре. При вида й отново усети тревогата и лекото гадене, което изпитваше в родителската спалня в Сойървил, и трябваше да си наложи да влезе вътре и да я претърси. Откри шишенце с аспирин в старомодното метално шкафче, още закачалки и един-единствен, посипан с мъхчета чорап в дъното на чекмеджето на едно бюро.

Другата стая беше неутрална — дневна с вградена библиотека и няколко опърпани екземпляра от съкратените романи на „Рийдърс Дайджест“, престара дъска за крибедж^[1], телефон и указател.

Отвори го и прокара пръст по имената с „К“, без особено да се надява. Нямаше нито Клайн С., нито нещо подобно, ето защо го върна на мястото му и излезе в коридора.

Къщата беше малка. Оставаше му само да разгледа стаята зад летящата врата с месинговата плочка вместо дръжка, където навярно се намираше кухнята. Бутна я и видя старомодно помещение, почти необзаведено, идеално чисто, като операционните в болницата. Плотовете и мивката, шкафчетата и стените бяха бели, подът беше застлан с бял линолеум на зелени ивици, масата имаше покритие от бял порцелан, с ръждиви следи от откъртено по краищата — здрава стара маса, която навярно стои тук от половин век. На другия край на помещението беше окачен черен телефон с шайба и бележник под него. От мястото, където се намираше, страницата му се видя чиста, но ако леко я защрихова с молив като в шпионските филми, последната й бележка може да се появи и да му даде по-добра следа от касовата бележка. Малко вероятно, но все пак си струва да провери. Понечи да влезе в кухнята, но не можа да се застави да прекрачи прага.

Чак не повярва и опита отново, като плъзна крак до дъската пред вратата, но той замръзна там, независимо от усилията му да го придвижи по-нататък.

Пробва отново и отново, но някоя от връзките между мозъка и долните му крайници сякаш се бе прекъснала и елементарното действие — да прехвърли крака си през прага на тази приятна, старомодна кухня — просто не му се отдаде.

Та това е нелепо. Няма нищо по-механично от поставянето на единия крак пред другия, ако се изключат дишането и мигането. Винаги можеш да го направиш, освен ако не е засегната централната нервна система.

Приложи нова тактика и вдигна едното си стъпало във въздуха като щъркел, а после се опита да го преметне през прага. Стигна до средата и спря, сякаш там има някаква невидима стена или силово поле. Пробва с другия със същия резултат. После реши да скочи през вратата. Напрегна се, мускулите му се стегнаха, както е редно, но тялото му не помръдна.

Беше плувнал в пот, тя се стичаше по лицето и гърба му, ризата му залепна за кожата, а колтът, който се канеше да използва срещу нея, тежеше като парче лед на колана му. Отпусна тялото си и се опита да заблуди силата, която го караше да се държи така, че се е отказал, после светкавично се стегна да скочи и не можа.

Опря се на касата на вратата и огледа стаята. Опитваше се да разбере какво му въздейства по този начин. Видя най-обикновени шкафчета със стъклени топки вместо дръжки, стари чекмеджета с боядисани дръжки, после очите му се спряха на здраво направената маса и гласът на майка му напевно се обади: „Мръсно, мръсно, мръсно“.

Това му се стори даже още по-налудничаво от проблема с влизането в кухнята. Тя беше мъртва отпреди тридесет години, не е възможно да чува гласа й… но го чуваше. Бавен, лукав, многозначителен, с напевния ритъм, който казва „знам аз, какво си намислил“. Като противно хлапе. Стигна до него и го обгради отвсякъде, Адам отстъпи назад, после вдигна очи и видя доста голяма издатина, покрита с пластове блажна боя на тавана. Беше минавана толкова пъти, че детайлите не се виждаха, но той беше сигурен, че е скрипец и в гърлото му се надигна нещо като плътна пареща вълна от бълвоч.

Всеки момент щеше да повърне върху чистия лъснат под и тази мисъл го ужаси.

Ужаси го!

Разпори пет жени и застреля Бъни в лицето абсолютно невъзмутимо, а се ужасяваше да повърне върху чистия под! Би се смял, докато му потекат сълзи, ако не му се гадеше толкова много.

Затисна устата си с ръка и се огледа неспокойно. Няма да успее да стигне до някоя от баните, а очевидно не можеше да става и въпрос да изтича през кухнята до мивката, ето защо хукна към външната врата.

Дръпна я рязко, прелетя през верандата, надвеси се над перилата, и започна неудържимо да повръща, чак докато усети, че стомахът му е залепнал за гърба, а от устата му започна да се точи само стомашен сок. Вратата зад него беше отворена и от коридора в студения влажен въздух се разнасяше нейният глас: „Мръсно, мръсно, мръсно“.

* * *

Адам се сви до перилата на верандата. Колтът се беше забил в тялото му, а в устата си усещаше вкус на кисело и слуз. Поне повърна върху тревата и един по-силен дъжд ще отмие следите.

Измъкна пистолета от колана си, остави го на пода, после погледна назад през отворената врата към коридора и кухнята.

— Какво стана? — промърмори той. — Какво, по дяволите, се случи?

„Сам знаеш, старче — би казал Бънър. — То е там, дълбоко в тебе… порови се.“

Адам го направи.

„Мръсно, мръсно, мръсно“, нареждаше майка му, следователно нещо е било мръсно, очевидно кухнята. Пристигнали са тук през онова отдавнашно лято и са я намерили мръсна, а това е най-гадно — мазнотия от храна, която не е готвила тя, стари продукти, купени от друг, мухлясали в изцапания хладилник. В тия времена не е имало фирми за почистване и е трябвало сама да се справи, тя се е вбесила и му е крещяла и…

Глупости.

Кухнята може да е била по-мръсна от тоалетна в Калкута, а стените да са били потънали в мазнотия и плесен. Даже и да е крещяла и да е бесняла, да е нахлупила тигана на главата му, все пак това не обяснява ненормалния инстинктивен ужас, който го сграбчи в ноктите си, сякаш е страдащо от бяс куче.

Нещо друго е станало в тази стая, нещо изначално.

Хубава дума… изначално… ефектна, като генезис… в началото бе…

В началото бе кухнята, порцелановата маса, скрипецът и преди всичко белезите. Те представляваха ключовият детайл в мозайката, която се опитваше да сглоби, откак въобще се помнеше. Тоест откак умря майка му, понеже случилото се преди онази нощ, когато пристигнаха пътните полицаи…

„Господин Фулър, мисля, че е по-добре да седнете“ — каза високият рус мъж с белите ресници и очи с измит сапфирен цвят.

Всички седнаха освен Адам. Не помнеше, че е останал прав, защото съзнателният му живот започна в момента, когато блондинът каза: „Тя е мъртва, господине. Съжалявам… кръстовището на номер шест до млекарницата… би трябвало да сложат светофар там. Сигурно вече ще го направят. Господин Фулър, мисля, че е по-добре да седнете“.

И Адам се събуди като Снежанка, когато изкашляла парчето отровна ябълка, и разбра, че се намира до прозореца в хола и гледа патрулната кола на тяхната улица „Казармена“. Беше осветена като космически кораб на колела, а от радиото от време на време се разнасяше пращене. Гледката беше впечатляваща и той се надяваше, че Томи Ван Дам от отсрещната къща ще я види, паркирана пред тях.

„Станало е мигновено — казваше полицаят на фона на хълцането на Майк. — Не е усетила нищо.“

Всичко, случило се преди тази нощ беше обвито в мека, сива, плътна мъгла. Беше се събудил при думата „мъртва“ на деветгодишна възраст, с нашарен с белези стомах, без да знае откъде ги има, и чувства, които се движеха в диапазона от страх до страх. Докато не вдигна очи към скрипеца и не усети оня неподправен, всепоглъщащ, убийствен ужас. Следователно макарата е още един детайл, на който не може да намери мястото… но тя може.

Мисълта не му дойде като прозрение, в главата му не прещрака и не се разнесе „Знамето, обсипано със звезди“^[2]. Просто си беше там и той се зачуди защо му е било необходимо толкова много време, за да стигне до нея. Беше започнала да се оформя, когато за пръв път зърна къщата и си помисли „не само заплаха“, но се изпари, преди да успее да я облече в думи. Успяла е с Кен Невинс, ще го направи и за него. Много е важно електричеството да е включено, защото може да им потрябва светлина, когато я намери, доведе тук и я накара да застане под скрипеца и да му разкаже изначалното събитие (неговият собствен вариант на генезис), случило се в тази кухня. После ще я убие.

* * *

„С. Клайн“, повтори жената зад щанда на местния „Ски и спорт“

Сигурно са отворили наскоро заради сезона и някои от рафтовете стояха празни в очакване на новите стоки.

— Само преди единадесет дни — каза Адам.

— Виждам датата — хладно отвърна тя.

„По-леко — помисли си той. — Не я ядосвай, не събуждай подозрението й.“

Продавачката продължи:

— Просто не си спомням. Сигурно не съм ги обслужила аз, а не знам кой е бил. Може би някое от момичетата на половин ден.

— Клиентът е наемал къщата на „Крайбрежна“ №300.

— Съжалявам. Не питаме за адреса, освен ако няма да доставяме поръчката на място. А човекът е взел стоката със себе си и е платил в брой.

— Човекът?

— Най-вероятно. Това е мъжки пуловер. Понякога обаче жените си купуват кашмирените дрехи с големи номера, защото се свиват.

Тя се намръщи и предложи:

— Защо не се обадите на госпожа Родни? Тази къща е нейна. Синът й идва тук на риболов даже през зимата. Строят си колиби на езерото и пробиват дупки в леда. Някои хора са просто побъркани на тема риболов.

— Къде мога да я намеря?

— Гленс Фолс… може би Гленвейл. Почакайте малко. Нан — извика тя към задната част на магазина. — Нааан…

— Кажи? — обади се женски глас.

— Къде живеят Родни?

Нан се появи на преградената със завеса врата, носейки купчина блузи, които навярно току-що бе разопаковала, и отговори:

— В Гленвейл.

* * *

Адам отново забеляза синия „Ескорт“ на южното отклонение към Северната магистрала. Стори му се, че го е виждал зад себе си на шосе 128, после на главната улица в Гарвановото езеро, когато паркира пред „Ски и спорт“… и сега пак.

Мина в средната лента и вдигна до деветдесет. Не бива да го спират с колта в жабката. Ескортът също се престрои и застана няколко коли по-назад. Адам поддържаше скоростта, докато стигнаха до изхода за Уорънсбърг, после сви в лентата за забавяне и намали до шейсет и пет.

Другата кола рязко свали скоростта, прозвуча клаксон, изскърцаха спирачки, фордът се прехвърли в лентата за забавяне и отново възстанови предишното разстояние помежду им.

Не е Латовски, не може да е чак такъв некадърник.

Поускори, ескортът също, и час по-късно Адам сви при първата отбивка за Гленвейл. Не видя другия зад себе си по отклонението, нито на „Канън Роуд“, затова пак подкара с шейсет и пет през покрайнините на града, по „Крал Джордж“ към „Ръсти Понд“.

Нито следа от ескорта.

На десетина метра преди улицата си натисна газта докрай и фордът веднага се появи, когато стрелката отиде над сто. Натисна здраво спирачките, зави със свистене на гуми по „Ръсти Понд“, после пак засили, рязко навлезе в алейката пред къщата си и като се разлюля, колата спря на няколко сантиметра от вратата на гаража.

Загаси двигателя, смъкна се надолу така че само главата му се виждаше през задното стъкло, после нагласи страничното огледало, за да може да наблюдава улицата. Мина минута, започна друга… и малкият син ескорт бавно мина и отиде да завие в края на задънената улица.

Адам целият трепереше и се потеше, изпитваше неудържимо желание да се облекчи, но си наложи да остане на мястото си и се опита с всички сили да се сдържи, за да не се подмокри.

Една минута по-късно малката кола обърна и бавно се върна към „Крал Джордж“.

Следяха го.

* * *

— И после? — обърна се Латовски към Дилуърти.

— Спря отстрани на пътя малко след номер 300 и отиде през гората… някъде.

— Накъде?

— Щеше да ме забележи, ако го бях последвал.

„Глупости“, вътрешно кресна Латовски. Къщата е плътно оградена с дървета, с малко внимание е можел да го проследи, без Фулър да усети. Но е било студено и влажно, в горите гъмжи от насекоми. Сигурен бе, че Дилуърти си е останал в колата, включвал е от време на време отоплението и е чел спортната страница на вестника.

С изключително тихия глас, от който хората му се бяха научили да се страхуват, Латовски попита:

— А не ти ли мина през ум, че там има къща, а докторът не разполага с ключ… но въпреки това може да е влязъл вътре и тогава щяхме да го пипнем за влизане с взлом и да получим заповед за обиск на дома му, за да видим какво още е откраднал?

— Откраднал ли? За бога, че той е лекар, не краде…

— По дяволите! — Латовски се хвана за главата. — Глупав, мързелив, лайнян селяндур. Имахме шанс да получим заповед за обиск, а ти го прозяпа.

— Не ми говори така — бавно каза Дилуърти. — Въобще не ми хрумна, че един лекар ще влезе в някаква загубена лятна вила. Ти също не ме предупреди. Преди петнадесет години може би сам щях да се досетя, но тогава си е било тогава, а сега си е сега — и се намираме в Гленвейл, а не в Бостън. Повечето от нас не са правили нищо друго след завършването на полицейската академия, освен да спират побоищата в баровете и да събират останките, когато някой мръсник прасне старата си с бейзболна бухалка. Супердетективи ли ти трябват, Латовски? Ами повикай федералните, повикай идиотските барети, но не очаквай от мен или някой от останалите да се превръщаме в Шерлок Холмс само защото на теб ти е влязла някаква муха в задника. Стараем се, понеже ти имаме уважението, но много бързо ще ни изстинеш, ако започнеш да ни обиждаш.

На Дилуърти му свърши въздуха и той се загледа в стената зад Латовски. Дейв изчака, после прокара ръка по лицето си и тихо каза:

— Прав си, Дил, наистина съжалявам.

Полицаят се изчерви и започна да заеква:

— Ами… виж…

Извиненията на Латовски бяха като снега през юни: редки, но не и безпрецедентни. При това напълно искрени.

— Къде го остави? — попита лейтенантът.

— На алейката пред дома му. Не знаех, че улицата е задънена и се набутах, после трябваше да се измъквам и да минавам край него за втори път.

А Латовски го знаеше и не беше казал на хората си. И той беше същата стока като тях, селяндур, който не може да намери кучешкото лайно върху подметката си.

— Значи се е прибрал вкъщи — констатира той.

— А сега кой се прави на идиот? Беше в колата, изчакваше да види как ще се издъня окончателно.

— А сетне?

— Най-после извадих мозъка от задника си и спрях на друга алейка, на „Крал Джордж“. Този път аз го причаках и естествено, няколко минути по-късно се появи и тръгна към болницата.

— И после?

— Проследих го дотам и се обадих от паркинга на Фроли да го поеме по-нататък. Върнах се тук, когато той пристигна.

— А Фулър?

— Още е там. Фроли позвъни преди няколко минути и каза, че говорел по телефона в стаята на лекарите.

* * *

Следяха го, може би подслушват телефоните в дома и кабинета му, затова Адам се обади от автомата в стаята за лекарите. От престоя в кабинката ръката и ухото му овлажняха, ето защо с удоволствие отвори вратата и излезе в празното помещение.

Проведе два разговора — първият с адвокатската кантора, която бе уредила договора за къщата му. Прехвърлиха го на Джон Фарбър — той го изслуша, после възбудено каза, че случаят е интересен. Отделът за тежки престъпления представлява държавата, а тя има дълбоки джобове и в главата на Фарбър вероятно се завъртяха шестцифрени суми.

— Но се съмнявам, че ще се стигне дотам — с известно съжаление продължи адвокатът. — Освен ако наистина не разполагат с някакви улики срещу вас, каквито, доколкото разбирам, нямат.

— Никакви — напълно убедено отвърна Адам. — Абсолютно нищо.

— Значи ще се откажат. Предполагам, това искате.

Интонацията му бе въпросителна и Адам реши, че Джон Фарбър се надява нещата да не се окажат толкова прости.

— Точно това искам — твърдо заяви той.

— Е, както ви казах, ако не разполагат с нещо, едно обаждане по телефона и писмо ще оправят работата. В наше време ченгетата гледат да се застраховат.

Разговорът го насърчи и Адам се почувства уверен, че се е отървал от Латовски.

Най-добрата защита е нападението, обичаше да казва майка му.

После се обади на госпожа Алън Родни, собственичка на къщата на Гарвановото езеро, с далеч по-незадоволителен резултат. Тя не можела да му съобщи името на последния наемател ей така отведнъж, трябвало да провери. Той й каза, че пак ще позвъни, и тя помоли да й даде половин час.

Времето не стигаше да се залови с нещо друго, а пък беше прекалено дълго, за да го прекара зазяпан в стената или страницата на някое списание. Отиде до чешмичката и пи вода, за да премахне металния вкус в устата си, после слезе на долния етаж да провери дали Дейвис е готов с резултатите от лимфангиограмата на Елън Бейнс.

Дейвис забоде някакъв провиснал филм на светлинното табло и широко се усмихна.

— Истинска красота — каза му той. — Дамата е абсолютно чиста. Добра новина.

Страхотна. На Адам му се прииска да изтича горе и да й я съобщи. Но щеше да му е необходимо повече време, за да й обясни какво ще стане по-нататък. Сайкс държеше да й направят профилактично химиотерапия и той се съгласи: „Който се пази и Господ го пази“, би казала майка му. Господи, каква банална жена е била. Идеалната половинка за стария.

От лекарствата на Елън ще й се повдига, но сега има добри еметици. Сигурно ще й окапе косата и това притесняваше някои жени повече от гаденето и страха от смъртта, ала Адам бе намерил един козметичен магазин тук в Гленвейл, където продаваха перуки от истински косъм на прилични цени.

* * *

— Какво има? — изръмжа Латовски в слушалката.

— Обажда се Лидия Родни, лейтенант. Надявам се, че не ви безпокоя.

— Разбира се, не, госпожо. — Той смекчи тона си. — Извинете.

— Просто имах едно много странно обаждане тази сутрин и реших, че ще искате да узнаете за него. От едно магазинче от Гарвановото езеро — изглежда, някой е направил сметка за неколкостотин долара, подписал се е, а после не е платил. Оставил адреса на нашата къща на езерото, но когато от магазина се обадили, естествено никой не вдигнал. Сега казват, че не могат да разчетат подписа и питат дали не бих им дала името и постоянния адрес на последния си наемател. Разбирам защо подписът е нечетлив. Страхувам се, че краснописът, също като ликьора от трънки, е на изчезване.

— И вие им съобщихте… — Латовски се задави.

— Не съм направила нищо подобно, лейтенант. — Гласът й прозвуча обидено. — Казах, че ще се свържа с тях. Но те отвърнаха, че разговорът бил междуградски и тъй като съм им правела услуга, те ще ми позвънят. Много странно, както вече споменах. Познавам Нан Линц, собственичката, и не мога да си представя, че е оставила някой да си вземе стока за двеста долара само срещу един подпис или пък се е загрижила за телефонната ми сметка. Спомних си, че вие се интересувате от къщата, и заключих, че може би и обаждането ще ви заинтригува.

— Много добре, госпожо Родни, и Господ да ви поживи — отпаднало каза той. — Сега ми разкажете за човека, който ви позвъни.

— Няма какво всъщност. Видя ми се съвсем обикновен.

— Мъж.

— Определено.

Фулър.

Латовски застави мозъка си да работи възможно най-бързо, а госпожа Родни имаше достатъчно ум да не пита непрекъснато „Ало, ало… на телефона ли сте?“. Просто замълча и го остави да мисли.

Фулър е по петите на Ив. Намерил е къщата и някаква следа в нея. Каквато и да е тя, още не го е отвела при нея, иначе нямаше да се занимава с магазина или госпожа Родни. Но се е добрал до старата дама и му е известно, че тя знае името и адреса. Ако откаже да му ги съобщи, ще изчака нея или прислужницата да излязат, после ще влезе с взлом, ще насили хубавото малко старо писалище в дневната или някой мисионерски дъбов шкаф в една от другите стаи и там ще намери последния договор за номер 300 на „Крайбрежна“, подписан от С. Клайн от Бриджтън, Кънектикът.

Или пък няма да ги изчака да излязат, ще се вмъкне посред нощ, тъй като две убийства в повече няма да го затруднят.

— Госпожо Родни?

— Слушам ви, лейтенант.

— В никакъв случай не му давайте името.

— Няма.

— Още нещо, госпожо. Ще се наложи да го излъжете.

Тя не каза нищо.

— Искам да му кажете, че не го знаете — не си го спомняте или пък никога не ви е било известно. И че не можете да го намерите, защото по погрешка сте изгорили всичките документи за къщата. А после, госпожо Родни, искам наистина да ги изгорите.

— Много странна молба.

— Ще го направите ли?

— Смятате, че съм изложена на опасност, нали?

Той не отговори.

— Трудно ми е да си представя какво би могло да ме застрашава на моята възраст, но ще постъпя точно както искате.

* * *

Усещаше лицето си, сякаш е стоял прекалено дълго на слънцето, а сърцето му биеше бясно в гърдите. Може би от предусещането, че ще постигне своето, но подобно определение беше прекалено слабо за това, което ставаше вътре в него.

Сложи петнадесет цента, набра и телефонът започна да звъни. Представи си как старата дама (гласът й бе на много възрастен човек) прекосява стаята, а в треперещата й възлеста ръка шумоли лист хартия — договор, списък, квитанция за наем — с името, което очакваше вече цяла вечност.

Краката й са тънки, с изпъкнали черни вени и отиването при звънящия телефон става бавно и мъчително. Ето, почти стига… три иззвънявания… четири. Хайде, госпожо. Започна да барабани с пръсти по полицата под апарата. „Хайде!“

И цялата награда за усилията му била шапка дъжд. И цялата награда…

— Много съжалявам — обади се треперливият й глас. — Станала е ужасна грешка, но договорите са се превърнали в пепел и нищо не мога да направя.

— Но сигурно, сигурно… — Трябваше да приложи цялата сила на волята си, за да не й закрещи (изненада се, че изпитва подобно желание). — Сигурно си спомняте кой е живял във вашата къща миналата седмица.

— Би трябвало наистина — каза тя, — но напоследък забравям всичко. Ами миналата седмица…

Тя се впусна в някаква дълга, оплетена, олигофренска история, загуби си мисълта по средата и замлъкна насред изречението.

— Кой друг би могъл да знае? — попита той. Беше си възвърнал отчасти самообладанието и гласът му прозвуча нормално. — Стоката беше много скъпа… от кашмир, нали разбирате.

— Кашмир ли? Видях пуловер от кашмир в магазина на Роснер, тук в Гленвейл. Точно на Главната улица, искаха триста долара за него. Представяте ли си? Че тук да не е Монте Карло. Струва ми се, триста бяха… Май беше от кашмир.

— Може би някой от семейството ви… — каза отчаяно той.

— Семейството ми ли? Какво за семейството ми?

— Някой от тях няма ли да знае?

— Какво да знае?

— Кой е наел къщата. — Гласът му пак започна неконтролируемо да се покачва. Овладя се с усилие и се съсредоточи върху това, да не му позволява да играе.

— Естествено, не. Къщата си е моя, остави ми я скъпият татко. Аз имам задължението, а не те. — Тя пак се отнесе и в слушалката се чуваше само накъсаното й дишане — дъхът й сигурно миришеше на протези. Горката, бедна, глупава старица, тя вероятно няма да помни имената на децата си или своето собствено догодина (ако изкара толкова дълго), изгорила е някакви документи, а заедно с тях и шанса му да намери онази жена.

Затвори, без да се сбогува, и се обади на магазина в Гарвановото езеро.

— Пак ли вие — измърмори жената, когато се представи. Изглежда, не беше оставил много добро впечатление.

Тя каза:

— Да, попитах Лорейн. И тя го помни, защото бил симпатичен. Той, а не тя. Абсолютно е сигурно. Но не знае нищо повече за него. А сега моля да ме извините — и затвори.

* * *

— А договорите? — попита Латовски.

— Пращят весело в камината — отвърна радостно госпожа Родни. — Само ми се искаше да не ми е толкова лесно да се правя на изкуфяла.

Тя съвсем не е изкуфяла, помисли си Латовски.

Може би ще я попита дали може да дойде на чай, когато цялата тази история приключи. Ще доведе майка си, която ще направи от ония малки сандвичи без коричка — беше в състояние да погълне поне осемдесет наведнъж. Изведнъж му стана приятно и усети, че се усмихва в слушалката.

— Предотвратих ли по този начин опасността? — поинтересува се старата жена.

— Струва ми се, да, но все пак искам да заключвате внимателно вечер, госпожо Родни. Съвсем сериозно говоря. И ще накарам полицейския патрул в Гленвейл да минава край вас на всеки час след залез-слънце през следващите няколко седмици — те ще привлекат по-малко внимание от кола на щатската полиция.

— Непременно предайте на вашите хора да се отбиват да пийнат нещо топло. По всяко време преди десет… даже и след това. Старите хора не се нуждаят от много сън, нали знаете. Тия небивалици често се оказват чиста истина.

Затвориха. Той извади списъка на наемателите, изписан върху дебелия кремав лист с името й, и ксерокопието, и ги накъса на малки парченца, после ги пусна в кошчето, видя ги как потъват там и се почувства още по-добре. Беше предвидил нещо, което даже Ив не успя. Прекъснал бе последната нишка между нея и убиеца от гората, нишка, която само той бе в състояние да разруши, ето защо за пръв път от дни насам му олекна.

И по средата на самоовациите му се обади Миърс и му каза да се яви в неговия кабинет.

* * *

— Номерът не мина — каза му Лем.

— За какъв номер говориш?

— С Адам Фулър, Дейв. Току-що ми позвъни някакъв адвокат, на име Джон Фарбър, от „Макриди, Ръскин, Фарбър“ и така нататък, да ни уведоми, че доктор Адам П. Фулър се готви да даде отдела под съд за оказване на тормоз, освен ако този тормоз не бъде незабавно прекратен.

— Той блъфира! — Латовски едва не се задави.

— Относно какво, Дейв? Че сме пуснали опашки след него или че ще ни съди заради това.

— Е, надушил е опашката. Ние не сме в състояние да проследим даже някой сляп, глух и ням човек, без да ни разкрият. Но няма да ни съди, Лем. Убийците не дават ченгетата под съд.

— Готов ли си да заложиш неколкостотин хиляди долара, че е така?

Латовски не отвърна.

— Аз — не — отговори си Миърс, като въртеше незапалена цигара между пръстите си. От години се опитваше да ги откаже, правеше го от време на време и лицето му позагубваше мъртвешкия си вид за няколко месеца. После пак пропушваше и страните му отново хлътваха.

На Латовски му се искаше да се пресегне и да му я вземе, но истината бе, че и на него му се пушеше, въпреки че ги бе отказал преди години.

Загледа безпомощно как шефът му пъхна едно „Марлборо“ в устата си, измъкна старата си запалка „Зипо“ и запали.

Той вдъхна дима като човек, който вкусва вода след петдневен престой в пустинята, и вдигна очи към Дейв.

— Оставяш Фулър на мира и той пак се превръща в това, което беше допреди оня ден — един от двадесет и шестте пациенти между двадесет и пет и петдесетгодишна възраст. И ми направи една услуга, Дейв — не спори с мен.

Изрече последните думи много внимателно.

— Добре, Лем, но в добавка към този токсичен боклук, дето го пушиш, разбери следното: докато аз спазвам закона с най-големи подробности и се занимавам с двадесет и шест души вместо с един, още някоя жена може да се окаже разпорена, с изтичаща на лунната светлина кръв. И тогава, Лем?

— Ще си изгубим съня — отвърна Миърс и погледна с любов огънчето на цигарата си. — Това е част от работата, заради която ни плащат. Според мен е отвратително, законодателната ни система е боклук, въобще знаеш всичките неща, дето ми минават през главата от двадесет години насам. Но в бюджета на отдела имам четиридесет цента и не преувеличавам чак толкова, колкото мислиш. Ако Фулър ни даде под съд — с нас е свършено. А аз не мога, просто не мога да изложа на риск целия отдел, заради който сме се скъсали от работа, само защото „инстинктът“ ти е подсказал нещо на погребението на най-добрия ти приятел. Занимавай се с Фулър, Дейв, занимавай се и с останалите двадесет и пет души. Поработи малко с мизерните стари полицейски методи. Все ще ни попадне някоя следа, за да може Лини да отиде при съдията, а ако това не стане, значи най-вероятно не е бил той. Междувременно… — Миърс вдъхна дима, очите му леко се замъглиха, и Латовски си помисли, че цигарите наистина му действат упойващо. — Междувременно — повтори Миърс — искам да си дадеш почивка в събота и неделя. Заведи децата на риболов и се върни разтоварен и с бистър ум. Това е заповед, лейтенант.

* * *

— Поздравления, Ив — каза Джо Рубин.

Излезе иззад бюрото си, тръшна се на голямото кожено кресло и широко й се усмихна.

— Сигурен ли си? — попита отмаляло тя.

— Абсолютно и си в много по-напреднал стадий, отколкото си мислиш — в четвъртия месец, мисля, така че през лятото ще станеш едра като слон, което повечето жени се опитват да избягнат. Но доколкото разбирам, не сте го планирали предварително.

Ив не каза нищо.

Той я погледна със загриженост и доброта, които бе свикнала да очаква от него. Сигурно отиваше към седемдесетте, страните и слепоочията му леко бяха хлътнали, а долната част на лицето му се бе отпуснала, но погледът му бе жив, а косата — все още гъста и металносива.

— Ив? Фран ми каза, че Сам си е отишъл.

— Бебето е негово, ако това те…

Той вдигна ръка.

— Не, не е това. Просто исках да знам дали той или някой друг чака да разбере новината.

— Той се върна — отговори уклончиво Ив.

— Виж ти. Ами… чудесно, Иви. Може би този път…

„Не, не този път — помисли си тя. — Нито пък някой друг.“

Стараеха се, усещаше се във всичко, което си казваха, във всяко предпазливо докосване. Не, скъпи доктор Джо, никога.

Ив се отпусна на стола си.

— Ами аз имам нещичко за подобни случаи — каза той сърдечно. Стана и отиде при шкафчето до стената. Тя също се изправи и се приближи до прозореца, заобикаляйки бюрото му. От него се откриваше изглед към „Брястовете“ и от двете страни на улицата наистина бе имало брястове, преди холандската болест да ги унищожи. Сега тук растяха китайски брястове, които били устойчиви и навярно щяха да изглеждат много добре след стотина години.

Къщите от другата страна на улицата бяха от осемнадесети век. Някои превърнати в кантори, в една от тях се помещаваше градската библиотека, други си бяха останали частни домове и красивите им морави като че ли се нуждаеха от първото за сезона косене. Тревата беше нежно зелена, листата — млади, а не прашни, както щяха да изглеждат през юли, когато стане горещо… а тя заприлича на слон.

Бебе…

Ще го попита кога ще може да се види на видеозона дали е момче или момиче — знаеше за ултразвука от Мег. Искаше да разбере и дали е необходимо да си прави амниоцентеза, за да се изключи възможността плодът да има дефекти, понеже е на тридесет и една години и е прехвърлила оптималната възраст за раждане.

Слънцето се отрази в прозореца на една от къщите отсреща и лъчът попадна в очите й. Тя примигна и видя улица, покрита със стърготини, и чу тропота на конски подкови. Една жена стоеше под огромен стар бряст с разперени клони, каквито за последен път са виждали в Бриджтън през шейсетте. Облечена бе в кринолин, здраво пристегнат корсаж, и имаше тънко кръстче. Тъмната й коса, абсолютно същата на цвят като тази на Ив, беше сплетена на гладки плитки, увити около главата й и Ив беше уверена, че очите й (въпреки че беше твърде далече, за да разгледа цвета им) са кафяви със зелен оттенък, заради който изглеждат мръсно маслинени на слънчева светлина.

Жената вдигна поглед към прозореца и устните й се размърдаха. Ив се напрегна да я чуе и притисна чело до стъклото, но гласът беше прекалено слаб. Тя пак проговори, като внимателно оформяше думите и Ив ги разгада: „Пази се“.

Ахна, отметна глава настрани и се удари в рамката на прозореца.

— Ив! — възкликна Джо Рубин. Държеше чаша в едната си ръка и бутилка „Гленфидич“ в другата.

Тя се олюля, той тръшна чашата и бутилката на бюрото, изтича при нея и й помогна да седне на креслото.

Ив се отпусна в него, опря глава на рамото му и долови свежото ухание от одеколона му и колосаната престилка.

— Иви…

— Всичко е наред — каза тя. — Наистина. Просто… предполагам, съм малко изненадана.

Джо й подаде чашата. Напоследък всички я наливаха с алкохол, ако продължава така, ще се спиртоса, преди да е влязла в седмия месец.

— И какво те е изненадало? — меко попита той. — Какво според теб става, когато спиш с някого, без да вземеш предпазни мерки?

— Предполагам, не съм се замисляла.

— Ив, нали не смяташ…

— Да направя аборт? Не, ако всичко е наред.

Може би обаче не е и жената от видението (някоя прапрапрабаба, отдавна умряла старейшина на Тилденови и жертва на същото онова „нещо“) именно това е искала да й каже с предупреждението да се пази. Тя изгълта скоча, мек и с вкус на дим, който се плъзна по гърлото й като течна коприна.

— Това ти е за последно — каза Джо Рубин. — С изключение на една чаша към неделния обяд — само една, веднъж седмично. Ще ти предпиша витамини, ако имаш главоболие — вземай тиленол. Не бива да се тъпчеш с боклуци, докато си бременна. Как си с желязото?

Когато си тръгна от кабинета му, минаваше три часът. Улицата си беше просто улица, покрита с асфалт, а не стърготини, а брястовете — измъчените, мършави растения, които бе свикнала да вижда. Слънцето се отразяваше по хромираните повърхности на колите до тротоара и тя се запита дали в малките градчета в Германия има толкова много мерцедеси, колкото в Бриджтън.

Погледна към мястото, където бе съзряла жената под красивия, стар, отдавна мъртъв бряст, и си помисли: „От какво да се пазя, бабо?“.

Един минувач я изгледа изненадано и тя осъзна, че е произнесла въпроса си на висок глас.

* * *

В този момент Макс Джъргенс затвори последната страница от материала на Райли и вдигна очи към него. Беше горещо за началото на май, слънцето блестеше в прашния прозорец и на ярката му светлина опушените сиви стени бяха придобили някакъв мек, почти красив цвят.

— Върколака — едва ли не благоговейно каза Джъргенс. — Господи, много е добро, Джими. Направо страхотно. Върколака… как въобще ти хрумна?

— От един стар филм — обясни Райли, а после наподоби дрезгавия старчески глас на Мария Успенская. — „И с чисто сърце да е човек, и да си казва молитвите преди лягане, мож’ стана вълк, ’гат цъфне самакитката…“

— Какво, по дяволите, е самакитка?

— Всъщност става въпрос за самокитка, от семейство аконитум. Проверих в речника.

— Аха. Виж, зарежи я, повечето хора няма да разберат за какво се отнася.

Райли сви рамене и Джъргенс продължи:

— Останалото е добро, само че… само… — Погледна към ръката си, свита върху компютърната разпечатка. — Само дето…

— Какво?

Джъргенс никак не обича да казва неприятни неща — една от причините, поради която „Реджистър“ представлява такъв захаросан парцал, помисли си Райли.

— Само дето… виж… малко е лековато, Джими.

— Да, но поне е интересно. Май е, вече сме отпечатали шестнадесет рецепти за сладкиш с ревен, със и без ягоди, двадесет и пет описания на танци по случай идването на пролетта и на дебютни празненства и петдесет материала за изложби на цветя. Това поне си е образцова клюка.

— Аха, има си всичко, нали? — Джъргенс обърна страниците със заглавието нагоре: „Ченгето, ясновидката и Върколака“. — Хората си падат по убийства, разни ужасии и глупави ченгета.

— Той не е глупав.

— Нима? Да се съветва с ясновидка по средата на разследване на поредица от убийства? Как иначе би го нарекъл?

— Обезверен.

— И как се казва това обезверено ченге, Джимбо? А ясновидката?

— А Върколака?

— Не ставай противен. Как да пуснем подобна история без имена?

— Жената е богата. Става въпрос за неколкостотин милиона и навярно около четиридесет адвокати на хонорар. Използвам ли името й, направо можеш да удариш ключа завинаги. Ченгето… ченгето…

— Хайде бе.

— Той е добро ченге, постъпил е глупаво, очаквах повече от него, но все пак е свестен и не искам да му навредя.

— Дано да не е Лем Миърс. Знам, че оставя впечатление за някакъв умствено изостанал Ейб Линкълн, но с него е най-добре да не се захваща човек. А оня поляк, дето го прикрива, също… — Джъргенс се прекъсна, а после се изсмя. — Ирландците с бяла кожа въобще не ги бива да се преструват, Джими — приличаш на светофар, светещ червено. Той е, нали? Полякът.

— Не казвам и ако поименното назоваване е единственият начин материалът ми да излезе на бял свят…

Той се пресегна към купчината листа. Джъргенс затисна ръката му и подписа смъртната присъда на Райли, като каза:

— Нека да не прибързваме. Щом не искаш имена, няма да ги публикуваме.