Бари Ууд
Белязан да убива (2)

1.

Ив затвори вратата на дневната, отиде при телефона и набра единственият номер на Сам, който имаше. Когато той си тръгна, се бяха уговорили да го търси само в краен случай. Тя обаче вече два месеца му се обаждаше веднъж седмично и двамата водеха онези забързани, невесели разговори, които се състояха от неговите опити да ги прекрати, а нейните — да го задържи на телефона. След няколко минути Ив се предаваше и казваше:

— Просто исках да чуя гласа ти, Сам. Обичам те.

Той измърморваше, че също я обича, после затваряше, а тя не сваляше слушалката от ухото си, докато не чуеше сигнала за свободно. И днес сигурно всичко щеше да се повтори, само че сутринта отново й беше прилошало и смяташе, че е бременна. Всъщност не се чувстваше точно така, но пък и не беше сигурна какво трябва да усеща.

Нямаше да му каже, докато не се убеди. Отлагаше посещението при доктора, тъй като не й се искаше да чуе, че не е бременна, и същевременно се страхуваше, че може да е.

Пълна бъркотия, помисли си Ив, и като се подсмихна на себе си, взе слушалката и набра номера. Линията прекъсна, после се чу прещракване и един механичен глас й изрецитира телефонната ода на забвението.

— Съжалявам, но набраният от вас номер е изключен. Моля, проверете…

Тръшна слушалката, преди да чуе края. Сигурно е набрала грешно — той й е съпруг, винаги е имал чувство за отговорност, не би изчезнал просто така. Може би не си е платил сметката, но пък тогава казват: „временно изключен“, което всъщност означава: „Обаждате се на един пройдоха“.

Ако се е преместил, майка му би трябвало да знае къде. Само че Ив винаги ужасно нервничеше, когато му звънеше, и навярно просто бе сбъркала при набирането.

Посегна към слушалката да опита отново и телефонът иззвъня. Тя я грабна с надеждата, че е Сам, но си знаеше — не е той.

— Ив, обажда се Мег.

— Познах те по гласа — отвърна сухо тя. Повече от двадесет години се чуваха по телефона почти всеки ден.

— Нуждая се от помощ — каза Мег.

Преди тя й се обаждаше просто да си поприказват или да се уговорят и да излязат заедно по магазините. После майката на Ив умря преди осем месеца, а приятелката й се промени, както и всичко останало. Сега едната използваше другата и използвачката беше Мег.

— Каква? — попита предпазливо Ив.

— Ти знаеш.

— Не мога да го направя.

— Не искаш, не че не можеш — извика Мег.

— Чуй ме, Мег. — Френските прозорци към терасата се отвориха и Франсес, лелята на Ив, плавно влезе през тях. Ив продължи: — Свършено е, няма го, и толкова. Върви при някой, дето си е окачил табела „Предсказания и съвети“, или потърси каравана с цигани.

Франсес стоеше до прозорците и слушаше.

Мег изплака:

— Божичко, как ми трябваш! Аз бих го направила за теб, ако можех.

Което сигурно беше вярно.

— За последен път ще е, кълна ти се — продължи тя.

— Така каза и преди.

Мег беше достатъчно умна да замълчи.

— Добре, Маргарет, ще се видим в заведението на Бърт след четирийсет минути. Но няма смисъл. Наистина е свършено.

Тя затвори, обърна се към леля си и каза:

— Така е, свършено е. Ще пробвам и няма да стане.

— Откъде знаеш?

— Същото е, като да ти падне зъб. Просто усещаш, че го няма.

— Не ти е падал зъб от осемгодишна възраст — напомни й меко Франсес Тилден.

— По дяволите… все едно. Но наистина е свършено.

— Надявам се, мила — каза леля й и прекоси плавно стаята, сякаш бе облечена в дълга копринена рокля. В действителност носеше вълнени панталони и червени памучни чорапи — навярно бе оставила обувките си на терасата, за да не нанесе кал в къщата.

Ив я изчака да излезе, а после се качи горе да се преоблече.

Навсякъде беше тихо — не очакваха никого за вечеря. Госпожа Кнап, готвачката, беше отишла да навести дъщеря си в Хартфорд, а Лари навярно човъркаше нещо по колите навън.

Ив се съблече и изми над оформената като раковина мивка от гранит в предишната баня на майка си. Беше се преместила в тази стая след заминаването на Сам, за да докаже нещо на себе си или на леля си. Не беше сигурна какво.

Вдигна глава и се погледна в огледалото със стичаща се по лицето й вода. Под очите имаше кръгове, скулите й бяха изскочили и беше отслабнала, а не напълняла, но беше чела, че загубата на тегло била характерна за първите седмици на бременността.

* * *

Мег й помаха от слабо осветената задна част на крайпътното ресторантче. Ив прекоси помещението зад гърба на няколкото редовни следобедни клиенти, забили поглед в питиетата си или в огромния телевизор, окачен на стената до полиците с чаши, и се намести в сепарето срещу младата жена.

— Благодаря ти — каза смирено Мег.

— Хайде, да свършваме по-бързо.

— Не бъди такава. За мен е много важно — укори я Мег и Ив осъзна, че старата й приятелка е привикнала да се осланя на „онова“ нещо.

Би трябвало да намери по-удачна дума — „дарба“ не подхожда. Дарбата е нещо хубаво, а нейната вероятно й бе струвала загубата на съпруга и бе превърнала най-добрата й приятелка в зависима глупачка.

Леля й го наричаше талант — учтива дума, но пък Франсес би била в състояние да намери такава даже за „изнасилване“. И „талант“ не подхожда, нито пък „сила“, тъй като силата означава власт.

— Донесох ти това. — Мег извади един дълъг плетен шал от кожената си чанта и го остави на масата. Мери Оуен, която бе учила с тях в гимназията, но не и в „Розмари Хол“ или „Уелсли“, дойде да им вземе поръчката.

Беше с панталон с добре огладен ръб и чиста колосана риза и Ив си помисли, че изглежда по-добре облечена от тях.

— Хубав шал — каза Мери и го докосна. — На пипане е като кашмир.

— Смес с кашмир — отвърна Мег. — Аз го изплетох на Тим. Носи го цялата зима.

Очите й се напълниха със сълзи и като се изчерви, сервитьорката попита припряно:

— Какво да ви донеса?

— Джин и тоник — изхлипа Мег.

Ив си поръча севънъп. Леля й беше твърдо убедена, че помага при смущения в храносмилането.

— А сега какво? — попита меко тя, когато Мери ги остави.

Мег изтри очите си и Ив прочете болка в тях. Въпросите винаги засягаха някаква болка… а отговорите причиняваха още по-силна.

— Тим си е намерил друга — обяви приятелката й.

— Това е смешно!

— Не, не е. Преди винаги се връщаше най-късно в шест вечерта независимо от времето навън. Сега два-три пъти седмично идва след осем. Дрехите му са омачкани, ризата му изглежда, сякаш я е събличал и обличал, същото се отнася и за вратовръзката му.

Мери им донесе питиетата. Ив отпи от своето и газираната напитка я удари в стомаха, сякаш в него се изсипаха кубчета лед. За момент непоносимо й се пригади. Тя се хвана за ръба на масата, затвори очи и си помисли: „Остави ме на мира… защо просто не ме оставиш на мира… с това е свършено… не мога да ти помогна. И никога не съм можела, защото знанието не помага… като знаеш, става по-лошо… само ме остави на мира“.

— Ив?

Гаденето намаля. Отвори очи.

— Пипни шала — подкани я тихо Мег с почти прелъстителен глас.

— Няма нужда да пипам нищо, за да ти кажа, че Тим те обича, а пък ако не е така, ако има някоя друга, каква полза да го знаеш?

— Би могъл да обере всичко от банковите сметки и да изчезне с нея.

— Глупости на търкалета. Не може и с пръст да пипне фондовете ти под попечителство и ти го знаеш. Колко има в тях, Мег?

— Нямам представа.

— Доколкото те познавам, имаш, и то до последното пени. Колко?

Мег сплете пръсти над масата, покърши ги и каза:

— Седемдесет милиона седемстотин двадесет и две хиляди.

— А в тези страхотни банкови сметки, за които толкова се притесняваш? Двадесет или може би тридесет хиляди?

Приятелката й кимна нещастно с глава.

— Значи не е заради парите.

— Разбира се, че не е заради парите — сопна й се Мег, — просто непрекъснато си го представям с нея и нито мога да се допра до него, нито понасям той да ме докосва. Иде ми да си запуша устата, когато ме целува. Това ни съсипва, Ив. Аз трябва да знам. Спомни си — нали ти ми каза, че малкият Тим нямал лаймската болест, а смарагдите на баба се намират в оня стар сейф, в банката в Милбридж, за който бяхме забравили. И че старият Уитни наистина се кани да направи Тим съдружник и в никакъв случай да не му сервираме пържена сьомга, когато дойде на вечеря, тъй като мрази риба.

Ето, толкова кратък бе списъкът на дребните услуги, малките неща, които бяха направили живота на приятелката й по-лек. Нищо велико, тайнствено или болезнено, дело на една смъртна, присвоила си могъществото на Бога. Защо тогава й се виждаше толкова черно и демонично, защо го мразеше така силно?

Вероятно защото й бе струвало загубата на нейния Сам, беше прогонило баща й и беше убило нейната баба.

Но вече беше свършено.

— Не мога да го направя, Мег.

— Но можеш да опиташ, нали? А ако има мъничко останало?

Ив погледна шала и сърцето й се разтупа, тъй като изведнъж се уплаши, че наистина е така. Беше се проверила миналата седмица, когато готвачката им, госпожа Кнап, спомена, че двадесет и пет години не е получавала вест от съпруга си. Даже не знаела жив ли е или мъртъв. „Двадесет и пет години — каза й тя. — Били беше на седем, а Марджи само на четири. Как би могъл човек да намери някого след двадесет и пет години, за да му каже, че е станал дядо, без да наема частно детективско бюро?“

Точно така каза, „частно бюро“, и това наведе Ив на мисълта за старите филми и някои неприлични представи и тя се усмихна.

— Никак не е смешно, млада госпожо — отряза я госпожа Кнап. — Въобще не е смешно. Частните бюра вземат на час. И колко часа, мислите, ще им бъдат необходими, за да намерят някого след двадесет и пет годишно отсъствие?

После на Ив й беше хрумнало да се провери и тя бе отишла в апартамента на готвачката в западното крило.

Вратата не беше заключена. Тя се промъкна вътре и се заоглежда из малката дневна за нещо, което би могло да е принадлежало на отдавна отишлия си Джордж Кнап. На полицата на камината имаше снимки в рамка на Били и Марджи на всевъзможни възрасти. Но на една от тях, наполовина скрита зад другите, се виждаше младата госпожа Кнап и симпатичен мъж на почти същата възраст като нея. Той беше по-нисък и много слаб — ръцете му стърчаха като клечки от широките ръкави, а лактите му приличаха на възлите по клоните на дърветата. Гледаше децата си с горда усмивка.

Ив измъкна снимката от рамката и забеляза датата — „юни, 1965“, отпечатана на гърба й. Не може да не я е виждал, сигурно я е докосвал и това беше неговият образ.

Тя прокара пръст по лъскавата повърхност, а после притисна фотографията до гърдите си и зачака онова слабо усещане за свободно падане, което съпровождаше виденията й — сякаш си станал прекалено рязко или си пропуснал стъпало.

Този път обаче не й стана нито горещо, нито студено, кожата й не настръхна и косата й не се изправи. Нищо драстично. Понякога й се запушваха ушите, все едно че в тях е влязла вода или пък започва да се разболява от настинка.

Изчака десет минути в гостната на госпожа Кнап, притиснала образа на Джордж Кнап до себе си, но нищо не се случи. После върна снимката, постави я обратно в рамката и под въздействието на някакъв порив я целуна, а след това изтри размазаното петно, което оставиха устните й по стъклото.

Сега трябваше да се подложи на нова проверка. Ако го беше загубила, нямаше от какво да се страхува — шалчето просто щеше да бъде цветна прежда, изплетена на райе. Тя посегна към него. Сърцето й тупкаше толкова силно, че малко й се виеше свят, и по горната й устна изби пот. Ръката й се поколеба.

— Хайде, Иви — подтикна я Мег със същия прелъстителен глас. — Продължавай. Ако наистина е свършено, това са само кашмир и ангорска вълна. Нищо повече. Давай, Ив.

Тя зарови пръсти в мъхестата купчинка. Шалчето беше малко омазнено — навярно от врата на Тим и зимната доза хартфордска мръсотия. Пръстите й потънаха още по-дълбоко в него, сърцето й лудо биеше, но не изпита усещането за пропадане и ушите й не се запушиха. Глупави, незначителни признаци. Би следвало да са по-впечатляващи, очите й да променят цвета си от кафяво на зелено, лицето й да пребледнява и чертите й да се изглаждат. А може би трябва да има гръм и светкавици или пък вятър, който разтърсва прозорците и кара клоните на дърветата да скърцат.

Нищо не се случи.

Тя заби пръсти в шалчето и усети повърхността на масата през преждата. Нищо. Взе го и го уви около врата си, притисна меката вълна до брадичката си и усети как я лъхна на одеколон и някаква хлебна миризма, която вероятно излъчва кожата на Тим. И толкова.

Сърцето й забави ударите си, потта престана да се стича по лицето й. Тя разви шалчето от врата си и го сложи на масата.

— Нищо — обърна се към Мег, като внимаваше гласът й да не прозвучи ликуващо. — Абсолютно нищо.

После се наведе през масата и я целуна по бузата.

— Свършено е, Меги. Няма го.

— На какво, по дяволите, се радваш толкова? — попита горчиво Маргарет Карпентър. — За известно време беше жена, надарена със сила. А сега си просто една безпомощна идиотка като всички нас.

* * *

На излизане Ив спря при нишата до тоалетните на малкото крайпътно ресторантче, за да използва телефона. Завъртя номера с 518 на Сам, да не би да е набрала погрешно предишния път, но попадна на същия запис. После се обади на майка му, Грета, и я попита дали може да се отбие при нея.

* * *

Грета Клайн беше ниска и закръглена, с гладка и розова кожа въпреки седемдесетте си години.

— Влез в кухнята — покани я тя. — Пека курабийки за сбирката на клуба по бридж довечера.

Ив я последва и седна до масата, а Грета продължи работата си. Беше си сложила бяла престилка на яркочервени и жълти цветенца. В кухнята миришеше на масло и препечени ядки. Тя извади от фурната тавичка със светлокафяви курабийки във формата на полумесец, от които като малки шипчета стърчаха ядките, пъхна друга на нейно място, нагласи часовника и наля кафе на младата жена.

— Искаш ли курабийка?

— Не, благодаря. — Ив отпи предпазливо от чашата си, тъй като се опасяваше да не получи нов пристъп на гадене.

— Пий, пий — подкани я Грета и седна срещу нея. — Без кофеин е.

— Нещо не ми е добре напоследък — обясни Ив.

— Така ли? Затова ли си дошла?

— Донякъде. Обадих се на номера, който Сам ми остави. Вече не е негов.

— Знам. Премести се и още няма телефон в новото жилище. Но това е без значение — каза меко Грета. — Той няма да се върне само защото не се чувстваш добре, мила. Не знам какво би могло да го накара. Та аз дори не съм наясно защо преди всичко си тръгна. — Тя погледна закачливо Ив. — Луд е по тебе, да ти кажа. Даже когато си замина, пак беше така, а това вече е съвсем щурава работа, нали?

Ив кимна.

— Луд полудял по теб, сигурно от първата минута, когато те е видял. Ти си хубава, да ти кажа. Не си убийствена красавица, но предполагам, че си го знаеш. Но си хубава и ако човек се позагледа, даже може би нещо повече от хубава. Сигурно има и друго у теб, което е накарало момчето ми да се увлече. Отначало това ме тревожеше, понеже се страхувах, че ако не може да те има, няма да поиска никоя друга вече. Но не се наложи да се притеснявам, защото и ти се увлече по него, нали?

Ив кимна.

— И все пак, какво стана? — попита внимателно Грета. — Как може да се разделите просто така… — Тя прекъсна, после се поправи: — Как може той да си тръгне от теб и ти да го оставиш да си отиде? Как?

— Случи се една работа.

— Майка ти почина. Да не би да превъртя от това или нещо такова?

— Нещо такова — отвърна много тихо Ив.

— Това не е причина. Никой не напуска жената, която обича, само защото майка й е починала. Знае се, че родителите умират, а децата им стават родители и после също умират. Не те разбирам.

Ив не отвърна нищо. Грета въздъхна дълбоко.

— И сега искаш да го откриеш.

Младата жена кимна.

— Назначиха го в една банка в друг град близо до центъра на щата и той се премести да му е по-удобно. На същата длъжност като тук.

Беше вицепрезидент на попечителското дружество на Бриджтън — така се бяха запознали.

Грета продължи:

— Каза ми, че не иска да го откриеш, освен ако не е отчайващо наложително. И после — типично за мъжете — ме остави сама да решавам кое е отчайващо и кое — не. Ето защо трябва да те попитам, мила: отчайващо наложително ли е?

Ив кимна.

— Трябва да ми разкажеш по-подробно. Мисля, че се държи като небиш^[1]. Да превеждам ли?

— Не.

— Но той ми е син и аз ще зачета желанията му. Така че или бъди по-ясна, или нищо няма да мога да ти кажа.

— Струва ми се, че съм бременна.

Грета издаде някакъв звук — нещо средно между ахване и доволен смях — и я погледна с блеснали очи.

— Гади ли ти се? Не изглеждаш добре — извика тя.

Ив кимна.

— Вземи си една курабийка. Кълна се в Господа, ще ти помогне. Имам и севънъп в хладилника. Няма нищо по-добро при неприятности със стомаха от севънъп.

— И леля ми Франсес така казва.

— Леля ти Франсес винаги ме е карала да се чувствам като пръдня в бална зала, но никога не е била глупава.

Грета побутна чиния с прясно опечени курабийки към Ив и извади една кутия от големия си житенозлатист хладилник. Отвори я, наля шиптящата напитка в чаша на ивици, постави я до чинията и се усмихна широко на младата жена.

— Не мърдай, мила. Ще взема адреса и веднага се връщам.

Преди Ив да си тръгне с новия адрес на Сам в някакво градче, наречено Гарвановото езеро, Грета я хвана за ръката.

— Един съвет, Ив. Изглеждаш така, сякаш те е блъснал камион, а синът ми те обича. Ако те зърне в този вид, ще отстъпи. По телефона се дърпа, но няма да може да ти каже „не“ в очите.

* * *

— Но той вече ти го каза — възрази Франсес. — Тръгна си пред очите ти. — Намираха се в стаята за закуска и ядяха салата от риба тон и макарони със сирене на фурна, оставени им от госпожа Кнап.

— Отивам, Франсес. Приготвила съм си нещата и заминавам.

— Гарвановото езеро е в Адирондакските планини, нали?

— Да.

— Семейството — Тилденови, а не Дод, искам да кажа — имаше летовище на някакво езеро там. Все му забравям името. Ходехме през лятото, зимата и есента, докато мама беше жива. Но никога по това време на годината заради мухите.

Ив поровичка из рибената салата, а после се насили да изяде една хапка от макароните.

— Браво — одобри Франсес. — Нахрани се добре. Чака те дълъг път. Поне три-четири часа шофиране.

— Четири — потвърди Ив. — Но е късно. Някъде по средата ще намеря мотел.

— По това време на годината мотелите не са отворени… има мухи.

Ив остави вилицата си.

— Майната им на мухите, Франсес. Отивам.

Леля и сведе поглед към неизядената храна в собствената си чиния.

— Извинявай — каза тя. — Всъщност не се притеснявам заради мухите — разбираш ме, нали?

— Да, знам.

Франсес вдигна глава. Беше красива жена някъде на около петдесет. Никога не си празнуваше рождения ден — Ив даже не беше сигурна на коя дата е. Сигурна беше само, че леля й е… беше… година-две по-малка от майка й. Често ги беше гледала на снимка, а също и тяхната майка — Оливия Дод Тилден — която, ако използваме определението на Грета, е била убийствена красавица.

Сестрите твърдяха, че баба й е умряла при нещастен случай, но от другите деца и от майката на Мег беше подочула, че красивата Оливия Дод Тилден се е самоубила.

Те отказваха да обсъждат това и Ив отдавна беше престанала да ги разпитва.

Франсес никога не се беше женила, не беше споменавала за погубена любов и въобще не говореше за себе си, ако се изключат няколкото спомена за победите й на плувни състезания през петдесетте. Ив се пресегна през масата и я хвана за ръката, но тя си я издърпа. Доколкото си спомняше, леля й никога не я беше прегръщала или целувала, нито пък майка й. Естествено майка й се беше страхувала, че може да види нещо за дъщеря си, ако я докосне.

— Чуй ме, Франсес — каза меко Ив. — Наистина се опитах да го направя, понеже горката Мег беше толкова нещастна. Носеше шала на Тим и аз си го сложих, държах го, притиснах го до бузата си, само дето не го изядох. И научих толкова за Тим Карпентър, колкото ако бях ровила из вътрешностите на някой козел. Свършено е.

— При майка ти никога не е свършвало.

— Може би на нея й е харесвало, искала е да го задържи. То би могло да бъде… — Ив потърси подходяща дума и се спря на „полезно“.

— Не и за нея — възрази Франсес. — И на нея й струваше загубата на съпруга й. Тя го мразеше…

Леля й замълча, а после промърмори:

— Мисля, че го мразеше.

Свършиха да ядат. Франсес напълни един термос с кафе и го занесе в колата, оставена на алеята отпред, а после настоя да сложи сака й в багажника.

— Пожелай ми късмет, лельо — помоли я Ив.

Франсес затръшна капака на багажника.

— Знаеш, че ти го желая — отвърна тя и като си прочисти гърлото, погледна критично новия червен „Ле Барон“ на Ив. — Не мога да си обясня какво те прихвана да си купиш такава кола. Прилича на желирано бонбонче на колела.

— Има въздушна възглавница. А вече може би сме двама зад кормилото.

— Да…

— Четох, че два лебарона се сблъскали със сто и двайсет, и на шофьорите им нямало нищо благодарение на въздушната възглавница.

Франсес изглеждаше изцяло погълната от чакъла по алеята.

— Аз, разбира се, предпочитам „Таун кар“ — каза тя.

— Естествено, лельо.

— С нея не ти трябва въздушна възглавница — в каквото и да се блъснеш, то ще стане на парчета.

— Да, лельо.

— Дръж вратите заключени, особено на светофарите.

— По магистралата няма светофари.

— И ми се обади.

— Ще се обадя.

— На добър час, Ив — добави Франсес тихо, обърна се и влезе в къщата, като решително затвори вратата зад себе си. Не беше от тия, дето ще останат на терасата, докато Ив се скрие от погледа. На долния етаж бяха запалени няколко лампи, но по-голямата част от огромния, просторен дом на Тилденови беше потънала в мрак. После Ив забеляза, че прозорците на Лари Симс над гаража светят. Ако леля й се почувства самотна или уплашена в грамадната къща, ще му позвъни и той щеше да отиде при нея.

Тя се качи в малката си нова кола, която наистина приличаше на желирано бонбонче и още миришеше на кожа. Когато стигна до първия завой на алеята, спря и се обърна назад към сградата. Единият й край вече се беше скрил зад дърветата, но все пак се виждаше доста от нея. Когато за пръв път бе довела Сам преди пет години, бяха минали от това място и той бе възкликнал:

— Ти наистина ли живееш тук?

— Разбира се.

— В цялата?

— Не даваме стаи под наем — отвърна кратко Ив.

— Боже господи — изохка той и тя натисна спирачките на един от линкълните по специална поръчка, който Франсес вече не караше.

— Не се дръж така — озъби му се Ив, тъй като се страхуваше, че великолепието на къщата ще го стресне. — Ти си ни банкер и знаеш, че сме богати.

— Аха — каза тихо Сам, загледан в сградата през клоните на дърветата (беше в края на ноември), — но на хартия е едно и съвсем друго — да го видиш направено от камък, тухли, стъкло и каквото там още са използвали, за да построят тази грамада.

* * *

Франсес изплакна чиниите и ги сложи в съдомиялната машина, но не я пусна. Госпожа Кнап щеше да го направи утре след вечеря. Дори и тогава тя щеше да бъде наполовина празна, тъй като Ив щеше да е на Гарвановото езеро. Беше запомнила името от онези лета в планините, но не и самия град. Сигурно прилича на повечето адирондакски градчета — с магазинчета, които продават швейцарски вълнени дрехи и ски, спални чували и изсушена на ниски температури туристическа храна, чаши с петте кръга и надпис „Олимпиада, Лейк Пласид, 1933“, или която там година беше.

Сам работел в банка също като тук според майка му.

Не беше издържал даже толкова, колкото горкия й избягал зет. Не бяха получавали вести от него от 1963 година, ако не се брои една украсена картичка по случай двадесет и първия рожден ден на Ив, на която бардът от Холмарк бе написал: „Днес вече си пораснало, дете, но винаги ще си останеш моето сърце“, и се бе подписал: „Твой любещ баща“, сякаш предполагаше, че дъщеря му е забравила как се казва. Може да е смятал, че никога не е знаела. Но те не бяха от този тип хора, които биха се опитали да заличат спомена за него или да се преструват, че е бил някакъв случаен парвеню.

Парвеню? С възрастта определено започваше да става консервативна.

Справиха се с проблема Уил Лий, като просто не споменаваха за такъв човек. Ив питаше, те сменяха темата. Тя се опитваше да настоява, но понеже притежаваше гените на Тилден-Дод за избягване на конфликтите, никога не проявяваше излишна настойчивост.

Така беше, но преди да си тръгне Сам, а за него Ив определено щеше да упорства докрай. Франсес не го упрекваше. Да живееш с някой, който знае какво ще направиш преди теб самия, сигурно е непоносимо. Близост в съвсем нов смисъл, само че не такава, каквато би си пожелал човек или пък за която пишеха в книгите от поредицата „Помогни си сам“ за това, как да се сближиш с партньора си. Ив си мислеше, че си е отишло, и може би е така. Може би е изчезнало внезапно, както е започнало, и тя ще си върне съпруга.

Горкият Сам, горкият Уил, помисли си тя. Бяха се влюбили в жени с дарба, талант, проклятие — зависи как гледаш на него. Вътрешното око, така го наричаше бавачката Темпъл и се кръстеше винаги, когато станеше дума за това.

* * *

Беше се появило у Елън един месец след смъртта на майка им. Тя беше на девет, а Франсес на седем години. Случи се през последния училищен ден, една гореща юнска сутрин в двора по време на междучасието. Децата се бяха развилнели като побеснели кучета и не се спираха дълго на една игра. Захвърляха катерушките заради люлките, люлките заради въртележките, въртележките заради пързалките, а после се връщаха отначало или скачаха на въже.

По-късно Франсес — по това време Франи — реши, че именно тази необуздана атмосфера беше причина за безразсъдството и жестокостта, които накараха Линдзи Мюр да изрече ужасните си думи.

Тя беше висока и слаба, с продълговато, кокалесто лице и тесни очи. Бяха казали на Франсес, че се е превърнала в красива жена, но в онези дни беше недодялана и обикновена и мразеше хубавичката, стегната Елън Тилден с нейното добре оформено тяло и широки, тъмни очи.

Преди това Линдзи оживено си беше шепнала нещо с най-близката си дружка, името на която Франсес бе забравила, после двечките стигнаха до някакво споразумение и си кимнаха лукаво. Тя се смъкна от пейката и се отправи към Елън. Изгледа я отвисоко през цепките на очите си, леко зачервени по краищата от горещината и праха на двора.

Франи усети, че нещо не е наред, и напусна мястото си на опашката при пързалките, за да отиде при сестра си.

Линдзи пристъпи и изпод краката й се вдигнаха златисти облачета прах. Въздухът не потрепваше, а лицата на момичетата лъщяха от пот. В храстите и дърветата на двора стържещият звук от жуженето на насекомите се засили, а после заглъхна и в настъпилата относителна тишина Линдзи Мюр изрече със звънко гласче:

— Моят татко казва, че твоята майка се е самоубила.

Момичетата прекратиха заниманията си и се примъкнаха по-наблизо, за да не изпуснат нещо (момичетата и момчетата играеха отделно в онези дни).

Линдзи повиши глас, за да я чуят всички.

— Моят татко казва, че твоята майка се заключила в гаража, запалила колите и е можело до един да ви издуши.

Франи никога не беше виждала сестра си толкова притихнала. Всъщност Елън Дод Тилден, която обикновено не можеше да си намери място, беше като застинала.

Линдзи извика:

— Моят татко казва, че самоубийството е най-лошият грях на света. По-лош, отколкото да си уличница и да го правиш за пари. Моят татко казва…

— Беше нещастен случай — обади се Елън.

Гласът й звучеше особено и напомни на Франи за човека от панаира, където ги бе завел татко им миналото лято. Той имаше чучело с широка червена усмивка, нарисувана на лицето му, и челюст на панти, която се отваряше и затваряше, докато говори. Тя беше изумена и се питаше дали куклите й ще проговорят, ако им сложи панти на устата, но техният баща им обясни, че не чучелото говори, а мъжът, с преправен глас.

Гласът на Елън също беше един такъв преправен като на чучелото, с някаква мъртвешка безизразност, която я уплаши. Всъщност всичко изведнъж стана особено и страшно. Косата на Франи около главата й сякаш запука, все едно че беше средата на зимата, а тънката й памучна пола залепна намагнетизирана към краката й.

После Линдзи занарежда:

— Самоубийка, самоубийка… майка ти е самоубийка — и Елън я удари.

Не я шамароса, както правят момичетата понякога, а я фрасна с юмрук като боксьор. Линдзи политна към тухлената стена на училището и от носа й рукна кръв. Тя покапа от брадичката й и направи петна по памучната й рокля, нашарена с малки сини цветчета. Франсес и сега можеше да си я представи, да я нарисува, нищо че бяха минали почти петдесет години.

Линдзи изгледа потресено Елън, после нададе вой и се изтри с ръка, като размаза сълзи, кръв и сополи по лицето си.

— Лайнарка такава — изпищя тя. — Ще кажа на татко. Той ще те пребие. Ще разправи на всички за майка ти. Тя била по-лоша от уличница, тъй вика той, щяла да гори в ада.

Ръката на Елън бавно се изнесе по посока на Линдзи и момиченцето изхълца и млъкна. Лицето на сестра й бе гладко и непроницаемо. Когато тя се пресегна към нея, Линдзи не помръдна и не се опита да избяга, тъй като беше очевидно, че Елън не се кани пак да я удря. Ръката й се приближи преднамерено, с разперени пръсти, така както опипват слепците. Тя докосна предницата на роклята, окапана с кръв, сякаш е на точки, хвана плата в шепа и каза с оня странен, „преправен“ глас:

— Твоята майка е уличница, Лини. Майчето ти го прави с господин Оуен, докато татко ти е на работа.

Линдзи изскимтя, по лицето й потекоха сълзи, и се смесиха с кръвта.

— Да — продължи Елън, — в канцеларията на гаража, върху един стар кожен диван със сцепена възглавница. И тя вика много, а той я кара да мълчи, да не би някой клиент да чака отпред за бензин.

— Лъжкиня — пропищя Линдзи, а после безпомощно се разхлипа и Елън я пусна.

Пращенето във въздуха като че ли изчезна и Франи усети как по лицето и гърба й се стичат ручейчета пот, и я гъделичкат отстрани по ребрата. Носът й, сух като шкурка само преди секунди, се напълни, косата й висеше отпусната и потна и й студенееше на главата. Горката Линдзи се беше свила до стената и плачеше, сякаш беше бебе, а не деветгодишно момиче. Търсеше си го, но както често казваше баща им, като си го търсиш, не значи, че го заслужаваш.

Един ден госпожа Ларкин наистина свари господин Оуен и госпожа Мюр в разхвърляната канцелария на бензиностанцията на „Стандард Ойл“ (говореше се, че той продавал бензин на черно, за който не били нужни купони). И още преди Коледа на същата година мълвата се разнесе из целия град.

Известно време Франи я беше страх от сестра й, понеже Елън знаеше твърде много неща, повече, отколкото е редно. Само че и Линдзи бе добре информирана. Година и нещо по-късно чичо им Албърт Дод се напи на едно семейно събиране и съобщи на момичетата, че майка им, неговата сестра, затъкнала пролуките във вратите на гаража с одеяла, взети от един от килерите, и запалила двигателя на континентала, предвоенно производство.

— Темпъл я намери — обясни им той завалено. — Беше още жива, но умря след около час и нещо. И по-добре, тъй като газовете бяха повредили мозъка й и щеше да бъде като пън, ако беше оцеляла.

Той се изкикоти лекомислено и изненадващо, но в очите му имаше сълзи.

— Нещо като патладжан с коса — каза Албърт, взирайки се в утайката в чашата си. — Тия нейни видения, заради тях беше всичко. Знаете за виденията й. — По това време те вече знаеха. — И гласове е имало, предполагам. — Той пресуши остатъка от манхатъна си с все черешка, дръжка и така нататък, без да го видят да ги сдъвче. — Горкичката ми сестра… бедната стара Оли, красавицата на бала в казиното през 1930, най-хубавото момиче в Бриджтън, вече съвсем беше превъртяла, когато налапа онзи маркуч за изгорелите газове, милички мои. Куку и половина…