Бари Ууд
Белязан да убива (4)

3.

— Мел Райт от залата за боулинг може да й е казал за Алисън и Джо — предположи Латовски. — И че майка ми пече хляб на съседите, Бъни. Би могла да се досети за оная работа с великия детектив от щуравото ми и грубо поведение. Но няма как, просто няма откъде да знае или да разбере, че съм уловил трикилограмова пъстърва снощи на два и половина килограмова корда.

— Знаеше каква е кордата? — попита Бънър.

— Спомена леко оборудване. Като истински спортист, така каза.

Седяха в кухнята на доста голямата къща на Терънс Бънър в покрайнините на Гленвейл. Той и Ал Коен бяха единствените двама дипломирани психиатри на петстотин километра оттук и си поделяха пациентите според годините им. Бънър вземаше тези над осемнадесет, Коен — по-младите. Шегуваха се, че са поставили границата на възрастта за гласуване. Бъни имаше списък с чакащи, но никога не връщаше тежките случаи. По тези места в голяма степен се бореха с неперсонифицирани врагове — най-често времето, а „тежки“ случаи попадаха рядко. Не лекуваше пияндета, смяташе, че „Анонимни алкохолици“ се справят по-добре. Обикновено хората ставаха алкохолици, понеже майките и бащите им са такива и са наследили гените или навиците им, и когато скъсаха с навика, надмогнеха предразположенията си или както там решите да ги наречете, с проблема беше свършено. Обикновено.

Той попита:

— И така, тя знаеше, че си ловил с два и половина килограмова корда, и следователно е екстрасенс?

— Звучи идиотско, като го формулираш по този начин — съгласи се Латовски и прокара пръсти през косата си.

— То си е идиотско, Дейв. И нямаше да кажеш или да си помислиш подобно нещо, ако не беше изтощен. Пет часа сутринта е и определено ми се виждаш прежълтял. Искаш ли малко кафе?

Латовски кимна, Бънър стана от масата, пристегна халата от индианско одеяло по-плътно към дългото си слабо тяло и отиде до хладилника — огромен нов уред, последна дума на техниката, със замразител за лед на вратичката. Той го отвори и надникна вътре.

— Имаме и без кофеин, и обикновено.

— Нека да бъде обикновено.

Бънър извади кутията и започна да сипва кафе в кафемашината на кухненския плот. Жена му точно бе приключила с префасонирането на кухнята от топла, уютна и малко разхвърляна стая в стил петдесетте години със зелен линолеум и шкафчета от кедър, в космически модул с бели плочки на пода, бели секции и плотове от светлосив полиран камък.

— Господи — възкликна той и повдигна първо единия, а после другия си крак, обути в чехли. — Гадният му под е като лед. И дяволският плот. Можеш ли да си представиш какво ще бъде тук, когато навън падне под нулата?

— Студено — ухили се Латовски.

Бяха стари приятели, израснали на съседни преки в работническата част на Гленвейл, чиято дружба започна още в детската градина. Живееха в една стая в общежитието в Олбъни. След това Латовски срещна Алисън в края на последната година от следването си и се пренесе при нея, Бънър отиде да учи медицина.

— Някакви резултати от патолога? — попита приятелят му и наля вода в кафемашината.

— Не. Но не е и необходимо. Лучи пристигнал първи, успял да огледа мястото, преди полицаите да си оставят ръцете навсякъде, и каза, че е абсолютно копие на останалите четири. Тя и убиецът са имали сношение, дали по взаимно съгласие или не — не знаем все още със сигурност, но вероятно да, като при другите. После той я е разпорил и я е оставил да умре…

Изведнъж гласът на Латовски се задави.

Бънър го погледна.

— По-леко, Дейв.

Латовски се засмя, но в очите му блестяха сълзи.

— Четири години в медицинското на Корнел, три години в „Джон Хопкинс“, магистърска и докторска титла… и единственото, което можеш да ми кажеш, е „по-леко, Дейв“?

Бънър се ухили и наля кафето в дебелите, очукани стари чаши, които бе спасил, преди Мери да ги даде в магазина за бедни заедно с останалите излезли от употреба вещи — порцелан, тенджери и тигани. Започване на чисто, беше го нарекла тя. Той нямаше нищо против, като изключим старите чаши, от които помнеше баща си да пие.

— Правил е любов с нея — каза Латовски. — Любил се е с нея, Бъни. Все трябва да е изпитвал нещо. Как е могъл да го извърши? Как?

— Не знам — отвърна приятелят му и донесе кафето на масата.

— И защо на Гарвановото езеро? А не на езерото Ехо или пък Синьото езеро? Защо не в Платсбърг? — Той извади фотокопие на картата на парка Адирондак и го разгъна на масата. С червени кръстчета бяха отбелязани местата на престъпленията.

— Направих го, защото търсех някаква характерна особеност, но няма такава. Разхвърляни са из целия район, все едно е разгърнал картата, затворил е очи и е забол напосоки карфица, за да определи къде да отиде следващия път. Само две неща съвпадат. Прави го в топли нощи… помниш ли, миналия октомври бяха спрели и си мислехме, че това влечуго се е преместило някъде другаде. — Терънс кимна. — И второ — действа при пълнолуние. Тоя тип е абсолютно откачен.

Бънър не каза нищо.

Латовски обгърна горещата чаша с пръсти, като се опитваше да ги стопли. Откак бе оставил оная Клайн в малката къщичка на Гарвановото езеро, все му беше студено. Този пролетен хлад, дето се просмуква в костите ти… помисли си той. Бъни беше прав за новата си кухня — твърдите лъскави повърхности ще попиват студа и ще го връщат обратно в стаята. Ще им струва поне триста на месец да я отопляват.

— Тя знаеше колко е била сметката ми за нафта миналата зима — тихо каза Латовски.

— Престани, Дейв. Просто престани.

Той отпи от кафето и си изгори небцето и изведнъж му хрумна още по-ужасяваща мисъл от онези, които го измъчваха, откак Лучи му се обади за убитата. Вдигна глава и погледна Бъни с поболян вид.

— Топли нощи, пълнолуние — произнесе бавно. — Може да си имаме по едно всеки месец до следващия октомври.

— Възможно е.

— Защо? — извика Латовски. — Защо му пука каква е температурата?

— Защото иска да е на открито, за да не чуе никой виковете и да не се тревожи, че ще намериш власинки по килимите или мебелите. Трудно е да се открият няколко косъма в една педя борови иглички.

— Добре, а пълнолунието?

— За да може да гледа.

— Какво?

Приятелят му впери очи в празното пространство и каза тихо:

— Може би лицата им.

— Значи ще имаме по една мъртва жена на всяко пълнолуние?

— Не, не смятам — внезапно се обади Бънър. — Ще прескочи май и юни.

— Защо?

— Сезонът на мухите — поясни той и се изправи.

— Господи, ти още малко и ще го изкараш мислещо същество.

— Но той навярно е такъв, Дейвид. Много по-лесно щеше да е, ако беше откачен.

— Искаш да ми кажеш, че кучият му син е нормален?

— Не. Но не е и луд. — Бънър дръпна каната от нагрятата плоча и я върна на масата, за да напълни чашите им. — Много психиатри биха ти казали, че абсолютно всеки, който убива, е ненормален. И всеки, който разрязва пет жени и ги остави да умрат в гората, е напълно превъртял. Но аз не се хващам на тая. И ти не трябва да се хващаш, понеже ще трябва да търсиш някой побъркан, а в случая просто няма такъв. Този тип навярно е съвсем нормален на пръв поглед, може би е симпатичен и няма видими проблеми с жените. Някои от масовите убийци са женени мъже с деца. Други са имали добра работа, били са хора с професия. — Бънър се усмихна. — Би могъл да е психиатър. Отличителният му белег е, че със сигурност не е това, което е.

— Искаш да кажеш, че е като всички останали.

— С една малка засечка.

— И ти наричаш убийството на пет жени „малка засечка“? — възкликна Латовски.

— Да, Дейв, защото то е именно такова. Престани да си представяш някакъв побеснял маниак или никога няма да го хванеш. Търси обикновен човек, добър съсед. Нито стар, нито много млад. Просто обикновен тип… с малка засечка.

— Някой от твоите пациенти попада ли в тази категория, Бъни? — внезапно попита Латовски.

— Вече много пъти сме го обсъждали, Дейв. Стига да беше така, щях да ти кажа. Ако поставях лекарската тайна над смъртта на пет жени — или пък даже само на една — аз щях да съм лудият. Въпросът е, че може да се виждам с този мръсник всеки ден и да не знам, че е той.

— Понеже не е откачен.

— Точно така.

— Добре, Бъни. Какъв е тогава? — настоя Латовски.

— Нечестив — отвърна твърдо Бъни и Дейв почувства как косъмчетата на ръцете му настръхнаха.

— Нещо ни избива на космогония, а — каза той, като се опитваше думите му да прозвучат безгрижно.

— Никой не е казал, че истината трябва да бъде земна.

— Добре и след като плюхме на земното — продължи Латовски и усети, че започва да се изчервява, — какво ще кажеш за моята ясновидка?

* * *

Латовски я доведе в кабинета на Бънър в десет часа сутринта. Беше събота, телефонът не звънеше, нямаше влизащи и излизащи пациенти, госпожа Микър не седеше на бюрото си, облечена в розовата си жилетка и някоя от колосаните си блузи, и за пръв път, откак я бе отворил преди осем години, приемната се стори на Терънс Бънър тъжна и неприветлива.

Не беше забелязал, че мокетът и мебелите толкова са овехтели, а завесите имат нужда от изпиране. Мери беше подбрала плата за тях — някакво мръснобяло с нещо като яркозелени лозници, които се спускаха по него. Само че зеленото бе избеляло, а мръснобялото изглеждаше омазнено жълто. Прозорците бяха изцапани и нямаше да е зле да се прелакира бюрото му.

За пръв път видя всичко това, а жената срещу него в никакъв случай не освежаваше атмосферата. Лицето й бе посивяло, под мръснокафявите й, леко кървясали очи имаше сенки. Реши, че сигурно е на около тридесет и пет, но ако му кажеше, че е на петдесет, нямаше да се изненада. Изглеждаше страшно уморена и още нещо, което не би искал да произнесе на глас, понеже не звучеше много научно — имаше вид на жена с разбито сърце.

Ясновидката на Дейв Латовски.

Бънър се беше упражнявал истински да разглежда хората, да забелязва подробностите и да ги запаметява. Той я огледа. Дрехите й бяха хубави, но чантата й беше най-богат източник на информация. Голяма, от черна кожа, с дискретно „Ф“ на малката златна закопчалка — Фенди или Ферагамо, което означаваше, че струва от осемстотин до хиляда. Носеше ниски обувки с гумени подметки, а не спортни от типа на „Ел Ей Гиър“, „Найки“ или някакъв подобен боклук, просто обикновени ниски обувки с гумени подметки. Ежедневни обувки за стари дами и чанта за хиляда долара. А мъничката игла във формата на птиче на пуловера й беше от чисто злато с половинкаратов диамант вместо око.

Богата е. Или пък съпругът й е богат. Сватбеният й пръстен представляваше обикновена златна халка, от тия, дето се купуват в „Тифани“ или „Ван Клийф и Арпелс“. Панталоните й бяха направени от хубав вълнен плат, бяха доста носени, скъсани на едното коляно. Той зърна голямо парче лейкопласт през дупката. Беше паднала и си бе обелила коляното като шестгодишно момиченце.

Латовски й беше представил Бънър, но не и обратното. Психиатърът извади неразпечатана касета от чекмеджето си и написа часа и датата на нея — „8 май, 1992 г.“. После каза:

— Бих желал да запиша срещата ни, ако не възразявате, госпожо…

Зачака да му съобщи името си.

— Не възразявам, стига да не използвате името ми.

Гласът й беше нисък и приятен, единственото хубаво нещо у нея.

— Въобще не искам да го знаете.

Бънър кимна, пъхна касетата и натисна копчето за запис.

— Знам по-голямата част от случилото се. Твърдите, че сте били пред къщата, когато сте „видели“ как на километри от вас умира една жена. Така ли е?

Тя кимна.

— И не сте се приближавали до мястото?

— Не.

— Това е установено — намеси се Латовски. — Мел Райт казва, че си е тръгнала от заведението му в единайсет без петнайсет. Спомня си часа, понеже се ядосал, че няма достатъчно клиенти и трябва да затваря. Не е могла да измине такова разстояние и да се обади на 911 в единайсет и дванайсет. Не е възможно.

— Ясно — измърмори Бънър. Доста оскъдно доказателство, та Латовски изведнъж да започне да вярва в екстрасенси.

Той подробно я разпита. Разказът й свършваше на алейката пред къщата, където стояла на колене върху чакъла (това обясняваше скъсания панталон и лейкопласта). Видяла жената, видяла кръвта, която се просмуквала в боровите иглички, видяла обувките и маншетите на панталона на мъжа, а после гърба му, когато се втурнал по пътечката към гората.

— Навярно към пътя — каза тя на Бънър.

— Навярно? Не го ли „видяхте“?

— Не.

— Но сте видели всичко останало. Жената, краката на мъжа и гърба му, дърветата, бараката. Въпреки че сте били на километри оттам.

— Точно така.

— Но не и основите на къщата или пътя.

— Тях — не. Бяха извън… рамката.

— Рамката?

— На картината.

— Хммм… — Бънър не мислеше, че тя лъже, за да се отърве от обвинението, че е оставила жената да умре. Което обаче не я правеше ясновидка.

— Вие наистина ли видяхте всичко това? — попита той.

— Не само го видях. Чух го, усетих миризмата на боровите иглички и… — Тя се поколеба.

— И какво?

— На кръвта — каза жената и погледна надолу.

— Разбирам.

Бънър повъртя молива из ръцете си, понеже не знаеше какво друго да направи. Лентата леко съскаше в касетофона и записваше мълчанието им.

Той вдигна очи към Латовски.

— Не знам какво искаш да питам.

Тя се обади с прекрасния си глас:

— Той очаква да потвърдите онова, което не може да се застави да повярва или пък да отхвърли. Не мисля, че ще го постигнете с въпроси, докторе. Не съм луда, не се държа и нямам вид на такава. Но като не съм откачена, това не означава, че не съм видяла една жена да умира на километри от мен, нали?

— Така е — отвърна той.

— Тогава защо не престанем да си губим времето. Вие не знаете моето име, лейтенантът ми даде честната си дума, че никога няма да ви го каже, така че… протегнете си ръката.

Нещо започна бясно да тупа в стомаха на Бънър.

Той не се помръдна.

Тя каза:

— Няма да ви причиня зло.

Бънър вдигна ръката си от бюрото и я погледна, сякаш я виждаше за пръв път. Тя почака търпеливо, после му се усмихна и той осъзна, че навярно би била хубава, ако си почине няколко часа. Много хубава, от жените, които изглеждат красиви в някои дни, горе-долу добре друг път и абсолютно обикновени в подобни моменти. Той се вгледа внимателно в уморените й кафяви очи и не видя нищо, което да го уплаши. Усмихна се и си помисли: „Е, добре, господин страхотен учен, магистър, доктор на науките, трети в класа си в Корнел, дай на дамата ръката си“.

Протегна я към нея и тя се пресегна да я хване с бледата си длан и тънки, почти детски пръсти. Беше по-млада, отколкото му се стори, ако можеше да се вярва на търсещата да го хване ръка. Чувстваше се напрегнат, както когато понякога минаваше по килима през зимата, за да светне лампата, и знаеше, че няма начин да не се сепне. Пръстите им се докоснаха — нищо не се случи. Връхчетата им се плъзнаха по неговите, тя взе ръката му в дланите си, после я освободи и се облегна на стола.

Нищо не се случи.

— Съжалявам. Много съм уморена — каза тя и той се отпусна.

Това беше извинение, най-старото от всички на света. Уморена съм, Хари, боли ме главата. Няма да има чукане тази вечер, Хари. Беше получил увъртане вместо откровения извън нормалните граници на времето и пространството и изпитваше огромно облекчение.

После тя продължи:

— Има един, за когото най-много се тревожите. — Очите й се затвориха като на дете, което не може повече да стои будно. — Не долавям името му, но и вие навярно не бихте искали да го зная. Опитал се е да се самоубие миналата пролет. Били сте негов лекар по това време и все още сте, затова се страхувате, че отново ще го направи. Намеренията му са били съвсем сериозни. Разрязал е вътрешната страна на ръцете си от китките до лакътя. Това не е бил вик за помощ, любов, внимание или разбиране — той наистина е искал да умре. Продължава да го иска и с нарастването на дните, промяната на цвета на водата в езерата и появата на зеленина в планините единственото, за което е в състояние да мисли, е смъртта. Ще опита отново. Тази седмица или следващата, към края им. В четвъртък, петък, с наближаването на почивните дни, понеже е пролет и той не може да повярва, че има правото да посрещне още една пролет, да се радва на още една събота и неделя с жена си и момиченцата си. А вие не разбирате какво се крие зад това. От месеци се мъчите да го изкопчите от него. Той знае, естествено, но не го разбира. Почти е забравил, че някога се е случило. Не може да си позволи нова пролет, други почивни дни, понеже е убил майка си.

Бънър чу как накъсаното му дишане премина в ужасено стенание. Жената отвори очи и погледът й мина през тялото му. През стената, помисли си той, над паркинга, и господ знае какво видя — не и него, не и този кабинет — но после тя му каза. Беше видяла майката на Кен Невинс.

— Косата й е руса — струва ми се, че е боядисана. Тя е болна. Отдавна е в това състояние, става от леглото само да се изкъпе и да отиде до тоалетната… и да си боядиса косата. Пуши. Не могат да я оставят сама, но на таткото се е наложило да отиде някъде, не знам къде, и той иска да вземе по-големия му брат, не и малкото обаче. То трябва да стои вкъщи с нея. Да седи при нея в спарената спалня, докато тя пуши, чете или гледа телевизия. Не може да излезе да играе навън, да слуша радио или да гледа предаванията, които иска. Пролет е като сега. Както когато си разряза вените миналата година. Прозорецът е само открехнат, понеже тя не понася течението. Това не е достатъчно да прочисти въздуха, а само колкото да чува как другите деца играят и се смеят на двора, защото им е страшно хубаво, тъй като времето се затопля и скоро училището ще свърши. Той иска да е навън с тях. Копнее за това. Но трябва да стои с нея, докато тя пуши, чете или гледа в празното пространство. Облечена е в някакъв… тънък пеньоар, но той не знае точната дума — нарича го халат. Светлосин, от найлон. — О, божичко — извика тя, — о… боже мой…

Наведе така внезапно глава, че чак вратът й изпука, а после настъпи пълна тишина. Той не знаеше колко бе продължило всичко това, не можеше да помръдне главата си, за да погледне Дейв или часовника. Не беше в състояние да се застави да вдигне молива и да го повърти из пръстите си, за да минава времето или да размърда устните си и да каже нещо. Просто седеше на мястото си и гледаше над главата на жената без име. Косата й беше къса, червеникавокафява, къдрава. Пътят по средата я разделяше като светла линия.

После тя вдигна очи, погледна го и каза:

— Накарайте го да ви покаже ръцете си, докторе, дланите на ръцете си. И той ще ви разправи историята.

— Вие ми я разкажете — извика Бънър. Гласът му звучеше, сякаш е плакал цяла седмица. Прочисти си силно гърлото. — Не зависи от мен. Освен това той трябва да си спомни какво се е случило, а не аз. Не аз искам да умра. Той иска.

* * *

Бънър погледна назад към силуетите в колата — Латовски седеше на предната, а жената — на задната седалка. Дейвид се извърна и преметна ръката си върху облегалката, за да й каже нещо.

Почуди се какво ли е то, какво въобще би могъл да иска да й каже, който и да било, как старият му приятел има куража дори да седи в една и съща кола с нея. А тя имаше и съпруг — те ти образец на смелост — някакъв невероятен нахакан глупак, който даже се беше оженил за нея!

Обърна се и позвъни. Звънецът се обади мелодично отвътре, после чу стъпки, пое въздух, задържа го и вратата се отвори. Не беше Кен, а жена му — Джени.

Няколко пъти бе идвала да го вземе от кабинета в дните, когато бе използвала колата на мъжа си, и Бънър се беше запознал с нея. Върлинеста жена, няколко сантиметра по-висока от Невинс, почти на един ръст с Бънър (и все пак поне с глава по-ниска от Дейв), тя имаше продълговато кокалесто лице с едри неженствени черти. С друга прическа би заприличала на мъж, ако не бяха големите й сиви очи — прекрасни и женствени.

Тя вдигна гъстите си прави вежди, когато го видя, но от изненада, не тревога. Не се страхуваше, че може да носи лоши вести за съпруга й, следователно той си беше вкъщи.

— Доктор Бънър, каква изненада.

— Здравей, Джени. Кен вкъщи ли си е?

— Ами да. Гледа мача. Не ме питайте кой.

Тя се усмихна. Очите й наистина бяха великолепни. Надяваше се двете им момиченца, които никога не бе виждал, да са ги наследили от нея, заедно с хубавите черти на лицето и гладката кожа на Кен.

— Сигурно е важно, щом сте дошли в събота сутринта — каза несигурно жената.

— За мен, да. Нещо не е наред ли?

— Само дето събота сутрин му е свободното време за почивка. Държа децата настрана от него, не го карам да ходи до химическото, да коси моравата или пък някаква такава глупост до следобеда. И той някак си цени тези часове.

Едва ли можеше да каже: „Тук съм, защото една жена, която прилича на безработна бавачка (като изключим бижутата за около тридесет хиляди долара), твърди, че е ясновидка, и ми съобщи, че той е на ръба на нов опит за самоубийство и трябва да погледна дланите на ръцете му“.

Не знаеше какво да й отговори, затова замълча.

Тя го погледна и отвори широко вратата. Докато минаваше през малкото антре с масичка със свежи цветя до стената, тя надзърна край него през вратата.

— Тези хора с вас ли са? — попита и кимна към кадилака му до тротоара.

— Да.

— Ще искат ли да влязат?

— Не, струва ми се. Няма много да ги забавя, нито пък Кен.

Беше сигурен, че няма да се задържи дълго, понеже не вярваше на уморената жена, която се смяташе за ясновидка. Гленвейл беше по-голям от градовете в Адирондакския парк, но не чак толкова. Половината хора в него знаеха за опитите за самоубийство на Кен и за нея не беше чак толкова трудно да се досети, че той е негов пациент, тъй като Бънър беше единственият психиатър за възрастни оттук до Малоун.

Дейв твърдеше, че никога досега не е идвала по тези места, но се опираше единствено на честната й дума. Така че можеше да е научила за Кен и с малко късмет и схватливост да е отгатнала за останалото.

— Чакай само да го предупредя — обади се Джени Невинс. — Не искам да го изненадваме.

Тя затвори вратата, въведе го в неголяма дневна с удобни на вид мебели, облечени в кретон, и малка камина, запълнена от лъсната черна печка на дърва.

— Ей сега ще дойда — каза жената и го остави сам.

Върна се бързо и го покани с жест.

— Той е долу. Оправихме мазето преди няколко години — тя го поведе навътре в къщата — и стана добре, но все още има някакъв хлад, независимо от времето. Но на него му харесва там. Навярно защото е тихо и може да бъде сам. — После, изглежда, видя погледа, който посетителят хвърли към вратата, която наближаваха, и понижи глас. — Не го е правил тук, доктор Бънър. Има мокет, нямаше да може да се изчисти. — В очите й блеснаха сълзи. — Направи го в банята, че има плочки. Той е най-грижовният съпруг на тоя свят.

Да си прережеш вените в банята, за да не съсипеш мокета в ремонтираното мазе, беше напълно ново определение за грижовност, помисли си Бънър. Почуди се дали жената, която чакаше отвън в колата с Дейв, е видяла Кен да използва нож. Още един белег на смъртоносни (с ударение на смъртоносни) намерения — изборът на подобен инструмент вместо бръснач.

Но нали не е видяла нищо, напомни си твърдо той. Беше тук, защото е съвестен и последователен, а не понеже вярва, че жената със скъсаните панталони е видяла нещо в кабинета му преди половин час, с изключение на това, че завесите във весели тонове имат нужда от пране.

Спряха при вратата, Джени Невинс се усмихна по мъжки и малко накриво, и каза:

— Не го дръжте много дълго. Той обича минутите си на усамотение.

После я отвори и попита на по-висок глас:

— Мога ли да ви донеса чай, кафе или нещо безалкохолно?

Бънър поклати глава и отвърна:

— Не, благодаря — и тръгна към ремонтираното мазе на семейството.

По стълбите го посрещна хлад, стъпалата и подът бяха покрити с мокет, върху цимента или някаква друга основа имаше дюшеме и все пак си приличаше на мазе с високо вдигнатите прозорци, през които влизаха тънки лъчи сивкава светлина.

Кен Невинс стоеше пред един стол, тапициран с кариран вълнен плат. По телевизора вървеше бейзболен мач. Звукът му беше намален до последно. До стола имаше охладител, а на масичката — бутилка бира.

— Здрасти, докторе — поздрави той.

Изглеждаше добре — с розови бузи и отпочинал. Съвсем не като миналата година преди опита за самоубийство. Жената, която му доведе Дейв, беше не просто фалшив феномен, а груба имитация на такъв.

— Искаш ли бира? — попита Кен.

Нисичък на ръст, с много правилни черти на лицето, големи кафяви очи и права, гъста, тъмна коса, той беше симпатичен, даже красив, с хубост, която почти граничеше с женственост. Но след едногодишно ровене Бънър се беше убедил, че Кен Невинс не се е опитал да се самоубие, защото е скрит хомосексуалист. Не смяташе, че е такъв, въпреки че беше почти невъзможно да си сигурен. Всичко в работата ми граничи с невъзможното, хрумна му внезапно. Трябваше да послуша съветите на близките си и да стане хирург или самолетен механик. Опасни професии, ужасна отговорност, която не си представяше как би поел, понеже… както веднъж отбеляза Дейв, ако я оплескаш, можеш да убиеш някого. Само че сега е същото, нали? Той я беше оплескал вече веднъж и Невинс едва не умря. Ако отново сгафи…

Дяволите да я вземат тази жена, ядосано си помисли той.

Бънър отказа бирата и Кен отново седна на карирания стол.

— Покана ли чакаш? — попита любезно домакинът.

Бъни поклати глава и седна на също такъв диван. По телевизията нечия бухалка удари по топката и тълпата ревна без глас.

— Само заради телевизията ли? — попита той Кен.

— И аз си помислих, че си дошъл с някаква цел, а не да гледаш мача.

— Аха… — Поколеба се и се почувства ужасно глупаво, а после го излъга — нещо, което почти никога не правеше с пациентите си.

— Просто реших да намина, Кен.

— Нима?

— Аха. Гледам да навестя пациентите си по домовете им поне няколко пъти. — Още една лъжа.

— За пръв път го чувам? — каза подозрително Кен.

— Имаш ли нещо против?

Кен сви рамене и се загледа в мълчаливия мач, който вървеше на петдесет и четири сантиметровия екран.

— Ами добре, дойде и ме видя. Смятам, че можеш да си вървиш — студено произнесе той. — Освен ако не искаш да разгледаш къщата. Момичетата са на рожден ден и някакво приятелче преспа при тях снощи. Но Джени е добра домакиня и леглата сигурно вече са оправени… и всички други бъркотии са разчистени. — Гласът му ставаше все по-студен с всяка дума, докато накрая „бъркотии“ прозвуча като трошене на лед и Бънър осъзна, че си играе с доверието, което бе изграждал в продължение на една година.

Нямаше да позволи това да се случи, ето защо каза бързо:

— Извинявай, Кен. Току-що ти наприказвах куп глупости. Никога не посещавам пациентите си, освен ако не ме помолят по някаква причина. Не съм от „Социални грижи“.

— И аз така си мислех — тихо се обади Кен. Леденият тон изчезна от гласа му. — Тогава… какво има, Бъни?

— Не мога да ти отговоря. Твърде е щураво. Само че… Кен… може ли да видя дланите на ръцете ти?

Обикновено розовата, почти момичешка кожа на лицето на Невинс побеля, а после стана сива.

— Защо? — задавено попита мъжът.

Бънър се сепна от реакциите му.

— Ами… ъъ… — запелтечи той, — все същата глупост. Или поне си мислех, че е така. Кен — каза той, като си наложи да говори бавно и отчетливо, — Кен, покажи ми ръцете си.

Невинс инстинктивно стисна дланите си.

— Вече сте виждали белезите, докторе. По дяволите, всеки ги е виждал.

— Дланите, Кен, не ръцете.

— Върви на майната си.

С най-мекия си и уверено заповеден тон, който успя да постигне, Бънър повтори:

— Кен, покажи ми ги — и протегна очаквателно своите към него.

Мъжът се поколеба и лекарят разбра, че е изиграл всичките си козове. Ако Кен не го направеше, не можеше да го помоли пак. Поне не сега. В този момент обаче бавно, почти сантиметър по сантиметър, Невинс вдигна стиснатите си юмруци от облегалката на стола и ги постави в чакащите длани на Бънър.

После ги отвори и Терънс сподави възклицанието, което се надигна като огнен пламък в гърлото му.

Кожата на ръцете му беше раздразнена, разранена, сбръчкана и усукана, а на няколко места — силно опната и лъскава. Изглеждаше все едно е пъхнал ръцете си в месомелачка преди много време и те са зараснали, оставяйки тези мъчителни белези. Само че никой не би се опитал да се самоубие, като си смели ръцете, независимо колко е откачен. Освен това те бяха поне отпреди двадесет години. В този момент Бънър осъзна, че следите са от изгаряне. Когато е бил малък, Кен Невинс жестоко се е изгорил. Сложил е ръцете си с дланите надолу върху гореща печка или пък е обърнал тигана с пържени картофи, оставен без надзор от майка му на котлона — само че майка му никога не е правила пържени картофи. Била е инвалид — каза му го самият той… Оная жена също бе разбрала, господ знае откъде. И господ знае как е научила за тези нещастни обезобразени длани.

И двамата не проговориха дълго време. Дадоха почивка на играчите и с крайчеца на окото си Бънър видя купчина мъже фотомодели с грубоват вид да се чукат с бирени бутилки. Рекламните агенти, изглежда, смятаха, че само поплювковците използват чаши.

Мина още време, през което Кен му позволи да държи ръцете му с обърнати нагоре безпощадно обгорени длани.

* * *

Бънър каза тихо:

— Трябваше по-рано да ги забележа.

— Ами нямаше как. Много е лесно да си криеш дланите, Бъни. Слагаш ги върху бедрата си… ето така. — Той му показа. — Или стоиш със скръстени ръце и хората си мислят, че изглеждаш малко надут. Или пък нервен, ако ги стискаш в юмруци. Съвсем просто е.

— А в болницата? — Бънър задаваше лесни въпроси и подготвяше почвата за трудния.

— Ти не беше в „Бърза помощ“ онази нощ, Бъни, пък и, повярвай ми, на никой не му беше точно до дланите ми.

А сега най-важния, реши Бънър.

— Как стана това, Кен?

Вдигна поглед и видя, че очите му са пълни със сълзи. Никога не го беше виждал да плаче досега, дори на сутринта след опита за самоубийство, когато ръцете му бяха разрязани почти до костта. А сега плачеше. Мълчаливи сълзи се стичаха по лицето и капеха от брадичката му и той притисна набраздените длани към очите си.

След малко Бънър каза:

— Можеш ли да ми разкажеш какво се е случило?

— Аз убих майка си — отвърна Кен.

* * *

Бънър влезе в колата, без да каже нищо, и запали двигателя. Латовски го погледна въпросително, но той поклати глава и потегли. Жената седеше мълчаливо отзад.

Не знаеше къде да отиде. Да се отбият при Рей, Тони или в някое от градските кафенета, ресторанти, или пък слабо осветени задимени барчета, където обикновено има огромни телевизори и върви бейзболен мач, и да се опитат да говорят за… това, което имаше да им каже… би било нелепо.

Не можеше да се върнат в студената му кухня, която навярно би се изплатила само от спестените пари за климатична инсталация — но пък тук, в планината, много рядко имаха нужда от такива неща. Просто не искаше тя да припарва до Мери и детето, които вече сигурно са се върнали от училищната среща по футбол, тъй като може да види нещо за тях. От тази мисъл направо му прилоша и той продължи да шофира.

Гленвейл беше голям град, почти малка столица. Имаше си истински административен район — с обичайните каменни сгради със стари фирми на адвокати, зъболекари и така нататък, нарисувани по прозорците. Неговият кабинет беше в едно от малкото нови здания. Повечето от другите специалисти трябваше да се примиряват с мухлясали мокети, напукани гранитни плочи на пода и стени, които се огъваха под мазната на вид боя в убити цветове. Само че те можеха да отворят прозорците си, а не през цялото време да им духа топъл или студен въздух през отдушниците.

Той мина бавно по главната улица, покрай киното, където ходеха с Дейв в събота следобед едно време, когато Одри Хепбърн и Мерилин Монро минаваха за най-красивите жени на света (в зависимост от това, дали предпочиташ слаби или пищни хубавици), а добрите стари момчета като Трейси, Богарт и неговият неизменен любимец Робърт Мичъм все още се снимаха.

Продължи нататък. Беше неделя, наближаваше обед, движението беше натоварено и минаха десет минути, докато прекосят цялата улица. Денят изглеждаше сравнително топъл за началото на май, слънцето нажежаваше покрива на колата, докато засядаха на опашка след опашка от коли, чакащи да се освободи място за паркиране, и той започна да се поти. Забеляза, че лицето на Дейв лъщи, и погледна непознатата в огледалото. Тя седеше с леко наклонена глава и като че ли разглеждаше ръцете си. Не се тревожеше дали не е разбрал, че е мошеничка, защото знаеше какво е станало.

И жената малко се потеше, а лъскавината на кожата й я правеше да изглежда по-хубава, почти красива. После осъзна, че тя всъщност си е красива с някаква приятна, незастрашителна хубост, която не се забелязва веднага. В нея нямаше нищо крещящо, подобно на малкото златно птиче, забодено на пуловера й, освен ако случайно не си от хората с остро зрение, които могат да различат чистото злато от жълтия фалшификат и истинските диаманти от стъклото.

Редицата от коли се поразкъса и той набра скорост. Бяха излезли от центъра на града, минаха край търговския център, където Мери правеше повечето от покупките си, а Джени Невинс навярно пазаруваше продуктите за семейството си. После навлязоха в жилищен район с малки къщички, недалеч от мястото, където живееха някога неговите и старците на Дейв. Излязоха извън града и той най-после разбра накъде е тръгнал. След десет минута спря при изоставената кариера за чакъл, пълна с бяла вода, край която, подобно на чудовищна фуния, се издигаше старата десет или петнадесететажна трошачка.

Спря на едно място, покрито с кафяви водорасли, издаващи първите признаци на живот в отговор на топлината и слънцето.

Никой не идваше тук освен децата, на които им беше казано, че това е много опасно и под никакъв предлог не бива да се приближават до водата или трошачката и, разбира се, никога да не се катерят по металната рамка с кръстосани прътове, крепяща огромната фуния. Само че тя беше просто направена за катерене, а водата беше само за плуване и с Дейв бяха правили и двете.

Двигателят на кадилака поработи равномерно на място, после той го загаси.

Жената вдигна очи, а Латовски се обърна към него.

— Няма нужда да ви казвам, нали? — обърна се към нея Бънър, като я гледаше в огледалото.

Тя поклати отрицателно глава.

— Но на тебе трябва, нали, Дейв.

Латовски кимна.

— Дланите му бяха целите в белези от изгаряне, трета степен. Сигурно е било много жестоко, невероятно болезнено. Можело е да му ги оправят доста по-добре с присаждане на кожа, но е станало преди почти тридесет години. Наистина е бил в стаята с майка си този ден, десети май, струва ми се, но не е сигурен. Не иска да бъде сигурен и не го виня. Все едно, оставили го сам с нея в онази стая, със съвсем слабо открехнат прозорец и включен телевизор и вътре било задимено, понеже майка му палела едва ли не цигара от цигара. И била облечена в оня… пеньоар. — Само дето не се задави от думата. — От синя синтетика — продължи и се овладя. — Точно както ни казахте. Може да е бил от найлон, но все едно, по онова време е нямало незапалими тъкани, най-малкото не е имало закон като сега или нещо такова. Не знам. Пък и вече няма значение, нали?

Тя поклати съвсем слабо глава и погледна през прозореца към неподвижната вода в старата кариера. Знаеше какво ще каже, не й беше нужно да го слуша, и той я мразеше.

Бънър си прочисти гърлото.

— Все едно от какво е бил направен. — Той повиши глас и жената отново погледна към тях. — Понеже се е запалил като барут, нали?

— Да — тихо потвърди тя.

— Кен бил заспал на стола до прозореца. Било топло, а той бил просто едно малко дете и гласовете на другите хлапета отвън сигурно са го унесли или пък може би телевизорът. Той заспал, а после и тя, с цигара в ръка. Задрямала над книгата си или нещо такова. Събудил се от пращенето. Така ми каза. Пращенето на огъня го събудило и видял майка си, обвита в пламъци. Така както си лежала, все още съвсем ясно различима под булото на огъня. Ала цялото легло горяло, а тя навярно вече е била в безсъзнание от дима или дори мъртва. Той обаче бил едва седемгодишен, не знаел това, и се опитал да я спаси. Твърде тежка била, за да се помъчи да я измъкне от леглото, нямал толкова сили, нито за какво да се хване, ето защо се опитал да угаси пламъците с голи ръце. Горящият найлон или от какъвто там боклук бил направен пеньоарът, полепнал по дланите му и продължил да тлее, но той не спирал. Най-после изтичал вън от стаята да потърси нещо голямо и да го хвърли върху мама, за да задуши огъня. Бил достатъчно съобразителен и се досетил, че тънките завеси в спалнята няма да му свършат работа. Издърпал пердетата от трапезарията — от зелен брокат, както току-що ми каза. Това ми напомни за тези от „Отнесени от вихъра“, дето Скарлет си прави рокля от тях… само че те бяха от кадифе, нали?

Тя не отвърна нищо.

— Така или иначе, свалил някак си завесите. Дланите му вече сигурно са били овъглени, обгорени до костите и грапавата материя съвсем съдрала месото по ръцете му. Болката трябва да е била разкъсваща, но той все пак го направил и се върнал тичешком с тях да се опита да потуши пламъците. Един голям човек би бил наясно, че е безсмислено, отдавна би се отказал и, разбира се, би имал благоразумието да се обади на пожарната. Само че той, спомнете си, бил едва седемгодишен. Върнал се в стаята. Леглото продължавало да гори. Огънят не се разраснал. Но то почвало да почернява, а през пламъците видял как същото става и с майка му, и лицето й се разтопило — като свещ, каза той. Естествено, не наистина. Просто в спомена му е така. Би следвало да остане стегнато и да почернее като останалата част от тялото й — и месото в края на краищата не се топи, когато прегори. Овъгля се…

Пое си дълбоко дъх на пресекулки и погледна строго Дейв Латовски — старият му приятел никога не бе изглеждал, сякаш му е толкова лошо. Продължи нататък.

— И така, хвърлил завесите върху нея и те може би помогнали малко, но вече било твърде късно. После чул воя на сирените и разбрал, че пристига помощ. И това е всичко, което си спомня. Даже и него не помнеше, докато не му помогнах малко. С ваша помощ — каза той и я погледна отново в огледалото.

Тя кимна мълчаливо.

„Някога чувства ли се щастлива? — внезапно се запита Бънър. — Може ли да се смее? Какви невероятни ужасии витаят в тази глава?“

— Знае нещичко от останалото не понеже го помни, въпреки че с малко време и усилие, смятам, че ще стане, а защото неговият по-голям брат му разказал. Бил се свил на пода, когато пристигнали пожарникарите. В ембрионална поза, предполагам. Логично е, тъй като по думите на брат му минала повече от седмица, докато си опъне краката и през цялото време той и баща му се редували да го носят до тоалетната.

Пое си пак дълбоко въздух и го изпусна на пресекулки, а после продължи:

— Така че, не ми е известно как се казвате, това е историята и тайната. И сега, като я знам и той също, поне донякъде… вече навярно ще мога да спася живота му. Кен би трябвало да ви е благодарен. Аз също. Но не съм. Навярно понеже просто ми плюхте на самочувствието, направихте за четиридесет и пет секунди повече, отколкото аз успях да постигна след едногодишно ровичкане. Болно ми е. Естествено, не е редно да поставям самочувствието си над доброто на своя пациент и няма да го сторя. Знам, че трябва да ви благодаря от дъното на сърцето си, и ви благодаря. Само че, госпожо, вие плюете на нещо много по-голямо — на всичко, в което аз и повечето мои познати вярваме и за което бихме заложили живота си дори. А то е, че тези неща не съществуват и никой не може да направи това, което вие правите. Така че разбирате защо бих се радвал повече да не ви срещам. И не само аз, а много други хора.

— О-о — тихо се обади тя и леко се подсмихна, — някои намират, че съм доста… полезна.

Той не й отвърна. Беше се извил с лице към Латовски.

— Тя казва истината, Дейв. Наистина го е видяла, но не е била там. Не укрива сведения, не може да бъде обвинена в престъпно бездействие. Пусни я да си върви.

Обърна се напред, запали колата и ги върна на паркинга пред кабинета си. В един часа по обед в неделя там беше празно, като се изключи тромавият олдсмобил на Дейв, който той си беше купил преди развода и сега заради издръжката не можеше да си позволи да се охарчи и да си вземе някоя нова, по-икономична кола. До него стоеше яркочервен, нов лебарон, който някак си успяваше да не прилича на гръцки ресторант за разлика от другите по-големи крайслери.

Докато спираше на почти празния паркинг, забеляза колко евтино претенциозна изглежда административната сграда на Гленвейл. Беше поне с осемдесет години по-нова от другите в центъра, ала мазилката беше на петна, прозорците — мръсни, а металните им рамки, лъскаво сиви в началото, стояха някак си жълтеникави, сякаш са покрити с мръсотия или пък се канят да ръждясват. Изведнъж, за пръв път, всичко в живота му — кабинета, сградата и ледената кухня — му се видя евтино и претенциозно.

Спря до колата на Латовски.

Тя попита:

— Свободна ли съм?

Полицаят кимна, жената отвори задната врата и започна да се измъква навън, хващайки се по-здраво в предната седалка. В този момент кокалчетата на пръстите й се опряха в яката на Бънър и тя изведнъж спря неподвижно, наполовина седнала, с един крак във въздуха.

— Докторе — тихо го повика тя.

— Какво има? — рязко попита Бънър.

— Довечера ще ходите на празненство…

„Пролетно веселие“ — вечерята с танци в местния клуб. Почти я беше забравил, ала Мери си беше купила нова рокля и бе дала официалния му костюм на химическо чистене.

Гласът й се бе вдигнал поне с една октава и звучеше почти пубертетски.

— Не отивайте — каза тя.

— Защо да не отивам? — възкликна Бънър със същия унизително писклив глас.

— Не знам — отвърна жената. — Знам само, че имаше празненство и вие отидохте… а не трябва. Е, добре… — Тя се усмихна уморено. — Ако това е всичко…

— Разбира се, че е — обади се с пресъхнало гърло той и забеляза, че Латовски не каза нищо. Сигурно размишляваше как да я използва, за да пипне мръсника, който уби пет жени и се присмива под мустак — би казала Мери (една от любимите й фрази) — на целия свят. Дейв е глупак, помисли си той. Тази жена е зъл гений, трябва да носи червено „П“ на предницата на дрехите си. От думата „парий“^[1].

Страшно научно, помисли си той. На някогашния му професор Артър Гибсън, един от първите, изследвали биохимията на шизофренията, страшно би му допаднало това последното.

Тя излезе от колата и отиде при червения лебарон. Би трябвало да продаде тази кукличка и да си купи порше. Само че сигурно няма да й се наложи. Навярно може да си купи пет поршета, да наброи двеста хиляди на едри банкноти и даже да не усети, че джобът й е олекнал.

Жлъчно. Прекалено жлъчно, съвсем не в неговия стил. Но не можеше да се въздържи. Мразеше я.

Латовски също се накани да излезе.

— Отиваш при нея, нали? — попита го Бънър.

Приятелят му кимна.

— Може да е видяла нещо…

— Не дърпай дявола за опашката — каза нравоучително Бънър. Поне гласът му бе престанал да мутира.

Латовски се облегна на седалката и го погледна.

— Знаеш ли — бавно каза той, — вие, докторите, сте едни самовлюбени, вманиачени на тема власт идиоти и в момента, в който някой друг се сдобие с малко сила, рухвате на майната си.

— Адски кофти го каза.

— Да. Но е вярно и ти го знаеш. Твърде си почтен и честен по душа, за да не го разбираш. Може би е „видяла“ нещо — успя да сложи думата в кавички само с гласа си, — а може и да не е. Не е сигурна, че е така, иначе вече щеше да ни е казала. Само че щях да съм пълен кретен, ако не я попитам, не мислиш ли?

Бънър кимна навъсено и Латовски продължи:

— Тази вечер наистина има празненство, нали.

Ново кимване.

— И ти ще ходиш.

— Да.

— На твое място не бих го направил, Бъни.

— Обаче не си на мое място — отвърна той, пресегна се през Латовски и отвори вратата на кадилака. Искаше приятелят му да излезе, преди той самият да е казал нещо, което би навредило на дружбата им. Обичаше и вярваше на Дейв повече отколкото на всеки друг. Освен това възникването на неприятности помежду им би било все едно да дадат на онази смачкана вещица, която се качваше в червената кола, още повече власт.

Но въпреки безсмисления, неразумен гняв някак си беше сигурен, че много скоро ще я забрави или ще успее да погледне на случилото се днес отстрани. Може би в края на краищата тя ще събуди интереса му. Ще се настрои доброжелателно към нея или поне доста по-благосклонно, отколкото в момента. Само че чувствата му така и не получиха възможност да се смекчат, тъй като пренебрегна съвета й и вечерта отиде на празненството.