Ив сгъна египетската памучна пижама, която беше купила на Сам. Почти не беше носена — сигурно я е сложил, за да й достави удоволствие — и тя наведе глава, за да скрие сълзите в очите си, докато я пъхаше в куфара.

— Къде ще отидеш? — попита. Гласът й прозвуча нормално.

— При майка ми. Няма да има високи дървета този път, за да можеш да ме намериш, ако ти потрябвам. Само да не се налага прекалено често, мила. И без това ми е трудно.

Тя кимна, а той каза:

— Съжалявам, Ив.

Казваше го вече за осемнайсети път поне и тя усети пристъп на раздразнение. Само че с гнева се справяше много по-лесно, отколкото с парещата тежка болка в гърдите си. Сигурно би могла да се освободи от нея, като се хвърли на леглото и се разплаче, но това не беше в характера й, също като Франсес. Пък и болката от мъката и загубата беше примесена с облекчение. Той беше прав, когато каза този следобед: „Няма да се получи, Ив“.

А тя изпита внезапно облекчение, че думите са изречени, и то от него, а не от нея.

Намираха се в салона. Госпожа Кнап току-що бе отнесла подноса от чая, Лари щеше да кара Франсес на някакво събрание и те се разполагаха сами в него.

Ив беше скръстила ръце в скута си, а Сам се наведе напред, за да й даде обяснение. Едва не му каза да не си дава труд, понеже тя самата също не намира, че нещата са наред. Но си помисли, че съпругът й сигурно има нужда да си произнесе речта, и замълча.

— Толкова се зарадвах, когато те видях там горе, Ив. Направо бях щастлив — подхвана той, — мислех, че съм абсолютен кретен, така да те отбягвам… че любовта надмогва пречките и разни такива глупости. Пощурях, когато отново те видях, нищо че бяха минали само няколко дни от съботата. Обичам те, Ив, винаги съм те обичал.

„Карай по-направо“, помисли си тя. Няма смисъл да си казват всичките тези глупави, нежни неща точно сега.

Той продължи:

— После свих зад завоя, видях къщата и изведнъж се почувствах като затворник, който се връща в пандиза.

— Чак пък толкова! — Суровостта на сравнението я изненада.

— Точно така. Не заради теб… никога не е било заради теб. Но видях тази къща и осъзнах, че се връщам при петдесет години, през които няма да имам миг усамотение. И никога няма да съм в състояние да скрия някоя от глупавите малки тайни, които всеки има. Връщах се при това, да ме целунеш за лека нощ и да ме видиш как в момент на слабост флиртувам с някоя хубавица при охладителя за вода или се напивам на събиране и пъхвам ръка под полата на случайна жена заради усещането за непозната плът — на всички мъже им се приисква понякога. Никога не бих могъл да те излъжа, че ме боли глава или малко съм грипозен, за да се измъкна от някоя вечеря в клуба или бриджа у Мег и Тим — разбираш ли какво ти казвам, Ив? Ще се опитам и ще се проваля… ще опитвам и ще се провалям… накрая ще превъртя, ще се нагълтам с отрова за плъхове или пък ще си пръсна черепа.

„Или ще напъхаш маркуча за изгорелите газове в континентала, 39 година“, мислено добави Ив и вдигна поглед към портрета на Оливия Тилден.

— Просто не мога да избутам — каза Сам.

Точно тези думи сигурно е казал баща й на нейната майка, използвайки някоя дума от 1962 година вместо „избутам“.

Не започна да спори или да му се моли, нито му каза за бебето, за да го задържи. Просто отговори, че разбира, и най-ужасното е, че наистина бе така. И тя би гледала да се отърве, стига да можеше.

Сега беше почти полунощ. Бяха решили да си тръгне късно през нощта, за да си спестят разпитванията, навъсените погледи на Лари, сълзите на госпожа Кнап или онова ужасно, свръхлюбезно изражение, което се появяваше на лицето на Франсес, когато нещо силно я разстроеше.

На сутринта Ив щеше да им съобщи, че си е заминал, после ще се махне и ще остане навън, докато останалите не привикнат малко с мисълта, че тридневното сдобряване е приключило.

Тя затвори куфара, започна да го смъква от леглото и Сам го взе от ръцете й.

— Съжалявам, Ив.

— Престани да го повтаряш — сопна му се Ив и потисна внезапното желание да го удари.

Той съжалявал… тя съжалява, всички съжаляват. Някакъв ненормален ген се е лепнал на едно старо семейство от супербогати глупаци, които по неизвестна причина са разгневили боговете, и сега на всички тооолкова им е мъчно. Преизпълнени са със смъртна жал, каквато изпитваш към гладуващите деца в Сомалия, освен ако не вземат да умират на моравата пред къщата ти. Съвсем смътна за всички, освен нея и бедната й, бедна майчица и баба й… и прапрапрабабата с кринолина, която негласно бе произнесла под стария бряст: „Пази се“.

„О, ще се пазя, бабо“, помисли си тя, докато излизаше след Сам от стаята. Зърна новия телевизор, който поръча за завръщането му, и едва не се разплака на глас, но се овладя и си каза: „Само да знаех от какво да се пазя“.

Слязоха по стълбите, като светваха само лампите, които им трябват, и пак ги угасяха, да не би Франсес да е сама, да кръстосва дневната си в пристъп на безсъние и случайно да забележи светлина под вратата си.

Стигнаха до празното фоайе и Ив натисна ключа на полилея. Беше на реостат и тя го остави на ниска степен, просто колкото да виждат.

Той сложи куфара на пода и те се изправиха лице в лице. Когато го срещна, Ив беше на двадесет и четири години, на двадесет и пет — когато се ожениха и в продължение на пет години всичко вървеше чудесно. Даже повече от чудесно, докато не умря майка й и не й предаде наследството на Дод-Тилденови, като някаква гигантска бълха, която прескача от мъртвото на живото куче, помисли си тя. Сам бе единственият мъж, когото бе „познала“, и навярно така щеше да си остане.

Усещането за загуба бе почти непоносимо, но гените й да го крие бяха толкова силни, като гените на „онова“, и тя погледна спокойно своя бъдещ бивш съпруг. Той понечи да я прегърне, но Ив знаеше, че всъщност не му се иска, да не би тя да види нещо, ето защо отстъпи назад. Сам вдигна куфара и попита:

— Алармената система?

— Да.

— Ив…

— Просто върви, Сам. Никой не е виновен.

Опита се да си повярва, да не мрази незнайния предшественик от рода Тилден, навлякъл им това проклятие заради някакво ужасно свое провинение.

Отвори му вратата и той каза:

— Обичам те, Ив. Винаги ще те обичам. — Задави се на „ще“, после изтича през терасата и по стълбите към колата — докарал я бе предварително, за да не се налага да я вади от гаража.

Тя затвори, облегна глава на вратата и прошепна: „Чакам дете“. Искаше й се да блъсне крилата й встрани и да изкрещи думите след Сам, а той да се върне… да изпълни дълга си… както навярно е постъпил баща й. И година или година и нещо по-късно ще я остави също като него или ще се нагълта с отрова за плъхове, или пък ще си пръсне черепа.

Чу запалването на двигателя и побърза да отиде при таблото на алармената инсталация в трапезарията. Натисна копчето за „пауза“, после пластината за портите и по хромирания панел пробягна редица жълти, много сложни и неразбираеми на пръв поглед светлинки. Сам разполагаше със седем минути да мине по алеята и да напусне имението, а след това, ако портите не се затворят, лампичките ще засветят червено и ще се задейства алармата. Вратите ще се затръшнат, частната охранителна компания ще изпрати около четиридесет души, да не говорим за местните ченгета, които ще бъдат предупредени автоматично. Няколко пъти се бе задействала от само себе си, преди да й хванат номерата, и ситуацията приличаше на обявяването на началото на третата световна война.

Наблюдаваше таблото внимателно, светлинките примигнаха след няколко минути, което означаваше, че Сам пресича лъча, докато минава през външния вход на имението, после се върнаха към равномерното си сигналножълто и тя затвори портите. Лампичките изгаснаха и Ив прекрати командата за прекъсване на охраната.

Замина си.

Влезе в кухнята, наля си чаша мляко и взе две-три курабийки с орехи. Госпожа Кнап ги бе опекла специално за Сам. Ще забележи, че липсват няколко, ще поиска да узнае кой ги е изял, понеже са за господин Клайн. Ив ще й съобщи за заминаването му и тя ще се разплаче, Дари ще се навъси, а Франсес ще запази непоклатимото си привидно безразличие, сякаш е някакъв рядък инертен материал.

А Ив ще се измъкне от къщата и ще остане навън през целия ден.

Преглътна с усилие млякото и курабийките, застанала до мраморния плот, на който готвачката месеше хляб, после изплакна чашата и устата си и изплю парченца от орех в мивката.

Госпожа Кнап ще получи удар, ако ги види, ето защо Ив я почисти с някакъв препарат, после я избърса и тя заблестя като преди.

Загаси осветлението в кухнята и се върна през килера, покрай вратата на стаята за закуска в огромната официална трапезария, която използваха много рядко.

Почти бе подминала началото на масата, когато нещо я накара да спре и да се обърне с лице към прозорците. Бяха дълги и тесни, със завеси от бледосива дамаска и тънки пердета отвътре. Бавно, без да знае защо, тя отиде до тях и ги дръпна, за да надникне навън. Лунната светлина се сипеше като сребро по алеята, а моравата представляваше зелено-черно одеяло, краят на което се криеше в тъмните, островърхи, сякаш непроходими гори.

Разтърси я някаква тръпка и тя си помисли: „Там навън има нещо“.

Сам въпреки всичко не е минал през портите. Променил е решението си, има желание да й даде още един шанс, а тя не бе сигурна дали е щастлива, или съжалява… само че алармената инсталация е пусната. Не може да е той.

Ръцете й още бяха топли от миенето на мивката, тя ги мушна в ръкавите на пеньоара си при измръзналата си настръхнала кожа и си помисли: „Белези“.

* * *

Адам беше успял. Намери пътя, къщата и нея. Намерил бе обаче и петметрови порти с шипове от ковано желязо, на които сигурно щеше да се наниже, ако се опита да се прехвърли през тях.

Край пътя зид, по-висок даже от вратите, обграждаше имението. Беше добре замазан, без дупки, където да стъпи човек и да се изкатери, поне доколкото виждаше на тази светлина.

„Богата — беше изпищял Райли накрая. — Тя е богата… никой не закача толкова богати хора.“

Че е богата, богата е. Тилден Хаус представляваше оградено имение, с колони, на една от които светеше червена лампичка — вероятно алармената инсталация. Даже и да успее да се промъкне край нея, да се прехвърли през стените и да прекоси господ знае колко акра земя, ще се натъкне на къща с тридесет стаи, гъмжаща от слуги.

„И цялата награда за труда му…“

„Баста“, рязко си каза той.

Това не е омагьосаната кула и тя не е заключена в нея като принцеса от приказките. Рано или късно ще мине през тези порти, а той ще я чака. Ще я проследи до града, паркинга пред магазините или къщата на някоя приятелка и може би приятелката ще живее на също толкова усамотено място.

През дърветата светнаха лампи, чу двигателя на кола и се прегърби на седалката. После червената светлинка угасна, портите изтракаха и започнаха да се разтварят.

Не можеше да повярва на късмета си.

Изсмя се малко необуздано и прошепна: „Ще имаш да вземаш, Райли“, после се измъкна от колата и затвори тихо вратата. Приклекна зад калника и надникна над капака. Вратите се удариха в ограничителите, разлюляха се напред-назад и една кола, смешно малка в сравнение с колоните, като автомобилчето в цирка, от което се изсипват десетина клоуни, мина през отворените порти и се насочи по пътя за града.

Двигателят й заглъхна и Адам притича. Вратата започна да се затваря, но шосето беше тясно, даже щеше да му остане време, пък и беше толкова близо вече, че усещаше лекия полъх от движението на портите. В този момент видя, че червената светлина е станала жълта.

Вратата се охраняваше, а навярно също и имението, с лъчи, които безшумно ще вдигнат под тревога ченгетата, ако ги пресече. Тилденови са богати и полицаите няма да се мотаят и да си допиват кафето или да си дояждат поничката. Ще дотърчат… и ще го пипнат, преди да е стигнал до средата на алеята, която се губеше сред дърветата.

Той се спря на място и загледа със злоба как портите се срещнаха и прещракаха. Лампичката пак засвети червено и заблестя хищно в мрака като окото на някакво дребно свирепо животинче.

* * *

Зелената неонова информация за свободните места ту се включваше, ту се изключваше. Мотелът изглеждаше безупречно чист, с прясно боядисани в бяло къщички, без угарки или смачкани картонени чаши по алеята пред него. Хубаво — Адам не понасяше да спи на мръсно, благодарение на майка си.

Рецепцията блестеше от чистота — сив мокет и дълъг лъснат щанд от бор. Мъжът зад него беше на около шестдесет години, с тънка светла коса и изрязани до дъно нокти.

— Четиридесет в брой или с кредитна карта — каза той на Адам. — Докато стане юли, ние се зорим с данъците, после цените се вдигат на осемдесет и вие ги поемате. — Усмихна се и разкри зъби, прекалено съвършени, за да са собствените му, и побутна регистрационната карта към него.

Адам му даде две двадесетачки и се подписа като А. Харис от Грийнвил, Ню Йорк (не знаеше дали съществува такова място). Промени едно число в регистрационния си номер, да не би Латовски или някой друг да стигнат по дирите му чак дотук, след като открият тялото й… ако въобще някога го намерят.

— Безплатна закуска — каза служителят. — Сок, кафе, поничка или кифла, сервираме ги тук. — Той кимна към една ниша с маса с кръстосани крака и натрупани върху нея чаши и чинийки и лъщяща кана за кафе до тях. После му даде ключа за номер 12.

Адам се избръсна и изкъпа, за да си спести време сутринта, после уви една хавлия около кръста си и се разположи пред телевизора, убеден, че е твърде превъзбуден, за да заспи. Но се събуди пред празния, тихо пращящ екран с вдървен от съня в креслото врат. Минаваше четири, хоризонтът започваше да изсветлява. Размачка врата си и дръпна завивката от леглото, да си доспи още няколко часа. В девет ще се върне на „Олд Уорън“ и ще изчака на пътя малко по-надолу от вратите момента, когато тя ще мине през тях.

Почти беше заспал отново, когато изведнъж се сети, че тя може да си влиза и излиза десетки пъти, на пет крачки от него, и той да не разбере, понеже няма представа как изглежда.

* * *

— Знаете ли датата? — попита го библиотекарката.

Беше около петдесетгодишна, с много издължено лице и ситно накъдрена, сякаш изрязана от дърво коса. Носеше розов пуловер с жилетка, който неизвестно защо му напомни за майка му. Винаги си я бе представял в рокля на цветчета, но, изглежда, е обличала нещо подобно, понеже, щом видя жилетката, закрепена за раменете на жената с метална верижка, си представи широките плещи на майка си и лицето с неясни черти.

— Опасявам се, че не — отвърна той.

— Господи, това може да се окаже проблем. Виждате ли, картотеката за вестниците е компютризирана само от хиляда деветстотин осемдесет и седма насам. Ако е преди тази година, ще трябва да се поровите, и то яко. Съществуващите показалци са толкова немарливо съставени, че по-добре да ги нямаше. Имаме и областен вестник, съвсем истински, вкаран е в компютъра от осемдесет и четвърта.

— Но по-вероятно е да го намеря в местния — каза Адам. — Защо не взема да опитам от осемдесет и седма насам.

Библиотекарката го настани в една остъклена кабинка с терминал и дискети за „Обън-Бриджтън Леджър“ от 1987 до настоящия момент.

— Вестникът е доста скапан — довери му тя. — Ние му викаме „Мухъла“.

Адам послушно се засмя и жената го остави.

Слънцето, проникващо през прозореца, блестеше по екрана. Той го засенчи с ръка и пъхна дискетата за януари-юни, 1987. Напечата Тилден, Клайн, Лий, в този ред, но само Тилден се изписа на екрана. Пусна програмата и се появиха зелени редове букви: същата пролет Франсес Д. Тилден бе председателствала на изложби на цветя в Бриджтън, Обън и Шарън, Лорънс Симс от Тилден Хаус е бил разпоредител на шествието по случай Деня на паметта^[1]. На следващата дискета Франсес Тилден даряваше ново крило на болницата в Обън, игрище на градския детски отбор, една лимузина „Линкълн“ на службите, разнасящи храна по домовете, и петдесет пуйки на един приют в Торингтън за празничния им обяд по случай Деня на благодарността. Печатните редове се извъртаха на екрана, а Франсес Тилден раздаваше хиляди.

„Богата — бе изпищял Райли. — Никой не закача толкова богати хора.“

„Ще видим“, каза си Адам и пъхна следващата дискета.

Франсес Тилден продължи да отпуска пари, да ходи на изложби на цветя, присъства на бенефис в полза на „Обществената телевизия“ в Уестпорт, и на друг в полза на музея „Кнап“ в Обън и спечели състезание по бридж. От Ив, Тилден, Лий или Клайн — нито следа, и ръцете му започнаха да се потят. Избърса ги в кърпичката си и посегна към следващата дискета. В устата му накиселяваше, усещаше някакво парене и свиване във вътрешностите си. Трябваше да хапне нещо друго освен безплатната закуска в мотела — поничка с мармалад и кафе. Когато приключи, ще се отбие някъде — и думите минаха така бързо по екрана, че едва не ги пропусна, та се наложи да се върне назад: „Ив Тилден Лий за Самуел Даниъл Клайн, 9 май, 1987“. Беше обява за бракосъчетание на страница 3, част С на „Обън-Бриджтън Леджър“. Няма гаранция, че ще намери снимка на булката, но беше доста вероятно, като се има предвид известността на фамилията.

Ръцете му все още бяха потни, когато библиотекарката му донесе броя в пластмасова папка, и трябваше пак да ги избърше, за да не остави петна от пръсти по хартията, докато го разлиства. Намери я между резултатите от местните срещи по футбол и обявите за продажби на имоти, чиито цени започваха от милион нагоре. Цяла колонка, написана в цветистия стил на провинциалните вестници, при това имаше снимка. Неясна, аматьорска, от голямо разстояние. Но светлината падаше върху силното й, чисто, привлекателно лице и той разбра, че няма начин да не я познае.

* * *

Два часа след като Адам върна броя на „Леджър“ от 9 май, 1987 г. на библиотекарката с благодарности, Луси Евънс позвъни на вратата на Джим и Барб Райли. Барб й беше казала, че ще отскочи по магазините по обяд и тя искаше да отидат двете.

Никой не отвори. Сигурно е тръгнала без нея и Луси съжали, понеже не се виждаха често през учебната година, а се бе надявала да обядват заедно и да се възползват от пролетните разпродажби.

Тръгна обратно по пътеката, мина край отворения гараж и видя колата на Барб. Сигурно е взела тази на Джим — само че и неговата е вътре, забеляза тя след няколко крачки. Спря и се обърна назад към къщата.

Може да са излезли на разходка или да тичат, но по тези места няма приятни пътеки, а бягането край тесните оживени пътища прилича малко на стария виц за играенето по средата на улицата.

Навярно са отзад, занимават се с пролетната работа в двора. Тя заобиколи гаража по каменната пътека към задната част. Беше празно. Върна се на верандата, отиде по дъските до вратата на кухнята и позвъни на звънеца. Чу го как дрънна във вътрешността на къщата и извика „Барб“, после се заслуша да чуе шума на течаща вода или пералнята, но къщата беше тиха — твърде тиха, и някакво неприятно усещане изправи косъмчетата по ръцете и врата й.

— Барбара… — подвикна Луси несигурно и почука по стъклото на вратата. Никой не отговори и лошото предчувствие се засили.

Погледна пак към двора с надеждата, че Джим ще се появи иззад дърветата, понесъл наръч сухи клони за огъня, но това не стана и тя отново се обърна към вратата.

Семейство Райли нямаха антре, от вратата се влизаше право в кухнята. Белите перденца на прозорците й бяха дръпнати и Луси надникна вътре. Видя собственото си отражение, а зад себе си — и връхчетата на дърветата, обграждащи двора. Сложи ръце край лицето си, за да не й пречат, и съгледа две купчини парцали, оплискани с тъмночервена боя, която беше изпръскала кухненския плот, шкафчетата, пода и стените. Мина секунда, докато осъзнае какво е това, после се опита да изпищи, но издаде само някакъв дрезгав, пресеклив звук, от който я заболя гърлото. Дръпна се рязко назад, изтича, препъвайки се по стъпалата, на тревата, като се опитваше да си върне гласа.

* * *

— Този път си вземи адвокат — препоръча й Мег.

Ив не отвърна нищо.

— Иви, слушаш ли ме?

— Адвокат — повтори Ив, а си помисли: белези, белези, белези.

Думата я преследва през цялата нощ и ден, като капещо кранче или онова ориенталско мъчение, чиято цел е да те докара до лудост.

Белези, белези, белези…

— Иви!

— Слушам те, Мег. Трябва да си взема адвокат.

— Сериозно ти говоря, Иви. Прекалено си богата, за да я караш през просото.

Белези, белези.

Ив премигна срещу думата и слънцето, огряващо лицето й. Намираха се в задния двор на „Грейсън“, домът на Мег. Да нарича десетината или повече акри морава зад голямата къща „двор“, бе една от приумиците на майката на Мег, която твърдеше, че у нея имало нещо от простите хорица. „С ударение на прости“, беше казала веднъж Франсес, в една от редките си прояви на хапливост.

Белези, белези, белези…

Пиеха джин с тоник, без да наблягат на тоника, и Ив беше пресушила вече една чаша с надеждата да й се замае главата и светът да спре. Усещаше езика си понадебелял, горната й устна почваше да изтръпва, но думата не я оставяше на мира. Белези, белези, белези…

Само че този път внезапно видя кухнята на Гарвановото езеро с бялата издутина на тавана и се опита да установи откъде идват картината и думата. Белезите нищо не й говореха, всеки ги има, особено Кен Невинс, но тя знаеше, че са на някой друг. Може би нейните собствени — например от коричката от шарка до окото й, която непрекъснато бе разчесвала или пък от оня път, когато скочи в леденостудения залив в Мейн и си поряза брадичката на една скала. Поводът за появата на кухнята във видението й си оставаше пълна загадка.

— Става въпрос за пари — каза Мег.

— Пари ли? Мислиш, че Сам гледа да пипне парите ми? — Може би спорът с нея ще я отвлече от мислите.

Но приятелката й поклати глава.

— Де да беше вярно, тогава можем да злобеем срещу него, а ти — да се чувстваш оскърбена. Уви, това си е чиста загуба.

Белези.

Мег разбърка кубчетата лед в чашата си с пръст и попита:

— Каза ли на Франсес?

— Съобщих им на закуска. Госпожа Кнап избухна в сълзи, избяга в кухнята и остави мръсни чинии по цялата маса. Лари изглеждаше, сякаш току-що е научил за нечия кончина, и отиде да човърка нещо по колите, а Франсес прекалено очебийно не реагира.

— Милата Франсес — обади се Мег.

— Съвсем не беше мило — сопна й се Ив. — Да говориш с нея беше все едно да приказваш на вратата на хладилника.

— А каква е правилната реакция? — попита меко приятелката й.

— Не знам. Твоята… казваш ми, че съжаляваш, да си взема адвокат, опитваш се да ме напиеш.

Мег се ухили.

— Ако ще се напиваш, трябва пак да ти налея.

Тя взе чашата й.

— А-а, Франсес ви кани с Тим на вечеря и бридж довечера — спомни си Ив и се облегна назад в креслото.

— Страхотно — не бива да позволяваме нещо от рода на провала на брака ти да измести бриджа в събота вечер.

Ив се усмихна, сякаш за пръв път от много дни насам.

— Не би било в стила на Тилденови.

Мег отнесе чашите им в къщата, Ив подложи лице на слънцето и затвори очи.

Белезибелезибелези… думите се сляха като думкане на тъпан и издатината на тавана отново се появи. Дейв каза, че била скрипец, но на нея й приличаше единствено на огромен цирей, готов да се пукне.

Ужасно сравнение — тя се изправи, отвори очи и Мег се върна с две запотени чаши със забучено на ръба им лимонче. Подаде едната на Ив, тя се пресегна, помисли си „белезибелезибелези“, чашата се изплъзна от пръстите й и падна на земята. Преобърна се, от нея се изляха алкохол и парченца лед, но не се счупи. Ив стана от стола си, вдигна я и се опита да събере облепените със стръкчета трева кубчета.

— Всичко е наред, Иви, ледът ще се разтопи, няма нищо.

Малкото парченце лимон — толкова свежо и стегнато допреди малко, лежеше скъсано и отпуснато, и очите на Ив се изпълниха със сълзи. Тя наведе глава и се извърна, за да не я забележи Мег, но приятелката й я познаваше прекалено добре, отпусна се на колене до нея и я прегърна.

— Иви? О, Иви, толкова съжалявам…

— Всичко е наред — измърмори Ив.

— Не, не е. — Гласът на Мег прозвуча ядосано. — Никак даже не е наред. Правят те на каквото си искат и аз просто вече не ги понасям. Ти си ясновидка, не някоя ненормална — не се подмокряш на масата по време на вечеря, и ми е омръзнало до смърт да се държиш, все едно е така. Твоето е дарба, сила, може да носи радост и полза… за бога, полза.

Дейв Латовски също смяташе, че е полезна.

— Господи, замисли се, Ив! Помисли какво умееш да правиш. И какво можеше да постигне майка ти, ако не беше толкова… болезнено настроена. Никога не съм познавала друга жена, която, като погледне цветята в полето, се сеща за погребения. А съпругът ти — извини ме, Ив, Сам е симпатичен и така нататък, мил и красив, секси, предполагам, ако харесваш този тип мъже — но и той е един от хората, които те накараха да намразиш способностите си. Остави се да го кастрира едно чудо, което би трябвало да го изпълва с трепет, и двамата с майка ти те накараха да повярваш, че дарбата ти е недостатък, проклятие… и на мен ми се повръща от тях! Ти си ясновидка, можеш да се пренасяш на други места и да виждаш неща, недостъпни за всички останали… и това е знаменито и страхотно, а най-вече полезно.

Тя се прекъсна изведнъж, грабна празната и чаша и каза:

— Извинявай. Но отдавна исках да ти го кажа. Можеш да го отдадеш на джина, ако желаеш. Но мисля, че не си толкова глупава.

Тя се изправи, отнесе чашата в къщата и Ив се загледа след нея, изненадана от избухването й. Мег й мислеше доброто, Дейв — също. Но те не можеха да си представят какво е да се хванеш за веригата на люлката и да видиш как на една жена й изтича кръвта или да стоиш на прага на Бънъровия кабинет, да гледаш как лицето му се разпада на парчета и да не си в състояние да направиш нищо. Или пък как ужасеното момченце на люлката отива при жената, която чака да му стори господ знае какво и да не можеш да го защитиш. Белезибелезибелезибелези…

Не разбират какъв ужас я разяжда, откак се допря до касетофона на Бънър и видя онези мъртви очи в огледалото… белезибелезибелези…

Мег се върна с нова чаша джин.

* * *

Ив си тръгна късно от Мег. Трябваше да побърза да се изкъпе и да се опита да поизтрезнее преди пристигането на Тим, Мег и семействата Адамс и Ръскинс в седем часа.

Скочи в лебарона. Заля я пристъп на световъртеж, тя се оригна и усети дъха на джин в устата си. Доктор Рубин ще бъде много недоволен. Сигурно би трябвало да се върне и да помоли Мег да накара Джордж да я отведе у дома. Но днес е събота, големият мерцедес не се вижда, икономът навярно е отишъл на седмичния си пазар в града или чака майката на Мег, Лайла Грейсън, докато тя посещава приятелите си. Майката на приятелката й беше много неорганизирана, та Джордж винаги имаше предостатъчно работа в събота и без да се налага да разкарва пияните приятели на Мег по домовете им.

Ив изчака, дишайки дълбоко в мекия късен следобед. Захладняваше, сигурно ще падне под десет градуса през нощта. „Идеално време — помисли си тя, — десет градуса през нощта, двадесет през деня… идеално.“

Изведнъж се изправи и осъзна, че е задрямала. Главата й пулсираше, дрехите й бяха залепнали от потта — слънцето я бе напекло през предното стъкло, но беше почти изтрезняла.

Погледна към къщата и се запита дали Мег не я гледа и не се киска. Помаха за всеки случай и включи на скорост.

Белезибелезибелези…

Потегли по алеята.

Пътят до шосето беше прав и портите стояха отворени през деня, но наклонът на терена ги скриваше, ето защо Ив забеляза колата, която беше паркирана напреко на алеята и я препречваше, чак когато едва не връхлетя върху нея. Натисна спирачките, гумите изскърцаха, лебаронът поднесе и спря, разтърсвайки се, на около три сантиметра от една от каменните колони, а предната броня почти докосваше задната врата на другата кола.

Тя се отпусна върху кормилото. По лицето й се стичаше пот, ръцете й трепереха безпомощно при мисълта за разминалото се като по чудо нещастие. Трябваше да помоли Джордж да я закара, независимо колко задачи има.

Вдигна глава, изтри потта от очите си и погледна към другата кола. Светлосиният форд, много по-голям от лебарона, изглеждаше почти празен. Някой е препречил алеята към дома на Грейсънови и най-безгрижно е отишъл да бере цветя или гъби или пък просто да се разходи сред дяволската природа на следобедното слънце.

Натисна ядосано клаксона, после извади глава през прозореца и извика:

— Преместете я.

„Съвсем като продавачка“, би си помислила Франсес, но никога не би го казала на глас.

Нищо не се случи. Никой не излезе, препъвайки се от гората, със засрамен вид, че е препречил алеята на огромния викториански урод.

— Ей — извика отново Ив, — запречили сте пътя. — Гласът й затихна, не се чуваше нито звук освен шепота на лекия ветрец във върхарите на дърветата.

Тя понечи да откопчае колана си, само че той въобще не беше закопчан, отвори вратата и излезе. Другата кола беше спряна толкова близо до колоните, че едва се промъкна край нея, за да излезе на пътя. Заобиколи задницата на форда, потъвайки във високата трева, и изпод краката й излетя рояк пролетни мухи (не чак толкова много, колкото в горната част на щата, но все пак доста голям) и те се заблъскаха по краката й под полата. Проправи си път през тревата до пътя, погледна през прозорчето на колата и видя ключовете на таблото и някакви пакети или багаж, покрити с одеяло на задната седалка.

Може би фордът е закъсал и сега шофьорът му блъска по пътя към града, за да повика помощ. А може и да е отишъл пеша до къщата и да е помолил да се обади по телефона.

Погледна назад към гигантския каменен дом с мрачните му витражи и огромната, несъразмерна веранда и се постави на мястото на непознатия, който навярно се е стреснал от вида му и е предпочел да извърви петте километра до бензиностанцията на „Шел“.

Само че колата изглежда твърде нова, за да се е счупила…

БЕЛЕЗИБЕЛЕЗИБЕЛЕЗИ…

Звукът се засилваше, ставаше все по-настойчив, главата й запулсира и зрението й малко се замъгли.

Новите коли също се чупят и може би шофьорът просто се е вбесил и си е тръгнал, като е оставил ключовете с надеждата някой да я открадне (стига да може да я запали), а той да си прибере застраховката.

„Малко си сбъркал квартала, друже, тук никой не би откраднал нещо по-долу от «Мерцедес, клас Ес»“ — помисли си тя.

Ако успее да я запали, просто ще я дръпне, колкото да освободи пътя, няма нищо лошо в това. Посегна към дръжката на вратата откъм страната на шофьора. Ако е заключена, ще трябва да се връща до Грейсън и да вика аварийна кола да премести форда. Ала ключовете висяха на таблото, сигурно е отворена, освен ако оня глупак не се е заключил отвън. Натисна дръжката и „белезибелезибелези“ гръмна в главата й. Видя боядисания бял скрипец по стъклото на прозореца, а върху него се насложи лицето на прапрапрапрабаба й, чиито устни безмълвно, но настойчиво мълвяха: „Пази се… пази се…“.

Образът беше толкова жив, че дръпна ръката си и се огледа нагоре и надолу по пътя. Беше пусто и тихо. Прецъфтелите кленове разпращаха малките си летящи семенца във въздуха, навсякъде цареше спокойствие и все пак нещо не беше наред, трябваше да измести препятствието и да се маха оттук. Сграбчи дръжката, дръпна я, вратата се отвори, Ив се отпусна на седалката и завъртя ключа. Звуковият сигнал й напомни да си сложи колана, стрелката на бензина отиде докрай, а другите прибори заработиха по предназначение.

Чу как нещо се размърда зад нея и с пулсираща глава, в която се носеше писъкът „белези“, полузаслепена от валчестия бял скрипец, Ив вдигна глава към огледалото за обратно виждане и срещна погледа на празните, светлокафяви кукленски очи.

* * *

Обади се Пит.

— Дюсолт на телефона.

— Господин Дюсолт, казвам се Миърс, Лемуел Миърс, Работя с…

— Знам кой сте, капитан Миърс. Шефът на Дейв.

— Ами… да.

— Той не е тук, сър.

— Не е ли… нали лови риба?

— Така е. Горе на Бокала, а пък временцето е страхотно.

— Господин Дюсолт, знам, че ви затруднявам, но се налага да говоря с него. Има ли някакъв начин да го накарате да ми се обади?

Пит се умълча. Очите му се плъзнаха по чистия тезгях и касовия апарат с подноса за сладкиши зад него, а отдясно — рафтовете с автомобилни масла. Денят беше прекрасен, имаше доста силен вятър, който не даваше на мухите да кацат. Идеално време за риболов на едно диво езеро като Бокала, дори и с деца, нищо че по-скоро пречат, отколкото помагат в лодката. Погледна през предния прозорец — никой не си наливаше бензин от помпата за самообслужване, никой не го чакаше да излезе и да му напълни, следователно нямаше основание да затвори телефона. Знаеше, че нещо се е случило, иначе капитанът нямаше да търси Дейв чак тук, и то сигурно е много сериозно, тъй като от ченгетата нито един човек досега не е научил добри новини. Надяваше се, да не е за майката на Дейв… или приятелката му Джийн. Джийн беше сладка като прясно опечен пай и почти толкова полезна за здравето, а в този момент нейното момченце е заедно с Дейв и дъщеря му. От всички познати на Латовски бившата му съпруга беше най-лесно заменима. Пит се изчерви от срам при тази мисъл и бързо проговори:

— Какво се е случило, капитан Миърс?

— Убийство — двойно убийство. Приятели на Дейв… но не от най-близките, нали разбирате?

— Да.

— Но аз не се обаждам за това, тоест не защото са му приятели. — Гласът му беше станал напевен като на планинец и Пит се запита дали пък не му се подиграва, после осъзна, че акцентът е неподправен. Насреща си имаше местен човек като себе си.

Миърс продължи:

— Искам да кажа, че не бих съобщил на Дейв подобни новини нито секунда по-рано, отколкото е неизбежно. Но, господин Дюсолт, обаждам се, понеже се нуждаем от помощта му.

— Разбирам, сър. Обаче има един малък проблем. Не знам дали познавате района.

— Не. Аз съм от север, езерото Ракет.

— Аха… вижте, в сравнение с Бокала Ракет прилича на Сентръл Парк, ако ме разбирате. Тридесет и пет километра път с джип. Нужни са няколко часа, даже с черокито. — Пак погледна навън. Отпред Дон Уолбрън си пълнеше резервоара на таратайката, събираха се облаци и закриваха светлината. До полунощ ще завали дъжд или лапавица.

— Май се задава лошо време. — Каза го навъсено, понеже вече знаеше, че ще тръгне да вика Дейв. Човек не пренебрегва едно двойно убийство само защото времето се е поразвалило.

* * *

Половин час по-късно, взел сандвичи, термос и спалния чувал, в случай че заседне някъде през нощта, Пит Дюсолт потегли към Бокала. Езерото беше великолепно, но пътуването дотам никак не беше забавно и е глупаво от страна на Дейв да взема децата, въпреки че и преди го е правил. Пък и самия Пит, когато неговите бяха малки.

Пътят се отделяше от асфалтираното двулентово шосе при една невинна, абсолютно подвеждаща пирографирана табела: „Езеро Бокала, 20 км“. Тези двадесет километра навярно бяха най-ужасните в източното полушарие. Съмняваше се дали някъде в дебрите на Аляска има по-непристъпна местност, а да се нарича това път, е все едно да викаш на бонбоните понички, понеже и двете били кръгли.

Пит зави по него, с онова леко присвиване на стомаха, което изпитваше винаги, когато потегляше по пътя за езерото Бокала, нищо че го беше правил навярно повече от десетина пъти в живота си, понеже човек никога не знаеше какво да очаква. Днес — по-скоро тази вечер, тъй като светлината бързо изчезваше със събирането на облаците — беше средна работа. Сигурно някога в началото на века тук е имало пътека на дървосекачи и веднъж на всеки десетина години държавата го проверяваше и разпръскваше малко чакъл наоколо. С двойно предаване не можеше да се пропътуват и първите двеста метра. Той беше теглил куп заседнали японци, даже един-два „Рейнж Роувър“. Пътят си беше само за джип, нищо друго не можеше да мине оттук.

Черокито се прехвърляше по полузаровени скали, потъваше в такива дълбоки дупки, че първо караш надолу, а после се изкачваш. Остави колата сама да си намира път през хлъзгавите участъци, където бяха текнали ручеи и превръщаха пътеката (много по-точно определение) в пудинг.

Средната му скорост беше десет километра в час (доста добре като за местността) и когато стигна „паркинга“ край езерото, беше се спуснала нощ. От онези съвсем черни нощи без звезди, когато въздухът ти прилича на мастило и сякаш поглъща светлината на фаровете.

Пусна страничния прожектор, но той освети само черокито на Латовски, паркирано до пристана за лодки.

Загаси светлините и видя малка златна точица — огъня на Дейв на отсрещния бряг.

Блещукаше прекалено далече, през черната вода под черното небе, дъното на езерото ставаше променливо през сезоните, а капаните, поставени през зимата, навярно вече бяха започнали да се надигат. Ще се добере дотам, не е проблем, а на връщане ще бъдат двамата с Дейв. Ала вероятността да заседнат в пясъчен нанос, който не е бил на това място миналото лято, или да ги удари плаващо парче дърво беше доста голяма.

Такъв риск не се поема с две деца на борда.

Ще изчака зазоряването и ще ги доведе — той, с едното хлапе в своята, Дейв и другото — с неговата лодка.

Нещастните мъртъвци на капитан Миърс няма да са по̀ умрели на сутринта.

* * *

Ив знаеше, че се намира на езерото, но забеляза водата едва когато фаровете я осветиха. Много хора навярно въобще не я виждаха след чашка-две, минаваха през ивицата тръстика и се озоваваха във водата, затънали до колелата в тиня.

— Завий наляво — изкомандва той и заби дулото още по-силно във врата й. Цевта се опря в черепа й и болката я зашемети. Взе завоя и няколко минути по-късно фордът се смъкна от асфалта върху покрития с чакъл път, който минаваше край „Крайбрежна“ №300 — хубавата малка къщичка на езерото, където съпругът й бе избягал от нея и „нещото“.

— Знаеш къде отиваме, нали? — попита тихо мъжът.

— Да.

— Била си там през онази нощ.

— Да. — Нямаше нужда да пита коя нощ.

Той пак натисна дулото и тя каза:

— Ако продължавате така, ще припадна. — Той охлаби леко натиска, но сигурно на мястото вече имаше страхотна синина. От четири часа стоеше надвесен над гърба на седалката й със забит във врата й пистолет, като се изключи един благословен момент на отдих, когато й даде билета и парите за таксата на изхода на магистралата „Труей“.

Излезе на огромната, сложна детелина на Северната магистрала — единият път водеше към планините, а другият — за Ютика и на запад — и се почуди дали да не поеме в грешна посока. Но той само ще я накара да се върне или ще я застреля и ще избута тялото от колата.

Знаеше, че ще я убие — единственият въпрос, който я вълнуваше, бе защо още не го е направил. Първо си помисли — когато успя да се поотърси от паниката и да разсъди — че смята да я отведе на някое отдалечено място, за да скрие трупа. После стигнаха до „Труей“, той й нареди да поеме по северното отклонение и тя разбра къде отиват, но не и защо. Да пътуваш чак на Гарвановото езеро, за да се отървеш от жертвата, е нелепо.

Вече бяха тук, приближаваха номер 300 на „Крайбрежна“ и той каза:

— Завий.

Гумите на форда застъргаха по алейката, а фаровете осветиха запуснатата на пръв поглед къщичка. Колата се изравни с люлката и Ив спря.

— Угаси двигателя — нареди мъжът.

Тя изпълни, после се разтрепери и верижката на ключа с малкия Хермесов жезъл^[2] на нея се разлюля напред-назад. Отначало пред дома на Мег беше изпаднала в ужас и не беше в състояние да му обърне внимание, но след като попътуваха, паниката и ужасът й не бяха така силни, а по-скоро постоянни и мъчителни като морска болест и тя започна да се пита дали не е лекар.

Мъжът се облегна назад и оръжието престана да се забива в плътта й. Изпита неописуемо облекчение, почувства как мускулите й се отпускат… и тогава той я удари с пистолета.

Усещането беше като от потупване. Стори й се, че го е направил, без да иска, но навярно ударът е бил много по-силен, отколкото смяташе или пък той знаеше къде точно да я удари, тъй като главата й се килна напред и се заби в кормилото, а тялото й се свлече безпомощно на седалката.

После усети, че виси надолу, а главата й — имаше чувството, че е станала като футболна топка, се клатушка насам-натам. Отвори с усилие очи и я заслепи някакъв взрив от цветове. Реши, че може да е последствие от удара, после осъзна, че гледа шареното килимче в антрето на къщата. Мъжът я носеше през рамо по пожарникарски, с увиснала като на мъртво пиле глава и навирен задник. Идеше й да се изсмее, ала главата я болеше твърде силно и с удоволствие отново загуби съзнание.

* * *

Мъчителна болка премина по ръката й, като убождане от дълга тънка игла. Тя отвори рязко очи и го видя да вади изпразнената спринцовка от вената й. Беше й инжектирал нещо, което й припари чак в рамото, и тя се опита да изпищи. От гърлото й излезе само сухо дращене и той я погледна. Мъртвите му очи срещнаха нейните и Ив се сети за работата си на доброволни начала в болницата на Обън, където имаше един ветеран от Виетнам със стъклено око.

— Всичко е наред, Ив — обърна се към нея мъжът с изненадващо мек глас. — Това е просто безобидно лекарство за предварителна анестезия, което малко ще те упои. Съжалявам, че се налага да постъпвам така, но аз… аз… — трябваше да се насили, за да го каже, — не мога… да гледам тази… стая нощем.

Имаше предвид кухнята и тя много добре го разбираше.

— Ще заспиш — обясни той — не толкова дълбоко, че да ти направят операция, но пък това не влиза в програмата.

Този човек наистина е лекар — „лекар масов убиец“. „Касапката бавачка“, мина й през ум и тя се изсмя. Той й се ухили, очите и зъбите му проблеснаха на лампата, набола му бе брада. Приличаше на вълк.

Ив затвори очи, за да го заличи от съзнанието си, и се унесе.

Веществото, което й бе инжектирал, подейства бързо и болката в главата и ръката й престана. Сгуши се на покрития с калъф диван и се почувства удивително добре. Спирането на болката е единственото истинско удоволствие, обичаше да казва майка й. Сигурно е била тя, не можеше да си представи Франсес да изкаже подобна мисъл.

Горката, сигурно е подлудяла. Вече са намерили лебарона (когато и да е това „вече“) и са повикали местните полицаи. Само че те са пълни некадърници, които се окичват от главата до петите с „ютии“, все едно ще ходят на война, шляят се по главната и ходят така, сякаш топките им са толкова големи, че не могат да си съберат краката.

Некадърници.

Франсес знае на кого трябва да се обади и ще го направи колкото и да не го харесва. Би повикала сатаната, за да спаси Ив. „Само че по-скоро — помисли си тя. — Моля те, леличко, обади се по-скоро на Дейв.“

* * *

Трополенето на дъжда по покрива на черокито събуди Пит. Той надникна навън и го видя да се носи на облаци над водната шир на ранната утринна светлина. Прекосяването в едната, а после в обратната посока на езерото щеше да бъде доста неприятно — децата ще трябва да изливат водата през цялото време, но вече се виждаше добре и никой няма да се удави.

Пийна набързо малко кафе от термоса, налапа две от сладките бисквити на Беси, после нахлузи пончото, измъкна главата си навън и видя група тъмни сенки да излизат насреща му през завесата на дъжда. Извика и Дейв му отвърна.

Латовски бе повел децата, преди тази гадост да обърне на лапавица, което неминуемо ще стане, ако температурата падне с половин градус. Пит вдигна качулката на пончото и изтича на дъжда, да му помогне да изкара лодката на брега.

* * *

Миърс извади връзка ключове с лилаво заешко краче на нея. Дейв я беше виждал хиляди пъти в ръцете на Райли. Отвърна поглед, за да не му е пред очите, и съгледа жълтурчетата, навярно съвсем наскоро засадени от Барб, да надничат от мократа земя. После вече не знаеше накъде да гледа и заби поглед в краката си на каменния под.

Миърс счупи полицейския печат и отвори вратата. Лъхна ги горещ въздух и той каза:

— Господи, оставили сме отоплението включено.

После отиде до един старомоден термостат с диск.

— Всички бяхме доста разтърсени — обясни, — даже Рул.

Завъртя го и котлето престана да боботи.

— Бяха в кухнята. — Миърс кимна към затворената летяща врата в края на покрито с мокет коридорче. — Телата са изнесени, разбира се, но ги накарах да оставят всичко останало, както си беше, за да се ориентираш, преди да разгледаш снимките. Съседите чули изстрели снощи, но помислили, че е гърмежът от ауспуха на някой камион по Северната магистрала — тя минава на около половин километър оттук. После около обед една съседка дошла, видяла телата през стъклото на задната врата и съвсем естествено изпаднала в истерия. Минало известно време, преди да дойде на себе си и съпругът й да се обади в полицията, а после докато местните решат, че не могат да се справят с двойно убийство, и ни повикат, беше станало почти четири.

Тръгна пред него по коридорчето и спря с ръка на вратата.

— Всичко е оплескано, Дейв, наистина съжалявам.

— Не си го оплескал ти, Лем.

— Така е.

Миърс бутна крилата и вонята на спечена кръв и разложено месо ги обгърна.

— По дяволите. — Той бързо извади кърпичката от джоба си и покри носа и устата си. — Не би трябвало да мирише чак толкова силно — каза с приглушен от плата глас. — И нямаше, ако бяхме изключили отоплението.

Латовски задиша през уста и погледна край шефа си в кухнята на семейство Райли. Едната страна на помещението беше залята с кръв, а по пода и стените се бяха спекли късчета разложена плът с размера на дребна монета.

Той се задави и обърна глава, после си пое дълбоко въздух, изтича през стаята, заобикаляйки голяма лепкава локва в близост до стола, поставен по средата на кухнята. Дръпна задната врата и я разлюля напред-назад, за да прочисти въздуха. Ала откак дъждът спря, времето беше топло и спокойно, слънцето приличаше на сребърно петно зад бялата пелена от облаци и нищо не помръдваше освен водата, капеща от перилата на верандата и скарата на открито.

Латовски си спомни как Райли приготвяше пържоли на нея миналото лято.

Вещите на мъртвите винаги събуждат много повече печал от отвратителния труп. Той беше страшно благодарен, че последният му спомен за Райли ще бъде от русия, зачервен мъж, който вдига ръка, за да се закълне в бара с грил на Кейси.

Остави вратата отворена и се върна в стаята.

Куршумите бяха минали през телата на Райли и жена му и все пак им беше останала достатъчно сила, да продупчат вратичките на три шкафчета — две на стената и едно под мивката.

— Какво е използвал? — бе попитал Латовски.

— Истинско пистолетище — му бе отвърнал Рул.

Убиецът на Бънър бе използвал „истинско пистолетище“, но в този факт се криеше още нещо и Латовски не можеше да го улови. Помъчи се за секунда, после се отказа и отвори продупченото шкафче под мивката. Куршумът бе задянал шише със „Зора“, то лежеше преобърнато настрана и от него се точеше някаква гъста зелена течност. Свежата миризма се бореше със смрадта в помещението, контрастът влошаваше още повече положението и Латовски изведнъж почувства, че само още малко, и ще започне неудържимо да повръща. Издърпа кърпичката си и я притисна към лицето си. Престояла бе в джоба му два дни и миришеше на риба и мокра вълна, но миризмата й беше безкрайно по-поносима от вонята наоколо.

Пресегна се през препаратите за почистване, лакиране и избелване и докосна задната плоскост на шкафчето, която се оказа външната стена на къщата. Откри дупка в гипса, но не и куршум.

— Изчоплил ги е — обади се Миърс. — Всичките.

Латовски се изправи и се огледа. Три изстрела, два за Райли и жена му…

— В какво е бил третият изстрел? — попита той.

— Ще ти кажа, когато излезем оттук и си поемем въздух, и колкото по-скоро го направим, толкова по-добре.

Очите на Миърс над кърпичката бяха спокойни, но челото му лъщеше и имаше зеленикавобял цвят, а веждите му приличаха на лястовичи крила.

Латовски също започваше да губи контрол върху рефлекса си за давене, ето защо хвърли последен, бърз поглед из стаята.

Около стола, заобиколен от локвата лепкава кръв, беше увито въже за простиране, покрито със засъхнала кръв, а на седалката имаше някаква купчина плат, вкоравена от кръвта. Едната половина на стаята приличаше на кочина, другата беше чиста, два от изстрелите са били дадени от почти еднакъв ъгъл и почти същата височина, ала третият, който бе улучил шкафчето под мивката, беше много по-нисък и с тотално различна траектория. С жълта лента бе очертан силует на стената близо до вратата и някаква форма, която приличаше на стъпало до краката на стола.

— А другият крак? — попита Латовски и Миърс призеленя още повече.

— По-късно.

— Добре, хайде да се махаме.

Бързо излязоха през вратата, откриха лицата си и си поеха въздух.

— Господи… Дай да седнем — каза Миърс и те влязоха в дневната на семейство Райли.

Тя представляваше приятна стаичка, с килим на шарки и стена с вградени рафтове. Долните бяха заети от сравнително нов телевизор с петдесет и четири сантиметров екран, доста добро наглед видео и компактдиск. Компютърът на Райли стоеше на едно бюро близо до прозореца, през който влизаше сребриста, разпръсната слънчева светлина.

— Не е взел нищо особено — каза Латовски.

— Въобще нищо не е взел. — Миърс седна на стола до скромната камина от тухли, при вида на която Латовски се сети за мраморната камина в Тилден Хаус… а после за Ив. — Съпругата е имала триста долара в брой в чекмеджето с бельо, където, предполагам, повечето жени си държат парите за непредвидени случаи. И Джоан там си ги слага — каза Миърс.

Алисън също, помисли си Латовски. Фондът й „Върви на майната си“ — така го наричаше, за да го ядосва. Никога не й бе минавало през ум, че той ще я прати на майната си.

— А в тоалетката на Райли имаше стар златен часовник — продължи Миърс, — истинска антикварна вещ, много по-ценна от всичко останало. Жената също носеше златна верижка и годежен пръстен. Диамантът не е чак като кокоше яйце, но все пак струва нещо. Не ги е пипнал.

— Може би са се прибрали по-рано у дома и са го изненадали.

— И той е завързал съпругата за стола? И после е прострелял коляното й — между другото, това е изстрелът с различния ъгъл.

— Прострелял е коляното й? — Латовски се стовари на креслото срещу Миърс. — Защо, по дяволите? — попита той с болка.

— Там е въпросът, а очевидният отговор е, че семейство Райли са търгували с наркотик и убиецът се е опитвал да разбере къде го държат.

— По дяволите, не може да бъде!

— Едва ли е щял да ти каже… ти си ченге.

— Лем, не съм виждал Райли да изпушва даже една цигара с „трева“.

— А съпругата му?

— Преподаваше английски в гимназията, спретната, симпатична женица, обичаше да готви. Не би продавала, смъркала или пушила този боклук — все едно майка ми да го върши.

— Опасявах се, че ще кажеш точно това. — Миърс се отпусна в креслото си. — В такъв случай няма скрити запаси и прострелването на коляното си остава загадка.

— Може ли да го е направил за удоволствие? — предположи със слаб глас Латовски.

— Попитах Рул и той каза — не. Един садист за развлечение — фразата е негова, не моя — щял да гледа да проточи мъчението, би използвал бръснач, запалена цигара или малокалибрен пистолет, ако въобще употребял оръжие. В случая определено имаме аматьор, тъй като патлакът, с който е стрелял, е отнесъл половината й крак. Между другото точно така е станало с крака, за който питаш — намерихме го, заклещен под едно шкафче. — Латовски видя как тялото на Миърс потрепери, но той продължи сдържано. — Рул казва, че е припаднала след минута-две и навярно, когато убиецът е поставил дулото до главата й, вече е била мъртва. Какво ти удоволствие.

„Какво ти удоволствие“… полуоформената мисъл, изникнала при думите „истинско пистолетище“, отново изплува в главата на Латовски и той се опита да я улови. Но беше съсипан — една подгизнала поничка в подгизналата палатка сутринта в пет беше последното нещо, което бе ял. Ще се абстрахира от вида и миризмата в кухнята и ще се насили да хапне някъде, а после тя може да му дойде пак.

* * *

Отиде с колата до Джийн да вземе Джо, но те двамата с Мат се бяха настанили пред телевизора в дневната, гледаха „Агнешка пържола“ (навярно по желание на Мат) и се мъчеха да се правят на нещастни сироти, които ще умрат, ако ги разделят.

— Джини казва, че мога да остана — заяви Джо, — и Мат също ме моли.

Джини винаги така казваше, Мат също винаги я молеше, брадичката му вече трепереше при мисълта, че може да я загуби.

— Майка ти те чака да се прибереш — напомни й Латовски.

Джо направи гримаса. Стигнала бе възрастта, когато очакванията на майка й не я вълнуваха особено.

Той погледна безпомощно към Джийн, застанала под свода между мъничката трапезария и дневната. Внезапно се почуди как ли изглежда трапезарията в Тилден Хаус.

— Ще ми бъде приятно, ако остане — каза тя. — Също и на Мат. Защо не се обадиш на Алисън?

Тя се прибра в кухнята, за да не чуе разговора с бившата му съпруга, той позвъни от апарата във входното антре, за да не слуша Джо, ако се разрази кавга. Но Алисън беше сговорчиво настроена и той не долови в гласа й нито следа от онези хленчещи нотки на обида. Може да има среща.

Разговорите им обикновено бяха мрачни и кратки, пропити с усещане за вина от негова страна, освен когато се стигнеше до скарване, а това не се случваше вече толкова често.

Затвори и се върна в дневната. Децата бяха забравили „Агнешката пържола“ и гледаха към вратата, очаквайки да научат съдбата си.

— Можеш да останеш — обяви той, те извикаха „уха“ и се прегърнаха.

Латовски отиде да се сбогува с Джийн и тя го целуна бавно, продължително и с разтворени устни, целувката й намери някакво чувствително място в слабините му и на него също му се прииска да остане… но нямаше време.

Все още беше облечен в рибарските си дрехи. Отиде си вкъщи и издърпа ботушите, които му тежаха като двадесет кила разтопено олово. После свали дразнещите кожата му вълнени рибарски панталони и застана под душа. Облече се, изгълта един сандвич с фъстъчено масло и излезе.

Слънцето пресушаваше мъглата след дъжда и от асфалта и капака на колата му се вдигаше пара. Отиде до сградата на участъка, която беше направена от камък и винаги бе прохладна. Взе си кафе, сандвич с шунка от автомата и влезе в кабинета си да прочете предварителните доклади на Рул и Лучи.

Вратата на Миърс беше затворена, следователно той беше вътре. Навярно виси на телефона с някое приятелче от Куантико и го пита дали в големия компютър има регистриран кретен, който се кефи, като прострелва жени в коляното с магнум.

Неприпомнената мисъл пак се появи. Беше по-силна, но все още неоформена: „Какво ти удоволствие… истинско пистолетище“. „Пистолетището“ не спираше да му се върти заради Бънър, но „какво ти удоволствие“ му убягваше и не намираше връзката между двете или какво може да е знаела Барб Райли, та убиецът да й пръсне коляното, след като не го е направил за удоволствие.

Остави думите да се гонят из главата му за малко, после се отказа и се обади на шефа на Райли в „Реджистър“. Беше неделя следобед, но намери Макс Джъргенс на работа.

— Съжалявам, но трябва да ви попитам, господин Джъргенс, дали има някаква възможност Райли и жена му да са били трафиканти на наркотици.

— Наркотици? — избухна той. — Не, по дяволите! Откъде ви щукна такава идиотщина?

— На Барбара Райли й е било простреляно коляното.

Изумено мълчание, а после Джъргенс каза съкрушено:

— Тя преподаваше английски в гимназията, лейтенант. Нима смятате, че някой я е измъчвал, за да му издаде кои са образните средства? Само и само да измъкне каква е разликата между метафора и сравнение? Какво, по дяволите, се е случило с тях?

— Не знам.

— А би трябвало, по дяволите. Вие сте ченгето, мътните го взели.

— Съжалявам — каза смирено Латовски.

Отново мълчание, а после Джъргенс се обади:

— И аз се извинявам, лейтенант, не заслужавате подобно отношение. Разстроен съм като всички останали. Простреляна в коляното! Нищо не разбирам.

— Нито пък ние, господин Джъргенс. Райли работеше ли върху някой материал, който може да бъде определен като проблемен?

— Толкова проблемен, че да убият него и… — Джъргенс едва процеди думите — да прострелят жена му в коляното? Не. Очеркът за Върколака беше негов…

Върколака. Косъмчетата по врата на Латовски настръхнаха.

— … и събираше материал за статията за Лио Шайн, сенатора на щата.

— Нещо около него?

— Не. Шайн е на осемдесет най-малко, при това е толкова спорна личност, колкото и Дуайт Айзенхауер. Популярен дядка. — Райли смяташе, че за разнообразие, не би било зле да се напише хубаво за политик. Мислеше, че е важно. Лио Шайн не е убил Джим Райли, лейтенант. Негов беше и очеркът за ясновидката в петък.

„Ясновидката, пистолетище, какво ти удоволствие…“ Прибави още „Ясновидката и Върколака“.

Хвана я, просто му трябваше секунда да помисли. Затвориха и миг по-късно апаратът му за повикване записука. Барбър му каза, че го търси човек от „Реджистър“, и Латовски сграбчи слушалката, като смяташе, че Джъргенс иска да добави нещо. Но някакъв друг мъж попита:

— Вие ли ръководите следствието по убийството на Райли?

— Да, господине. С какво мога да ви услужа?

— Казвам се Лайънс, лейтенант. Бил Лайънс. Работя в „Реджистър“, „Личен състав“? — произнесе го като въпрос.

— Да, господине — търпеливо каза Латовски.

Секунда мълчание, а после с абсолютно съкрушен тон Лайънс заяви:

— Мисля, че разговарях с убиеца на Райли в петък.

И разказа историята.

— Името му не е било Латовски — тихо каза Дейв.

— Знам. Сега вече знам.

— Имаше ли нещо поне малко познато в гласа му?

— Не. Пък и не бих усетил, понеже гласът на тоя тип звучеше толкова неясно и приглушено, сякаш ужасно е настинал.

— Приглушен?

— Аха, все едно е болен или… предполагам… си го е преправил.

— Приглушен — прошепна Латовски.

— Господи, нали това казвам.

Някакъв човек с приглушен глас бе подмамил Бънър в кабинета му в неделя и го бе застрелял с истинско пистолетище. Убиецът в гората според Ив, Върколака, който убива съвсем бездушно според Райли, не е изпитал никакво удоволствие от това или измъчването на Барб Райли. Беше я изтезавал заради информация, но оръжието е било твърде голямо и тя не е била в състояние да му съобщи каквото и да било, след като куршумът е отнесъл половината й крак. Само че какво всъщност може да е знаела Барб Райли. Разликата между метафора и сравнение? Метриката на „Илиадата“? Сарказмите на Джъргенс почваха да му пречат, Латовски ги избута от съзнанието си и прекъсна линията с Лайънс. Вътрешната уредба пак зазвъня.

— Какво има сега? — изрева в слушалката той. Почваше твърде често да крещи — хората му най-накрая ще вземат да го намразят.

Барбър каза:

— Някаква жена се обажда от друг град. Опитах да я разкарам, но беше все едно да разкараш кралицата на Англия… изключително високомерна дама. Името й е Тилден.

Ив. Не Барб е знаела нещо, а Райли. Върколака е изтезавал съпругата, за да накара мъжа й да проговори. Райли е чул мъчителните писъци на жена си, видял е как плътта и натрошените й кости са се разлетели из кухнята — и е разказал всичко на убиеца.

Изстена в слушалката.

— Това означава ли, че няма да говориш с нея? — попита Барбър.

— Не, тъпа главо — изкрещя Латовски. — Да се обади.

Изчака с разтуптяно сърце прещракванията, които щяха да го свържат с Ив. Само след секунда ще се наложи да й съобщи, че й е докарал шесткратния, по-точно осемкратен убиец на главата все пак. Райли бе извършителят, но грешката бе на Латовски и тя трябва да вземе мерки. Но Ив разполага с пари и хора, които да й помогнат. Може да прекара лятото в Нова Скотия, на брега на Мейн, на остров Ванкувър или Ривиерата. Няма да й е зле, а междувременно Латовски ще го залови. Майната им на Миърс, Лини и законите. Ще пипне Адам Фулър и тя ще се върне при съпруга си, ще си роди детето…

Последно прещракване (имаше чувството, че го свързват с Улан Батор) и Франсес Тилден каза:

— Лейтенант…

— Ив — извика той, — трябва да говоря с Ив.

А тя отвърна.

— Ех, де да беше възможно…

* * *

В спомените на Ив кухнята беше ослепително бяла, с бели шкафчета, стени, плотове и завеси, а таванът така блестеше от белота, че не можеше да се гледа, без да примигнеш, с онази пребоядисвана в бяло топка.

В действителност линолеумът беше нашарен със зелени ивици, а плотовете бяха придобили оттенък на слонова кост. Повърхността на печката и телефонът на стената бяха черни, завесите — жълти, а очуканите места по порцелановата маса — ръждивокафяви.

— Продължавай. — Той я побутна с оръжието и тя направи няколко крачки, после се обърна, като очакваше да го види зад себе си. Но мъжът стоеше на прага и най-после в очите му имаше някакво изражение. Приличаше на страх, пот се стичаше по лицето и врата му в яката на чистата му риза. Беше проявил далновидност и бе си я донесъл, а също и куп други неща, включително спринцовката, пълна с онова лекарство, което й бе инжектирал предишната вечер.

Те се спогледаха, той вдигна крака си, остави го за момент да виси смешно във въздуха, после го постави от същата страна на прага. По някаква причина не беше в състояние да влезе тук и тя видя шанса си в този факт. Очите й пробягнаха по стаята и отново се спряха на задната врата, заключена отвътре с резе и верига. Представи си как ги маха, блъсва вратата и хуква да се спасява… а той я застрелва, преди даже да е дръпнала резето.

— Няма измъкване, Ив — спокойно каза той. — Така че най-добре е да ми кажеш.

— Какво да ви кажа?

— Какво ми се е случило в тази стая.

Ужасеното момченце на люлката.

Ив вдигна толкова бързо очи към топката на тавана, че вратът й изпука и й се зави свят — отзвучаваща последица от въздействието на лекарството. Световъртежът беше много по-силен, когато се събуди, но мъжът беше взел бързоварче за вода, нескафе, пакетчета захар, сметана и картонени чаши. Даде й кафето, позволи й да използва тоалетната и банята, а той остана отвън, по всяка вероятност с насочено към затворената врата оръжие, в случай че се опита да избяга. Само че нямаше как. Високо на стената видя малко прозорче и стъпи на тоалетната чиния с обутите си в чорапогащи крака, помъчи се да го отвори, но то беше замазано. Би могла да хвърли нещо по него, но той ще чуе чупенето на стъклото, ще отвори с изстрел вратата… а после ще я убие. Сигурно го е проверил, преди да я пусне вътре, тъй като беше много предпазлив, много добре подготвен за всичко. Беше донесъл пакетирани в целофан кифлички с мармалад, посипани с пудра захар, и при първата хапка я бе заболяла устата — толкова отдавна не бе яла.

Кафето, душът и храната бяха премахнали тежестта в главата й допреди този момент на замайване, когато погледна към топката на тавана.

Опря се на порцелановата повърхност на масата, за да се задържи, усети аромата на печени курабийки и бързо си дръпна ръцете. Миризмата избледня, но остана да витае.

— Не мога да ти помогна — каза тя, без да го гледа. — Нямам представа какво ти се е случило.

— Нямаш… но можеш да разбереш. Само по тази причина все още си жива.

„Това е нелепо“, искаше й се да му каже, но ако успееше да го убеди, че наистина е така, той ще я убие.

— Навярно бих могла. — Тя разтегли думите. Щеше да се наложи да разтегля всичко, да забавя нещата, за да спечели време и Дейв да я намери.

— Мога да ти помогна — меко каза мъжът. Сложи оръжието на пода до крака си, после вдигна ризата и тениската си и оголи гръдния си кош, покрит със светлокафяви косми, които се разреждаха и минаваха в линия, изчезваща в панталоните му.

„Как така, без червен фенер“, помисли си малко побъркано тя.

Той разкопча колана си и започна да си смъква ципа, а Ив извърна глава. После чу как катарамата му издрънча, ципът му застърга и затвори очи.

— Погледни — подкани я мъжът, но тя стисна клепачи. — Казах ти да погледнеш!

Чу, че взе пистолета, отвори очи и най-после видя белезите.

Слабините му бяха благоприлично покрити, но коремът му беше оголен и нашарен със стотици резки, от пъпа до ластика на гащите му. Някои приличаха на бледи тънки нишки, други представляваха дебели червени шевове и изглеждаха доста болезнени. От порязване, а не от изгаряне като тези по ръцете на Кен Невинс, при това в никакъв случай резултат на нещастен случай. Бяха предумишлено причинени. Някой му ги бе нанесъл!

Опита се да каже нещо от рода на „О, боже“ или „Как е възможно“, имайки предвид този, който го е направил. Но не можа да произнесе нито звук.

— Гледай — заповяда й той.

Нямаше нужда, тъй като тя не можеше да откъсне поглед от тях. Миризмата на печено изведнъж се засили и Ив се опита да я изтласка, понеже не искаше да види събитието, което щеше да последва. Представи си свекърва си, Грета, как пече курабийки в кухнята. Но самата поява на образа на добрата, мила, приятна жена в мислите й в тази стая на ужасите, при това бедно белязано чудовище на вратата, й се стори непристойна, и тя изличи лицето й от съзнанието си.

— Трябва ли да ги докоснеш? — попита, изчервявайки се той.

Кожата й се сбръчка.

— Не мога…

Мъжът погледна надолу към тялото си.

— Да, предполагам, че е вярно. Не ги виждам често така, директно, и понякога забравям колко ужасни изглеждат.

Смъкна ризата си и вдигна панталоните си с една ръка, като продължаваше да я държи под прицел. Справи се с ципа, но не успя да се закопчае на кръста и коланът му остана да се люлее свободно. Усмихна й се вяло.

— Край на представлението — тихо каза той. — А сега… ми кажи…

Въздухът се изпълни с миризмата на печени курабийки и от нея й се пригади. Ще се получи, а тя не го желае, искаше й се да му каже, че не става както той си мисли. Че може да види онова, което иска от нея, но също и нещо друго за всеки, който някога е бил в тази стая, дори първият фермер, чиято плевня се е намирала тук. Може да го види как си храни пилетата, рине обора. Може да види някое от безбройните семейни събития, които навярно са отпразнувани тук, след като са я превърнали в кухня… но това бяха глупости и тя го знаеше. Можеше да се пренесе където си поиска и в който момент пожелае и ще е най-добре да си го признае пред себе си, иначе никога няма да излезе жива от тази стая.

— Давай, Ив — подкани я тихо той, с лъкатушещ тон и същия гръден, прелъстителен глас, който Дейв Латовски и Мег бяха използвали, за да я накарат да направи „онова“. „Давай, Ив. Разкрий ми миналото и бъдещето, Пътя и Истината. Кажи ми къде са смарагдите на баба и дали съпругът ми се чука с друга. Кажи ми кой е играл на тази люлка и как изглежда убиецът.“

А сега: „Кажи ми откъде имам белезите“.

Знаеше какво трябва да направи. Скрипецът беше сърцето на тази стая, масата се намираше точно под него и тя постави дланите си право върху нея. Миризмата на печена мазнина и захар стана направо задушаваща, усети горещината от печката и я погледна. Преди е била цялата бяла, с дръжка от неръждаема стомана, а сега имаше черен обков и черна бакелитова дръжка. Ив вдигна поглед и видя небоядисания скрипец и въжето, прекарано през него. Макарата тихо поскърцваше, докато се въртеше, въжето се изопна и една жена занарежда: „Мръсно, мръсно, мръсно…“.

* * *

Латовски каза:

— Госпожице Тилден, искам да проведа един разговор заедно с вас, така че просто изчакайте. Ще говорим с човек на име Бъргър от ФБР. Съгласна ли сте?

— Просто да изчакам? — попита послушно тя.

— Да, госпожо. Ще отнеме само минута.

Остави я на телефона и усети, че не му стига въздухът. „Издишвай — му казваше преди Бънър. — Хипервентилацията се получава, когато си поемеш въздух и забравиш да го изпуснеш.“

Наложи си да издиша бавно струята, която затопли слушалката, после повика по уредбата Барбър.

— Слушай, Лари. — Никога не се обръщаше към него на малко име, изненада се, че въобще го помни. — На нула-три чака една госпожица, Тилден. Искам да я държиш там и същевременно да ми набереш Стан Бъргър на нула-четири, а после да ми свържеш разговорите.

— Тоест всички да можете да говорите едновременно? — попита весело Барбър.

— Точно така, Лари. И ако ми изтървеш единия от тях, ще те уволня. Разбра ли ме, Лари?

— Тъй вярно, сър.

Латовски прерови бележника си и намери номера на Бъргър, свърза се пак с Барбър, даде му го, после затвори и зачака.

Не беше обикновено отвличане — ФБР ще си свършат работата, но няма да има бележка с искане за откуп, нито подобно обаждане. Фулър я е хванал и тя или вече е мъртва, или скоро ще бъде, веднага щом той измъкне каквото иска от нея, но няма да става въпрос за пари. Това обаче си е чисто предположение, единственото нещо, което едно добро ченге никога не прави, а в този момент Дейв искаше да бъде умело ченге, много по-силно, от когато и да било друг път в живота си.

— Ив… — Не смяташе да го произнесе гласно и се сепна от звука на гласа си. Телефонът иззвъня, той го сграбчи и Барбър каза:

— Добре, господин Бъргър… госпожо… можете да започвате.

Латовски ги представи един на друг, после ги остави да говорят. След като Франсес Тилден обясни положението, Бъргър каза, че ще поставят телефоните в Тилден Хаус под наблюдение и така нататък. Всичко това беше в случай че Латовски греши, и се окажеше, че все пак си е най-обикновено отвличане на богата наследница. Дейв изчака още една минута, да се увери, че се разбират, после прекъсна връзката от своя страна и отиде да потърси Лучи — навярно щеше да се изправи срещу Адам Фулър и неговото „пистолетище“ и му трябваше подкрепление.

* * *

„Мръсно, мръсно, мръсно“ — нареждаше жената с бавен, ехиден глас, от който на Ив й идеше да си запуши ушите. Сивата светлина, проникваща през прозорците, премина в жълти слънчеви петна, очуканите места по масата изчезнаха, а малкото момче от люлката лежеше по гръб на нея. Беше съблечено от кръста надолу, коленете му бяха вързани с въжето от скрипеца и повдигнати, излагайки на показ голите му бедра и ханш. То хълцаше съвсем слабо, което наведе Ив на мисълта, че плаче отдавна.

Панталоните и гащите му бяха сгънати прилежно на стола, стаята беше от чиста по-чиста… по-лъсната, отколкото госпожа Кнап държеше да бъде нейната, когато дневната прислуга приключи работата си. Миризмата на восък и боров терпентин се бореше с аромата на печено.

— Мръсно, мръсно, мръсно… — редеше гласът. — Трябва да го почистим… трябва да го измъкнем оттам.

Слънцето попадна върху лицето на момченцето и то изви глава. На масата, под повдигнатите му слабини имаше снежнобяла кърпа с лъскав нож за дялкане, нож за зеленчуци, едностранен бръснач с поставено ножче, а също така спихнато балонче за клизма, подлога и синьо бурканче с вазелин.

Рамката се разшири и Ив видя широкия гръб на жената, облечен в копринена рокля на цветенца. Тя имаше гъста черна коса, прошарена тук-там и забодена в спретнат стегнат кок. Беше висока, тежка, с едри кости, но не дебела. Детето приличаше на вейка в сравнение с нея — сянка, а не дете.

— Готов ли си? — прошепна жената.

Момченцето изскимтя, тя сграбчи тънкото му бедро и така го ощипа, че пръстите й почти щяха да се срещнат през мършавата плът.

— Попитах, готов ли си?

— Да — задавено отвърна малкият.

— Хубаво, просто исках да проверя. — Гласът й беше дълбок, почти мъжки, но равен, сякаш е запис, пуснат на по-ниски обороти. Тя отиде до прозореца, като по този начин се обърна с лице към Ив, младата жена надникна в тъмните й очи, блеснали в луда омраза. Никога не бе виждала такъв крещящ случай на лудост, без какъвто и да е намек за въздържаност или разум, както в тези очи. Искаше й се да изпищи, но нямаше кой да я чуе.

Коремът на жената се набръчка, когато се наведе през мивката и погледна през прозореца.

— Чисто е — изчурулика тя. — Само ти и аз сме… ти и аз, малко копеле.

Тръгна застрашително към масата, момченцето хлъцна от ужас и се опита да каже нещо, но не успя. Жената взе балончето за клизма, отнесе го до мивката и го напълни със студена вода. То се изду и Ив извика в самозабрава:

— Той не може да поеме цялото това количество — ще го убиете!

Жената си затананика, изля вътре малко течен сапун, а после занарежда:

— Мръсно, мръсно, мръсно… трябва да го изчистим отвътре и отвън… мръсно, мръсно, мръсно…

Обърна се към детето и почти изпищя:

— Мръсно! А чистотата е свято нещо. Значи ти мразиш мръсотията колкото мен, нали, копеленце.

Момченцето се разхълца неудържимо, но някак си успя да кимне с глава. Тя отнесе обратно балончето за клизма, без да разлее нито капка, после натопи крайчеца му в бурканчето с вазелин и се загледа в лъщящия на слънцето наконечник.

Откъсна поглед от мазната гума, мушна подлогата под детето и като се намръщи съсредоточено, разтвори бедрата му и пъхна тръбичката. Ив се опита да затвори очи, но във виденията това никога не й се отдаваше, извърна се, ала картината се извъртя с нея и тя видя как очите на момченцето се разшириха, после здраво се стиснаха, то изкрещя и в подлогата рукна вода, покрита с тънък слой сапунени мехурчета. Най-после писъците преминаха в стенания и спряха, лицето му бе пребеляло като повърхността на масата и Ив си помисли, че то ще припадне.

Жената измъкна подлогата и я изнесе от стаята.

Косата му бе потъмняла от пот, клепачите му изглеждаха тънки като хартия, а на пребледнялото му чело пулсираше малка синя веничка. Ив изпитваше желание да го погали по главата, да махне мокрите кичури от челото му, да закрие очите му от ярката светлина на тавана, която прозирните клепачи сякаш не бяха в състояние да изолират. Но когато вдигна ръката си, не я видя.

Жената се върна без подлогата и се наведе да надникне в лицето на детето.

— Я не ми се преструвай…

Тя изщрака с пръсти пред очите му и Ив мислено се помоли момченцето да не идва на себе си и да му се размине новото мъчение, което тази неописуема мръсница му е приготвила, но клепачите му затрепериха и се отвориха. Жената се изкикоти щастливо и взе ножа.

— Гледкай, гледкай, гледкай, нещо хубавичко идва май — изпя тя с оня басов глас.

Очите на момченцето се завъртяха, видяха ножа и то намери сили отново да изпищи. Звукът отекна по стените и твърдите повърхности в стаята и жената се сепна, притеснена, че някой може да чуе. Ала нямаше кой, тя се надвеси над него, вдигна ножа високо и слънцето се отрази по него, а после мъчителката изръмжа:

— Млъквай, копеленце, че ще те разпоря от горе до долу. Ще ти отрежа оная работа и ще ти я натикам в устата. Чу ли ме, копелдако!

Детето сдържа писъците си и очите на жената светнаха в безумно очакване, сякаш се кани да погълне любимото си ястие. Тя постави острието върху гладкия стомах на момченцето (правеше го за пръв път и по него още нямаше никакви следи) и натисна малко неуверено. Хлапето се дръпна и острието потъна по-дълбоко, бликна кръв и жената кресна: „Изцапа“, и хукна да вземе книжни кърпички от мивката. Пътем пак мина край Ив и тя я помоли буйно: „Моля ви… моля… моля… о, моля ви“. Но нямаше надежда, това тайно представление на ужасите отдавна беше свършило, преди тридесет години.

Жената смачка на топка няколко салфетки, за да попие кръвта, и се върна при… друга маса в друга стая. Миризмата на печено и тихото плискане на водата в езерото изчезнаха, слънцето загуби резките си, ярки очертания и светлината стана мека, сива, зимна.

В кухнята имаше шкафчета от кедър, бежови изкуствени плочки, бежови ламинирани плотове с нарисувани по тях круши и ябълки, а скрипецът липсваше.

Беше се справила с този проблем, като бе завързала коленете на момчето за дръжките на шкафчетата на стената зад него, повдигайки голите му бедра и задни части още по-високо, оставяйки ги още по-открити. Той беше пораснал, по краката му се бяха появили мускули, но беше все така кльощав. Ребрата му приличаха на лозови пръчки под ризата, коленете и глезените му бяха възлести и кокалести… и беше покрит с белези. Някои от тях — стари, зараснали рани, другите — пресни, незаздравели. Всичко това сигурно е продължило с години, тъй като наглед момчето беше около осемгодишно, въпреки че възрастта му трудно можеше да се определи, понеже беше толкова слабо и навярно по-дребно за възрастта си. Лицето му изглеждаше по-продълговато, чертите — по-оформени, а очите му бяха празни и безизразни, съвсем като на мъжа на прага от 1993 година.

Жената въобще не се бе променила.

Но като че ли беше по-напрегната, изпитваше по-малко удоволствие. Може би защото той бе толкова невероятно, почти свръхестествено спокоен. И по-висок, по-труден за нагласяване — гениталиите му бяха по-тежки, краката — по-големи. Израстваше, нейното време изтичаше, шансът й да го нарани най-после почваше завинаги да се топи, а тя беше твърде луда и глупава да забележи, че вече е успяла да го стори.

Взе един голям нож — „Вече не си играем на прецизност и любезничене“, помисли си налудничаво Ив — и направи дълъг, недълбок срез напреко на незаздравелите рани. Болката трябва да е била нетърпима, но момчето имаше вид, сякаш наблюдава някое скучно представление на сенките по тавана. Потече кръв, тя я попи, после се наведе безпомощно над него, без да знае какво да прави по-нататък. Тъмните й безумни очи светнаха, като че ли се е сетила за нещо много приятно, и Ив отчаяно се помъчи да се върне в настоящето. „Сега е 1993 година, «полицейската акция» във Виетнам премина във война, която изгубихме, пратихме хора на Луната, една космическа совалка избухна и в нея загинаха седем души, включително една учителка от Ню Хампшир. Годината е 1993, Бил Клинтън е президент. Аз съм бременна, а Сам си замина… 1993 е.“ Но видението си беше все така стабилно и ясно. Жената се приближи до плота, взе бутилка спирт за разтриване, напои няколко книжни кърпички с него, после се върна и ги натисна право върху кървящата рана. Тялото му потрепери, но очите му гледаха празно към тавана, сякаш го е сторила на някой друг.

— Киселина — извика тя безсилно, — трябва ми киселина.

После в погледа й се появи оня горещ, ненормален пламък, тя пусна окървавената топка хартия, сграбчи сбръчкания член в слабините на момчето и напевно каза: „Гледкай, гледкай, гледай… нещо хубавичко идва май!“. Допря с трепереща ръка ножа до основата му и Ив разбра, че непоносимо й се иска да го направи. Че е на косъм да го извърши, но знае, че няма да й се размине. И наистина не го е сторила, защото той е любил Абигейл Рийз, преди да я разпори.

— Гледкай, гледкай, гледкай… нещо хубавичко идва май — пропя тя, после изпищя: — Гледай, копеле, гледай какво ще ти направя.

Момчето се хвана на капана й, вдигна глава и видя къде е сложен ножът. Цветът на кожата му от жълт стана зелен, а на лицето му се изписа уплаха. Само уплаха… не ужас, молба или страдание като преди, а уплаха, после примирение. Главата му се отпусна отново на масата, то затвори очи и зачака изпълнението на заканата.

Преобразяването на хубавкото, уязвимо, ужасено момченце от люлката в чудовището на прага бе завършило.

Ив рязко се обърна, за да повърне в мивката на онази кухня, и видя глинена тенджера с формата на глава върху плота. Госпожа Кнап имаше подобна, но нейната изглеждаше почти ненормално весела, а тази й се стори тъжна, сякаш вижда момчето и плаче заради него. После тенджерата изчезна, мивката, над която се надвеси, вместо от неръждаема стомана стана от никел, с модерна батерия с една дръжка и тя се върна в настоящето.

* * *

— Защо — не спираше да повтаря той, — защо, защо, защо… — като дете.

— Не знам, никога не виждам обяснението — отвърна Ив.

Намираха се в дневната. Той седеше на стола на Дейв, а тя — на покрития с калъф диван. Едно време и те слагаха калъфи на мебелите у дома, когато отиваха в Мейн за лятото, а после понякога се връщаха неочаквано вкъщи и намираха полутъмни стаи, изпълнени с ниски, призрачни форми, и на тях двете с Мег им беше страшничко и весело да играят на криеница под калъфите.

Ала-бала-ница…

Може никога вече да не види свобода, да не доживее да излезе от тази къща, тъй като бе изпълнила желанието му и бе премахнала единствената причина да я остави жива.

Но той като че ли не се канеше да я убие, държеше оръжието си отпуснато, подпряно на бедрото. Никога досега не бе виждала пистолет толкова отблизо, но й се струваше, че лостчето отгоре трябва да е предпазителят, а то беше смъкнато. Сигурно това е положението, в което не стреля.

Никога не би успяла да му го отнеме, колкото и хлабаво да го държи, но може да стигне до входната врата, преди мъжът да го сграбчи, да го зареди, насочи и да натисне спусъка.

— Трябва да е имала някакъв повод — настояваше той.

— Тя те е мразела.

Намираше се много по-близо до вратата от него. Трябва да заобиколи дивана и да измине трите метра до вратата. Не се осмеляваше да погледне назад, но й се струваше, че в стената има малка издатина, която ще я скрие. Може да се добере навън, да изтича през поляната и да изчезне сред дърветата, преди да я застреля. Няма смисъл да се опитва да стигне до форда, не би бил толкова непредпазлив, че да остави ключовете на таблото, а животът й досега не я беше научил как да краде коли. Едва не се ухили.

— Но защо? — попита мъжът.

Навярно ще успее да стреля веднъж, но и с куршум в рамото Ив ще стигне до дърветата… само че той ще се прицели в гърба й, най-широката част от тялото й. Това не значи, че ще я улучи — този човек е убиец, но не е задължително да е добър стрелец.

— Каква може да е причината толкова силно да е искала да ме нарани? — попита с почуда той.

— Тя не те е наранила — рязко отвърна Ив. Тонът й никак не беше подходящ спрямо един убиец с пистолет, но не се удържа. — Измъчвала те е, искала е да те кастрира и е щяла да го направи, ако е смятала, че ще й се размине.

— Но защо?

Пак този въпрос — лудият, който счита, че другите подчиняват действията си на разума.

— Не знам — измърмори Ив.

— Какво съм й направил?

— Нищо. Бил си съвсем малък, не може да си й сторил абсолютно нищо. — Това би трябвало да сложи край на питанките, реши тя и се размърда, за да се приближи до края на дивана. Но той измисли нещо ново.

— А защо ми е викала копеле? Майка ми никога не ругаеше. Ако го е казала, значи го е употребила в буквален смисъл.

Ив го гледаше като омагьосана — забравила за пистолета, разстоянието до вратата и плана си за бягство.

— Защо? — настоя той. — Били са женени, когато се е родил Майк, а той е със седем години по-голям от мен. Майка ми и баща ми…

— Майка ти? Тази мръсница не ти е била майка!

* * *

Латовски пъхна телчето в ключалката и потърси жлеба в механизма й.

— Какъв е смисълът? — прошепна напрегнато Лучи. — Него го няма тук.

— Може тя да е вътре.

„Разпорена и окачена да съхне на тавана — помисли си той. — Застреляна в лицето в мазето.“

— Дейв, ние дори не разполагаме със заповед.

— Искаш ли да я оставим, ако я намерим?

— Не ми говори така. — Лучи шепнеше, въпреки че наоколо нямаше жива душа. Къщата беше тъмна, гаражът — празен. Никой не отговори на звънеца, нито на думкането им по предната, а после — по задната врата.

Латовски напипа процепа, който търсеше, и завъртя телчето. Езичето хлътна назад, те влязоха в тъмната кухня (този път лампата в коридорчето не светеше) и започнаха претърсването на суперподредената къща на Адам Фулър на „Ръсти Понд“.

Мазето беше сухо, пометено и празно, на първия етаж нямаше нищо, и те се качиха на втория и надникнаха в празните, идеално чисти спални. Смъкнаха сгъваемата стълба към тавана и Лучи се качи, тъй като тя изглеждаше твърде неустойчива за тежестта на Латовски. Той намери ключа, през отвора нахлу лъч светлина и падна на пода в коридора, после главата на Лучи се появи над него и Дейв трябваше да си напомни да диша.

— Нищо — обяви колегата му. — Нито един кашон, стара шевна машина или шивашки манекен. Някога да си чувал за празен таван?

Претърсиха стаята на Фулър. Покривката на леглото беше изпъната, тоалетката — празна, като се изключи снимката в рамка на един едър, около четиридесетгодишен мъж с две деца. Дрехите му бяха окачени на разстояние една от друга, за да не се мачкат, чистите ризи на закачалките висяха в найлоновите пликове от химическото чистене. Обувките му бяха поставени върху рафтове и подравнени с войнишка точност, като тези на Латовски. Ще изхвърли рафтовете си за обувки веднага щом се прибере вкъщи, реши той.

В чекмеджето на шкафчето до леглото имаше бележник с адреси и служебният номер на Майк в Сойървил, този на Бънър, на болницата и на Елзуърт Харис. Латовски надраска последния в тефтерчето си.

Излязоха от спалнята и се върнаха на долния етаж, без да знаят къде и какво да търсят. Стихналата, идеално чиста къща им се подиграваше и Латовски усети, че Ив никога не е стъпвала тук.

Фулър я е убил още щом я е заловил, Бъргър и сие ще намерят трупа й в някоя горичка в Северен Кънектикът.

При тази мисъл се разтрепери, спря на място и се наложи да се облегне на стената за опора.

— Готови ли сме, Дейв? — попита с надежда Лучи.

— Още не. — Застави се да се дръпне от стената и отново се зае с претърсването. Стигнаха до дневната и Латовски най-после съгледа касетофона и рафта с касетите и спря така внезапно, че Лучи се блъсна в него.

— Какво има пък сега? — попита той.

Дейв отиде при тях и прокара пръст по кутийките им. Когато стигна до надпис с бели букви на черен фон „Йо Йо Ма/Бах“, извади кърпичката си, уви я около ръката си и измъкна касетата от редицата.

— Господи, Дейв, какво има?

Латовски я извади с кърпичката, сложи я в касетофона с предно зареждане и Лучи каза:

— Изпитваш неудържимо желание да слушаш Бах, докато ние двамата си съсипваме кариерите ли?

Латовски не отговори. Лентата просъска по главите, после гласът на Бънър се разнесе от високоговорителите:

— … по-голямата част от историята. Намирали сте се пред къщата на Гарвановото езеро…

— Това не е Бах — възкликна Лучи. — Кой е този?

— Терънс Бънър.

— Защо му е било на Фулър да записва…

После изведнъж му просветна и хубавото му жълтеникаво лице замръзна, той вдигна очи към Латовски през гъстите си мигли и каза:

— Не той го е записал, нали, взел я е… той е…

— Именно, Майк.

— Той е убил Бънър.

И жените в гората, и семейство Райли. Но на Лучи щеше да му дойде прекалено много наведнъж. Латовски усещаше, че твърдението му може да прозвучи абсурдно, и Лучи да го попита най-накрая:

— Дали пък не е убил и петела Робин?

* * *

— Сигурен съм, че телефонистката на болницата ви е обяснила — доктор Фулър го няма — каза Елзуърт Харис.

— Така е — отвърна Латовски, — но не е и у дома си, та си помислихме, че вие може да знаете къде е отишъл докторът.

Намираха се в антрето на Харисови под полилея от месинг и кристал с форма на паяк тарантул. Лекарят и съпругата му бяха облечени в дрехи за голф, тя се навърташе наблизо, премяташе ръкавиците за голф из ръцете си и се опитваше да си придава учтиво-непроницаем вид. Трябва да взема уроци от Франсес Тилден, помисли си Латовски.

— Не мога да си представя какво толкова е извършил Адам, че е привлякъл вниманието на щатската полиция. — Харис се усмихна подигравателно. — Събрал е прекалено много пътни глоби, предполагам.

„Осем убийства и едно отвличане“, мислено му отвърна Латовски и каза:

— Не е заради пътни глоби.

— Разбирам. Добре тогава, преди да обсъдим доктор Фулър и неговото местонахождение, мисля, че трябва да разбера за какво става въпрос.

„Ах, нима…“ Латовски усети, че губи самообладание и си представи как сграбчва този дръвник за лимоненозелената риза за голф, с малката значка на играч на поло и го блъсва до стената. Стисна юмруци, прочисти си гърлото няколко пъти и каза относително спокойно:

— Карайте все така, докторе, и ще ви арестувам за създаване пречки на правосъдието, възпрепятстване на длъжностно лице при изпълнението на задълженията му, а може и да прибавя съучастие в углавно престъпление, клас А.

Харис пребледня.

— Ъ-ъ… май е по-добре да повикам адвоката си.

— Май е по-добре да ми кажете къде е Фулър, а пък ще си поиграем на адвокати по-късно.

Харис погледна едрия полицай: юмруците му бяха свити и сухожилията изпъкваха на врата му като корабни въжета. После премести очи върху слабото приятелче с меките, дълги мигли и тъмни очи като убиец на мафията от филмите.

— В Сойървил — дрезгаво произнесе той. — Баща му е болен и си взе отпуска.

— Кога?

— В петък.

И е отвлякъл Ив в събота, двадесет и четири часа по-късно. Немислимо е още да е жива и Латовски усети как надеждата и енергията го напуснаха. Не можеше да си го позволи — иначе ще свърши безпомощно свит на пода в позата на ембрион. Застави се да си спомни Ръд Тайлър, учителят му в академията. „Уповавай се на надеждите си — често казваше той. — Винаги можеш да се откажеш, хората най-много ги бива това да правят. Осемдесет на сто от мръсниците се разхождат на свобода, защото някой се е отказал. Уповавай се на надеждите си.“

Опита. Не е немислимо да е жива. Тя разполага с оръжие, което никой друг не притежава, и Фулър може да поиска да се възползва от него също като самия Латовски. Ако е умна, може да е жива и да не умре, даже да измисли някакъв начин да го измами, преди той да я довърши.

— Налага се да използвам телефона ви — каза Латовски.

— Разбира се.

Харис го въведе в облицованата с байцван бор дневна с бял мокет и мебели. Полицата над камината беше обшита с неръждаема стомана и отразяваше размазания образ на стаята. Госпожа Харис имаше мило лице, сигурно беше симпатична жена, но вкусът й беше ужасен.

— Ето. — Домакинът кимна към малкия бял телефон, който изглеждаше крехък до невъзможност.

Последна дума на минитехниката, помисли си Латовски. Когато се насочи към него, Харис тихо подвикна след него:

— Лейтенант.

Дейв спря.

Харис продължи:

— Длъжен съм да ви кажа следното. Не знам какво смятате, че е извършил Адам, но той е чудесен, състрадателен лекар. Най-добрият сред персонала.

Той наистина смяташе така и Латовски си позволи да го погледа една секунда. Адам Фулър е „състрадателен“ лекар, което означава, че е опитвал с всички сили да спаси пациентите си, а после е облекчавал мъките им преди смъртта, когато не е успявал да се пребори с болестта. А между другото е убивал хора. Толкова изумително странно е всичко това, че даже не се опита да се замисли по въпроса.

Вдигна телефона. Мъничката плоска чашка, която стърчеше неестествено от слушалката, потъна в дланта му. Погледна към Харис:

— Ще ме извините ли?

— Разбира се. — Домакинът се измъкна от стаята и затвори вратата.

Латовски попадна на телефонист в „Справки“ с подчертан индийски акцент, който имаше явен проблем със „Сойървил“. Най-после преодоляха езиковата бариера и един безизразен компютърен глас му даде номера на къщата, която посети миналата неделя, за да пита за Гарвановото езеро.

Гарвановото езеро.

Адам Фулър бе ходил там в четвъртък, може би от любопитство, да си припомни онова лято от детството си… или да търси Ив. Няма значение защо — отишъл е и е заварил празна, усамотена къща на брега на езеро с цвят на гарваново крило.

Гарвановото езеро.

Но Харис спомена Сойървил, ето защо телефонът звъни в дома на улица „Казармена“. Ще пробва там, понеже няма намерение да бърза като пале пред майка си този път, вече никакви преки начини, всичко ще бъде както си му е редът. Даже остави телефона да иззвъни предписаните пет пъти. Къщата е малка, няма смисъл да се издъни само защото Доналд Фулър е в тоалетната, пиян е или е окуцял от пролетната влага и не може да стигне до апарата за три иззвънявания. Остави петото да заглъхне, после отпусна копчето и започна да набира общия код на езерото Ехо, намиращо се на десет минути път от Гарвановото, за да се свърже с Джед Бранигън и хората му.

Бранигън не е гений, но е внимателен и достатъчно сдържан полицай, няма да повика специален отряд или да се държи като командир на танкова част по време на нахлуването в Нормандия само като чуе думата „отвличане“. Бранигън умее да изпипва работите и няма да причини смъртта на Ив, ако тя все още е жива.

После Латовски натисна копчето, преди телефонът да е зазвънял. Нямаше никакви доказателства, че Фулър въобще я е отвлякъл, още по-малко, че я е отвел на Гарвановото езеро. Бранигън е твърде предпазлив и няма да влезе в нечий дом без заповед за обиск или някакво по-добро обяснение от това, което Латовски може да му даде… или пък разрешение!

Дейв извади тефтерчето си, прерови го за номера на госпожа Родни и пак набра.

— Разбира се, лейтенант — каза тя, когато й обясни какво иска. — Ако намирате, че е необходимо.

— Намирам, госпожо. Може да се наложи да влязат насилствено, но ще покрием всички щети.

— Какво пък, съвсем справедливо предложение — отвърна тя.

Затвориха и той се обади на езерото Ехо.

* * *

Оттук нататък Бранигън беше на ход: ако къщата на Гарвановото езеро е празна, Латовски ще тръгне за Сойървил, а вилата е на един час път в обратната посока.

Върнаха се в участъка да чакат, като оставиха Харис да гледа след тях през отворената врата със странно сконфузен вид.

Пиха кафе и се опитаха да не зяпат телефона, после кафето свърши и Латовски започна да троши ръба на стиропорената чашка.

Минаваше четири часът — десет часа откак с Пит издърпаха гумената лодка от водата на езерото Бокала и пренесоха децата на брега, за да не се намокрят още повече.

Бранигън и хората му вече са пристигнали, сигурно е взел поне пет патрулни коли и може би още една-две от Ехо, стига градчето да е достатъчно голямо и да си има собствена полиция. Ще паркират малко по-надолу по пътя и ще препречат алейката, за да не може Фулър да се измъкне.

Латовски отчупи едно голямо парченце от чашата, разтри го на скърцащи топчици и ги пусна на масата.

Една кола без опознавателни знаци ще завие по пътеката, карана от сам мъж, облечен в спортно сако, широки панталони, светлосиня риза с копчета, направена от плат с голямо съдържание на полиестер, и вратовръзка от изкуствена материя, която ченгето е получило от детето си за Коледа: сигурно има някаква предопределеност в това, че всички деца на полицаи купуват ужасни връзки. На тази, която му подари Джо миналата Коледа, препускаха нещо като сини и лилави личинки на фона на цвят, на който, ако не се лъже, му казват патешко.

„Самотното ченге паркира и се качва по стълбите на верандата. Къщата е тиха, изглежда уединена и закътана, хубава виличка на езерото, превърнала се в леговище на Върколака, с прозорци като слепи стъклени очи, врата, която си сигурен, че ще проскърца, сякаш е капакът на ковчег, престоял сто години в земята. Той звъни на вратата, прокашля се, гледа очаквателно пред себе си и се мъчи да прилича на продавач на енциклопедии.“

На Латовски не му стигна въображението да продължи по-нататък.

Пусна смачканата чаша в кошчето, после събра парченцата в длан и ги хвърли. Подпря глава на ръцете си и Лучи го попита:

— Искаш ли едно шоколадче „Милки Уей“?

Той кимна, Лучи стана да отиде до автомата и телефонът на бюрото на Латовски иззвъня. Дейв го грабна и Бранигън каза:

— Резултатът е нула.

— Тя е мъртва!

— Просто не е там. Никой няма, но са били вътре. Намерихме картонени чаши със засъхнало на дъното кафе и мокри кърпи в банята. Денят е влажен, така че хавлиите не са могли да изсъхнат бързо. Бих казал, че сме ги изпуснали за час, може би два. Не повече.

— Тях?

— Да — две чаши, два смачкани целофана, дето увиват кифли или понички в тях, две празни пакетчета нескафе… определено „тях“.

— Тяло? — задавено попита Латовски.

— Не. Прегледах мазето — подът е от утъпкана пръст, не е пипан с години. Тревата отзад е още мокра от дъжда, така че биха останали стъпки или следи от влачене. Никой не е минавал по нея до езерото, откак е започнал дъждът.

Бранигън наистина беше способен, старателен и по-умен, отколкото Латовски смяташе.

— Започнахме да претърсваме гората — продължи той. — В близост до къщата — нищо, но наоколо има доста дървета и все пак може да я намерим, макар че не ми се вярва. Но все пак, това е само интуиция… Мисля, че я е взел със себе си, където е отишъл.

В Сойървил.

Затвориха. Латовски пусна колата на Фулър за издирване, после отиде през общото помещение до кабинета на Миърс. Вратата беше затворена, но под нея светеше. Извади касетата на Бънър от джоба си и влезе, без да почука.

* * *

Къщата беше мрачна, като останалите на улицата и Ив изпита усещането за дълбоко проникнала разруха, докато се качваше по стълбите на тясната верандичка. Представи си изгнил праг и проядени от дървояди греди и подпори. Стъпалата бяха нацепени и огънати. Тя се спъна и той инстинктивно я хвана за ръката. За пръв път я докосваше, откак й бе направил снощи инжекцията.

Дръпна се веднага, като че ли се е допрял до горещ метал, но не преди да й предаде нещо. Не образ — Ив не видя какво още му е сторила онази мръсница — или някаква друга информация за него. Но получи усещането за спираловиден мрак, сякаш надничаш в гърлото на ревящ звяр, в изгарящата му от ярост паст.

Тази ярост не е насочена към нея, иначе би била мъртва. Той не изпитваше към Ив нищо, все едно тя е чук или трион, предмет, който използва. „Виждаш ли, Мег, аз съм полезна“, помисли си тя.

Мъжът отвори вратата с ключ, закачен на дебела връзка — ключове за тук и дома, където живее, за стаите в службата му.

Придържа вратата с оръжието, за да може тя да мине. Все още беше светло, но хората навярно се хранеха след неделната служба или гледаха телевизия, тъй като улицата беше пуста.

Влязоха вътре, той затвори и я обгърна мирисът на стар мокет, дълбоко наслоен прах, който не може да се почисти дори с прахосмукачка, и мухлясала тапицерия. На другия край на коридора имаше затворена врата. Сигурна бе, че зад нея се намира кухнята.

— Отвори! — Той я побутна с пистолета. Гласът му прозвуча по-рязко отпреди и тя се опита да надникне в лицето му, но беше твърде тъмно.

— Хайде, отвори.

Тя бутна вратата и влезе вътре. През мръсния прозорец влизаше мътна светлина и придаваше на всичко прашен, сив ореол.

Той светна и тя се озова във втората кухня.

Във видението й стаята беше безукорно чиста, с блеснали прозорци, лъснати шкафчета и домакински уреди и ослепително бели колосани пердета. Сега не беше нито мръсна, нито чиста, просто овехтяла. Шкафчетата бяха потъмнели, вратата на хладилника беше станала мръсножълта и бе обсипана със счупени магнитчета във формата на плодове, които придържаха купони за намаление от цената и бележки от химическо чистене. Не знаеше откъде разбра какво представляват, тъй като никога в живота си не бе използвала подобни купони, нито пък бе носила или вземала дрехи от химическо.

Пердетата бяха пожълтели и провиснали, а в млечнобялата вода в мивката имаше мръсни чинии. Миришеше на запуснато, с онзи кисел дъх на гниене, което разяжда подпорите. На мръсницата би й било мъчно да види лъскавата си стая за мъчения в този вид и на Ив й се прииска наистина да можеше да стане така, понеже мразеше тази жена. За пръв път в живота си изпитваше омраза към някого.

— Това ли е стаята? — попита той.

— Да.

— И тук ли се е случило същото?

— Да.

— Същата жена, същото дете. Не грешиш.

Не си даде труд да му отговаря и той седна до масата, остави пистолета, който изтропа, но не свали ръка от него.

— Ето каква била голямата тайна — тихо каза мъжът. — Мрачната, скрита тайна в моя живот. — Вдигна очи към нея. — Доста хора режат децата си, знаеш ли. Станало е нещо като национален спорт. Кълцат ги, пръсват главите им, подпалват ги… И цялата награда за труда му била шапка дъжд.

— Какво?

— Нищо. — Той погледна настрани. — Чувствам се като дете, което има рожден ден. Спомни си как си скачала от леглото и си тичала да се видиш в голямото огледало на вратата на банята, за да провериш дали си се променила… и откриваш, че не си.

— Помня. — Изглежда, че големите огледала на вратите на банята не признават класово деление и банкови сметки, тъй като във всяка втора баня у тях също имаше такива.

— Мислех, че ще се променя, а това не ставаше.

Само че беше променен. Изглеждаше състарен и уморен, за пръв път. Лицето му вече не беше приятно и мило като на онези мъже в телевизионните реклами, от които почва да ти се повръща, след като ги погледаш само половин секунда. В очите му имаше нещо, напомнящо й за светлинката на рибарската лодка, заседнала на скалите до Уинтър Харбър една нощ. Бяха запалили всичките си лампи, за да ги види бреговата охрана, и те се местеха, полюшваха и примигваха в тъмнината в такт с поклащанията на лодката върху вълните.

— Изглежда, съм смятал, че ще се излекувам, като Кен Невинс.

— Той излекуван ли е?

— Жив е. Видях го в кафенето на Роз на главната оня ден, усмихваше се често и поздравяваше хората. Изяде огромна закуска, поговори си за спорт с продавача и когато си тръгна, всички казаха, че поведението му никога досега не е било такова.

Значи „онова нещо“ бе спасило брака на Мег и може би е излекувало Кен Невинс. Ала също бе довело до смъртта на Бънър, ще причини и нейната, а после ще загине с нея. „Само че не е така“, помисли си тя. То не е някакъв паразит или болестна инфекция, която се е прехвърлила върху нея, когато майка й почина. Беше част от нея като тембъра на гласа, наследствения зелен Дод-Тилденов оттенък на очите й и винаги е било, все едно разбирала ли го е или не. Власт го наричаше Мег. „Ти беше жена с могъщество — беше й казала, когато Ив си мислеше, че вече не го притежава. — А сега си просто една безпомощна идиотка като всички нас.“ Само че то не си беше отишло и тя не беше безпомощна. Мъжът я бе отвлякъл, за да я използва, Ив му каза това, което искаше да научи, но последваха нови въпроси: Коя е истинската му майка? Къде е? Коя е мръсницата в роклята на цветчета? Баща му истински баща ли му е? Дълги истории за разплитане, които ще дадат на Дейв време да я намери.

— Старият може да се позабави. Защо не седнеш? — любезно предложи той.

Ив издърпа един стол и се настани срещу него на масата, където жената с роклята на цветчета го беше изпонакълцала и едва не му бе отрязала „оная работа“.

— Трябва да те предупредя, че навярно ще е на градус.

— Ще се оправя — сухо отвърна тя.

Той се засмя и Ив си повярва, че е забелязала веселие и в очите му.

После по задната стълба се затътриха стъпки и мъжът взе пистолета. Вратата се отвори и един човек на около седемдесетгодишна възраст застана на прага с издута книжна кесия в ръка.

— Адам! — възкликна той. — Адам, момчето ми.

Казва се Адам. Адам и Ева — основни герои, като основните цветове. Искаше й се да се изсмее, но се страхуваше да не се разплаче.

— Ах, каква радост за… — Старецът се прекъсна, когато я видя. — Коя, по дяволите… коя е тази, синко?

Адам се изправи, насочи пистолета към него, но баща му като че ли не забеляза. Оригна се здраво на бира и весело предложи:

— Не, не ми казвай, момчето ми. Нека да отгатна.

* * *

— Добре де, пристигаме там — надвика шума на роторите Лучи. — И после?

Латовски сви рамене и той извика:

— Страхотно! — Почваше да му се гади от летенето. — Поне ни осигури подкрепление, Дейв.

— Не. Миърс каза, че Соумс е идиот и само като чуе думите „отвличане, богата наследница, федерални“, ще пощръклее. Ще я убият заради него, ако все още е жива.

„Безнадеждна работа“, понечи да каже Лучи, но после размисли.

Въздушно течение блъсна хеликоптера и го запокити към Латовски. Беше все едно да се удариш в дънера на някое от онези хилядолетни дървета, дето в Орегон се опитват да ги спасят заедно със симпатичното малко бухалче, което ще изчезне с тях.

И тяхната съдба е безнадеждна, помисли си той.

— Силен вятър — извика Лучи, като се опитваше да не мисли за неприятното парене в стомаха си.

— Вятър от крила — отвърна му Латовски.

— Какво?

— Майка ми би казала, че това е махането с крила на пиленцата, които се прибират у дома да спят.

— Готино. Така ли смяташ, че ще стане в Сойървил?

— Възможно е.

После Латовски го хвана за ръката и извика в ухото му:

— Майк, Адам Фулър е Върколака.

— Какво? — Лучи забрави, че му се гади.

— Чу ме. Видял е сметката на жените… знаем, че е убил Бънър. Не мога с нищо да го докажа, но съм убеден, че е застрелял и семейство Райли. Стават осем. Девет, ако е убил и нея.

Девет.

После Латовски викна:

— Няма нужда особено да се трепем да го залавяме.

Като се опита да прикрие изумлението си, Лучи попита:

— Това ли имаш предвид, което си мисля?

Латовски кимна и го пусна. Той се отпусна на седалката, внезапно обезсърчен и сам с гаденето си, шума на моторите и километрите изорани, кални полета, пробягващи под тях. Тук, изглежда, бе по-топло, отколкото в Гленвейл, понеже някои от тях бяха покрити с рехава зеленина.

Дейв възнамерява да убие Адам Фулър.

Няма да има арест, обвинение, показания или процес. Само „Имате правото да не отговаряте… бам, бам“.

Лучи не беше сигурен дали е способен да го извърши, или да си държи устата затворена, ако Дейв го направи. Ако не може, поне трябва да го предупреди. Тогава той ще го остави в хеликоптера с ясното съзнание, че не можеш да свидетелстваш за нещо, на което не си бил очевидец.

Трябваше да вземе решение, и то сега, тъй като шумът на моторите се измени и се снишиха към надребнените, квадратни кални ниви, сливащи се с потъмняващия хоризонт.

Девет души.

При Бънър нещата са ясни — Фулър е взел касетата от кабинета му и я е скрил в кутийката от Бах. Край на разговорите. Но откъде знае Дейв за жените?

От нея.

Дил каза, че е ходил в Кънектикът в понеделник, а колите пред онази къща в нощта, когато Рийз я разпориха, имаха номера от Кънектикът. И сега си представяше белите върху син фон надписи „Кънектикът, Щатът на Конституцията“.

Онази нощ тя долепи ръка до гърдите на Дейв и му разказа за сметката му за отопление, бившата му, детето, какъв хляб печала майка му, дявол да го вземе… и Латовски се хвана също като него, понеже трябва да имаш кратуна, а не глава, да не се хванеш. По майка Лучи беше индианец от племето абнаки. Тя му бе разказвала хиляди истории за мъже и жени — магьосници от миналото — които притежавали дарбата…

Ето защо Дейв е отишъл в Кънектикът да се срещне с ясновидката и е взел касетофона на Бънър или преносимия му телефон… или пък слиповете му, откъде да знаеш. И тя е сложила слабата си, детска, бледа ръка с ниско изрязани нокти и му е разказала за Бънър, а като специална отстъпка (две за цената на едно) и за жените в гората. И Латовски се е хванал, както на негово място би станало и с Лучи.

И такаааа… Адам Фулър е убил шестима души (ако не броим семейство Райли), седем с ясновидката, която най-вероятно вече е мъртва.

За едно убийство биха го опандизили, за две ще го пъхнат в затвора доживотно и никога вече няма да си поръча „Големия Мак“. При седем жертви ще решат, че не е с всичкия си, и ще го изпратят в шантавелата — „Дювилскил“. А там ще го натъпчат с успокоителни, ще му направят електрошокове, ще му устроят сеанси с психиатър, а после пак ще го натъпчат с лекарства и ще му направят електрошокове. А междувременно той ще си хапва кълцано месо с пластмасова лъжица, ще гледа телевизия и ще му го начукват пазачите и/или другите питомци. След няколко години — седем, може би осем — ще го обявят за „безопасен, на лекарства“ и ще го пуснат да си ходи. Вече се беше случвало, и то неведнъж. Това означава по една година на труп — крайно недостатъчно за Бънър и другите. Никак не стига за бедното маце, което Лучи намери в гората с вдигащи пара в нощния въздух вътрешности, и той взе решението си.

Не беше стрелял с патлака при изпълнение на задълженията си толкова отдавна, че даже не беше сигурен дали е зареден. Рядко ходеше на стрелбището, понеже беше страхотен стрелец, още откак баща му сложи първото оръжие в ръката му на десетгодишна възраст, един от онези родени стрелци, които улучват каквото си поискат.

Извади тридесет и осмицата си (не си падаше по деветмилиметровите като другите) и провери пълнителя. Беше пълен.

* * *

Старецът беше висок и мършав, с отпуснати торбички под очите и кожа, невиждала сякаш слънце от десетина години. Той им се ухили пиянски, залитна към хладилника и започна да го зарежда с бирени бутилки от кесията.

Отмести една покафеняла салата и мухлясал на вид хляб, а после се обърна към тях с бутилка в ръка:

— Абе къде ми е възпитанието? Някой иска ли бира?

Адам отвърна „не“ и Ив също поклати глава.

Старецът я занесе до отварачка, завинтена за един от плотовете, блестящи като огледало във видението, и я отвори. После се извърна и вдигна бирата:

— За днешния ден… и вашата новина — обяви той и отпи една голяма глътка.

Гаврътна още една, после сложи показалец на носа си и ликуващо заяви:

— Разбирам.

— Нима? — Ив едва се сдържаше да не се разсмее.

— Естествено — възкликна той. — Моят син, най-умното дете, посещавало гимназията на Сойървил, най-после е спретнал въпроса, а, малка госпожичке? И ти си отвърнала с „да“, господ да те поживи. И сте дошли, за да ми съобщите новината, та старият човек да може да хвърли един зъркел на бъдещата булка.

Ив избухна в неистов смях, очите й се насълзиха и се наложи да събере цялата си воля, за да се овладее, преди да се е разплакала. Изтича до мивката, издърпа книжна кърпичка от закачалката, залепена за стената, и изтри очите си. Успокои се, обърна се с лице към тях и забеляза, че тенджерата с тъжната физиономия на плота от видението вече не е там.

Старецът се усмихна неуверено и Адам каза:

— Не сме дошли за това. Седни, татко, трябва да говоря с теб.

— Татко? Мамицата му, момче — извинете ме за израза, госпожице. Не си ми викал татко, откак умря майка ти. — Той се ухили на Ив. — Тя казваше, че тате и татенце било селяндурско и държеше момчетата да ми викат татко. А когато тя кажеше нещо, човек изпълняваше, такава си беше.

— Естествено — отмаляло каза Ив.

— Седни. — Адам му направи знак с пистолета и старият човек го забеляза като че ли за първи път. Погледна го недовиждащо.

— Значи ти си го взел. Сигурен бях, че е един от вас, когато открих липсата на кутията, и реших, че даже Майк не е толкова глупав да държи оръжие у дома при две деца.

Обърна се към Ив:

— Големият ми не е умен като този, но пък наваксва откъм доброта. — После пак, към Адам: — Трябваше да ме попиташ, сине, щях да ти го дам. Божичко, че аз даже не съм посягал…

— Седни. — Адам зареди пистолета.

Баща му погледна към оръжието, а после към сина си. Адамовата му ябълка подскочи няколко пъти на пилешкия му врат, потънал в яката на ризата, и той се отпусна на стола, стиснал бирената бутилка.

— Адам? Адам, момчето ми — какво става тук?

— Коя е била тя? — Адам приближи пистолета на около тридесет сантиметра от лицето на стареца.

— Коя е тя?

Баща му се загледа в светлината, отразяваща се по цевта.

— Жената, която държеше да ти викам татко.

— Що за идиотски въпрос? Майка ти.

— Не, не е така — намеси се Ив.

Старият се опита да си придаде объркан вид.

— Какво е това? Коя е тази жена? С какви глупости ти е напълнила главата? И свали този загубен пистолет. Аз съм ти баща.

— Вярно ли е? — попита Адам.

— Да — отвърна Ив. Нямаше нужда да си ясновидец, за да забележиш физическата прилика.

— Че как иначе, а Барбара Хили Фулър ти беше майка.

— Не, не е била — намеси се пак Ив.

Старият й хвърли поглед, изпълнен с убийствена омраза, после се извърна към сина си.

— На кого ще повярваш, момчето ми? На тази женска тук или на собствения си баща?

Пръстът на Адам обгърна по-плътно спусъка и старецът погледна първо към оръжието, после към сина си. Затвори бавно очи, сякаш клепачите му са натежали, и постоя така за момент. Когато ги отвори, беше изтрезнял и Ив усети как центърът на тежестта в стаята се измести от сина към бащата и разбра, че възрастният човек по-скоро ще умре, отколкото да издаде тайната си. За него животът все едно няма особена стойност и изведнъж тя видя ежедневието му — поредица от празни дни, с телевизионни състезания сутрин и посещения на местния бар следобед, където гледа сълзливите сериали. Представи си безкрайните часове блудкави, пресечени от паузи разговори с мъже като него, докато се стъмни, след което той си купува бира или уиски — зависи колко му е останало от пенсията, внимателно изминава пътя до дома, бутва нещо в микровълновата, пие и пак гледа телевизия, докато не падне под масата.

Ужасната тайна беше всичко, което му е останало.

— Коя беше тя? — пак попита синът и старецът отвърна тихо:

— Майка ти.

Адам погледна към Ив.

Време беше да стигнат до истината и да разплетат последната история — „Хайде на поничките“, помисли си тя. Беше й жал, понеже старецът намираше някакво достойнство в упоритото отстояване на лъжата, а тя щеше да му го отнеме. Би могла да откаже, но Адам ще я убие, а после навярно и баща си, и себе си и кухнята — лъснатото свърталище на онази чудовищна чистофайница ще потъне в кръв.

Не знаеше колко време ще измине и дали Дейв има някаква представа вече за местонахождението й, но нямаше как да отлага повече.

Погледна към празното място на плота, където бе стояла тенджерата, и се почуди къде ли е сега. После, като се движеше колкото може по-бавно, тя отиде до масата. Старецът беше приковал очи в пистолета, насочен към носа му, и въобще не й обърна внимание.

Тя седна до него, плъзна пръсти по очуканата маса и го хвана за ръката. Той погледна надолу, сякаш очакваше да види някой космат паяк на ръкава си, и Ив си помисли: „Хайде, не вярвам да е чак толкова неприятно“.

Възрастният човек си дръпна ръката, от бутилката се разплиска бира и тъжното му, увиснало лице, покрито с лепкава алкохолна пот, бе изместено от образа на млада жена…

Която гледаше Ив с любов. После камерата в мозъка й се дръпна назад и тя видя стареца пред очите си на по-млади години. Тъмнокафявата му коса беше гъста и къдрава, кожата — зачервена от работа на открито, тялото му още не се беше превило и изглеждаше прекалено едро за детския чин, зад който се бе напъхал.

Жената имаше кафява коса, леко скосени светлокафяви очи и широки славянски скули. Беше дребна, хубавка, изящна — пълна противоположност на яката мръсница в роклята на цветчета.

Намираха се в старомодна класна стая с черна дъска и голяма, олющена учителска катедра. В стаята миришеше на тебеширен прах и суха топлина от никелираните радиатори под дългите прозорци, през които се виждаше кафява трева. Навън запрехвърча сняг и той каза:

— Вали сняг, Ед.

Умалително от Една.

Ив най-после улови име и този път нямаше усещане за пропадане или запушени уши… пък и в кухнята на Гарвановото езеро също бе станало така. Филтрите бяха изчезнали и сега бяха насаме с „онова“ и събитията, заради които се беше върнала тридесет и нещо години назад.

— Вали сняг, Ед. — В устата му тази съвсем обикновена фраза прозвуча като любовно стихотворение и Една се изсмя.

— Пък и вече е твърде студено за камиона. Ще трябва да си вземем стая.

За да се любят, имаше предвид тя.

Беше облечена в широк оранжев пуловер, който придаваше на очите й светлокафяв оттенък и подчертаваше златистия блясък на косата й — съвсем същата на цвят и вид като тази на сина й.

* * *

Историята беше стара като смета, всяка вечер дават такива по телевизията в най-гледаното време, но когато свърши и Ив свали ръце от очите си — беше ги покрила несъзнателно — в тях имаше сълзи.

* * *

— Казвала се е Една — подхвана Ив.

Старецът извика като убоден, после скочи от масата и се блъсна в хладилника, сякаш искаше да се слее с него.

— Преподавала е в гимназията — продължи тихо Ив, — тази, в която си учил и ти. Тя те е нарекла с името Адам.

— Коя е тази жена? — извика старецът. — Каква е?

Тя го погледна и той отвърна на погледа й с болезнен ужас.

— Съжалявам — каза Ив. — Наистина, понеже знам колко много сте я обичали. Трябвало е да я послушате… всички е трябвало да го направите.

Тя пак се обърна към Адам. Очите му бяха приковани в нея, светлинката в тях беше станала по-силна и равномерна, а лицето му сякаш се преобразяваше през очите й, но може би само си внушаваше.

Тя продължи.

— Той получил поръчка да изгради пристройка на гимназията и така се запознали. Тя била умна като теб. Обичала да вниква в устройството и механизма на нещата, ето защо наблюдавала строежа в свободното си време… и накрая двамата се влюбили един в друг. Неудържимо, всеотдайно, лудо се влюбили. Съмнявам се, че някога ще обичам толкова много. — Тя хвърли към стареца поглед, изпълнен с възхищение, после пак погледна към Адам, чието лице с всяка минута губеше спокойната си, вяла красота.

Ив продължи:

— Любели се в камиона му, една нощ на пода на библиотеката, в стаята й в училището, а когато не можели да намерят нещо на закрито и станало прекалено студено за камиона, отишли в малко туристическо хотелче извън града. Не разбрах името му, но на табелата имаше нарисувано борче, нали, господине?

Той издаде гърлен, мъчителен стон в отговор и Ив каза:

— Бил женен от осем години, когато срещнал Една. Стигнал бил до състояние, в което му се струвало, че в живота има само работа, нещастие и скришно пиене — то притъпявало чувствата му, приел този факт и бил верен съпруг… докато не се появила Една. После решил да постъпи почтено и когато тя му съобщила, че е бременна, отишъл при другата и поискал развод. Глупаво, но точно това направил. Тя, естествено, отказала. И не просто му отказала, а бесняла, викала и се опитала да го убие. Нападнала го с един от ножовете, с които после, предполагам, те е рязала. Никога не сте виждали такава омраза и ярост, не сте си представяли, че могат да съществуват, нали, господине?

Той не отговори и Ив продължи:

— Замахнала към лицето му, но той финтирал и тя го улучила в ръката. Все още носите белега, права ли съм, господине?

Без отговор.

— Предполагам, че е обичала ножовете. И така, часът, прекаран в тази стая, когато й казал за Една, приличал на година в ада. Нещо като безкраен покер с дявола… а той нямал нито един коз. — Тя се усмихна на възрастния човек, като се опитваше да изтръгне някаква реакция от него. Той не я погледна и Ив се върна към разказа си. — Разбрал, че оттук нататък нищо добро не го чака. Нещо по-лошо, жената, за която бил женен и от която имал дете, била опасна и трябвало да отведе Една някъде по-далече. Постъпил хитро, за пръв път в живота си излязъл от вцепенението си и проявил съобразителност. Престорил се на уплашен, че ще остане и ще се сдобри с Барбара, и тя се подвела. Била подла, а не умна, права ли съм, господине?

Никакъв отговор.

— Предполагам, двете неща лесно се смесват — замисли се Ив, — подлеците често се оказват глупави хора. Тя била такава. Проста като галош, казвал за нея той. Така че сключил с нея фалшивото примирие и двамата с Една тайничко се подготвили. Изчакали до момента, в който не можело повече да се отлага, понеже започвало да й личи и в училището щели да тръгнат клюки.

Избягал в събота, докато съпругата му била на църква. Тя ходела там всяка събота, често приготвяла храна за чайовете след службата и църковните обеди. Прилича на доброта, но не било от това. Правела го, за да натрие носа на другите жени, понеже ги мразела. Ненавист, самомнение, собственическо чувство били единственото, което била способна да изпитва, нали, господине?

Старецът се престори, че разглежда бутилката в ръката си.

Ив продължи:

— По това време той изкарвал добри пари. Можел даже да забогатее, ако нещата се бяха развили по друг начин. Разполагал с достатъчно средства да се грижи и за двете семейства и оставил на съпругата си солиден чек и бележка, в която й съобщил, че ще й изпраща пари всеки месец, после отишъл при своята Една. Наели къща на около петдесет километра от този град. Хубав дом, заобиколен от хълмове, но малко отдалечен и той се плашел, че онази може да ги открие и да се появи с някой нож в негово отсъствие. Предупредил Една, но било излишно, защото Барбара Фулър била страхлива — петгодишните деца повече й допадали. Никога не би се изправила срещу една голяма жена, даже и да я мразела колкото Една, а как само я ненавиждала тя! Омразата я изгаряла, не й давала покой нощем. Барбара си държала устата затворена, понеже не понасяла да я съжаляват и да се шушука, че мъжът й я е оставил заради друга, оная безбожна мръсница, учителката по биология.

Хората сигурно са се чудили, но тя си траела. Мъжът й — също, и никой не знаел със сигурност къде отива той след работа. Пък и Барбара Фулър била деспотична жена — такива не се осмеляват да ги разпитват.

И така, никой не издавал тайната и в продължение на пет месеца той бил щастлив. Единственият хубав период в живота му, струва ми се.

Тя погледна към стареца и каза внимателно:

— На някои не им е отредено и толкова, да знаете.

Никаква реакция от негова страна.

— После Една родила бебето — теб. Раждането било трудно дори като за първо дете и когато свършило, тя все повтаряла, че нещо не е наред. Но това се случило преди тридесетина години, лекарите били мъже, а те разбират толкова от раждане, колкото аз знам как се разписват по снега момчетата. — Ив се усмихна. Никой от тях не отвърна на усмивката й, ала тя и не очакваше да го направят. — Все едно, Една усещала, че нещо не е наред, но те й казали, че е хипохондричка и истеричка като повечето родилки, и й дали успокоителни. — Челото й се набръчка, докато се опитваше да долови името, а после то й дойде наум. — Милтаун.

— Мепробамат — подсказа Адам, сякаш наименованието на лекарството имаше някакво значение.

— После я върнали у дома. — Тя погледна към стареца. — И вие не сте й повярвали, нали?

Никакъв отговор.

— Така е — продължи Ив. — Давал й хапчетата, грижел се за нея и бебето и бил луд от щастие с малкото си семейство, уверен, че ония следродилни истории ще отзвучат, както твърдели лекарите, и тя ще се оправи. Най-тъжното е, че и самата Една повярвала. Учила била в колеж, имала магистърска титла по биология, била наясно как функционира собственото й тяло и въпреки това им повярвала, макар да знаела, че не са прави. Вземала транквилантите и била спокойна, малко унесена, някак не съвсем на себе си. После, два дни по-късно, изпитала усещането, което никой мъж не е в състояние да разбере, и навярно никоя жена — да опише адекватно чувството, че нещо се кани да избълбука от теб. Помислила си, че е нормално, взела си дамските превръзки и отишла в банята. Била облечена в бял хавлиен халат, нали така?

В очите на възрастния човек блестяха сълзи.

— После погледнала надолу — каза Ив — и видяла, че тоалетната чиния е пълна догоре с кръв. Ала действието на успокоителните продължавало и тя не се уплашила, даже не се разтревожила. Просто пуснала водата, след това отново, когато тя пак се напълнила и отново…

— Престанете! — извика старецът.

— … И отново — почти с омраза му подхвърли Ив, — и отново…

— Сприиии — изпищя той и на нея също й се искаше да престане, но вече я нямаше от двадесет и шест часа и всички ченгета на североизток навярно я издирваха. Някой ще я открие — Дейв ще я намери, ако им остави достатъчно време, ето защо тя се стегна и се впусна в историята за двете кухни. Разтегли я, описа с подробности какво е сторила Барбара с детето на Една.

Беше станало осем часът, когато свърши, и навън се стъмваше. Старият приличаше на чучело, на което са извадили пълнежа, и Ив си помисли, че всичко е свършено. Със стареца и неговата лъжа е приключено, а тя не разполага вече нито с други разкази, нито с време.

После бавно, съвсем бавно, като гумена кукла, надувана с помпа, старецът се стегна, вдигна глава и изпъна тяло, погледна към Ив и яростно каза:

— Мръсна лъжкиня. Гадна, мръсна лъжкиня.

Все още защитаваше отвратителната лъжа, която бе съсипала неговия и живота на сина му. Мъжки разбирания за чест навярно: „Щом трябва да се лъже, да се лъже по мъжки“.

— Скапана лъжкиня. — Старецът се изплю и погледна към сина си. — Тя ти дрънка врели-некипели, идиот такъв, а ти я слушаш. Господи, какви си ги забъркал, бунак нещастен?

Нападката завари Адам неподготвен. Той отстъпи и пистолетът се заколеба във въздуха.

— Глупав кретен — изкрещя баща му. — Спипал си я, където там е била, пъхнал си й колт „Питон“ под носа и си казал: „Разкажи ми историята за тези белези“.

— Ти си знаел… — извика Адам.

— Нищо не съм знаел. Но ти питаше за тях всеки идиотски месец в продължение на двадесет и пет години, така че нямаше начин да не разбера, нали?

— Как?

— Откъде, по дяволите, да знам как е станало? Може децата да са си измислили някакво забавление, понеже ти беше един кльощав хапльо, а хлапетата обичат да гледат кръв — завързали са те и малко са те понакълцали. И какво от това?

— Искаш ли да видиш колко малко са ме „понакълцали“? — тихо предложи Адам.

— Не! Е, накълцали са те малко повечко и ти го превърна в световен проблем. И си намерил тази мръсница. — Той я погледна яростно. — Пъхнал си й пистолет под носа, наредил си й да ти разкаже историята и тя хубавичко се е постарала, за да не й пръснеш черепа. Надрънкала ти е една приказка за страст и лъжи, мъчения и смърт, в която майка ти не ти е майка, а миналото ти е съчетание от „Дните в живота ни“ и „Нощта на възкръсналите мъртъвци“, а ти си се хванал на въдицата, мухльо такъв.

Адам погледна към Ив.

— Май си струва да се замислиш, а — тихо подхвърли той.

— Не е така и ти го знаеш — отвърна Ив.

— Не, не го знаеш — извика старият. — Помисли, дръвнико! Просто помисли малко. Смяташ ли, че хората в този град биха премълчали подобна история? Смяташ ли, че не биха казали на чедата си, че Адам Фулър е копеле? И мислиш ли, че децата нямаше да те тормозят много повече, отколкото тя твърди, че майка ти те е мъчила? Считаш ли, че Айда Ван Дам не би надушила подобна клюка и не би я раздрънкала из цялото мироздание?

— Той има право — каза Адам. Пистолетът спря да се люшка и се насочи към Ив. Но не я обърка, понеже тя разполагаше със скрит коз.

— Точно така! — изпищя старецът. — Именно към нея трябва да насочиш този пистолет, а не срещу стария си баща. Попитай я, момчето ми. Питай я, как е могло да се случи подобно нещо в град като нашия, където всички знаят кога ходиш в тоалетната. Питай я!

— Питам те — каза Адам.

— Не знам — отвърна тя. — Не видях нищо повече след смъртта на Една освен една по-късна случка. — (Години след това, когато онази мръсница си е получила заслуженото, но нямаше смисъл да се спира на нея сега.) — Може да са казали, че са те осиновили. Подобно нещо не би предизвикало особено вълнение дори в онези времена. Но не съм сигурна.

Думите й прозвучаха неубедително и възрастният човек се изкиска:

— Виждаш ли… не може да отговори.

Адам пристъпи към нея, старецът потрепери от възбуда и Ив изигра коза си. Огледа се из кухнята, а после спря очи на Адам.

— Къде е тенджерата? — попита тя. — До мивката е имало тенджера с тъжна физиономия. Изглеждало е сякаш й е мъчно за теб… все едно вижда какво ти причинява тя. Къде е?

В кухнята не се чуваше друг звук освен равномерното тракане на часовника с махало, после старият изхленчи:

— Видяла го е в дома ти! Забелязала го е…

Адам се хвърли, сграбчи предницата на карираната памучна риза на баща си и го блъсна в хладилника. Бирената бутилка изхвърча от ръката на възрастния човек и изтрополи по пода, пръскайки пяна, а той прибели очи. Синът му го завлече до масата и го тръшна на стола. Главата му политна напред, Адам го хвана за яката и го издърпа, после пъхна пистолета в отпуснатата плът под брадичката му и го заби.

— Тя не е зървала къщата ми, дърто лайно. Никога не е припарвала в нея. Видяла я е, когато е видяла и останалото. — Той заби още по-силно оръжието и лицето на стареца и той прежълтя.

— Коя е била майка ми? — извика Адам в ухото му. — Какво е станало с нея?

Възрастният човек стисна сухите си напукани устни и Ив си помисли, че по-скоро ще се остави да го убият, отколкото да се откаже от лъжата си. Тя се стегна в очакване на изстрела, после старецът се отпусна и простена:

— Аз я убих.

Адам отслаби натиска си и отстъпи назад, а баща му прошепна:

— Тоест докторите я убиха. Мръсницата Барбара я уби, понеже, ако не се налагаше да се страхувам, че ще й навреди, можехме да си останем тук, при свестните лекари и свястната болница. Ти я уби. Нещо превито му викат.

— Плацента превиа — каза Адам.

— Аха. Живеехме насред Америка на коларските пътища и на линейката й трябваше половин час да пристигне. Нямало значение, казаха докторите, все едно щяла да умре, освен ако не била в болницата, а тя точно това ги умоляваше — да я оставят там, понеже си знаеше, че нещо не е наред. И така й изтече кръвта.

— А другата?

— Барбара? — Старият се подсмихна. — Барбара Хили Фулър се беше приготвила и дебнеше на погребението на бедната Една като стар паяк. Дойдоха част от учителите и директорката — вече не й помня името — също и някои от децата, но тя беше отсъствала пет месеца, а малките забравят бързо. И Барбара. Доведе ме в тази стаичка, със сума ти кутии хартиени кърпички и пакетчета амонячна сол за свестяване, и ми направи предложение. Всичко беше измислила, сигурно е започнала да си прави сметките още щом е разбрала, че съперницата й е мъртва. Бях те оставил в Стантън при друга родилка, с която Една се бе сприятелила. Тя лесно се сближаваше, хората я харесваха. И така, Барб беше измислила да те заведем при майка й в Ютика, тя да остане там с теб и Майк няколко месеца, а после да се прибере с новото ни бебе. Може би хората щяха да заподозрат нещо, може да пошушукат, но всеки, който познаваше Барб, малко се страхуваше от нея и тя беше сигурна, че няма да кажат и дума. Не че щяха да имат повод, понеже беше едра жена и напълно бе възможно да е била бременна от няколко месеца, когато отидохме при майка й. Така и постъпихме, синко, това беше нейното предложение и аз го приех. Сключих сделка с изчадие в рокля на цветчета, което се престори на божа кравичка — тя щяла да те гледа като собствено дете, а аз да си платя за удоволствието. Продадох си душата на една дяволска Бети Крокър заради теб, момчето ми. Каза ми, че не виждала да имам друг избор, а онези нейни черни очи святкаха, като че ли в главата й горят хиляда свещи, и ми идеше да я убия. Но тя беше права, така че се договорих с нея и удържах на думата си. Мислех, че и тя е спазила своята. О, Адам — извика той, — досещах се, че те бие по-често, отколкото се налага, понеже някак си притихна и стана един такъв странен. Но реших, че ще ти мине. Смятах, че такава участ ти е отредил животът, в замяна на малко повече пердах поне беше чист, нахранен и добре облечен като Майк, а господ знае какво щеше да се случи с теб, ако сам трябваше да се грижа за детето си. Затова оставих нещата така. Никога, никога — той вдигна дясната си ръка, — никога не съм знаел, че те е кълцала или каквото там твърди тя — той посочи към Ив. — Не съм си и представял подобни работи, докато не започна да разпитваш откъде имаш белезите. Тогава разбрах какво ти е сторила Барбара — на теб, детето на Една — но тя вече също беше мъртва и не виждах смисъл да ти разправя. А е трябвало веднага да се досетя — продължи съкрушено той. — Щял съм, ако бях обърнал внимание, понеже имаше признаци. Преди ти ни обожаваше с Майк, не се откъсваше от мен, когато се върнех вечер, следваше брат си по петите като кученце господаря си. Това престана и аз трябваше да се запитам защо? И да се почудя какво я накара след известно време да те премести в отделна стая, вместо просто да приема, че го прави, за да има Майк свое кътче, понеже беше станал голям. Сега разбирам, че е било, за да не забележи брат ти какво прави тя с теб, тъй като той щеше да й попречи. Никога не би позволил някой да ти навреди. — Старецът погледна към Ив. — Наследствеността е странно нещо, момиче. Онази ненормална кучка роди най-милото момче на света, то порасна и стана най-симпатичният мъж, който би могъл да си представи човек. Ха сега разясни ми го, както би казал Бен Леви от химическото. Разясни ми го.

— А майка ми?

— Какво майка ти?

— Името й, тате — почти нежно попита Адам.

— Една, нали тя ти каза. Откъде може да знае…

— Цялото й име.

— Една Джейнеки. Татко й умрял, когато била малка, а майка й — няколко години преди да ме срещне. Имаше брат, но никога не сме се виждали. И до днес не знам дали му е известно, че сестра му е починала. Никога не го е вълнувало толкова, че да дойде да разпита.

— Къде е тя?

— Мъртва, момче — рязко му отвърна старецът. — За какво иначе се тюхкаме и тръшкаме от половин час насам — майка ти е мъртва.

— Къде?

— А-а, разбирам. На Боровия хребет. Малко по-нагоре по хълма от твоята… от Барбара.

Бележки

[1] Понеделникът преди 30 май, когато се отдава почит на загиналите във войните американски войници. — Б.пр. ↑

[2] Хермес — пратеникът на боговете имал жезъл във формата на пръчка с крилца, около която били увити две змии. — Б.пр. ↑

Към следващата част или към съдържанието

Бари Ууд Белязан да убива (13)

Метаданни

Данни

Белязан да убива

Информация

История

Сваляне / Връзки

12.

Бари Ууд
Белязан да убива (13)