Бари Ууд
Белязан да убива (8)

7.

— Пак ли вие!

Същата жена отново беше на смяна, сигурно е работила цяла нощ и гласът й звучеше пресипнало.

— Толкова ме разстроихте снощи, че се обадих тази сутрин и събудих господин Бънър.

— Доктор Бънър доб… — подхвана Ив.

— Госпожа Бънър се държа много мило, каза ми, че прекарали чудесно и доктор Бънър, благодаря ви, бил добре. Нищо „ужасно“ не му се е случило нито на него, нито на някой друг. Така че ще ви бъда много признателна, ако никога повече не звъните на този номер освен в редовните приемни часове.

Тя затвори и Ив остана сама на телефона.

Затвори и се загледа тъпо в слушалката.

Бил добре, най-после едно от виденията й се беше оказало погрешно, убиецът не е седнал на масата му, ужасът, който я беше пришпорвал по магистралата, не й беше давал да заспи и все още я държеше в пипалата си, е само… измислица… или резултат от амплитудите в чувствата по време на бременността.

Ако въобще е бременна.

Излезе от апартамента на майка си, в който бе прекарала нощта, и отиде през пасажа до стълбите. Пътьом подмина някогашните им стаи със Сам, където отново щяха да се върнат вдругиден. Вратата беше отворена, прахосмукачката работеше, възглавниците ги нямаше на дивана и Лора чистеше завесите. Във въздуха миришеше на препарат за мебели, а старият телевизор и стойката му бяха издърпани настрана. Ив се беше обадила на един магазин в Торингтън и бе поръчала да й донесат нов утре.

Но първо позвъни на Мег от телефона в салона. Франсес подаде глава през вратата, докато Ив чакаше някой да вдигне.

— Госпожа Кнап прави яйца по бенедиктински.

Яйца по бенедиктински — на очи, с рохки жълтъци, залети с жълт сос — на Ив й се обърна стомахът. Джордж, икономът на семейство Карпентър, се обади и тя поиска да говори с Мег, а после покри слушалката с ръка.

— Май че не е за мен, лельо. Само малко каша, така й кажи. Царевична например?

— Трябва да ядеш повече…

Мег дойде на телефона.

— Мег, можеш ли да наминеш? Имам да ти казвам нещо.

— Защо не ми го кажеш сега?

Франсес все още не беше излязла, а Тим или малкият и бавачката, а може би всичките накуп, включително майка й, навярно са в стаята с Мег.

Ив каза:

— По-добре лично.

— Добре. В един става ли?

* * *

Приятелката й пристигна в един без десет. Франсес се беше затворила с госпожа Кнап и обсъждаше с нея вечерята по случай завръщането на Сам във вторник. Грета щеше да дойде, а също и Мег и Тим, даже Лари може би щеше да благоволи да седне с тях.

Ив се обади на магазина в Торингтън и им каза, че ще купи най-скъпия двадесет и седем инчов телевизор, който имат, ако го донесат до утре. Продавачът отвърна:

— Хиляда и двеста долара достатъчно скъпо ли ви се вижда, госпожо?

— Да.

— Ще го имате до утре в три часа.

Сега двете с Мег седяха една срещу друга в салона. Приятелката й държеше чаша шери, Ив пиеше сода — опасяваше се, че иначе ще й се пригади. Още не можеше да се освободи от оня ужас и успя да се насили да погълне само няколко лъжици каша. Може би се разболяваше от нещо.

Разказа на Мег за случилото се на полянката, когато най-после „видя“ Тим в оня клуб някъде между Бриджтън и Хартфорд. А не в някой евтин мотел да чука „другата“, която очевидно не съществуваше.

Мег се опита да прикрие чувствата си, но отначало пребледня, а после се изчерви. Ръката й трепереше, докато вдигаше чашата, по полата й на дивана се разля шери.

— По дяволите! — Тя я тръшна на масата и разплиска още повече от питието. — Мамка му!

Започнаха да се смеят малко невъздържано.

— Това за евтиния мотел беше излишно — пое си въздух Мег. — Тим си има пари… — И те се разсмяха още по-силно. Но и двете усетиха, че са на ръба на истерията, и се овладяха.

Ив изпи наведнъж содата, мехурчетата я удариха в носа и тя се задави. Приятелката й дойде и я потупа по гърба… и разля нова порция шери. После си допълни чашата от кристалната гарафа и се върна на мястото си.

Очите им още сълзяха от смеха, но изражението на лицата им беше сериозно.

— И все пак не разбирам — продължи тя, — защо му е на Тим да ходи в някаква си смотана заличка, господ знае къде, когато си имаме толкова хубав клуб със закрит басейн и спортен салон? И защо… о, Иви, защо не можа да ми го кажеш в петък и да ми спестиш една невероятно отвратителна събота и неделя?

— Опитах се, наистина, Мег. Но просто не стана…

Онова нещо си пазеше силите, за да й покаже разпорената жертва в гората и ужасеното момченце на люлката, което бе пораснало, убило бе пет жени, и бе застреляло Бънър в лицето…

Бе застреляло Бънър в лицето.

— Надявам се, че не го казваш само за да ме накараш да се почувствам по-добре — попита Мег. После гласът й изчезна, въпреки че устата й продължи да се движи. Зад нея, в пълно мълчание — почти се усещаше пулсирането му, тежките завеси над полуотворените прозорци се издуха от пролетното течение… после изчезнаха и Ив се озова в кабинета на Бънър.

Той седеше зад бюрото си, а човекът със светлокестенявата коса — пред него. Беше облечен в бежово поплинено сако и държеше нещо, в което Бънър бе забил втренчено поглед. Ив не виждаше лицето на мъжа и какво държи, но знаеше, че е пистолет.

Очите на психиатъра бяха широко отворени и незрящи, като мокри камъчета, а лицето му имаше цвета на пресечено мляко. Погледът му се премести от оръжието към ръката, поставена на касетофона, с който я беше записал в събота. Ала това стана ужасяващо бавно, сякаш тялото му вече не се подчиняваше на сигналите от мозъка.

Той като че ли понечи да размърда ръката си, но не успя, очите му вяло пропътуваха отново разстоянието до оръжието и мъжът каза:

— Съжалявам, Бъни.

Задницата на сакото му се изкриви, когато вдигна ръка. Погледът на Бънър се кръстоса, видяха се белтъците на очите му и той сякаш изгуби съзнание. Тялото му се отпусна, започна да се накланя напред и оръжието изгърмя. Той все още си седеше там, започваше да се свлича в припадък… после образът му се разпадна, по прозореца плисна кръв, плът и други частици. Пушекът за малко го скри, след това тялото му политна към бюрото и лицето му се превърна в червена пихтия.

Тя изпищя, Мег също писна:

— Иви… Иви… божичко…

Кабинетът изчезна и тя отново се озова в салона. Завесите се издуваха, във въздуха се носеше миризма на разлято шери, а не на барут, и насреща си виждаше облещените, изплашени очи на приятелката си. А Бънър беше мъртъв… или щеше да умре след няколко секунди… час? Един ден? Не знаеше кога.

Ив грабна чантата си и започна да я преравя. Търсеше визитката на Латовски. Сигурна бе, че я има — използва я и миналата нощ да му се обади от мястото за почивка и да остави съобщение на телефонния секретар. Но тогава просто я пусна обратно, вместо да я сложи в преградката с цип, и сега не можеше да я намери.

Обърна цялата чанта и всичко в нея — портмоне, ключове, дребни пари и малката розово-синя кутийка с теста за бременност, който си купи, а после не й стигна смелост да си направи — се изсипа на масата. Картичката се изтърколи и тя я сграбчи.

* * *

Латовски седеше в едно заведение за шофьори на камиони, когато радиостанцията му се обади. Няколко мъже на барплота го изгледаха и се заеха отново с храната си. Той я изключи, остави недоядената си наденичка и отиде да търси телефон.

Пътуването беше пълен провал засега. Фулър не си беше у дома, Евърет имаха две дъщери и нито един син. Райс пък имаха син, но той служеше в Германия във войските на НАТО. Щял да се прибере вкъщи следващия месец, съобщи му ликуващо неговата майка в малката дневна с мокет на цветя и огромен телевизор, а Латовски мислено си каза, че Втората световна война най-после е свършила.

Лайънс също имаха син. Той пък работеше в Анкоридж в администрацията на държавната болница на Аляска. Навярно и Драйърс, следващите в списъка, имат син, ала сигурно ще се окаже, че той пък е в метеорологичната станция на Антарктида.

Щеше да е смешно, ако не беше толкова тъжно.

Ще провери синовете на Райс и Евърет, но знаеше, че ще ги намери там, където казват родителите им, и никой от тях не е прелетял десет хиляди километра, за да убие Абигейл Рийз в петък.

Телефонът беше в една ниша до тоалетните, Дейв се обади в отдела и се свърза с Барбър.

— Лучи те търсеше — обясни му той, — но току-що изскочи оттук, все едно са му подпалили задника. Някакво маце се обади за теб преди малко. Аз говорих с нея. Каза, че доктор Бънър е… или всеки момент ще бъде застрелян в лицето в административната сграда на „Старата училищна“. Представяш ли си: „е или всеки момент ще бъде“ — откачена работа, а? Само че Лучи си изкара акъла и…

Латовски тръшна слушалката. Хвърли някакви пари на бара за наденичката и изтича на паркинга. Беше ясно и почти горещо, отникъде не полъхваше. Местността тук беше равна, само на хоризонта се очертаваха леки възвишения.

Скочи в автомобила, сложи буркана на покрива и пусна сирената и двигателя. Изпод колелата полетя чакъл, после те зацепиха и олдсмобилът изхвърча с всичката груба мощ на произведена през осемдесетте в Детройт кола.

* * *

Пред бариерите, поставени да спират тълпите, стояха на пост полицаи, куп други преграждаха входа на сградата. Лицата им бяха мрачни под широките периферии на шапките и Латовски не можа да събере достатъчно дъх, слюнка и кураж да ги попита какво е станало.

Показа им значката си, мина през входа и влезе във фоайето. С асансьора щеше да е много бавно, ето защо дръпна вратата на стълбището, изкачи на бегом четирите етажа, после се наложи да се облегне на стената, за да си поеме въздух, преди да бъде в състояние да продължи.

Изправи се, отвори вратата на коридора и видя Лучи да го чака пред кабинета на Бънър. Аварийният изход се затвори с трясък, колегата му вдигна глава и я поклати.

Латовски го избута, нахълта вътре и се запъти към другата стая.

— Недей, Дейв! — Лучи го хвана за ръката, но той си я измъкна и продължи нататък. Колегата му пак го сграбчи, Латовски се издърпа и заплашително вдигна юмрук.

Лучи отстъпи, а лейтенантът се обърна към вратата. Зад грапавото й стъкло из стаята, в която Бъни бе изслушвал с неотклонно внимание, търпение и доброта най-тъмните тайни на хората, се движеха размазани сенки. Латовски хвана топката. Но преди да отвори, тя се завъртя и Лем Миърс се сблъска с него. Шефът му продължи да излиза, Латовски отстъпи и Миърс затръшна вратата, но не преди Дейв да успее да зърне оплескания в червено прозорец, през който минаваше розова светлина и осветяваше частиците от праха за вземане на отпечатъци във въздуха.

— Недей, Дейв — внимателно каза Миърс. — Не бива да гледаш. Застрелян е в лицето.

Латовски се олюля.

Застрелян в лицето.

Краката му се огънаха, едва се добра до дивана и се строполи върху него, а възглавниците от изкуствена кожа изпъшкаха под него.

Застрелян в лицето.

Стаята се завъртя и той наведе глава между коленете си, чак докато не докосна с чело студената мушама. А сега си целуни задника за довиждане, каза си мислено той и светът потъна в меката, сива, прохладна мъгла на забравата за няколко секунди. После усети как изкуствената материя залепна влажно за кожата му и бавно вдигна глава.

Миърс беше полуседнал на бюрото на госпожа Микър с един крак на пода, а другият — дълъг и кльощав, обут в старчески черни чепици с връзки — се люлееше във въздуха.

Завършил бе „Уилямс“ (със стипендия), имаше магистърска диплома от „Джон Джей“ и бе минал специална подготовка в Куантико, участвал бе в полицейски конференции в Лондон, Париж и Токио, беше общувал на равна нога с големите началници в Олбъни, вечерял бе два пъти с губернатора и въпреки това се обличаше като планинец, тръгнал на църква.

Беше по-висок от Латовски и с двадесет килограма по-слаб, лицето му изглеждаше дълго и изпито, с хлътнали тъмни очи и права посивяла коса, сресана назад. Струваше ти се грозен, докато не го опознаеш, а после почваше да ти се вижда едва ли не красив.

— Искаш ли вода или нещо друго? — попита меко Миърс.

Дейв поклати глава, стаята отново се завъртя и той замръзна на място.

— Знам, че бяхте приятели, Дейв. Съжалявам.

Миърс винаги говореше това, което мисли, никога не постъпваше другояче.

Лучи седеше на креслото на госпожа Микър. Придърпа се заедно с него до Латовски и каза:

— Обаждането дойде в един часа, Дейв. Барбър го поел, но било на твоя телефон и нямало как да проследи номера. Някаква жена позвънила, без да се представи. Не съм сигурен даже, че му е дала възможност да попита. Просто му съобщила, че Бънър е или ще бъде застрелян в кабинета си, и затворила. Той си помислил, че е от ония шантавели, които ни обсаждат след убийството от петък насам, и взел всичко на шега. Казал си: ето още едно глупаво маце, което има прекалено много свободно време и го сърби… — Той погледна към Миърс. — … оная работа, нали знаеш. Само че на мен ми се видя, че нещо не е наред. В края на краищата Бънър ти беше приятел.

Беше.

— Ето защо позвъних у тях — бях убеден, че ще го намеря у дома. После двамата щяхте да се посмеете добре, когато се върнеш оттам, където беше. Но Бънър го нямаше. Обади се хлапето. Прибрало се преди няколко минути, майка му казала, че се наложило баща му да отиде в кабинета, за да се види с някаква откачалка. „Откачалка.“ Ама и хлапетата ги измислят едни, а? Все едно, не разговарях с нея. Реших да не я стряскам напразно. Но не можех да оставя работата така и след няколко минути започнах да те издирвам, после дойдох тук. Сигурен бях, че постъпвам като пълен идиот. Мислех си, че ще пристигна тук и ще намеря Бънър зает да успокоява откачалката или да чука секретарката си.

Лучи прокара ръка през лицето си, натискайки плътта надолу.

— Още беше топъл, Дейв. Кръвта не се беше съсирила. Ако не се бях бавил да се обаждам у тях или да те търся… ако Барбър не беше такъв закоравял полицай…

— Престани с това глупаво „ако“! — намеси се Миърс рязко и погледна към Латовски. — Рул беше тук, пристигна преди мен. Каза, че времето за съсирване предполага, че Бънър е бил застрелян между дванадесет и половина и един. Навярно вече е бил мъртъв, когато жената се е обадила. Изпратих Дилуърти и Фроли да съобщят на госпожа Бънър. После Фроли ще доведе секретарката. Госпожа… — Миърс разтвори бележника си.

— Госпожа Микър — довърши Латовски, — Дела Микър. Не бива да вижда всичко това.

— Налага се, Дейв. Ще изнесем тялото, обаче картотеката е била избърсана. Изглежда, убиецът — Миърс никога не използваше думата „извършител“ — е взел един или няколко картона, а после е изтрил отпечатъците си. Скорли се опита да провери в компютъра, но не можа. Познаваш ли тази госпожа Микър?

Латовски кимна. Шефът му си избра някаква точка на стената, впери очи в нея и попита:

— Искаш ли случая, Дейв?

— Капитане! — възкликна Лучи.

— Да, да. Той му е приятел и не може да бъде безпристрастен. Само че всички некомпетентни кретени, които познавам, са станали такива, защото са държали на обективността в работата си.

— Искам го — дрезгаво се обади Латовски. — Благодаря ти.

— Не ми благодари — случаят е мръсен. Няма отпечатъци, няма.

Чуха някакво тупване, после звуци от разместване в другата стая и Латовски разбра, че слагат Бънър в сивия найлонов чувал за трупове. Дръпнаха ципа, вратата се отвори и двама мъже с черни мушамени якета с бял надпис „Патоанатомия“ на гърба, излязоха, като тикаха торбата на количка. Лучи се дръпна от пътя им, а Латовски прибра краката си, докато минаваха.

„Сбогом, Бъни“, мислено каза той.

В гърлото му се надигна ридание и лейтенантът покри лицето си с ръце. Чу другите да излизат и да отиват през стаята до вратата. Знаеха, че Бънър му е бил приятел, и се въздържаха от обичайните полицейски закачки.

Вратата се затвори, настъпи тишина и Латовски свали ръцете си.

— Та докъде бях стигнал? — попита Миърс, без да го гледа.

— Гаден случай… няма отпечатъци.

— Липсват отпечатъци. Логично би било да е откачалката, дето Бънър дошъл да се срещне с него. Само че луд или не, имал е достатъчно разум да изтрие отпечатъците си. И куршумът го няма. Минал е през стъклото, оставяйки мазка чиста дупчица, въпреки че Рул твърди, че е било цяло пистолетище. Един от капризите на балистиката, предполагам. Може да е паднал на паркинга, а може да е имал достатъчно инерция да заседне в някое дърво или във вратата на минаващ автомобил. Ако е отвън, ще го намерим, освен ако някой зяпач не го открие преди нас и не си го запази за спомен. И още нещо, Дейв. Касетофонът на бюрото му също е бил избърсан и е оставен отворен и празен. Изглежда, убиецът е извадил последната касета от него и е изтрил отпечатъците си.

* * *

„… не знаете моето име… лейтенантът ми даде честната си дума.“

Адам спря касетата. Десет пъти я прослуша и думата „лейтенантът“ си оставаше единствената му следа. Лейтенантът я завел при Бънър, за да провери достоверността на разказа й, така че сигурно знае коя е тя и къде може да бъде намерена.

Очевидно е свързан със случая „Жена, намерена в гората“, името му трябва да фигурира в някоя от хилядите истории във вестниците по този повод. Адам ще го открие утре в библиотеката.

Не знаеше как ще постъпи след това. Едно ченге няма да реагира на изваден пистолет така, както Бънър, полицаите са свикнали с оръжието.

Ала и те могат да бъдат баби, а колтът има страшно внушителен вид. Ще бъде по-наясно как да постъпи, когато го види на живо.

Заслуша се пак в записа, омагьосан от звука на гласа й. Говорът й беше „културен“, би могла да живее където и да е на север от Вашингтон и на юг от Бостън. После спря касетата, извади я и избра напосоки една друга от полицата под касетофона: „Йо Йо Ма свири сонати на Бах за чело“. Великолепна музика, щеше да му липсва.

Извади я, пъхна на нейно място тази с жената, после затвори кутийката и я върна на полицата.

Занесе „Йо Йо Ма свири“ в кухнята, пусна я в боклука и сложи един замразен пай с пиле в микровълновата фурна. Телефонът иззвъня и той го погледна, без да се мръдне от мястото си. Сигурно е Нейоми, търси го за нови подвизи, но той не би могъл да се справи, просто не е в състояние. Ще й каже, че е изтощен, имал е труден ден… „Застрелях психиатъра в лицето, Нейоми.“

Ухили се по посока на телефона, после се вдигна от масата и се обади на четвъртото позвъняване.

— Точно се канех да се откажа, момчето ми — каза баща му.

Старецът не би се обадил освен в случай на беда и Адам мислено се запита как ли би реагирал, ако нещо е станало с Майк или децата. Откри, че изпитва леко любопитство и нищо повече.

— Майк и децата добре ли са? — попита Адам.

— Да. Или поне бяха допреди няколко часа, когато си тръгнах. Оная кльощава кранта сервира чилито за неделния обяд, същото, дето го донесе вчера вечерта. Пак се подрисках от него, ужасявам се, като си помисля какво ще е, след като поседя един ден. Тъй че й казах, че съм ял, и се измъкнах рано-рано. Отидох в заведението на Мат и той ми направи няколко сандвича със сирене.

Полети с пет-шест чаши, добави мислено Адам. Старецът оставяше впечатление на полунатаралянкан.

— Сандвичите на Мат не ги бива — продължи той.

Адам изчака — баща му не се обаждаше за пръв път от толкова месеци (или години) насам, за да си говорят за ядене.

— Все едно, ометох си ги с кеф и си поприказвах с Джордж Амундсен. Помниш ли го?

— Май че не, тате.

— Е… добре… после се прибрах. Не минаха и две секунди и онази кучка Айда пресича улицата и почва да блъска по задната врата с една визитка и бележка за мен.

Старецът си прочисти няколко пъти гърлото, изкашля се хрипливо и Адам осъзна, че всъщност с разстроен от нещо.

— Да, тате. Какво има?

— Откъде да знам. Някакво ченге иска да му се обадя. От вашия град, синко, та взех да си мисля… да се притеснявам и да се чудя дали пък не си насъбрал прекалено много глоби за неправилно паркиране или пък да са те пипнали за неприлично поведение с оная твоята докторка… ха, ха.

Смехът му беше насилен, баща му май се беше уплашил.

Адам каза небрежно:

— Ами, тате, какви ти глоби, пък и с гаджето от болницата се чукаме при затворени врати.

— Аха… хубаво… и аз така си мислех, понеже това ченге е лейтенант от щатската полиция, от отдела за тежки престъпления. Реших, че няма да изпратят щатски полицай от Гленвейл в Сойървил заради едните глоби или няколко по-страстни прегръдки.

Лейтенант. Оня лейтенант, помисли си Адам. Нищо по-логично от това. Но защо ще ходи в Сойървил да се среща с баща му? Часовникът на микровълновата фурна изписука и Адам подскочи от звука.

— Все едно — продължи старият, — сметнах, че е по-добре да се обадя първо на теб. Да не би, абе разбираш… да не би да има някакви неприятности, а аз да не съм научил.

Съвсем незначителни, тате, мислено му отговори Адам. Само пет жени, разпорени в гората на лунната светлина. Нищо и никакъв проблем, тате.

Отвърна:

— Доколкото ми е известно, няма нищо, иначе щях да знам, нали?

— Естествено и хич не ми е приятно да те питам. Но това някак ме поразстрои. Гледаш — визитка, а на нея „лейтенант“, „Отдел за тежки престъпления“, Гленвейл… Сигурно ще взема да се обадя, че да разбера какво иска оня чукундур.

— Ако предпочиташ, аз ще го потърся. Да не въртиш междуградски. — Гласът на Адам беше равен, но сърцето му биеше лудо и слушалката почваше да става хлъзгава от потта по дланта му.

— Ще го направиш ли, синко? — Тонът му беше жалък и признателен. Така щеше да може отново да се отнесе и да забрави за ченгетата, сина си и всичко останало.

— Разбира се, тате. Как се казва този лейтенант?

* * *

Дел Микър се мъчеше да стане от пода. Беше висока метър и седемдесет и тежеше осемдесет и пет килограма. Клекна на колене, за да надникне в най-долното чекмедже, и не можеше да се изправи. Латовски пъхна ръка под тежката й подмишница и я надигна. Тя си стъпи на краката, благодари му с кимване и отупа праха от панталоните си. После погледна неспокойно към окъпания в кръв и частици прозорец. Слънцето беше спекло кръвта по стъклото и пукнатините около дупката от куршума изглеждаха черни от запълнилите ги съсиреци.

Миризмата се засилваше. Госпожа Микър попита премаляло:

— Може ли да излезем оттук?

Отидоха във външната стая, където беше задушно, но миришеше сравнително по-малко и Латовски затвори вратата на кабинета. Госпожа Микър се добра, олюлявайки се, до дивана и се отпусна на него. Лейтенантът седна на стола й, а Лучи се опря на стената със скръстени ръце.

— Не е бил пациент — каза тя. — Всички картони са на мястото си.

— Сигурна сте.

— Абсолютно. Папките бяха номерирани, а не са разбъркани.

— Но картотеката е била избърсана.

— Вината е моя, лейтенант. Оплаках се, че има мръсни петна по шкафчето. Чистачките сигурно са ги изтъркали.

— И все пак би могъл да е…

— Навярно, предполагам. Но никой от приходящите ни пациенти не е агресивен, даже не са болни в истинския смисъл на думата. Господин Кински понякога все се заканва да убие някого, обикновено жена си. Но той е просто стар и нещастен. Години наред изпада от време на време в клинична депресия. Не би сторил зло никому, най-малкото на доктор Бънър. Веднъж каза, че единствено Бъни му препречвал пътя към вълчата яма… означава зазидана килия. Бъни казва, че гневът на господин Кински прикрива тъгата му, понеже гневът му нанася по-малка… болка…

Тя се разплака. Очите й се напълниха със сълзи, тя ги избърса, измъкна голяма снежнобяла кърпичка и изтри очите и очилата си.

Мъката й беше заразителна. Латовски погледна край нея към външната врата и преглътна няколко пъти, за да се отърве от горещата буца в гърлото си. Когато Дела се успокои, той попита:

— Случайно да сте молили чистачките да избършат касетофона на доктор Бънър?

— Не, защо?

— Просто се питах.

Помълчаха малко и Латовски продължи:

— Вижте, госпожо Микър, може да сте права и да не е бил пациент. Но ние трябва да подхванем отнякъде и даже да изглежда, че действаме напосоки, започваме с мъжете пациенти между двадесет и пет и петдесет години.

— Защо мъже, лейтенант? Полицаят, който ме доведе, каза, че някаква жена се е обадила.

Фроли трябва да си държи устата по-добре затворена.

Латовски отвърна:

— Да. Но най-вероятно не убиецът се е обадил в полицията. Смятаме, че жената е била в сградата или е минавала отвън и е чула изстрела.

Лучи се изправи, сякаш искаше да каже нещо, но после поклати глава и отново се облегна на стената.

Дейв продължи:

— Можете ли да ми дадете списък на тези пациенти, госпожо Микър?

— Разбира се. Имаме ги подредени според данните им в компютъра. Ще отнеме само минута, щом го задействам.

Тя го направи и след няколко минути Латовски разполагаше с отпечатан на принтер списък с двадесет и шест имена. После секретарката си сложи кърпичка на носа и се върнаха в кабинета. Секретарката изнамери съответните картони и извади кутия, пълна със стари броеве на „Американско списание за психиатрия“, от шкафа.

— Не вярвам да притрябват на някого — тъжно каза тя иззад кърпичката си.

Изхвърли ги и сложи картоните на тяхно място.

— А записите? — попита госпожа Микър.

Латовски поклати отрицателно глава.

— Ще е необходимо много време, за да се прослушат. По-добре да се занимаем с бележките на доктор Бънър, поне засега.

После всички се върнаха обратно. Дейв затвори вратата с пълното съзнание, че никога вече няма да види тази стая. До другия месец щяха да я пребоядисат, да сменят прозореца и в местния вестник щеше да излезе обява: „Кабинет под наем, подходящ за лекар или адвокат, престижно място…“.

Госпожа Микър натика кърпичката в джоба на панталона си, пое си дълбоко дъх и погледна към подреденото си бюро.

— Може ли сега да си взема нещата? — попита тя. — Не искам да се връщам тук по възможност.

— Разбира се.

— А растенията? Така ще си умрат, ако ги оставя. Те не са виновни.

Буцата отново се надигна в гърлото му и Латовски преглътна с всичка сила. Дотук се беше справил някак си и нямаше намерение да остави един филодендрон и някакви си африкански виолетки да го накарат да рухне от скръб.

— Разбира се, че можете да ги вземете, госпожо Микър.

След малко тя си тръгна, понесла пазарска чанта, натъпкана с жилетката й, чашата за кафе, бележници със засмяно лице, нарисувано на тях и надписани с името й, кутии със запасни чорапогащи и така нататък. Фроли носеше саксиите. Вратата се затвори зад тях и Лучи се обади:

— Жената не е била „просто“ в сградата, Дейв.

— Така ли? — Латовски се беше навел над кутията с картони върху бюрото на секретарката. Щеше да им отнеме цял ден да ги препратят на съответните специалисти в Куантико, една седмица, докато получат отговора им, и още повече време, за да преведат абсурдния професионален жаргон на прост език. Само че Ал Коен е — беше — приятел и съветник на Бъни. Той навярно познава много от тези хора и може да разшифрова написаното от него за онези, които не познава. Ал Коен освен това говореше на английски.

Латовски потърси номера му в справочника на госпожа Микър.

— Дейв, отбелязах, че…

— Чух те. — Откри го и вдигна слушалката.

— Тогава ми обърни внимание. Казала е „доктор Бънър“. Знаела е името му.

Латовски затвори.

— Значи се е намирала тук.

— Именно.

— Открий я тогава. Издири агента по недвижимите имоти на сградата и вземи имената на всички от етажа.

— Дадено. — Лучи хукна навън, радостен, че има какво да прави, а Латовски набра номера на Коен. Попадна на телефонистката му, представи се и обясни, че спешно търси доктора.

— Можете да проверите самоличността ми в полицията, госпожо — вежливо предложи той.

След няколко минути тя му позвъни и му даде номера, на който да намери доктор Коен. Беше телефонът на Бънър.

* * *

— Мери, аз съм — Дейв.

Клепачите й се повдигнаха, тя го погледна с мътни очи и после пак ги затвори. Беше облечена с панталоните и блузата от сутринта, но лицето й се беше състарило с тридесет години. Коен й беше дал някакво лекарство в конска доза, и то я унасяше в тежка забрава. Не беше сигурен даже дали го позна.

Седна на леглото до нея. Матракът се наклони под тежестта му и очите й се отвориха наполовина, а после пак се затвориха.

— Мери, ти говори ли с мъжа, който се обади?

— Приличаше на откачен — измърмори тя. — Аз съм съпруга на психиатър, веднага усещам кой е луд.

— Разпозна ли гласа му?

— Тц. Беше приглушен и преиначен, все едно че има камъчета в устата.

— И Бъни ли не го разпозна?

— Тц. Обаче оня откаченият каза, че ще се самоубие, и Бъни му повярва. Бъни вярва на всекиго. Ще си навлече белята… вече си я навлече. Повярва му и отиде… отиде… — Гласът й пресекна, от затворените очи потекоха сълзи и тя се извърна, вдигайки рамо, за да скрие лицето си. — Остави ме на мира, Дейв, остави ме.

Той отиде до вратата и погледна назад. Мери Бънър беше висока жена със силно тяло, но изглеждаше някак смалена в голямото легло. На тоалетката забеляза копчетата за ръкавели, които Бъни бе носил предишната вечер, златния джобен часовник с верижка и ключето на университетското му братство на нея. Никога досега обаче не бе влизал тук, не бе виждал Бънър да носи тези неща и те не му говореха нищо.

На долния етаж щеше да му бъде по-трудно, особено в кухнята, където двамата бяха пили бира и кафе, кафе и бира, и в продължение на почти двадесет години бяха изяли куп сандвичи и закуски.

Даже и тя обаче му изглеждаше чужда след ремонта.

Ал Коен седеше на масата, прегърнал чаша бренди. Ейда, жена му, вадеше парчета варено пиле от огромна тенджера на печката и по лицето й се стичаха сълзи.

Пит, по-малкият син на Бънър, седеше до Ал. Веничките в очите му се бяха пръснали от плач и те изглеждаха като налети с кръв. Коен беше обяснил на Латовски, че опитал да му даде нещо успокоително, но момчето отказало, понеже трябвало да бъде compos mentis^[1], за да помага на майка си — дребна, излишна, трогателна и детска проява на мъжество. Срещу него седеше Арни — син на Коен и най-добрият приятел на Пит. Хлапето изглеждаше съвсем объркано, сякаш това е първата смърт, с която се сблъсква, първото нещастие, което мама и татко не могат да оправят.

Ейда изхлипа:

— Ще направя салата от пиле. Приготвих кълцана херинга и малко кнедли… Божичко… звучи толкова чуждо. Толкова по… еврейски.

— Пилешката салата не е еврейско ястие — обади се Коен, — а шведите също ядат кълцана херинга, нали, Дейв?

— Не знам. Аз съм поляк. Трябва да говоря с теб, Ал.

— Ами вземи една бутилка и почвай.

— Насаме.

Коен въздъхна, отпи една здрава глътка от чашата си и се изправи. Направи няколко крачки, върна се за питието си и внимателно го занесе до кухненската врата.

— Обади ли се за студените котлети? — попита Ейда.

— За деветдесет и пети път, Ейда, да, обадих се.

Прекосиха широкия, покрит с мокет коридор с ловните сцени, които Бъни така обичаше, и отидоха в стаичката, където двамата с Латовски бяха гледали поне хиляда мача. Бънър лягаше на дивана с глава върху микроскопичната възглавница и подпираше крака на отсрещната облегалка. Креслото беше за приятеля му.

Кутията с картоните стоеше на масата.

Коен тъкмо казваше:

— Родителите на Мери излитат от Финикс довечера. Тери младши ще си бъде у дома след няколко часа.

Учеше в Йейл и Бъни много се гордееше с него.

После видя кутията.

— Какво е това?

Той му отговори и обясни какво иска от него.

— Това са глупости, Дейв. Всъщност аз не ги познавам в истинския смисъл на думата, да не говорим, че за нарушаването на лекарската тайна без тяхното съгласие могат да ми съдерат кожата от съдене.

— Пука ли ти? — попита Латовски.

Коен се поколеба, после поклати глава и се разплака. Едър смугъл мъж с груби черти, белези от акне и изненадващо светли сини очи — беше мъчително да го гледа как плаче. Латовски се извърна, отиде до прозореца, който гледаше към задния двор, където сенките на дърветата се плъзгаха по тревата. Почваше да се стъмва. Бънър беше мъртъв от пет часа.

Латовски изчака Коен да се успокои, после се обърна към него.

— Нямаше да постъпя така с теб, Ал, но проблемът е във времето, понеже шансовете ни да го хванем намаляват с всеки изминал час. Мога да ги изпратя на федералните, да поискам да побързат и те сигурно биха го направили, но знаеш какво ще ми върнат.

— Аха — съгласи се дрезгаво Ал. — Професионален жаргон, от който излиза, че две и две е от областта на теоретичната физика. — Той издърпа една от папките от кутията, отвори я и каза: — Ами добре, Дейв.

— Благодаря ти.

Коен вдигна глава към него, миглите му се бяха слепнали от сълзите и очите му бяха заприличали на звездички.

— Ще го направя, Дейв, но не се надявай прекалено много. Караш ме да чета картоните на друг лекар и да открия по интуиция потенциален психопат, който би могъл да застреля лекаря си в лицето и да запази достатъчно хладнокръвие, за да прикрие следите. Имаш нужда от ясновидец, а не психиатър.

И Латовски най-после се сети за Ив, после за касетофона, пипан от убиеца, когато е извадил касетата и е изтрил отпечатъците си.

* * *

Изглеждаше съвсем лесно на картата: от северната магистрала до Труей, оттам до Мас Пайк, после на юг по номер 7.

С малкия касетофон на Бънър на седалката до себе си Латовски спря на бензиностанцията на „Ексон“ в началото на отклонението за магистралата. Снощният дъжд беше довел рояци мухи и те се въртяха на облаци край прожекторите. Служителят изскочи от кабинката си и притича през гъмжилото до колата.

Дейв смъкна прозореца.

— Напълнете я със супер — поръча той и затвори, преди да се е напълнило с насекоми.

Човекът пъхна струйника в резервоара и се върна на бегом в стаичката си. Латовски отново разгледа картата.

Пътят щеше да му отнеме четири часа плюс-минус нещо, а това означава, че ще пристигне в Бриджтън в полунощ или по-късно.

Щеше да опита отново да я използва, но не искаше да се налага да я буди. Бриджтън представляваше съвсем малко празно кръгче на картата — сигурно няма къде да се преспи, освен може би в някоя от онези странноприемници за млади богаташи с мръсните гоблени. На него му трябваше истински мотел с чисти, дебели кърпи, кабелна телевизия и автомати за кафе и шоколади. Торингтън като че ли беше по-голям и сигурно разполагаше с такъв.

Струйникът прещрака и служителят бежешком се върна.

— Точно двадесет — каза той и изплю една муха.

Латовски му бутна парите, вдигна прозореца и запали двигателя. После го изключи и остана на място, а насекомите се заблъскаха в предното стъкло.

Не можеше да изчезне за една нощ без нито дума. Пробва телефона в колата, но смущенията бяха толкова силни заради мухите, планините или просто поради всемирната неправда, че сякаш слушаше горски пожар. Остави го, отвори вратата и хукна, махайки бясно с ръце около главата си. Префуча през прага, затръшна вратата на кабинката зад себе си и човекът вдигна очи към него:

— Какво, по дяволите, искат? — Имаше предвид мухите.

— Кръв — отвърна Дейв. — Мога ли да използвам телефона?

* * *

Райли чакаше Латовски от десет часа сутринта. Излезе от дежурната около един и петнадесет да изгълта набързо един сандвич с шунка при Роз, после се върна обратно, сигурен, че лейтенантът вече се е върнал.

Но кабинетът му пак беше тъмен, а в общото помещение почти не бе останал никой. Барбър седеше сам и навъсен и се справяше с някаква внезапна буря от обаждания.

— Какво става?

Полицаят закри слушалката с ръка.

— Журналисти, журналисти и пак журналисти, Райли. Мразя ги тия копелета… Присъстващите тук са изключение. Един тип го застреляли на „Старата училищна“, в административната сграда.

* * *

„Новата“ административна сграда представляваше купчина осажден бетон, който вече изглеждаше много поовехтял от здания по-стари със сто години. Паркингът беше претъпкан с хора, патрулни коли препречваха алеята към него, издигнати бяха бариери за зяпачите и пред входа беше опъната жълтата лента, с която ограждат мястото на престъплението.

Райли остави колата си на пътя и се присъедини пеша към тълпата.

Излезе на паркинга през горичката в единия му край.

— Какво е станало? — попита той някаква около петдесетгодишна жена с топчесто лице и навита на ролки коса под кърпата за глава.

— Някакъв човек го застреляли в главата, тъй чух. — Тя потръпна. Цялата се разтресе, но не като че ли от някакво сатанинско удоволствие или неуважение към смъртта, а просто понеже беше наистина разстроена и изпитваше моментно любопитство.

— Какъв човек?

— Един от лекарите, казват. Викат, че някой от наркоманите, дето си търсят опиати, го е направил.

Микробусът на „Шести канал“ беше тук. Две камери чакаха на края на тълпата заедно с водещия, който се сресваше като Дан Радър.

Джъргенс беше изпратил Тренант да отрази събитието за „Реджистър“. Той стоеше на другия край на паркинга, близо до лентата пред входа, а олдсмобилът на Латовски беше паркиран до патрулните коли. Райли се приготви да чака.

Дълго време нищо не се случи, после хората от патологоанатомията излязоха в лъскавите си черни якета, бутайки трупа. От мястото, където се намираше, на залязващото слънце торбата изглеждаше ужасяващо безформена — гладко възвишение на краката и още едно — на главата.

Тълпата притихна, докато вкарваха носилката в сивия микробус. Даже полицаите си отклониха вниманието и един от операторите се промуши край бариерата и се приближи до количката със скрито зад камерата лице.

Той подтичваше в крак с мъжете, насочил обектива към сивия найлон.

— Не вярвам да дръпнете ципа — чу Райли въпроса на оператора. — Разбрах, че го гръмнали в лицето.

— Гледай си работата, вампир такъв — отвърна му един от тях.

Без да се впечатлява, той продължи да снима, докато полицаите не го принудиха да се върне зад бариерата.

Мъжете затвориха задната врата на микробуса и той безшумно се плъзна по алеята, призрачен в светлината на късния следобед.

После излязоха четирима от отдела накуп. Те се разделиха и се разотидоха по колите си, а няколко минути по-късно се появи и Лем Миърс. Каза нещо на един от полицаите до вратата, после се скри в тълпата, навярно запътен към новия сребърен „Меркурий“, с който Дейв казваше, че много се гордеел.

Една кола без опознавателни знаци пристигна в пет часа и от нея изскочи още един служител от отдела, който мина от другата страна и помогна на някаква едра жена в ръждиви на цвят панталони и жълта блуза да излезе. Те влязоха вътре и се върнаха след четиридесет минути — жената, понесла пазарска чанта, а мъжът — беше Фроли — държеше някакви растения.

Нито следа от Латовски.

Райли стоеше близо до дърветата. Слънцето му се падаше отзад, прохладна сянка пазеше гърба му, а в клоните жужаха мухи. Ставаше късно, Барб отдавна го чакаше да се прибере.

Беше взел нейната кола, понеже по-малко биеше на очи и беше по-надеждна от престарелия му форд, но пък нямаше телефон.

Погледна към входа на сградата.

Стъклената врата на фоайето беше тъмна, но лампите на няколко прозореца на четвъртия етаж светеха — кабинетът на мъртвия лекар, реши Райли.

Олдсмобилът изглеждаше като че ли ръждясва на това място от миналата ледникова епоха и ще остане там до следващата. Пое риска и го остави за две минути, докато отиде до магазина на ъгъла и се обади у дома.

— Не се притеснявай — каза му Барб, — ще вечеряме пържоли и аспержи. Няма даже да ги сложа на печката, докато не чуя колата.

Пържоли с аспержи, каза си той, докато се връщаше на паркинга, и устата му се напълни със слюнка. За целия ден беше изял само един изсъхнал сандвич с шунка, старо шоколадче „Милки Уей“ от автомата и беше пил чаша от оная утайка, на която й викаха кафе в отдела. Някой ден ще им дойде акълът и ще измият каната, помисли си той.

Върна се при дърветата, пъдейки мухите, и отново излезе на паркинга.

Тълпата беше намаляла, полицаите раздигаха бариерите, а олдсмобила го нямаше.

— По дяволите! — възкликна той и жената с ролките го погледна неприязнено. Изтича обратно през горичката, като пляскаше с ръце насекомите и търсеше някакво удовлетворение поне в избиването на колкото може повече мухи.

* * *

Дилуърти беше сменил Барбър на телефона, кабинетът на Латовски пак не светеше. Миърс и другите бяха там, а телефоните направо бяха подлудели. Тренант си подаде главата и видя Райли.

— И ти ли по тая работа? — попита той.

Райли беше нещо като звезда — едра риба в миниатюрно езерце. Някои се отнасяха с неприязън към него, но Тренант наближаваше шейсетте и чакаше да му дойде времето да се пенсионира. Пък и не беше от тия, дето все се мъчат да доказват, че са голяма работа, и с Райли бяха приятели.

— Не. Чакам да питам Латовски за случая „Жена, намерена в гората“ от петък.

— Аха, в тоя град нещо изведнъж почнаха да се избиват като мухи. До скоро. — Той се скри, а после отново надникна. — Името на лекаря е Бънър между другото. Миърс щял да ни съобщи останалото след няколко минути. Трябва да дойдеш, поне ще се посмееш.

После си отиде, а Райли седна на твърдия дървен стол с права облегалка, който сигурно беше реликва от тридесетте. Гърбът го болеше, стомахът му гореше и се бунтуваше от кафето, а очите му пареха. Той ги затвори — имаше намерение само да им даде малко почивка — и задряма. Не знаеше колко е спал, ала когато главата му подскочи и отново отвори натежалите си клепачи, в дежурната нямаше никой.

— По-добре ли си? — попита Дилуърти.

Наближаваше осем, Барб още го чакаше с пържолите и аспержите.

— Дейв върна ли се? — обърна се към него Райли.

Полицаят си намести гащите.

— Не още, Джим. Защо не се прибереш у дома? Другите си заминаха.

Имаше предвид журналистите, които сигурно са отишли в къщата на лекаря да мачкат тревата и цветята, за да издебнат някой нещастен член на семейството, да му пъхнат микрофон под носа и да го питат как се чувства след случилото се с техния баща, син, брат.

Райли мразеше тези гадости.

— Ще поизчакам още малко — каза той.

Главата му пак започна да клюма, но той не заспа истински сън. Тренант щеше да излезе на първа страница с убития доктор, ала едно обикновено престъпление на наркоман най-късно до четвъртък щеше да се озове при старите обяви, а до края на седмицата ще бъде забравено от всички освен приятелите и семейството на жертвата.

Виж „Жена, намерена в гората“ беше нещо, което занимаваше и щеше да продължава да интересува всички — жените в парка престанаха да излизат сами, баровете за запознанства можеха направо да удрят катанеца. Този случай играеше на една определена струна, задействаше в мозъците рефлекса на ужаса, подобно на Джефри Дамър и Джон Уейн Гейси. Хипнотичното му влияние нямаше да намалее, докато не го разкрият или убийствата не престанеха. А той беше негов.

Името не струва — „Жена, намерена в гората“. Прекалено дълго, твърде много гласни. Трябва да намисли нещо по-добро.

Всичките жертви бяха убити в петък. Примерно „Петкан“? Не, идиотско е. Пък и веднага щом го пусне в обращение, оня мръсник ще извърши следващото в събота. Главата му клюмна, после подскочи, пак се отпусна и Дилуърти се изсмя:

— Ще ти се откъсне вратът, Джими.

Всичките в петък, помисли си в унес той. Най-хубавата вечер в седмицата. Горките мацета се издокарват за излизане, пръскат се с лак за коса, одеколон, слагат повечко грим, после тръгват да търсят секс, любов и малко приятелство, а най-накрая се озовават разпорени и умиращи в борова горичка под пълната луна.

Пълнолуние.

„И с чисто сърце да е човек, и да си казва молитвите преди лягане, пак може да се превърне във вълк, когато разцъфне самакитката, а луната грее ясна и светла.“

Беше страстен почитател на киното, притежаваше неколкостотин касети с черно-бели филми и изведнъж чу в главата си старческия, треперлив глас на Мария Успенская, с нейния акцент на улична продавачка: „Пак мож’ съ превърна във вълк, ’гат разцъфне самакитката…“.

Върколака.

Това беше по-добро, щеше да им настръхва кожата от него.

После Дилуърти каза „Дейв“ и Райли изплува от унеса си.

Полицаят говореше по телефона. Той изрече нещо неясно в слушалката, надраска няколко думи в бележника си, после пак смотолеви някаква реплика и затвори.

Изправи се и си вдигна панталоните.

— Отивай си у дома, Джим — добронамерено му препоръча той. — Дейв няма да се връща.

Когато ченгето напусна стаята, Райли се наведе напред, за да вижда през вратата, и забеляза, че влиза в тоалетната.

Огледа се. Помещението беше почти празно, никой не гледаше към него.

Изправи се и мина край бюрото на Дилуърти, все едно се е запътил към охладителя за вода. Поспря се, хвърли поглед надолу и разчете бележката от обратната страна, както се беше упражнявал с години: Дейв, Тилден Хаус, Бриджтън, КТ и номер, започващ с 203.