Бари Ууд
Белязан да убива (14)

13.

— Добре дошли в Сойървил, господа — надвика шума на моторите капитан Бърт Соумс. Те угаснаха, мъжете се запознаха и ръкуваха. — Хубаво хвърчило — каза Соумс и огледа хеликоптера с алчни очи.

— Лем се е обадил… — подхвана Латовски.

— Да, да. Каза да ти дам кола и всичко каквото ти потрябва, и аз съм готов да го направя.

Два автомобила бяха спрели на пистата — един лъскавичък нов „Олдсмобил 88“ и „Каприз“ с огъната броня.

— Ние малко бързаме — каза Латовски и заотстъпва към колите.

Соумс не помръдна.

— Чудех се за какво ли е цялата дандания — обади се той. — Да не би пък да има нещо общо с Върколака.

Върколака. Прякорът на Райли беше стигнал и до Сойървил, сигурно медиите са го разпространили из цялата страна вече. „На Джим това би му се понравило“, помисли си Латовски.

— Де да беше вярно — лековато отвърна той. — Всъщност случаят е малко смотан. Някаква богаташка била отвлечена, но ние не смятаме така. Май че има гадже по тия места.

— Избягала наследница — в гласа на Соумс се долавяше разочарование.

— Така изглежда. Ние каприза ли вземаме?

— А ти как мислиш? — Думите му прозвучаха малко злобно.

— Ключовете вътре ли са?

— Виж, лейтенант, аз трябва да знам къде отивате, този район е мой. — Брадичката му щръкна напред.

Латовски се усмихна и се направи, че не го е разбрал.

— Не се тревожете, капитане, знаем пътя. Но все пак ви благодаря, хиляди благодарности.

Той се завъртя и се отправи към колата с развяващо се на вятъра, духащ по пистата, сако.

Соумс понечи да тръгне подире му, но Лучи го хвана за ръката.

— На ваше място бих се въздържал, капитане. Денят му беше отвратителен, кълна се в господ, бих поразмислил.

Соумс си издърпа ръката, но след като погледна огромния гръб на забързания към колата Латовски, не го последва.

— Още веднъж ви благодаря — каза Лучи. — Ще съставим пълен доклад, стига да има нещо за докладване.

— Гледайте да го направите.

Лучи отиде при Латовски и се качи на мястото до шофьора.

— Обзалагам се, че ще ни последва — обади се Дейв.

— Обзалагам се, че няма, тъй като по един леко завоалиран начин му обърнах внимание на ръста и настроението ти.

И наистина олдсмобилът си остана на място — Бърт Соумс стърчеше изправен до него, а силуетът на подчинения му се очертаваше зад кормилото.

Колата беше чиста отвътре, от огледалцето висеше картонен освежител за въздух с формата на борче, а двигателят запали гладко с гърленото равномерно пърпорене на мотор, захранван с бензин „Супер“. Въпреки огънатите брони, това беше свидната рожба на някой детектив от по-нисък разряд и Лучи се надяваше да не му я съсипят.

Стигнаха до края на оградата против циклони, където започваше пътят към града, и Латовски каза:

— Колата на Фулър е светлосин ЛТД, модел от деветдесет и трета година, с нюйоркски номер — Н278МД. Няма гараж или алейка, така че ще бъде паркирана на улицата.

* * *

Никакъв светлосин форд, нито нов, нито стар, не беше оставен на „Казармена“ или на някоя от съседните улици. Лампата на верандата на Фулърови беше запалена, но прозорците отпред бяха тъмни.

— А сега какво? — попита Лучи.

— Не знам. — Лицето на Латовски изглеждаше призрачно на светлината от улицата, проникваща през предното стъкло, а мускулите на челюстта му ту се стягаха, ту се отпускаха. Той излезе навън и Лучи го видя да разкопчава кобура на пистолета си. Последва примера му и двамата изкачиха стъпалата с ръце върху дръжките на оръжието си под саката.

— Значките? — прошепна Лучи.

— Тц.

Латовски натисна звънеца, не последва нищо, той пак го натисна и един глас зад тях подвикна:

— Лейтенант?

На залязващата светлина Лучи видя една стара жена с приличаща на парцал коса и очи, преливащи в цветовете на дъгата, сякаш са пеперудени криле.

— Да, госпожо — прошепна Латовски, — аз съм.

— Все още ли търсите Дон? — отвърна с шепот тя, докато се качваше по стъпалата.

— Да, госпожо, и, изглежда, пак съм го изпуснал.

— Ами, вътре е. Видях го, като влезе, а не съм забелязала да излиза. Обзалагам се, че е в кухнята, лежи натаралянкан на масата. Хайде, ще ви заведа отзад. — Тя се обърна и Латовски я хвана за ръката.

— Госпожо…

— Госпожа Ван Дам — представи се тя. — Може да ми викате Айда.

— Айда, виждали ли сте сина му?

— Че как разбрахте? Не е седмицата му за посещение, а пък беше тук — и не ме стискайте така, господинчо, че костите ми са крехки като на печено пиле.

Той я пусна.

— Видяхте ли го?

— Ами да. Видях, като дойде, видях, като си замина. Доведе някаква жена със себе си.

Латовски си пое рязко въздух и затвори очи. „Прекалено много се вълнува — помисли си Лучи — и това няма да донесе нито на него, нито пък на мен или на жената нищо хубаво.“

— Тя добре ли беше? — попита дрезгаво лейтенантът.

— Не знам дали беше добре. Но вървеше на собствените си два крака.

— Госпожо Ван Дам… Айда… госпожо — умолително каза Дейв. — Имате ли представа къде отидоха?

— Не, освен че се върнаха към града, а не към магистралата. Помислих си, че най-после може да си е докарал приятелка и да я развежда, може би до Брястовете. Снаха му работи там.

Латовски се изсмя задавено и каза:

— Не ми се вярва.

— Значи са в някой бар или нещо такова. Църквите са затворени по това време — сухо предположи тя. — Киното го закриха преди пет години. Не знам какво друго могат да правят.

— Може би господин Фулър знае — каза Латовски.

— Тогава да го попитаме — възбудено предложи тя.

— Госпожо Ван Дам…

— Не ми казвайте, че не мога да дойда с вас.

— Не може.

Тя го изгледа с онези невероятни очи и каза:

— Не бъдете дръвник, лейтенант. — Произнесе го „дравник“. — Нещо се мъти, иначе нямаше да се промъквате на нашата улица късно в неделя, да си шепнете на верандата на Дон и без малко да ми счупите нещастната ръка, като ви казах, че Адам е идвал. Тук има нещо, и то е гадно, а старият Дон няма да ви отговори даже колко е часът, още по-малко къде е отишло момчето му. На мен обаче може да каже.

Лучи погледна първо единия, после другия, Латовски кимна и старицата предложи:

— Добре, последвайте ме.

Заобиколиха с нея къщата по неравна циментирана пътечка. С отдалечаването от лампата на верандата стана тъмно, двамата мъже стъпваха внимателно, но нейните преливащи очи виждаха сякаш без светлина и тя не се препъна.

Стигнаха отзад в малко дворче, наполовина циментирано, с неголяма морава, която вече имаше нужда от подстригване. Три дървени стъпала водеха към верандичка.

Тя се качи и те я последваха, но нямаше място за всички и Лучи слезе на предпоследното стъпало. През стъклото на задната врата и прозорците по протежение на къщата светеше.

Старицата надникна през него, а после високо прошепна:

— Какво ви казах, припаднал е на масата. Сега ми обяснете какво ви интересува, лейтенант. И без заобикалки, да не губим време.

— Къде е отишъл Адам Фулър — отвърна Латовски.

— Искате ли да знаете какво е правил тук преди всичко, като не му е време да идва, и коя е жената?

— Знаем коя е тя и не ми пука защо е идвал. Искам само да разбера къде се намира в момента. И то бързо, Айда. Колкото може по-скоро.

Тя отвори вратата, която не беше заключена, и влезе в кухнята. Латовски я наблюдаваше през стъклото, Лучи се намърда в тясното пространство и загледа с него как старата се опитва да вдигне възрастния мъж, чието тяло лежеше проснато върху масата. Главата му се люшкаше, а между клепачите слабо проблясваше бялото на очите му. Приличаше на мъртъв и двамата се спогледаха, а Латовски сложи ръка върху топката на вратата, но клепките на мъжа примигнаха. Старицата изчезна, зашуртя вода и спря, тя се върна с топка намокрени книжни кърпи и я постави внимателно върху врата му. Той потрепери и се опита да вдигне глава, но не успя. Айда Ван Дам продължи да притиска влажните салфетки към врата му и Фулър пак пробва и този път сполучи. Погледна я с мътен поглед, понечи да й се усмихне или поне така им се стори от мястото им до вратата. После лицето му сякаш се разпадна и той се разплака. Високи, дрезгави хлипания се донесоха слабо до тях, а лицето на стареца заприлича на лист хартия, намачкан от невидима ръка.

Плачът заглъхна и Латовски отново посегна към дръжката, понеже работата се проточи. Лучи сложи ръка на китката му.

— Не, Дейв — прошепна той, — само ще оплескаш всичко. Остави на нея.

Беше прав. Латовски отпусна ръката си и зачака. Устата му беше пресъхнала, събра малко слюнка да преглътне, тъй като се притесняваше, че ще се закашля, а старецът ще го чуе и ще разбере, че отвън има някой.

Най-после той спря да плаче и двамата със старицата си поговориха. Тя донесе още мокри кърпички, той ги взе от нея, избърса си лицето и тя му извади бира от хладилника. Отвори я, даде му я, той отпи и каза още нещо. Очите му изглеждаха налети с кръв като тези на бедния Пит Бънър през нощта след убийството на баща му.

Имаха чувството, че са стояли на верандата на хладния, влажен вечерен въздух с часове, но бяха минали само няколко минути, не повече от пет, реши Латовски. Не искаше да си погледне часовника, страхуваше се, че старецът ще забележи раздвижването през прозореца.

Най-после Дон Фулър пак се отпусна напред. Айда Ван Дам почака секунда и дойде до вратата. Лучи се смъкна по стълбите и Латовски го последва, за да й направят място. Тя стъпи на верандата и им махна с ръка да се отдръпнат още, после слезе при тях и прошепна:

— Боровия хребет. Това е протестантското гробище на север от града — единственото всъщност. Не понасяме папистите, а не знам какво правят с мъртъвците си тримата-четирима евреи тук. Ще го намерите на Северния хребет, по-нагоре по хълма от гроба на Барбара Фулър. Господ знае защо.

— Благодаря ви.

Латовски се извъртя, но тънките й възлести пръсти го хванаха за ръкава.

— Дон казва, че Адам имал оръжие, така че не му изскачайте като командоси. Познавам го от раждането му. Отначало беше мило момченце, а после стана от тия, дето поливат котките с бензин и ги подпалват, за да ги гледат как бягат… Не може да не сте попадали на подобни хлапета.

Той кимна.

— Въпросът е, че и сега не е много по-свестен — нищо че е лекар. Ако го притиснете, ще направи точно това, от което, смятам, се страхувате, с тая жена и окото му няма да мигне.

* * *

Надписът беше изтрит, но все още се четеше: „Една Джейнеки, 2 ноември, 1932 — 16 май, 1956“. И епитафия, съставена навярно от стареца: „Прекалено добра за този свят“.

Гробът беше запуснат, заглушен от плевели, около основата на паметната плоча растяха високи треви. Камъкът беше лошо поставен и се беше наместил така, че върхът му се беше килнал и изглеждаше, сякаш стои там от векове.

— Сложил й е някакъв евтин боклук — каза Адам. Той стоеше от едната, а Ив — от другата му страна. Оръжието висеше в ръката му до тялото, но вече всеки момент сигурно щеше да го вдигне.

— И цялата награда за труда му… — промърмори той.

— Какво е това?

— Фраза, която чух веднъж, не помня къде.

Докато той говореше, Ив се огледа. Почти се беше стъмнило, ала светеше луна, лицето и ръцете му приличаха на тъмносиви петна, а оръжието едва се виждаше. Плоски, черни сенки падаха из гробището, една от тях, в подножието на хълма, изглеждаше дебела като кадифе. Ако успее да се добере дотам и залегне в нея, може да се скрие. Дрехите й са тъмни, той няма да я вижда и тя ще изпълзи до следващата сянка, после до по-следващата, а след това ще изтича през портите на пътя, по който пристигнаха. Беше й се сторил доста оживен, ще спре някоя кола.

— Звучи така: „И цялата награда за усилията му била шапка дъжд“.

След това поясни:

— Често се чувствам така. Цялата награда за усилията ми…

Ив отстъпи към непроницаемата, както й се струваше, сянка на няколко метра от нея.

— Получил си доста срещу усилията си. — Повиши малко глас, за да прикрие отварящото се помежду им пространство. — Получи всичко, което каза, че искаш.

— Което исках или поне така си мислех. — Той се загледа в надгробния камък на майка си. — Но от това нищо не се промени. А Бънър твърдеше, че ще се промени. Каза, че истината е някъде вътре в мен, като тайна вратичка, само че не мога да я намеря. Доста изтъркано даже за един психиатър.

Тя отстъпи още малко, тъмното петно беше наблизо, но не чак толкова, че да стигне до него с един скок.

— Попитах го какво ще намеря зад тази врата — продължи Адам, — като очаквах да ми тръсне някоя глупост за естественото удовлетворение от себеоткриването или че наградата е в познанието. Но Бънър честно си призна, че не може да ми отговори.

— Бънър…

— Познаваш го, била си в кабинета му. Той ми разказа за теб.

— На празненството?

— Празненство? А, имаш предвид танците. — Той вдигна глава, видя колко далече е отишла и насочи пистолета.

Сега или никога. Тя се стегна да прескочи последните няколко метра и изведнъж лампите на гробището се запалиха, реагирайки на някакъв сигнал, че се е стъмнило. Гъстата черна сянка се превърна в меко разстилащо се сиво-зелено пространство, където не можеше да се скрие и една катеричка.

— Съжалявам — каза той. Палецът му се придвижи по дръжката към лостчето най-отгоре. — Наистина съжалявам, защото се опита да ми помогнеш и не е твоя вината, че не успя. Може би не е достатъчно да знаеш, навярно трябва да си подготвен за фактите, които ще научиш. Мислех, че това означава да положиш усилия да ги откриеш и господ ми е свидетел — аз се потрудих, нали?

Зареди пистолета.

— Все едно, щеше да се наложи да те убия, Ив, защото ти си единствената, която знае със сигурност, а още имам шанс да ми се размине. Не бих си заложил фермата, но има шанс. Внимавах, не мисля, че разполагат с доказателства, които могат да представят в съда, а ти ще бъдеш последната жертва, ако това те утешава. Никога не съм убивал за удоволствие, правех го, за да се преобразя. Но не мога и ще трябва да се примиря, ако ми дадат възможност. Въпреки всичко пак ще бъда добър лекар.

Заобиколи надгробния камък на майка си и направи няколко крачки към Ив. На светлината на лампите в гробището изглеждаше състарен, изтощен, красив и страдащ. Не знаеше колко много се е променил от вчера, нямаше да й повярва, ако му каже.

Пръстът му обгърна спусъка, тя се молеше да се спъне в ниския стълб на градинската лампа и да се просне на земята, но той ловко го заобиколи. Ив надви паниката си и накара мозъка си да се помъчи да намери думи, с които да се бори. Бънър щеше да знае какво да каже, но тя никога не беше учила психология. Считаше се за неподходящ предмет (като социологията) за хора, които предпочитат многовариантните тестове. Ето защо не разполагаше с необходимите знания, но пък притежаваше достатъчно здрав разум. Ив беше крайният продукт на поколенията, изредили се в едно семейство, проявило съобразителността да превърне контрабандата на захар през 1680 в огромно състояние, и тя се опита да я използва.

Във видението от първата кухня той беше мило, хубавичко, уплашено момченце, обичаше баткото, който си беше отишъл, и го беше оставил, и навярно искаше да обича и жената, въпреки че тя го ужасяваше, но във втората кухня, тук в Сойървил, той се беше превърнал в това, което все още смяташе, че е, и не изпитваше нищо, даже когато смяташе, че тя се кани да го кастрира, понеже… понеже… Ив напрегна мисълта си толкова силно, че й се зави свят.

„Понеже ако изпита нещо, то ще е ярост, омраза и желанието да убива. А не може да си го позволи, защото тя му е майка, а да убиеш майка си е немислимо, най-голямото престъпление. По-лошо, отколкото да умъртвиш децата си. Медея убила децата си и боговете й изпратили златна колесница да я отведат. Орест убил майка си и фурните го преследвали вовеки веков.“

Но Барбара Фулър не му е била майка.

Тя го каза на глас:

— Тя не ти е била майка.

— Знам. Няма значение.

— Има — извика Ив. — Можеш да я мразиш.

— Но аз не я мразя. Не изпитвам нищо към нея. Ти не ме слушаш. Не се получи.

Ив отметна глава, както би сторила леля й, и каза с най-хладния си и надменен тилденовски тон:

— Това е просто глупаво. Естествено, че я мразиш, аз самата я мразя, а тя не ми е сторила нищо, сторила го е на теб. Само че тя не ти е била майка.

Той се олюля и пистолетът се отклони от центъра.

— Тя не ти е била майка — повтори Ив със същия тон, от който понякога й идеше да зашлеви леля си. — Тя не ти е била майка и ти, разбира се, я мразиш. Естествено ти иде да я убиеш, но това е нормално, понеже вече е мъртва и не ти е майка.

— Разбирам какво се опитваш да направиш — каза Адам и премести оръжието, където си беше. — Няма да се получи.

Би дала всичко за едно огледалце, което да му даде, за да се види как изглежда.

— Само едно е жалко — подметна той. Пистолетът сочеше право в целта, пръстът му беше на спусъка.

— Какво? — Ив беше убедена, че гласът й ще потрепери, но това не стана.

— Така и не си е получила заслуженото.

— Напротив.

— Не. Починала е в резултат на катастрофа, полицаите казаха, че въобще не е разбрала какво е станало.

— Излъгали са. Помниш ли, споменах, че съм видяла нещо, случило се години след смъртта на истинската ти майка.

Той се загледа в нея.

— Помниш ли? — попита надменно Ив.

— Да.

— Видях Барбара Фулър жива, в съзнание, напълно възприемаща всичко в продължение на цял час, докато се опитват да я извадят от онази кола. Имало толкова набучени стъкълца по нея, че изглеждала като кристалче, а смачканата врата била избутала натрошените краища на костите й от другата й страна. Тя пищяла ли, пищяла. Било като в кланица и един от полицаите посегнал към пистолета си. На другите им се искало да го направи, защото не се издържало — ако животно се мъчеше така, биха го застреляли. Но полицаят не могъл да го стори, другите — също, понеже тя не била животно и не им стигал кураж. Виждали на светлината на прожекторите край мястото на катастрофата и тези от колите, че няма да я бъде, защото мозъкът й бил оголен и пулсирал през една цепнатина в черепа й, и въпреки това не могли да го направят. Била в съзнание и когато пристигнала линейката, но медицинското лице не могло да я достигне и да й бие инжекция. Била в съзнание и когато най-после я измъкнали и после, когато я сложили на носилка — и тогава умряла. Да, Адам, тя си е получила заслуженото. — За пръв път използваше малкото му име. — Не е продължило достатъчно дълго, но все пак е било ужасно, докато е траяло, ако това може да ти послужи за утешение. И трябва, защото тя не ти е била майка.

* * *

Градът свърши внезапно след една кратка отсечка с бензиностанции, заведения за бързо хранене и магазини за коли и ги заобиколиха кални полета. Помислиха, че са пропуснали отклонението, затова Латовски се приготви да направи рязко обратен завой, после забеляза нашарена от сачми табела: „Боровия хребет“, със стрелка и кръст. Натисна спирачките и навлезе с вой на гуми в завоя. От светлините отзад се носеше слабо сияние, пред тях се разстилаше само мрак и самотно светеше някакво огънче — навярно ферма насред полето. Изкачиха възвишението и видяха още светлинки ниско до земята. Прожектори осветяваха колоните и отворената желязна порта с табела над нея, която напомни на Латовски за железните букви върху един железен надпис: „АУШВИЦ, РАБОТАТА НИ ПРАВИ СВОБОДНИ“. На тази пишеше: „СЪВЪРШЕНИЯТ ПОКОЙ НА БОРОВИЯ ХРЕБЕТ“. Не намали, докато минаваше през входа, и пропусна острия завой със сто километра в час. Колата се изкачи по някакво възвишение, изравяйки коловози в моравата, и се насочи към голям светлосив паметник с името „Бигс“ върху него.

Пребори се с кормилото, гумите изровиха още трева, колата изви и се тръшна на пътя, а Лучи се удари във вратата. Асфалтът одраска калника, Латовски натисна газта, те профучаха през завоя и пропуснаха отбивката, на която пишеше „Северен хребет“. Настъпи спирачката, колата се закова на място и моторът угасна. „Мамка му!“ Блъсна с юмрук по кормилото и пак запали двигателя. Форсира го, после дръпна колата назад. Гумите изсвистяха и Лучи извика:

— Съвсем като командоси сме, Дейв. Старата дама ни предупреди точно това да не правим — ще я убият заради теб.

Прав беше. Латовски остави колата да загуби инерция и си даде секунда за съсредоточаване. После взе завоя внимателно и бавно измина около половин километър по Северния хребет, докато фаровете не осветиха задницата на светлосин ЛТД, номер Н278МД. Дейв изключи светлините и двигателя. Спряха постепенно и тихо по инерция зад празния автомобил на Адам Фулър. Латовски угаси лампичките на тавана, за да не се запали, когато отворят вратите, те извадиха пистолетите си и се измъкнаха от колата.

* * *

Адам каза:

— Господи, бива си те, наистина. Почти ме върза, но не съвсем. Въобще не се радвам, че се е мъчила, Ив, просто не ме вълнува.

— Не е така! — отчаяно възрази тя. Но той не й вярваше, беше разказала последната си история и оръжията й бяха привършили. Той го усети и Ив видя съжаление в очите му. Но чувството навярно беше толкова ново и чуждо за него, че той даже не съзнаваше, че го изпитва.

Адам каза:

— Ще се чувстваш ужасно, ако просто стоиш, докато дърпам спусъка. Много по-лесно ще ти е, ако бягаш.

— По-лесно за теб — извика тя с цялото несъгласие, което събра.

— Не. Все едно, не ми пука. Не се правя на ударен, Ив. Наистина не ми пука. Но с теб не е така, ти искаш да живееш. И може би аз няма да те уцеля, ще стрелям неточно и ще стигнеш до пътя или пък пистолетът ще откаже. Стар е, възможно е да ти излезе късметът.

Видя как пръстът му обгърна по-плътно спусъка. Едва ли щеше да измине две-три крачки, преди той да го натисне, даже по-малко, но беше длъжна да опита, ето защо се извъртя и хукна да се спасява.

Тревата беше росна. Обувките й се пързаляха по нея и отначало не успя да набере скорост, после подметките й зацепиха и тя се понесе, очаквайки да усети куршумът да се забие в гърба й като стреличка и да изскочи като фризби, отнасяйки гръдната й кост и всичко около нея със себе си.

Нищо не се случи.

Един надгробен камък изникна на няколко метра от нея. Ще я прикрие, ако се добере до него, но беше твърде далеч, никога няма да успее да стигне… не би следвало даже да е стигнала дотук. Би трябвало вече да я е застрелял!

Дотича до камъка и се хвърли зад него, после прибра краката си. Паметникът беше направен от каменна плоча и когато куршумът го улучи, тя сигурно ще се натроши пред лицето й. Отпусна се на тревата и зачака. Беше потънала в пот и усещаше късите до коляното чорапки (предпочитани от жените в Бриджтън, които единодушно избягваха чорапогащите и късите поли) като гореща гума по краката си, а косата й бе залепнала за челото. Нищо не се случи.

Подаде лекичко глава иззад плочата, надникна и го видя в подножието на хълма до гроба на майка му — точно където го беше оставила, когато хукна да бяга. Пистолетът висеше в ръката му, но той не го вдигна, като я видя.

— Не мога — произнесе спокойно Адам. — Просто не мога. Не е ли удивително?

Тя се подаде още малко. Пистолетът провисна и се насочи към земята.

— Невероятно — подвикна общително той. — Не мога. Нещо е станало, предполагам, а аз даже не съм разбрал. — Гласът му затихна, накрая изглеждаше, сякаш говори на себе си. — Просто не мога да го направя.

Бавно, готова отново да се скрие, Ив се надигна и те се изправиха лице в лице. Той я погледна безпомощно, оръжието висеше безполезно на края на ръката му.

„Ще му купим фалшив паспорт — мина й една луда мисъл. — Ще го закараме в Швейцария или Доминиканската република, където посрещат охотно човек с двадесет милиона и не му задават въпроси.“ С нейните пари можеше да го изпрати в Париж, Монте Карло… да подкупи ченгетата, митничарите, имиграционните власти…

Две фигури изкачиха възвишението и се спряха край гроба на Една Джейнеки. Позна по ръста, че единият е Дейв, а тъмните буци в края на ръцете им са пистолети.

— Нееееее… — изпищя тя и се хвърли към Адам. — Неееее! — Дочу приглушен гърмеж, видя как едно пламъче присветна слабо от дулото на единия от пистолетите и Адам подскочи като кукла, на която са дръпнали конците. Оръжието изхвърча от ръката му, превъртя се и се удари в земята.

— Пистолетът го няма — извика тя, — пистолетът го няма.

Вторият изстрел го събори напред. Ръцете му полетяха към гърлото като бели пеперуди на светлината на градинските лампи, той падна на колене, а после по лице.

Ив се затича. Полата й се развяваше зад нея и залепваше отпред по коленете й. Подхлъзна се по мократа трева, почти направи шпагат, после се задържа, изправи се и отново се втурна. Когато стигна до него, го намери преобърнат по гръб. Целият се тресеше. От врата му шуртеше кръв, събираше се на локва под главата му и започваше бавно да се просмуква във влажната трева. Ив падна на колене и се опита да я спре с голи ръце, но тя продължаваше да се лее през пръстите й. Устните му се размърдаха. Младата жена се наведе и бузата й почти докосна неговата.

— Какво! — прошепна тя. — Какво, Адам?

Той издаде нисък, бавен, пръхтящ звук, който тя позна инстинктивно, въпреки че никога досега не го бе чувала — последното издихание на нейната майка навярно е приличало на него, когато е починала в стаята със сиви стени и весели басмени перденца, които слагат, за да се почувстват по-уютно богатите в частното крило на болницата в Обън.

Светлокафявите му очи я погледнаха, видяха я за секунда, после се затвориха. Пак се отвориха наполовина, сякаш мускулите му вече не можеха да ги контролират и да ги държат затворени, и погледнаха край нея в празното пространство.

Латовски шумно се смъкна по възвишението с гроба на Една Джейнеки към Ив. Грабна я за раменете, дръпна я на крака и прокара длани по ръцете, после по шията й и обгърна лицето й. Огледа я от глава до пети, за да се убеди, че не е ранена, извика името й, после я притегли към себе си и я прегърна. Беше твърде силен, за да му се съпротивлява и Ив го остави да притиска главата й до гърдите си, като се извърна така, че да вижда черната, издължена сянка от надгробния камък на майката на Адам.

Тъмният слаб мъж, който пристигна в къщата на Гарвановото езеро в нощта на убийството на Абигейл Рийз, се спусна по склона и приближи тялото, хванал здраво пистолета си с две ръце като във филмите. Той побутна трупа с върха на обувката си, наведе се и притисна с пръсти врата на Адам.

— Добра стрелба, Дейв — извика той. — Готов е за моргата.

Латовски не му обърна внимание и продължи да прегръща Ив, произнасяйки тихо името й, после я пусна, като я държеше на една ръка разстояние, и отново прокара очи по тялото й, сякаш не можеше да повярва, че е цяла и невредима. Най-после имаше достатъчно място. Тя отметна назад ръка така, че я заболя рамото, и го зашлеви с все сила през лицето.

* * *

— Лари Симс ли търсите? — попита сервитьорката.

Беше спретната и млада, с къса тъмноруса коса и вид на умен и способен човек. Носеше огладени панталони и карирана блуза, която щеше да остане неомачкана независимо от жегата, понеже му изглеждаше от хората, които не се потят много, реши Латовски.

Сигурно това е Мери Оуенс, чиято бъбрива уста бе убила Райли и едва не погуби Ив. Прииска му се да й го каже и да я види как ще рухне пред очите му. Само че би било подло и безсмислено и той премълча.

— Поръча ми да се оглеждам за вас — колебливо каза тя, — ако вие сте лейтенантът?

— Аз съм — отвърна Дейв.

Лицето й се проясни.

— Той е отзад.

Насили се да й благодари и отиде в задната част на бара с тапицираните сепарета и лакирани маси от бор. Симс седеше в крайното и го чакаше. Помаха му и се понадигна, докато се ръкуваха, после поизмести масата, за да има място и за двамата.

— Искаш ли бира? — попита Симс.

— Разбира се.

Той даде знак и Мери Оуенс донесе една запотена халба и я постави на подложка от картон с надпис „Бърт“. Усмихна се слънчево и ги остави насаме.

— Не бях особено изненадан от обаждането ви, лейтенант — подхвана Симс, след като Латовски отпи. — Но не знам какво правим тук. Тоест… донякъде знам, но не съм сигурен, че има смисъл.

— Длъжен бях да опитам — обясни Латовски. — Тя не иска да разговаря с мен.

— Не. Мрази ви.

— Аз все още не знам къде сбърках. — Дейв се срамуваше от треперенето на гласа си.

— Никъде не си сбъркал — ти й спаси живота. Тя все още не го вярва, но аз мисля така. Виж, той не я е застрелял, когато е смятала, че ще го направи, и тя си е измислила цяла приказка за жабата, превърнала се в принц, и какъв човек щял да стане. Може би има нещо вярно в нея. Навярно той нямаше да я застреля и щеше да свърши в някоя болница, където щяхте да го пъхнете, а като станеше на шейсет, щеше да излезе и да е изкупил осемте убийства. Може би. Но все едно какво щеше да се случи, той не е свети Франциск.

— Тя така ли смята?

— Ив е нещастна и не знае какво да мисли. Бременна е в осмия месец, а със Сам подадоха молба миналия юни. Разводът ще бъде окончателно обявен горе-долу по времето, когато ще се роди бебето, и тя е просто много нещастна. Тъжно е, понеже Сам я обича, бедното копеле, но не може да го приеме… и аз не го виня.

— Той е глупак — тихо каза Дейв.

— Ти би ли могъл? — попита меко Симс.

Латовски не отговори и икономът се отпусна на облегалката и каза:

— Страхувах се, че нещата стоят така. И съжалявам… но всъщност не съжалявам, понеже може би именно ти можеше да избуташ. Може би. Работата е, лейтенант, че тя ни е като родно дете: Франи и аз я обичаме, а тя е нещастна и се страхува.

— От какво?

— Да не се заключи в апартамента до големия пасаж на Тилден Хаус, а други хора да отглеждат детето й, защото тя се бои да се приближи до него заради това, което ще види. Като майка си…

Симс замълча за малко, после бавно каза:

— Ти можеш да й помогнеш, ако тя ти позволи.

— Как? — Латовски се облегна на масата и разклати цялото сепаре.

Симс се усмихна.

— Няма нужда да събаряме заведението.

Латовски се насили да се облегне назад.

— Как? — попита отново той.

— Намери й занимание, за да види, че това нещо наистина може да помага, нищо че не помогна на Адам Фулър.

— Тя помогна на всичките онези жени, които той щеше да отведе в гората в периода между юни и октомври.

— Знам — и Ив също ще го разбере някога. Тя е упорита, но не е глупава. Измисли й нещо, лейтенант, и Франи и аз ще направим всичко възможно тя да го изпълни.

— Като например какво?

— Не бъди тъп — почти ядосано го укори Симс. — Ти си ченге. Сигурно една жена, която може да отиде навсякъде без заповед за обиск, може да свърши куп работи.

Латовски си помисли, а после възбудено предложи:

— Едно осемнадесетгодишно момиче е изчезнало в Тикъндерога в понеделник. — Днес беше сряда. Ив би могла да отиде, да огледа стаята й, да поприказва с родителите. Да докосне дрехите й — помисли си Латовски и остави идеята да го увлече. — Да вземе плюшеното й мече. И ако намерят момичето живо благодарение на нея…

— Стига въобще да го намерят — подметна Симс.

— Да. — По лицето му се стичаше пот, той я отри и отпи от бирата си. — Купища изчезнали деца има, всякакви други… работи. Мислиш ли…

— Да, мисля — отвърна Симс.

Беше дал на Латовски първата надежда от месеци насам и той изпитваше смирена благодарност.

— Виж, дали пък — тоест, ако говориш с Ив днес… после и аз мога да поприказвам с нея, след като съм тук.

— Толкова ли си подлудял да я видиш? — попита меко Симс.

Толкова съм подлудял, отвърна му мислено Дейв, но само сви рамене.

— Ядец — каза Симс. — Тя е в Сойървил.

— За какво? — възкликна Дейв.

— Отиде на погребението му през май, върна се през юни и поръча паметници за него и майка му. Пак замина днес да види как ги поставят. Глупава, безсмислена, саморазрушителна постъпка може би. Ние с Франсес се опитахме да я разубедим, но както казах, тя е упорита.

* * *

— Много са хубави — отбеляза Дон Фулър. Каза го само от учтивост. Изглеждаха огромни и претрупани в малкото гробище с простите, скромни надгробни камъни край тях и Ив съжаляваше, че не послуша каменоделеца. Но тя искаше най-доброто.

— Съжалявам — тихо каза Ив. — Ще накарам да ги сменят.

Двамата работници въздъхнаха и се спогледаха и старецът възкликна:

— Няма да правиш такова нещо, миличка. Тези паметници са страхотни. Майната ви, казват те, майната му на целия свят. Страшно ми харесват.

Тя го погледна. Беше трезвен и лъчезарен, говореше сериозно и може би имаше право. Тук лежи Адам Фулър, Върколака, чудовище, изчадие, убиецът на осем души… и добър лекар. И майната ви на всички. Двамата със стария човек изведнъж се усмихнаха един на друг като конспиратори.

— Значи остават или ги махаме? — попита един от зидарите.

— Остават — обяви Ив с най̀ тилденовия си тон.

Мъжът придърпа козирката на каскета си, би подръпнал перчема си, ако имаше такъв, помисли си тя, и двамата работници слязоха по хълма при бъркалото, малката количка се затъркаля подире им и те започнаха да я пълнят.

Беше септември, слънцето се сипеше върху главата й и тя се чувстваше огромна с тоя грамаден корем, щръкнал пред нея. Потеше се като че ли повече от работниците, извади кърпичка от чантата си и попи лицето си. Слънцето блестеше в полята, из въздуха се носеше миризмата на поникнал лук и окосена люцерна. По-хубаво е, отколкото когато работят заводите, помисли си тя, и ти мирише на изгоряло масло, а в устата ти скърцат песъчинки.

— Трябва да се скриеш на сянка — каза старецът. — В твоето положение имам предвид. — Погледна към корема й, изчерви се и отклони очи. — Колата с климатик ли е? — попита той.

Тя кимна.

— Ами хайде влизай в нея. Не си струва да си причиняваш излишни неудобства. Няма да се върнеш, предполагам.

— Така мисля — отвърна тя.

Той й протегна ръка. Тя се усмихна, изтри длан в кърпичката си и се ръкува с него, после не пусна ръката му.

— Господин Фулър, какъв човек можеше да бъде?

Той си дръпна ръката, погледна към големите блокове от най-хубавия мрамор, който може да се купи с пари, и поклати глава.

— И миналия път ме попита. И преди това. Не знам отговора, миличка. Никой не го знае. Следователно това е глупав въпрос, нали? Без да се обиждаш — бързо добави той.

— Няма.

— Е, тогава, довиждане. И благодаря за хубавите паметници за него и майка му. Наистина ти благодаря.

Той й кимна и слезе по склона към пикапа си.

Спря веднъж и се обърна.

— Трябва да отидеш на сянка, мила. Слънцето е жестоко.

— Ще го направя — извика му Ив.

Изчака го да потегли, после слезе в малката долчинка в подножието на хълма. Мина край плочата с плачещата върба, зад която се беше скрила през онази нощ, и продължи нататък. Старецът беше казал, че Една Джейнеки е погребана на хълма точно над Барбара Фулър, следователно надгробният камък трябва да е тук някъде. Намери група Фулърови, започваща от 1830 година. Един от тях, също Доналд, имаше малка бронзова табелка за служба във Великата армия на републиката, закачена на метални пръчки пред гроба му, заедно с няколко отдавна увехнали цветя, които навярно са наслагали по гробовете от Гражданската война в Деня на паметта. После на края, до един празен парцел, очакващ бащата на Адам, откри Барбара Хили Фулър: родена на 9 юни, 1929, починала на 20 май, 1965. „Обична майка и съпруга“, пишеше на гроба и Ив прошепна на камъка:

— Как ли не, мръсница такава.

Пипна горната му част, после го побутна малко за проба. Земята беше суха и трошлива от жегата и камъкът леко помръдна. Ив остави чантата си на земята, избърса ръце в полата си и се хвана на работа. Потъна в пот и се изтощи, всичките й мускули играеха от напрежението и тя разбираше, че това не е работа за бременна жена, но я завладя буйно чувство на тържество, когато най-после разклати камъка и го преобърна, а след него остана дълбока бразда в спечената пръст.