Фредрик Т. Олсон
Краят на веригата (66)

62.

Тичаха с всички сили.

Излязоха на терасата. В мига, в който се озоваха там, Джанин пое нещата в свои ръце и не му позволи да се разколебае нито за секунда. Започна да се спуска в мрака, а той я последва. Спускането бе съпроводено със същата смъртна опасност както и преди, но Уилям знаеше, че оставането в замъка не е вариант. Всъщност нямаше друг вариант — останеха ли в замъка, щяха да загинат, паднеха ли в пропастта — също щяха да загинат, затова не му оставаше друго, освен да следва движенията й и да се моли въжетата да издържат. Направеше ли го, имаше шанс да оцелее.

Спускаха се постепенно, като периодично се отблъскваха с крака от отвесния планински склон, докато най-накрая стъпиха на земята. Уилям бе плувнал целият в пот. Беше нощ, температурата бе паднала под нулата, той замръзваше, но страхът му се изливаше през порите и единственото, за което копнееше, бе да легне и да заспи, но нямаше време за такива неща.

Продължиха да тичат надолу по склона. Замъкът остана зад гърба им, а терасата — високо над главите им. Продължиха да тичат надолу към езерото. След което го заобиколиха, за да се отдалечат максимално.

Не им оставаше много време.

Бяха изкачили срещуположния склон до половината, когато времето изтече.

Уилям падна първи.

Силният трус събори и двамата на земята и те полетяха с лицата напред срещу острите камъни. Опитаха се да се задържат на крака, но не успяха. Джанин лежеше до него, вкопчила пръсти в склона по същия отчаян, панически начин като него, но напразно. И двамата лежаха със затворени очи, присвили глави към гърдите си, за да предпазят лицата си от камъчетата и песъчинките.

Трусовете сякаш нямаха край. Стръмният скат и тресящата се земя не им позволиха да се задържат на място, затова двамата започнаха да се плъзгат надолу по сипея, мъчеха се да пренебрегнат парещата болка, предизвикана от острите камъни, и да намерят нещо, за което да се хванат, да се задържат, но никой от тях не успя да спре. А точно под тях се простираха деретата, които бяха избегнали на качване и в които нямаха никакво желание да паднат сега.

Джанин все пак успя да се хване. Почувства, че се плъзга над един плосък камък, и се приготви да го сграбчи с две ръце. Така успя да спре падането си. Протегна ръка към Уилям и той я сграбчи. Останаха вкопчени един в друг, докато трусовете продължаваха, земята се тресеше и тътнеше, а скалите се търкаляха по склона.

Нещо се случваше в земните недра. И никой не знаеше колко ще продължи.

Уилям отвори очи. Бавно, много бавно, с глава приведена към земята и лице, закрито с ръка. Погледна първо алпийското езеро, концентричните вълни, предизвикани от тресящата се земя, а после замъка на другия бряг.

Той продължаваше да си стои там.

Както бе стоял стотици години.

Бяха направили всичко по силите си. Сега вече нямаше какво друго да направят, освен да се вкопчат в земята, да изчакат края на трусовете, края на подземния тътен, който обаче ставаше все по-силен и по-силен. Нямаше никакво съмнение, че процесът вече е започнал.

И никой не можеше да го спре.

Експлозивите бяха свършили своето.

Бяха ги подредили около същата конвейерна лента, на която бе поставено тялото на Хелена Уоткинс. Същата конвейерна лента, която водеше към пламтящата пещ, и огънят ги бе обхванал също както бе обхванал нейното тяло.

Взривната вълна, получена в резултат на експлозията, се бе понесла из подземните коридори със скоростта на влак в метрото, чиито вагони можеха да бъдат обозначени като горещина, пламъци, дим… Там, където тунелите се раздвояваха, взривната вълна също се бе разделила сред кълба от дим, за да се събере отново на местата, където коридорите и тунелите се срещаха.

Огненият поток полетя из подземната мрежа със скоростта на горяща течност, като се разрастваше с всеки метър, набираше мощ, увеличаваше градусите си и унищожаваше всичко по пътя си.

Голямата зала, която наподобяваше парламент. Онази с тъмносините кресла пред редиците монитори с плоски екрани. Там нямаше никой, за да види как те припламват в мига, в който огненият влак нахлува в залата и как ги превръща в пепел, но точно това се случи. Влакът продължи напред, сякаш никога нямаше да спре, прелиташе през стая след стая, изпълваше ги с червено-жълти пламъци, разтопяваше и изпаряваше всичко. Не спираше никъде, а продължаваше напред.

Медицинският център с редиците легла.

Коридорите от стомана, бетон и алуминий.

Складовите помещения с останалите сандъци, които също избухнаха и направиха огнения влак по-голям, по-силен, по-горещ.

Стаята с компютрите, ролките самозалепващи се ленти, работните конзоли, лампите, които бяха премигвали по един и същи начин цели петдесет години… Всичко това бе погълнато от пламъците и никой никога нямаше да научи тайните, които криеха тези помещения.

Когато коридорите свършиха, на пътя на огнения влак се изпречиха тежките стоманени врати, но и те не успяха да го удържат. Всъщност не оказаха никаква съпротива, а просто се разтвориха под напора му, позволиха на огъня и горещината да минат през тях и да продължат към нови и нови коридори, да погълнат стени и носещи греди, поставени с едничката задача да не позволят таваните да рухнат.

Защото отгоре бе планината.

И всички онези камъни, от които бе построен замъкът.

В крайна сметка гредите не удържаха тази тежест.

Погледнат отвън, процесът започна бавно, постепенно.

Отначало се отчупиха фрагменти от фасадата, толкова дребни и фини, че наподобяваха прах, а отдалеч почти не се виждаха. Последваха ги все по-големи и по-големи късове, тъй като по стените плъзнаха пукнатини и от тях започваха да се откъсват все по-големи парчета.

Падането на първия каменен блок сякаш отвори шлюзовете на язовир и отприщи същински порой. Всяка нова дупка създаваше друга, камъните, които се бяха крепили върху съседните, вече нямаше на какво да се крепят, всичко започна да се срутва със страшен тътен, цели секции от замъка политаха разкривени в бездната и създаваха нови и нови пробойни, докато накрая целият комплекс започна да се разпада, да се олюлява, сякаш се опитва да запази равновесие, но не успява заради вътрешните сътресения.

За броени минути сградата, която бе посрещнала деня като средновековен замък, същински град, иззидан от безброй каменни блокове върху планинския склон, град, който се оглеждаше във водите на езерото и криеше красота, която малцина познаваха, се превърна в облак прах, издигнал се над огнено кълбо, сякаш планината се бе отворила и от недрата й бе изригнала магма, дошла от сърцето на планетата.

Всичко това продължи много по-дълго, отколкото бяха очаквали Уилям и Джанин.

Тътенът отекна като гръм из съседните планини, последван от бученето и тракането на камъните, които се търкаляха върху други камъни. Постепенно замъкът се разпадна целият, стените му полетяха една след друга в облака прах и изчезнаха в него.

През цялото това време Уилям и Джанин останаха проснати върху земята. Закрили лица от камъните и прахоляка, те не откъсваха поглед от замъка, макар да не виждаха добре какво точно става. И се чудеха кога ли ще свърши.

Най-сетне то свърши.

Не остана нито една стена, която да не се е разпаднала, нито една кула, която да не е рухнала. Огромният облак дим и прах започна да се спуска бавно към земята, да се спихва като прозрачно суфле в гигантската тенджера на планините.

Сетне настъпи тишина.

Тътенът бе спрял, без никой да забележи.

Превърнал се бе в тихо пращене, в съскане, а ехото му се бе понесло над водите на езерото досущ като вълни след отминала буря. И нищо не нарушаваше тази тишина освен… стори им се, че планината сякаш въздъхва. Сякаш издава последна, многострадална въздишка, която поглъща всичко. А когато замъкът изчезна, на повърхността изскочиха пламъците.

И затанцуваха към небето, сякаш празнуваха победа.

Всичко трябваше да приключи в огън.

Така пишеше в пророчеството.

Огънят трябваше да е огромен, буен и да сложи край на всичко.

Може би това бе той.

А може би ставаше въпрос за друг огън на друго място.

Каквато и да бе истината, тя вече нямаше значение. Който и огън да имаше предвид пророчеството, той не бе последният огън, не бе краят.