Фредрик Т. Олсон
Краят на веригата (34)

32.

Откриха го на бюрото му.

Преди това обаче бяха претърсили целия замък, включително параклиса и външната тераса, дори се бяха свързали с Евелин Кийс по радиостанцията, за да провери кои врати е отворила магнитната му карта, откъде е минал и къде е отишъл.

Нямаше да му е първият опит.

Пропастта под терасата бе дълбока поне сто метра. Освен това замъкът предлагаше безброй первази, балкони, прозорци на кулите и параклиса, така че ако някой искаше да сложи край на живота си, местата, където можеше да го направи, бяха в изобилие.

Когато Кийс се обади с информацията за местонахождението му, всички се сетиха за прозорците. Джанин хукна по стълбите и по каменните коридори, както го бе правила неведнъж и преди. Този път обаче тичаше не защото се боеше за живота си, а защото се боеше за живота на друг човек.

Стигна секунди преди Конърс.

Двамата се хвърлиха към вратата на кабинета му. Очакваха да е заключена отвътре, но тя се отвори, те влетяха в стаята и видяха, че не е имало причина да бързат.

Уилям стоеше по средата на кабинета. Взираше се в стената с празен поглед, очите му пробягваха от лист на лист, държеше бележник. Държеше и химикалка, готова да запише мислите му, ако, разбира се, те не бяха неясни, неуловими дори, объркани от шока от видяното.

Дори не ги бе чул да влизат.

Сякаш гледаше кодовете през фуния, която му пречеше да види цялостната картина, сякаш всяка нова мисъл в главата му го караше да забрави две други, сякаш колкото повече усилия полагаше, за да разбере, толкова по-бързо му се изплъзваше всичко.

Тя беше мъртва.

И той бе видял смъртта й.

Знаеше, че Кристина е само една от хилядите жертви, една от милионите, които щяха да загинат, но фунията продължаваше да е пред него и колкото и да се опитваше да види голямата перспектива, не успяваше да види нищо освен тесния й край.

Дълбоко в себе си знаеше. Знаеше, че това е само началото.

Отчаяно искаше да овладее паниката, да намери решение, все някъде в тези числа пред него трябваше да има решение. Задачата бе да намери този ключ преди да е станало прекалено късно. Сега вече добре разбираше какво означава прекалено късно. Сърцето му биеше толкова силно, че чак ушите му пищяха, заглушаваха мислите му и го принуждаваха да затвори очи.

Контекстът. За това говореше Джанин. За цялата картина.

Нищо обаче не бе в състояние да промени факта, че не я виждаше…

Числовите редици на стената бяха избрани от други, от хора, които бяха решили, че са важни, фундаментални дори, а може би достатъчно незначителни, за да му ги покажат.

Въпросът обаче бе другаде. С какво бяха запълнени празнотите? С фрагменти от изходния материал, с които той не разполагаше, с числа, които не бяха закачени на стената, които предхождаха или следваха окачените пред него, с участъци от ДНК, които някой бе решил, че не са част от кода. Откъде бяха сигурни, че ключът не е свързан с някоя стойност от тези празноти?

Кои числови редици липсваха? Кои пророчества бяха запазили за себе си? Защо от целия човешки геном бяха избрали тъкмо тези участъци, в които се взираше в момента?

Мислите му спряха, прекъснати от нечие докосване.

Беше Джанин.

— Как си? — попита го тя.

Въпросът беше глупав, и двамата го знаеха. Но Уилям знаеше, че зад него се крие нещо друго. Въпросът означаваше, че тя се тревожи за него, че разбира как се чувства. И той го оценяваше.

На крачка зад нея стоеше Конърс.

— Моите най-искрени съболезнования — каза той.

— За какво? — отвърна Уилям. — За това, че убихте жена ми? Или за това, че бомбардирахте болница, пълна с хора?

Конърс можеше да му отговори. Можеше да му каже: „Убихме само жена ти. Хората в болницата бездруго бяха мъртви“.

Но не го каза.

— Какво става? — попита Уилям.

— Много добре знаете какво става — каза генералът.

— Прав сте, затова ще перифразирам въпроса. Кога възнамерявате да ни кажете всичко?

— Съжалявам — отвърна Конърс. — Но вие знаете това, което знам и аз.

Уилям извърна глава, не като проява на слабост, а за да събере сили да заговори с по-рязък, по-настойчив глас.

Конърс предугади намерението му и го прекъсна още в зародиш:

— Настъпи моментът, от който всички се страхувахме. Да, може би трябваше да ви кажем по-рано… може би трябваше, но предпочетохме…

Поколеба се. Решението бе взето от Франкин, не от него, но той също бе отговорен за него и нямаше смисъл да се преструва.

— Заради вас, заради вашето собствено…

Не. Спря и промени подхода си.

— Има знания, които не ни е съдено да постигнем. С които не би трябвало да разполагаме. Колкото по-малко от нас живеят с това знание…

Трясъкът, с който вещите върху бюрото на Уилям се стовариха на пода, го сепна, накара го да замълчи, както всъщност се бе надявал Сандберг.

— По дяволите! — извика той. — По дяволите!

Листа, папки, химикалки, всичко се бе озовало на каменните плочи и Уилям усети как сетивата му се събуждат отново, сякаш гневът и адреналинът бяха намерили вярната посока, вместо да се лутат безцелно из вените му.

— Вие сте виновни за случилото се! Знаели сте какво предстои, но сте го допуснали! Решили сте да си поиграете на Господ, затова сте пуснали онзи проклет вирус… Направили сте така, че пророчеството да се сбъдне! Вие!

Стаята потъна в тишина.

— А сега ми заявявате, че не трябвало да зная? — Пое дълбоко дъх. Впери поглед в Конърс. — Доведохте ме тук, за да ви помогна да спрете тази чума. Нали?

Конърс не бе сигурен какво ще последва.

— На първо място, доведохме ви тук, защото се надявахме това да не се случи.

— Кажете ми в такъв случай — Уилям застана толкова близо до Конърс, че усещаше дъха му, — кажете ми защо не трябва да зная.

Конърс не отвърна нищо.

— Кажете ми как да разбия вашия код. Как да намеря ключ към шифър, който се базира на собственото си съдържание, как да направя това, ако не ми давате целия материал, с който да работя? Как?

Отново не последва отговор.

Уилям отиде до стената, постави ръка на един от стиховете, същия, който Джанин бе превела като „чума“ и „мор“ и който бе окачен възможно най-вдясно. После посочи ъгъла. Ъгълът, който бележеше края на стената.

— Какво? Става? След? Това? — попита той, като натъртваше на всяка дума.

Измина секунда. Втора.

Уилям чакаше. Бе готов да чуе какъвто и да било отговор.

Освен един.

Когато Конърс отвори уста, думите сякаш отказваха да излязат, сякаш Уилям ги чуваше, но не ги разбираше. Стаята бе потънала в тишина и той знаеше, че трябва да каже нещо, но около него се възцари такава празнота, такова студено безмълвие, че ако Конърс наистина бе казал онова, което му се бе сторило, че казва, нищо друго нямаше да има значение.

— Съжалявам — каза Уилям. — Съжалявам. Можете ли да повторите?

И Конърс повтори. Бавно.

— Нищо. След това не става нищо. Предоставихме ви всички предсказания. — Погледна Уилям. Изчака го да осъзнае значението на думите му.

И Уилям го направи.

Пролича си от позата му, от погледа, от увисналите рамене. Отвори уста, сякаш се опитваше да си поеме дъх, но не успяваше, после се обърна към Конърс и гласът му трепереше от страх и съмнение:

— Лъжете!

— Иска ми се да лъжех! — отвърна Конърс.

До тях стоеше Джанин и в погледа й се четеше същият страх. Тя пристъпи крачка напред, сякаш скъсяването на дистанцията щеше да й помогне да възприеме чутото по-лесно.

Това беше. Това беше тайната, която Организацията толкова старателно се опитваше да скрие. И сега тя най-после бе научила онова, което вече й се искаше да не бе научавала.

— Чумата е започнала — каза тя.

И нищо повече. Не посочи стената, не посочи листа с изписаното върху него предсказание. Не бе необходимо да посочва, защото всички знаеха какво има предвид.

Уилям бе зареял поглед някъде между тях двамата. Оставаше един въпрос. Не се съмняваше, че ще научат отговора, но все още не му се искаше да го задава, защото се боеше именно от отговора.

— Какво следва след чумата? — попита той.

Джанин погледна Конърс. Очите й го умоляваха да даде по-приемлив отговор. Надяваше се да е сгрешила.

Конърс обаче само затвори очи. Затвори очи, защото отговорът оставаше същият.

И Джанин сведе глава.

— След чумата — каза тя — остава само едно пророчество.

— И какво гласи то?

Тя нямаше сили да го погледне в очите. Извърна поглед встрани, опита се да го фокусира другаде, сякаш това щеше да облекчи товара й.

Облекчение обаче не последва. И когато отвори уста, гласът й бе едва доловим.

— Огън — каза тя. — Огромен буен огън ще сложи край на всичко.

Никой от тях не пророни нито дума. Следващите няколко минути изминаха в пълна тишина. Накрая Конърс се обърна и излезе, без да каже нито дума. Не можеше да им помогне да преодолеят шока от чутото. А и как би могъл, след като самият той не можеше да го превъзмогне?

Джанин пристъпи към Уилям. Не каза нищо, но въпреки това той й кимна.

После я прегърна. Силно. И я задържа така дълго, много дълго.

Държеше я в ръцете си и мислеше колко хубаво би било да държи в ръцете си дъщеря си.

Не бе изминала и седмица от деня, в който бе пожелал да сложи край на живота си.

А сега по всичко изглеждаше, че този край ще настъпи за всички хора на земята.