Фредрик Т. Олсон
Краят на веригата (19)

17.

В живота на Конърс границата между настоящето и бъдещето, между преди и след, винаги беше белязана от оловносив пороен дъжд.

Онзи следобед времето бе минавало мъчително бавно. Опитвал се бе да прегледа огромна купчина разпечатки на подслушани телефонни разговори. Разговори между хора, които съвсем не си обменяха секретна информация, записани на магнитна лента и превърнати в печатен текст от чевръстите пръсти на секретарките, които ги бяха набрали на клавиатурите на компютрите си. През това време зад стария прозорец на стаята му, който не успяваше да спре ветровете, денят свършваше, без никой да обърне внимание.

Беше октомври, беше студено, а светът бе опасно място. Вашингтон се управляваше от актьор, а Москва — от шеф на КГБ. Върху огромната маса в кабинета на Конърс бяха разстлани подробни карти на Лондон, на Англия и на цялата Великобритания в очакване върху тях да бъдат отбелязани целите на вражеските атаки, които смятаха за неизбежни в даден момент.

Но нито политиката, нито времето бяха причината часовете да му се струват толкова мъчително дълги.

Този следобед сякаш нямаше край, защото Конърс очакваше часовникът да удари шест.

Бележката, която бе открил сутринта, бе странна — не необичайна, но все пак странна. Написана бе на електрическа пишеща машина и пъхната в стандартен кафяв плик. Отгоре бе написано името на Конърс. Краищата на самата бележка бяха леко подвити от минаването през барабана на пишещата машина.

Най-интересното бе, че на плика нямаше марка. А това можеше да означава само едно. Писмото се бе озовало тук посредством вътрешната поща. Нищо чудно да бе оставено дори от човек, който работеше в същата сграда, макар че това едва ли бе много вероятно предвид размерите на сградата. Колкото и секретно да бе писмото, за онзи, който го бе изпратил, щеше да е много по-лесно просто да влезе в кабинета му, да понижи глас и да разговаря с него очи в очи. Въпреки това Конърс бе сигурен, че е оставено от негов колега.

Това, честно казано, го вълнуваше. Сградата, в която работеше, бе толкова секретна, че голяма част от служителите на МИ6 дори не подозираха за съществуването й. Затова вътрешен меморандум, макар и съставен от едно-единствено изречение, бе в състояние да предизвика подобно вълнение и нетърпение, усещане, което несъмнено бе очаквал да изпитва много по-често, когато бе кандидатствал за тази длъжност преди половин година. Вярно, че службата му не му бе предоставила толкова поводи за вълнение, колкото бе очаквал, но ето че най-после нещо се случваше.

В шест без четири Конърс си облече сакото.

Слезе по скърцащите стълби, отвори невзрачната външна врата и излезе на улицата. Тръгна към телефонната кабина до отдавна затворения пъб от другата страна на Бъркли Скуеър, както гласяха инструкциите в бележката.

Влезе. Застина в очакване в студената телефонна кабина, по чиито прозорци се стичаха капчици конденз, чертаеха прозрачни вертикални линийки по замъгленото стъкло и се надпреварваха с капките дъжд отвън. Не откъсваше поглед от студената бакелитена слушалка. Влагата бавно се промъкваше под палтото му. Секундната стрелка на часовника му наближи шест. После го подмина. Шест и десет секунди. Шест и двайсет секунди. И нито звук от телефона.

Разтревожи се. Дали не бе разбрал инструкциите погрешно? Или пък това бе капан и някой се опитваше да разкрие истинската му самоличност? Някой можеше да стои в мрака и незабелязано да го наблюдава — разбира се, че можеше — и това го тревожеше. Как можеше да е сигурен, че точно в този момент никой не го следи от другата страна на площада, не го снима с фотообектив, не се кани да го проследи, след като си тръгне? Или да направи нещо по-лошо?

Нямаше време да довърши мисълта си, защото долови някакво движение отвън. Обърна се. И се озова лице в лице с мъжа, който го наблюдаваше от другата страна на стъклото.

Непознатият се взираше право в очите на Конърс. Гласът му изобщо не се чуваше, приглушен от дъжда, вятъра и уличния шум, който нахлуваше през процепа под вратата. Но ако се съдеше по движението на устните му, той несъмнено изричаше името на Конърс.

Конърс кимна. Мъжът с обветреното лице отвори вратата. Направи знак на Конърс да излезе навън, в студената есенна вечер.

Това съвсем не бе онова, което Конърс бе очаквал. Въпреки нарастващото си безпокойство се подчини и излезе. Дъждът се стичаше на струйки по фаровете на очакващия ги автомобил с дипломатически номера. Всичко наоколо изглеждаше като нарисувано с въглен — черно, с размазани контури. Той хукна през пороя, на една крачка зад непознатия, пресече улицата и се озова в топлия сух мрак на задната седалка на колата.

Непознатият седна до него и затвори вратата. Представи се като Франкин.

Даде знак на шофьора да потегля. Миг по-късно се включиха във вечерния трафик — и оттогава нищо не бе същото.

След срещата с Франкин умът на Конърс се намираше в нещо като свободно падане, продължило три дни.

Онова, което бе чул, просто не можеше да е истина.

И въпреки това бе истина.

Защо аз, продължаваше да се пита той? Защо точно аз трябваше да науча тези неща?

Ежедневието му се състоеше от теоретични обсъждания на хипотетични сценарии, от реалност, която всъщност не бе негова, а бе филтрирана през пишещи машини и телекси. И макар да съзнаваше, че там някъде, отвън, съществува друг свят, при това напълно реален, че макар там някъде, отвъд дървената ламперия, папките и класьорите, неговите теоретични модели да се превръщат в реалност за дипломати, военни и разузнавачи по целия свят, макар да съзнаваше всичко това, Конърс не искаше да е част от него, не искаше и той да е там някъде, навън. Предпочиташе да наблюдава от разстояние — така запазваше ума си остър и рационален, това му позволяваше да открива решения, които не са повлияни от стрес или притеснение, от адреналин или паника, предизвикана от реакция от типа о-господи-какво-ще-правим-сега.

Това му харесваше. Той беше теоретик.

Въпреки това се оказа поканен на скъпа вечеря не къде да е, а в частен салон на хотел „Риц“, декориран с кристални полилеи, тежки завеси и толкова дебели килими, че не бе сигурен дали ще открие обувките си, ако ги събуе. Затова сега седеше в „Риц“ с колосана салфетка на коляното и печен фазан в чинията в компанията на напълно непознат мъж, който говореше тихо и му разказваше неща, които Конърс просто не бе в състояние да проумее.

Послания. В човешката ДНК.

Отначало открили определени модели, обясни му Франкин, повтаряща се логика в поток, който би трябвало да е напълно случаен. Това наподобявало кодираните съобщения в потока радиовълни. Откритието ги разтревожило, което означавало, че никой освен най-доверените им хора не бивало да знае за него.

Това се случило в разгара на Студената война. Първоначалното откритие било направено от учен, който изследвал тялото на починал британски посланик. Опасявали се, че така вражеските агенти са намерили начин да изпращат кодирани послания в Англия, и макар на пръв поглед да изглеждало абсурдно, не било чак толкова невъзможно, ако се замисли човек. Какъв по-добър начин да изпратиш съобщение зад вражеските линии от това да го скриеш в някой от техните хора? Едва ли има по-сигурен начин от това да използваш нищо неподозиращия враг като пощенски гълъб.

Оказало се обаче, че предположенията им са погрешни. Същите модели открили и в други тела. Тела, които не били на посланици или агенти, а на хора, които нямали никаква връзка с глобалната политика или отбраната. Във всеки кръвен тест, във всяко човешко същество, което анализирали тайно, във всеки нов образец човешка ДНК откривали един и същи код.

И докато специалистите работели денонощно, за да разбият кода и да разберат значението му, за останалите ставало все по-очевидно, че кодът не просто съществува, а е съществувал винаги. Той бил открит във всеки британец, във всеки европеец, във всеки жив човек на планетата… дори в онези, които не били вече сред живите — от наскоро починали в болничните морги до медицинските образци, съхранявани в буркани в прашни университетски лаборатории по цял свят.

Който и да бил вмъкнал това съобщение в човешката ДНК, го бил направил преди много, много време. Толкова отдавна, че то се копирало, разпространявало, предавало от поколение на поколение.

И учените започнали да работят в ретроспекция, убедени, че колкото по-назад във времето се връщат, толкова повече ще се стеснява и обхватът на проучванията им. Вярвали, че ще успеят да проследят предаването на кода през поколенията, че ще определят времето и мястото, където той е бил имплантиран в човешкия геном. Не успели.

Колкото и назад във времето да се връщали, колкото и древни гробища да разравяли, колкото и древни крипти да отваряли, колкото и пирамиди да разкопавали под претекст, че извършват археологически проучвания, пак не постигнали нищо. Резултатите били едни и същи.

Кодът бил неизменна част от човешката ДНК.

Съществувал откакто съществували хората.

И нямало никакво обяснение как се е озовал там.

Когато Конърс отвори вратата, която извеждаше от подземната зона за сигурност, и вдъхна застоялия въздух на замъка, както правеше всяка сутрин от почти трийсет години, го обзе тъга. Тъга, продиктувана от изминалото време и оскъдните резултати, които бяха получили.

Големият пробив бе направен още преди той да дойде тук. Тогава бяха разбили кодовете. Тогава ги бяха трансформирали в клинописни знаци. Тогава бяха превели текста и бяха осъзнали значението му. Истината се бе оказала несравнимо по-лоша от всичките им предположения.

Бяха се впуснали в отчаяно търсене на отговор.

Бяха изпратили послание в космоса, но никой не ги бе чул. Най-вероятно защото не бяха разполагали с необходимия ключ, за да кодират сигнала, и бяха изпратили съобщението с открит текст, в който нулите бяха нули, а единиците — единици. Но какво друго биха могли да направят неговите предшественици?

А може би изобщо не бе трябвало да търсят отговора в космоса.

А къде другаде?

Въздъхна дълбоко и се опита да се отърси от въпросите, които го измъчваха, макар да знаеше, че ще се върнат отново и отново, а отговорите няма да дойдат. Това го изпълваше с все по-голяма тъга.

Тъга, която нищо не бе в състояние да промени. Тъга, която беше станала неизменна част от живота му. Или поне на това, което бе останало от живота му.

Поклати глава. Не искаше да мисли за това. Още нямаше шейсет. Оставаха му поне двайсет години живот, може би дори трийсет, а с малко повече късмет — четирийсет.

Наистина ли щяха да са толкова?

И за какво ли щеше да мечтае тогава?

Той, който знаеше истината?

Чуваше стъпките си по каменните стъпала.

Краката му се влачеха. Това бе необичайно.

Запита се дали е взел правилното решение, когато Франкин го бе убедил да се присъедини към тях в онази дъждовна октомврийска вечер.

Дали все още имаше надежда да успеят.

Дали нямаше да е по-добре да кажат на Сандберг цялата истина. Бездруго му бяха казали толкова много.