Фредрик Т. Олсон
Краят на веригата (47)

44.

Когато напуснаха стаите си, беше тъмно и щеше да остане тъмно още много часове.

Беше нощ. Ако успееха да се доберат до входа, до онези места, които никога не бяха виждали, но които се надяваха да са там, вероятно щяха да потънат в мрака и да избягат.

Тичаха безмълвно по коридорите, Джанин отпред, отначало на десетина стъпки пред него, за да му показва пътя, но разстоянието между тях все нарастваше, затова се налагаше Уилям да събира сили и да ускорява темпото от време на време, за да не я изгуби зад някой ъгъл.

В интерес на истината, тя не притежаваше неговите умения, нито бе преминала през обучение като неговото, но от друга страна, притежаваше качества, с които Уилям не можеше да се похвали.

Или с други думи, тя бе в отлична форма, а той не.

Дробовете му пареха, гърлото го болеше сякаш някой бе изсипал в устата му цяла лопата нажежени въглени. С всеки спазъм обаче вдишваше свеж въздух, освен това нямаше избор. Не бе тичал от години, а сега тичаше за живота си.

Да, много точно казано. Тичаше за живота си. За собствения си живот, а може би и за живота на всички останали.

Затова не обръщаше внимание на болката, на мъчителния допир на меките си пети по твърдите каменни плочи. Тичаше бос, за да не го чуят. Не обръщаше внимание и на вибрациите, които се разнасяха нагоре към коленете, бедрата и излишните килограми на кръста му. Не обръщаше внимание и на парливия дъх, който си поемаше, на крещящите от болка бели дробове, които го умоляваха да спре, сякаш от това щяха да се почувстват по-добре. Не обръщаше внимание на болката, защото знаеше, че рано или късно някой ще открие какво правят и ако дотогава не са напуснали замъка, никога няма да успеят да го направят.

Затова тичаха, без да спират, Джанин с тренирана, ритмична стъпка и развята дълга коса, Уилям подире й, напрегнал всички сили да не изостава прекалено.

Минаваха през врата след врата.

Поднасяха картата на Родригес към ключалка след ключалка.

Както би могло да се очаква, картата не им създаваше никакви проблеми.

И двамата се молеха безмълвно да продължи да работи по същия начин.

 

 

Понякога и малкото камъче обръща колата и в този случай малкото камъче бе една папка с инструкции.

Папката принадлежеше на Морис Франкин и лежеше на масата в голямата зала с тъмносините кресла.

Беше полунощ, а по това време обикновено никой не четеше инструкции.

Франкин обаче беше буден.

Бездруго спеше малко, само по няколко часа. Сега обаче проблемите, стоварили се на главата му, бяха повече от обичайното, затова умът му работеше трескаво и отказваше да почива, макар и да се нуждаеше от поне малко отдих. Накрая се отказа от опитите си да заспи и реши да прочете отново дебелата папка, събрала всички правила и процедури, които вече бе задвижил и които щеше да следва дословно през идните дни.

Едва тогава се сети, че папката не е в стаята му.

Само след секунда си спомни къде я бе видял за последен път, но остана още няколко минути под топлото одеяло, опитвайки се да се спазари със самия себе си.

Струваше ли си усилието? Щеше ли да заспи, ако останеше в леглото? Или беше по-добре да стане и да я вземе?

Вече знаеше отговора.

Затова стана, облече ризата и панталоните си, почувства как студеният плат жули кожата му — нещо, което дрехите винаги правеха нощем — взе магнитната си карта и тръгна по дългия път към подземната част на комплекса.

Забравената папка промени всичко в мига, в който Франкин застана пред масивните стоманени врати в недрата на планината, на много етажи под земната повърхност.

Защото изведнъж се оказа, че магнитната му карта не работи.

Поднесе я към електронния четец, както бе правил ден след ден, година след година. Зеленият диод обаче не светваше. Ключалката протестира с тихо досадно жужене, а червеният диод мигаше ли мигаше. Какво ставаше, по дяволите?

Франкин не беше в настроение. Бе прекалено уморен, за да си губи времето с подобни глупости. Вярно, не можеше да заспи, но това не означаваше, че не е уморен. Затова последното, от което имаше нужда, бе да слезе посред нощ в дълбините на планината и да застане пред врата, която не иска да се отвори.

Прелисти указателя на телефона си, за да открие номера й.

Знаеше, че ще я събуди, но какво пък толкова.

Това й беше работата.

 

 

Евелин Кийс се събуди от звъна на телефона и когато видя, че я търси Франкин, вдигна незабавно.

— Нещо не е наред с ключалките — каза той, без да си губи времето с любезности.

— Не е наред ли? — попита тя. Не защото не го беше чула, а защото не бе напълно будна и се опитваше да спечели малко време.

Франкин повтори думите си, след което обясни, че се намира в централната част на комплекса и не може да отвори една от вратите. Продиктува й цифра по цифра кода, изписан върху метална табела встрани от вратата.

Кийс го слушаше внимателно. Удържа отворени очите си, които не искаха нищо друго, освен да се затворят и да продължат да спят. Но изпълни задълженията. Включи терминала до леглото си, свърза се с охранителната система и започна да анализира състоянието й. Знаеше, че ако част от нея е блокирала, няма да може да се справи с проблема оттук, а ще трябва да отиде в контролния център. „Ох, дано не ми се налага, дано да е нещо дребно, дано да се върна в леглото час по-скоро“, замоли се тя.

Седна на края на леглото, без да включва лампата. Лицето й грееше в леденосиньо, озарено от студеното сияние, излъчвано от терминала.

В следващия момент замръзна. После се изправи рязко. Сякаш осъзнаваше, че това е затишие пред буря, и се опитваше да задържи този миг колкото се може по-дълго.

— Къде се намирате? — попита тя.

Макар вече да знаеше.

Франкин отново й продиктува номера на вратата, а той, разбира се, съвпадаше с номера, който тя бе въвела. Не че Кийс бе очаквала нещо друго.

— Картата е наред — каза тя, скочи на крака и започна да облича униформената си риза върху тънкото потниче, с което спеше. — Просто… вие не сте вие.

— Какво искаш да кажеш? — попита Франкин.

— Пред тази врата стоите не вие, а Уилям Сандберг.

 

 

Кийс позвъни на Родригес секунди след като приключи разговора си с Франкин. Първата мисъл, която му хрумна, бе, че шефовете му са идиоти.

Разбира се, че не трябваше да им предоставят пълна свобода да се движат из комплекса, разбира се, че бе повече от глупаво да им дават магнитни карти, разбира се, че бе наивно да смятат, че онези двамата ще работят за тях, освен ако не бъдат принудени.

Може би, разсъждаваше той, докато тичаше по коридорите, може би нещата щяха да се получат, ако от самото начало бяха сключили сделка с тях. Ако ги бяха наели напълно доброволно и им бяха предоставили цялата информация. Защото направиш ли някого затворник, макар и за кратко, той винаги ще си остане затворник. Това е положението. Дори да замениш килията със свобода, не бива да се изненадваш, ако рано или късно бившият затворник направи опит за бягство.

Тичаше по коридорите, които водеха към стаята на Уилям Сандберг, макар да знаеше какво ще завари в нея.

Ако наистина бе успял да размени картата си с тази на Франкин — а той очевидно го бе направил, което бе толкова глупаво от страна на шефа му — едва ли щеше да седи кротко и да чака някой да открие какво се е случило. Тъкмо обратното, Сандберг щеше да хукне да бяга, придружаван най-вероятно от Хейнс. Не им оставаше нищо друго освен да се молят двамата все още да не са напуснали замъка.

 

 

Както бе очаквал Родригес, стаята на Уилям Сандберг се оказа празна.

Отвори вратата на банята, надзърна и в гардероба, просто за да е сигурен, но не откри никого нито на едното, нито на другото място, затова хукна към кабинета на Уилям.

Щом отвори вратата, замръзна.

И впери поглед в стената пред себе си.

Опипа слушалката в ухото си. Ръцете му трепереха от напрежение.

— Сандберг е изчезнал — каза той.

Изрече думите, които всички очакваха да изрече.

Следващите му думи обаче изненадаха всички.

 

 

Франкин и Кийс тичаха из лабиринта от коридори, разположен на няколко етажа под този, на който се намираше Родригес. Франкин го чу съвсем ясно в слушалката си, но не успя да каже нищо друго, освен да го помоли да повтори.

Колкото и пъти да го караше да повтаря, това нямаше да промени нищо. Думите си оставаха същите.

Изчезването на Сандберг не би могло да се случи в по-неподходящ момент. Половината охранители вече бяха напуснали замъка, а хеликоптерът — с Конърс на борда — се намираше някъде над Франция. Не им оставаше нищо друго, освен да използват максимално ресурсите, с които разполагаха.

Кийс не откъсваше очи от Франкин, чуваше думите на Родригес в собствената си слушалка, но сега очакваше заповедите на генерала, макар добре да знаеше какви ще са те.

Франкин вдигна микрофона към устата си. Задъхан, изморен от тичането, възбуден. Думите му обаче прозвучаха съвсем ясно.

Уилям Сандберг и Джанин Шарлота Хейнс не бива да напускат комплекса. При никакви обстоятелства. Никакви!

Родригес потвърди, че е разбрал заповедта, и прекъсна връзката.

Кийс и Франкин продължиха да тичат с всички сили по облицованите със стоманени панели коридори на най-долните етажи, които водеха към наблюдателния център. В главите им продължаваха да отекват — отново и отново — думите на Родригес.

— Взели са всичко. — Това бяха точните му думи.

Всичко.

 

 

След като получи заповедите на Франкин, Родригес изключи радиостанцията.

Трябваше да събуди хората от екипа си. Макар и в намален състав, те си оставаха неговия екип.

И когато ги вдигнеше по тревога, те щяха да тръгнат по петите на двамата бегълци и този път нямаше да се провалят.

Въпреки това изчака няколко секунди преди да събуди хората си.

Стоеше насред кабинета на Уилям Сандберг.

Покрай една от стените се намираше масата с компютрите.

А покрай другата нямаше нищо.

Всички листове с кода, всички листове с клинописните знаци, всичко, което бе закачено на стените, разпечатките в червено и черно, пред които Уилям крачеше замислено… Всичко бе изчезнало.

Уилям и Джанин се опитваха да избягат.

И бяха взели със себе си информация, пазена в тайна в продължение на повече от петдесет години.

* * *

С всеки метър, който Уилям и Джанин изминаваха, комплексът им се струваше все по-голям и по-голям.

Тичаха по коридори, които никога не бяха виждали, стигнаха отвъд голямата, наподобяваща парламент зала, подминаха помещенията със сървърите, медицинския център със заразените хора, които очакваха смъртта си в болничните легла. Отваряха нови врати, спускаха се по нови стълби, навлизаха все по-дълбоко в недрата на планината и се надяваха това да ги приближава към свободата.

Всяка крачка, която правеха, им разкриваше нови глави от историята на Организацията. Разказваше им за хората, които някога са работили тук, провеждали са изследвания, блъскали са си главите над поставената им задача, за хората — колко ли бяха те на брой? — които бяха загинали през осемдесетте, когато вирусът плъзнал за първи път из комплекса.

Минаваха покрай кабинети, заседателни зали, пространства, проектирани да подслонят стотици; протъркани офис столове пред празни бюра, озарени от студения блясък на флуоресцентните лампи, реликви от една отминала епоха.

Минаваха покрай помещения, превърнати в складове. Уилям им хвърли едно око, докато тичаше, и видяното го изненада, макар да знаеше, че не би трябвало.

Склад след склад, натъпкани със сандъци.

Някои бяха дървени, други бяха метални. Някои бяха сиви, други бяха боядисани в маслиненозелено или в различни оттенъци на зеленото и кафявото. Върху всички имаше надписи, някои в бяло, други в жълто, както и числа, указващи количества, тегло, размери… Надписите бяха на руски, понякога на английски, имаше дори на арабски и японски.

Оръжия. Муниции. Гранати. Какво още? Безкрайни резерви от огнева мощ. Това, разбира се, не би трябвало да го изненадва.

В края на краищата ставаше въпрос за международна организация. Създадена с цел да защитава света.

Срещу какво точно? Никой не знаеше.

Сигурно бяха разиграли хиляди въображаеми сценарии срещу хиляди въображаеми врагове. Та нали бяха изпратили сигнал чак в космоса. Ами ако някой вземеше, че отвърне? Да, Земята трябваше да се защити, а ако не складираш оръжия във военна база, къде другаде да ги складираш?

Военна база, команден пункт, научноизследователски пункт. Всичко на едно място. На едно огромно място.

Огромно и пусто.

Нямаше как да не обърнат внимание на онова, което това място им разказваше за хората, които са били изложени на вируса и са умрели тук, за онова, което можеше да се случи сега.

Всеки път когато се сетеше за вируса, Уилям правеше едно и също: стискаше здраво тениската си.

Не, не ставаше въпрос за тениската, която бе облякъл, а за онази, която бе превърнал в импровизирана чанта, която бе прегърнал като раница и която бе натъпкал с листове и папки.

Папки с материалите, върху които бе работил. Кодовете и числата.

Всичко, което бе окачил по стените в кабинета си и което — надяваше се — може да бъде разгадано от някой друг.

Това беше планът им: да се измъкнат от замъка и да предадат цялата информация в подходящите ръце с надеждата, че по-големият брой специалисти ще свърши по-добра работа от самия Уилям, Хелена Уоткинс, Джанин и всички останали, които се бяха опитвали да разгадаят кодовете преди тях. Надяваха се, че все някой там, навън — или пък няколко души, много хора, работещи заедно — ще открие решение, докато все още има надежда.

Преди пурпурните кръгчета да се превърнат в реалност.

Затова продължиха да тичат през недрата на планината, като спираха само за да допрат картата до поредната електронна ключалка. Тичаха, тичаха, тичаха, нямаха представа къде отиват, но се надяваха.

Надяваха се, че тичат в правилната посока.

 

 

Евелин Кийс използва последните крачки до кабинета си, за да планира следващия си ход.

Вече не чувстваше умора, мисълта й се носеше към компютърната система, за да състави план: кои монитори да включи първи, кои менюта да зареди и кои команди да даде.

Най-напред щеше да открие уникалния код на картата на Франкин. Беше дълъг и сложен, но такива бяха параметрите на системата, затова тя щеше да го въведе и да блокира картата.

Следващата й стъпка щеше да е да установи къде е била използвана за последен път. Така щеше да разбере къде се намират бегълците и да изпрати екип, който да ги хване. С това работата й щеше да бъде свършена.

Това бяха първите й мисли. После й хрумна нещо друго. Идея, от която не можеше да се откаже с лека ръка.

Ами ако тъкмо това не биваше да прави?

Деактивирането на картата на Франкин би било най-очевидният й ход.

Толкова очевиден дори, че нищо чудно бегълците да искаха тъкмо това.

Защото можеше да разполагат с алтернатива.

Да, това определено бе възможно. Възможно бе да не използват картата на Франкин.

След като са успели да разменят картите веднъж, какво би им попречило да го направят и втори път? Да, това би означавало да се изложат на излишен риск, но би им предоставило две стратегически предимства, в случай че бягството им бъде открито.

Първото щеше да им помогне, когато Франкин осъзнаеше, че разполага с картата на Уилям вместо със своята собствена.

Ако Кийс постъпеше според очакванията на бегълците и деактивираше картата му, всички щяха да се почувстват уверени, че от този момент насетне Уилям и Джанин няма да могат да преминат през нито една врата. И това щеше да е тяхното първо преимущество.

След което Кийс щеше да изпрати пазачите да ги хванат и това щеше да е тяхното второ преимущество.

Защото хората, които пазачите щяха да намерят, нямаше да са Уилям и Джанин.

След като бяха успели да разменят картата на Франкин, тя спокойно би могла да се озове в джоба на трети човек, което означаваше, че някой друг ще стои някъде с блокирана карта и пазачите ще тичат към него с извадени оръжия.

А междувременно Хейнс и Сандберг щяха да продължат да отварят врата след врата и преди някой в базата да се усети, че са ги пратили за зелен хайвер, щяха да стигнат много далеч, дори да се измъкнат от замъка в най-лошия случай.

Макар че това бе малко вероятно.

Но все пак бе възможно.

Двамата бяха хитри и изобретателни, нали това бе основната причина да са тук — защото бяха умни.

Единственото, което й оставаше, единственият ход, който можеше да направи преди да разбере кой коя карта носи, бе да блокира всички врати за всички карти едновременно.

Това бе идеалното решение. И бе много по-бързо от въвеждането на кодовете един по един. И най-важното — щеше да спре Хейнс и Сандберг, която и карта да използваха.

Това си мислеше Евелин Кийс, докато завиваше по коридора, който водеше към кабинета й.

От умората й не бе останала и следа.

Когато видя вратата пред себе си, вече знаеше какво точно трябва да направи и в какъв ред.

 

 

Именно миризмата им показа, че вървят в правилната посока, и след като я доловиха, ускориха крачка. Бяха толкова близо, че нямаше начин да се провалят. Това би било непростимо, истинска катастрофа, която не биваше да допускат.

Лъхаше на свеж планински въздух.

Спарената миризма на прах, мръсотия и застояла вода започна да отстъпва на много по-приятния аромат на трева. Отнякъде ставаше леко течение, което можеше да означава само едно — изходът не бе далеч.

Затичаха още по-бързо по наклонената рампа, усетиха температурата да спада. Това ги изпълни с надежда, но и ги направи още по-нетърпеливи.

В резултат на което едва не го пропуснаха.

Беше тъмен и необозначен и приличаше на тунел без изход. А и защо да завиват, след като коридорът, по който тичаха, се спускаше право напред? След няколко крачки обаче прохладният полъх изчезна и те осъзнаха какво означава това.

И се върнаха обратно.

Ръцете им зашариха по стената, за да открият ключа за осветлението.

Тунелът се оказа дълъг, прав и леденостуден. Флуоресцентните тръби на тавана премигнаха и осветиха пътя им; подът бе протрит, с черни дири, които чезнеха в далечината.

Гумени колела. Може би товарни колички.

Джанин и Уилям се спогледаха. Тя възкликна: „Доставките!“, а той кимна в знак на съгласие. Оттук се осъществяваха доставките в замъка — храна, компютри, поща, жълти пликове. Бяха на прав път. Ако доставките наистина минаваха оттук, това означаваше, че непременно има изход.

Коридорът завършваше с метална врата.

И когато диодът светна в зелено и вратата се отвори, студеният въздух ги лъхна така, сякаш бяха разтворили прозорец.

 

 

Зад вратата имаше пещера. Трудно им бе да преценят дали е природно образувание, или е изкуствено прокопана, но наподобяваше огромен хангар и от вратата се излизаше направо на товарната платформа.

Миришеше на масло, гума и бензинови пари.

Никъде не се виждаха камиони, но миризмата показваше, че обикновено има превозни средства. Вероятно бе чиста случайност, че в момента пещерата бе празна.

Или по-скоро — предвид сандъците, които Джанин бе видяла — командването евакуираше замъка и всички камиони и коли пътуваха нанякъде.

Каквато и да бе причината, от свободата ги делеше само една врата.

Подът на пещерата непосредствено до платформата бе покрит с асфалт. Бели линии очертаваха зоните за товарене, разтоварване и паркиране, а стрелки показваха на шофьорите накъде да карат, къде да спрат или да дадат предимство. В далечния край на хангара имаше огромен свод, затворен с висока ръждясала ролетна врата.

Вратата към свободата.

Изработена бе от метални профили, съединени с тежка верига, които се плъзгаха по ръждясали релси. Самите релси се издигаха чак до тавана, където се огъваха назад, за да може вратата да се отвори.

Джанин хукна по товарната рампа. Надолу по стоманените стълби. Спринтира по асфалта.

И за последен път извади синята магнитна карта от джоба си.

 

 

Франкин осъзна, че е затаил дъх от доста време.

Стоеше зад Кийс и наблюдаваше как пръстите й танцуват по сиво-зелената клавиатура. Тя превключваше от екран на екран и работеше методично, без да промълви нито дума.

Нужно й бе време. Изглеждаше лесно, но изискваше да се извършат определен брой процедури, да се натиснат няколко клавиша в съответния ред. Никой от двамата не промълви нито дума, никой не се оплака от техниката, от нейното състояние или възраст, защото и двамата знаеха, че ситуацията е прекалено критична, за да си губят времето в подобни обсъждания.

Ситуацията бе повече от критична.

Редицата монитори над главите им показваше изображенията, предавани от охранителните камери, разположени из комплекса. На тях обаче нямаше и следа от Сандберг, нямаше и следа от Хейнс и докато мониторите продължаваха да превключват от камера на камера, Франкин продължаваше да си повтаря една и съща мантра.

Трябва да са някъде тук.

Трябва да са някъде между камерите.

Трябва. Но се притесняваше, че вече не са.

Накрая Кийс се наведе над микрофона върху контролния пулт и каза:

— Говори Кийс. Деактивирам магнитните ви карти…

Но не посегна към клавиатурата.

Защото вече ги бе деактивирала.

Всички карти бяха блокирани и нито една от тях не бе в състояние да отвори нито една врата, не и преди Кийс да активира отново съответната карта.

— Докладвайте местоположението си от най-близката врата — нареди тя. — Ще активирам картите ви една по една. Край.

Облегна се на стола си.

Пръстите й не потракваха по клавиатурата. Седеше неподвижно и мълчеше. Компания й правеха празните изображения на мониторите.

Никой не проговори. Бяха прекалено ангажирани да наблюдават образите, които прескачаха по екраните.

Коридорите. Заседателните зали. Кабинетите.

Транзитният коридор. Товарната рампа. Хангарът.

И навън, макар и едва забележими в нощта:

Ролетната врата. Подходът. Стръмните планински склонове.

Кадри — светлосини, премигващи, в ниска резолюция — от всяко кътче, покрито от камерите.

Нищо. Нито признаци на живот, нито следи от движение.

Не откъсваха погледи от мониторите. Накрая Кийс се обърна към Франкин и каза:

— Вариантите са два. Може да се намират някъде в комплекса, където няма камера. В такъв случай рано или късно ще ги хванем.

Франкин не отговори. Този вариант бе ясен. Проблемът бе в другия.

— Или са се измъкнали навън. В такъв случай не разполагаме с много време.

Франкин вече бе взел решение.

— С колко души разполагаме?

— Шестима. Плюс Родригес.

— Добре — каза Франкин. — Нареди им незабавно да докладват позициите си.

Тя предаде заповедта му по радиото.

Пазачите съобщиха позициите си един по един, след което поднесоха магнитните си карти към най-близката врата и когато информацията за всеки от тях се появи на екрана като нов червен ред, Кийс можа да потвърди кой от тях кой е.

Активира картите им една по една и пазачите хукнаха в следващата секция, надолу към товарната рампа и единствения изход навън. През цялото това време Франкин стоеше, без да помръдне, вперил поглед в мониторите.

От време на време някой пазач минаваше покрай някоя камера и Франкин и Кийс го виждаха как тича в съответствие с получените заповеди.

Въпреки това нямаше и следа от Сандберг. Нито от Хейнс.

И това ставаше броени седмици след инцидента с Краус.

Това не биваше да се повтори. Не биваше да им позволят да се измъкнат на свобода.

В никакъв случай.