Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Уилям Сандберг (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Slutet pà kedjan, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,8 (× 15 гласа)

Информация

Сканиране, корекция и форматиране
Еми (2023)

Издание:

Автор: Фредрик Т. Олсон

Заглавие: Краят на веригата

Преводач: Милко Стоименов

Година на превод: 2014

Език, от който е преведено: шведски

Издание: първо

Издател: ИК „Бард“ ООД

Град на издателя: София

Година на издаване: 2015

Тип: роман

Националност: шведска

Печатница: „Полиграфюг“ АД, Хасково

Излязла от печат: 06.04.2015

Редактор: Иван Тотоманов

ISBN: 978-954-655-575-5

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/4689

История

  1. — Добавяне

26.

Джанин го поведе към стената, застана пред клинописните знаци и постави ръка върху една от страниците.

— Листът, който ти дадох. Погледни го.

Той се подчини. Последните няколко символа бяха идентични с изписаните върху листа на стената. Очевидно се отнасяха до събитие, заело своето място в хронологичния ред, и каквото и да бе написано там, очевидно я ужасяваше. Уилям обаче нямаше представа какво е съдържанието му.

— Нямам представа къде точно да поставя този текст — каза тя, — но той ме плаши. — И след кратка пауза добави: — Това е причината да сме тук.

Уилям я чакаше да продължи.

— Всичко, което се е случило до момента. Хелена Уоткинс. Опасенията, че двамата с теб може да сме се заразили. Вирусът. Сигурно е това.

Погледът на Уилям показваше, че не разбира какво се опитва да му каже.

— Знаели са, че ще се случи. Знаели са… и то вече е започнало.

— Но какво е то?

Джанин се поколеба, не знаеше как точно да го формулира. Не искаше да прозвучи прекалено наивно, глупаво или банално, не искаше да прозвучи и като реплика от някой комикс. Не успя обаче да измисли нищо, което да не звучи като комбинация от всички тези неща.

— Мисля, че ще умрем. Грешка. Зная, че ще умрем.

Уилям започна да разтрива слепоочията си, сякаш това можеше да му помогне да осъзнае чутото. Не му помогна.

— Как можеш да го кажеш? — попита той шепнешком. — Не те питам как, не ме интересува как си стигнала до това заключение, питам как можеш да го кажеш? Как можеш да стоиш тук и да гледаш тези стихове, както ги наричаш, как можеш да твърдиш, че това е идеографски език и символите могат да бъдат тълкувани по различни начини, след което да заявиш, че знаеш. Как?

— Това е език. Не мога да ти нарисувам диаграма. Просто зная.

— Но как можеш да си сигурна, че не си допуснала грешка? Че не си стигнала до погрешно заключение? Защо да не е възможно да си права за някои неща, за последователността на историческите събития например, за всичко останало, но не и за това, което казваш в момента?

Джанин би дала всичко на света, за да се окаже, че греши.

Проблемът бе, че изводите й бяха верни. Убедена бе, че текстовете, посветени на миналото, са свързани с онези, предсказващи бъдещето, че видяното на стената е в унисон със собствените й мисли, и колкото и да се опитваше да ги обори, бе убедена, че е в състояние да защити логиката си и да му обясни как точно е стигнала до тези заключения.

Като учен би трябвало да е доволна от себе си. Вместо това се люшкаше между страх и нещо, което все още не бе в състояние да формулира.

Тъга?

Въздъхна, обърна се към стената и проследи разпечатките в обратен ред, сякаш търсеше определено място. Ето. Спря и посочи един лист.

— Тук. Четиринайсети век. Съгласни ли сме за това?

Уилям наклони глава встрани. Джанин разтълкува жеста му като: може би, може би, права си по отношение на хронологичната последователност, на реда, на събитията и прочие…

Разпери гневно ръце. За бога! Знаеше, че той я разбира, но че просто не иска да го приеме, а нямаха никакво време за подобни спорове.

— Възходът на Монголската империя — каза тя и посочи редицата листове вляво. — Разрушаването на Самарканд и Бухара[1]. Ела, погледни сам, ако искаш.

Ръката й остана върху четиринайсети век. Посочи надясно.

— Падането на Константинопол. Земетресението в Шънси[2]. Новгород[3]. Възражения?

Уилям имаше възражения, но предпочете да ги запази за себе си.

Джанин се върна към листа пред нея.

— Това означава, че тук е четиринайсети век. Черната чума. — Тя посочи няколко символа. — Плъхове. Болест. Зараза и смърт. Всепоглъщащ мор.

Произнесе последните думи, вперила поглед в него, сякаш току-що бе казала нещо важно, нещо ужасяващо, и той вече бе длъжен да разбере.

— А защо — попита Уилям, — защо това означава, че ще умрем?

— Затова — отвърна тя.

Хвана листа на стената и внимателно го свали. Започна да го сгъва като акордеон, при което редовете започнаха да изчезват един след друг, докато не остана само последният ред символи.

Мина покрай стената, покрай деветнайсети век, Втората световна война, цунамито в Индийския океан и стигна до ъгъла, където бе застанал Уилям до листа със символите, идентични на тези в ръката му. В самия край на стената вдясно.

Постави сгънатия лист под него.

Символите на двата реда съвпадаха напълно.

Думите бяха абсолютно същите. Всепоглъщащ мор.

Джанин го погледна. И видя, че е разбрал.

— Затова.

 

 

Ани Вагнер бързаше по коридорите, като слаломираше между раздрънканите носилки и колички с медицинско оборудване, оставени на места, където не би трябвало да бъдат.

Цареше истински хаос и ситуацията несъмнено щеше да се влоши още.

Цял ден бе помагала на доктор Йозеф Гросе, бе видяла напрежението в очите му, докато той тичаше от една операционна в друга, за да спаси пациент след пациент, досущ като някой бог, който снове сред мъртвите и им вдъхва отново живот.

Той първи бе пристигнал на местопроизшествието, погрижил се бе за пострадалите още на самата магистрала, дал им бе първа помощ, помогнал бе на колегите си да определят най-спешните случаи, погрижил се бе те да бъдат транспортирани до болницата „Столеваарт“ в оптималния ред. А после бе правил операция след операция, докато очите му не се измориха и вече не можеха да се фокусират, докато изтощението не направи движенията му бавни и невнимателни и не му наредиха да легне и да поспи.

Когато писна алармата за спешни случаи, първата реакция на целия персонал бе смайване, изумление.

Това бе немислимо, това просто не можеше да бъде, не и в ден като този, сигурно бе грешка, някой бе решил да се пошегува, само че си бе направил жестока, много жестока шега. Трябваше да се проведат куп телефонни разговори, да се спазят определени процедури, а всичко това отнемаше много време. Всички крещяха и тичаха, линейките потеглиха с вой на сирени и доктор Гросе едва ли щеше да има възможност да дремне повече от два часа.

Тя му се възхищаваше. Не, нещо по-лошо. Падаше си по него. И ако това бе клише, какво толкова, ако подобно чувство бе незряло и сантиментално, какво толкова, нека е незряла и сантиментална. Нищо чудно именно тези чувства да й вдъхваха сили да продължи да бърза по коридорите, да върви изправена въпреки налегналото я изтощение, да крачи с лека, ритмична стъпка по застлания с линолеум под към стаята, в която бе легнал да поспи.

Гордееше се с постиженията му. След миг щеше да сложи ръка на рамото му и да го събуди с новината, че се е случило нещо ужасно, че има стотици жертви, които пътуват насам. Той едва ли щеше да си спомни името й, но направеше ли го, това щеше да е достатъчно, за да й вдъхне сили, за да издържи още няколко часа.

 

 

Когато флуоресцентните лампи светнаха, Ани Вагнер нададе такъв писък, че всички лекари и сестри на етажа се сепнаха. Хукнаха по коридора право към вратата, къде стоеше тя, взираше се с празни очи и се опитваше да си поеме дъх. Бе повърнала на пода и първата им реакция бе да я накарат да седне, да наведе глава между коленете си и да започне да диша бавно и дълбоко. Бе имала тежък ден. Предположиха, че причината се крие в умората, в натрупаното напрежение. Трябваше й вода с малко захар и щеше да се оправи.

Това си мислеха всички, макар никой да не го изрече на глас.

Докато не видяха причината за този писък.

Един от санитарите го видя първи. В интерес на истината, първата му мисъл бе, че Йозеф Гросе е намушкан с нож. Откъде иначе ще се вземе цялата тази кръв? Чаршафите бяха подгизнали и кръвта се стичаше на пода и се събираше край сифона в ъгъла.

Санитарят се втурна към него и го обърна настрани, за да премери пулса му.

Само че Йозеф Гросе нямаше врат и санитарят нямаше как да премери пулса му.

Когато санитарят го обърна, кожата му остана залепнала за леглото, остана върху чаршафа като полуизпечен кекс върху зле намазана тава. Само преди няколко часа доктор Гросе бе истински герой с бяла престилка, който тичаше от отделение в отделение, за да спаси живот след живот, а сега от него не бе останало нищо освен гротескно одран труп, сякаш тялото му е било изложено на въздействието на природните стихии в продължение на седмици, а не полегнало да поспи за два-три часа в тъмната прохладна стая на една от най-модерните болници в Европа.

Младият санитар се обърна и погледна колегите си на прага. Буквално не намираше думи, с които да опише видяното.

След няколко минути новината за случилото се стигна до правителството.

Дотогава обаче болницата вече бе поставена под карантина.

Бележки

[1] През 1220 г. Бухара е превзета и разграбена от Чингис хан, който отвежда в плен цялото население на града, за да помогне при обсадните дейности срещу Самарканд. Малко по-късно Самарканд е превзет и разрушен почти изцяло. — Б.пр.

[2] При земетресението в Шънси, Китай, през 1556 г. загиват над 800 000 души. — Б.пр.

[3] През зимата на 1569/1570 г. войските на Иван Грозни разграбват Новгород и избиват 27 000 души, при население на града по това време от около 35 000. — Б.пр.