Фредрик Т. Олсон
Краят на веригата (6)

5.

Джанин Шарлота Хейнс опря гръб в каменната стена. Сърцето й биеше толкова силно и бързо, че се уплаши да не би някой да го чуе.

Затвори очи. Насочи всичките си усилия към това да диша колкото се може по-тихо, да не издаде нито звук, а дебелият плик, затъкнат в колана й, да не изшумоли.

Не чуваше двамата мъже, но не се съмняваше, че са само на метри от нея.

Може да бяха и трима, нямаше как да е сигурна. В мига, в който бе чула гласовете им да отекват по стълбите, бе замръзнала на място, след което отчаяно бе потърсила как да се измъкне. Така се бе озовала в тесния коридор, без да има представа накъде води той. Осветление нямаше. Стоеше, притиснала се плътно към стената, докато те се качиха на етажа й. Сега се намираше отвън и само един каменен свод я делеше от тях.

Те стояха, без да помръднат, без да издадат нито звук, досущ като нея, и тя можеше само да се надява, че не са я чули. Нямаше как да им обясни какво прави тук. Особено посред нощ.

А тя се опитваше да избяга.

И се молеше планът й да успее.

Бе тичала с всички сили, боса при това, за да мине колкото се може по-тихо по студените каменни коридори, разтреперана от страх, но и с пълното съзнание, че това може да е единственият й шанс. Сега стоеше тук, тялото й копнееше за кислород, а тя едва сдържаше дъха си.

Не можеше да позволи да я чуят.

Стоеше като каменна статуя.

Заслушана в ритъма на сърцето си.

В този миг един от тях проговори.

Гласът му прозвуча толкова близо, че сякаш се обръщаше към нея. Тя сдържа дъха си със сетни сили. Притисна се още по-плътно към стената. Окопити се и се заслуша в гласовете, опитваше се да чуе какво си говорят.

Долови отделни думи. Охрана?

Не беше сигурна. Френският й бе ужасен. Беше учила френски само два срока в гимназията и тогава дори се гордееше, че говори толкова ужасно. Учителката я предупреди, че един ден ще съжалява за това. Сега Джанин стоеше в каменния коридор и изпитваше на собствения си гръб болезнената й правота.

Да, ето една дума, която знаеше. Securité. Охрана? За нея ли говореха?

Отново затвори очи и направи опит да анализира ситуацията. Най-мрачният сценарий предполагаше, че някой е открил, че миниатюрното парче пластмаса, което криеше в джоба си, е изчезнало. То бе единственият й шанс, единственият начин да се измъкне оттук, затова тя сви пръсти около него и го стисна с всички сили, сякаш това щеше да й помогне да се почувства в безопасност.

Не можеше да им позволи да я открият.

Никой не знаеше къде е. Ако бяха решили да я убият, нищо не бе в състояние да ги спре, а никой никога нямаше да разбере. Едва ли някой продължаваше да я търси навън.

Прогони тази мисъл.

Той не би се отказал.

Нали?

Длъжна бе да вярва, че няма да се откаже. Последните шест месеца бяха преминали като в мъгла, меко казано. Не бе имала представа за кого работи или защо, дали това, което върши, е оправдано от морална гледна точка, дали е престъпление, или пък истината е някъде по средата.

Не се съмняваше единствено в необходимостта да го сподели с някого.

Както и че той е единственият й шанс.

Каквото и да се случеше, не биваше да им позволи да я открият.

Мъжете разговаряха цяла вечност — така поне й се стори — продължила точно четири минути, след което единият направи знак на останалите да млъкнат.

Тишината прониза тялото й като с нож и тя почувства как собственият й страх започва да вибрира в устата й с неприятен метален привкус. Дали я бяха чули? Дали се бе отпуснала, дали си бе позволила лукса да си поеме дъх? Дали знаеха, че е тук?

Затаи дъх. Започна да брои наум.

Едно. Две. Три.

Белите й дробове горяха, но трябваше да издържи.

Четири. Пет.

В далечината прозвуча някакъв звук.

Приближаваше хеликоптер.

Долови слабото боботене на роторите, но то бе достатъчно, за да й позволи да си поеме дъх, както направи и в момента, когато един от мъжете заговори отново. Говореше тихо, като гледаше право пред себе си. Използваше кратки отсечени фрази. Някой го бе повикал по радиостанцията и човек от другия край на линията говореше, а този слушаше.

Okay. D’accord. Bien.

Изведнъж адът, в който се бе озовала, свърши. Мъжете забързаха нанякъде, отмереният ритъм на стъпките им отекна по коридора, после заглъхна и отново се възцари тишина.

Бяха си тръгнали. И не бяха минали покрай сводестия коридор, в който се бе скрила.

Добре. Сега или никога.

Опря пети в стената зад гърба си и се отблъсна, както правят плувците при обръщане в басейна, после босите й крака затичаха по коридора с цялата бързина, на която бяха способни. Остра болка пронизваше стъпалата й всеки път, когато докоснеха грубия каменен под, но тя продължаваше да тича. Единственият начин да успее бе като тича, и то достатъчно бързо. Прехапа устни, полагаше неимоверни усилия да пренебрегне болката, докато тичаше в посоката, която бе следвала преди да се появят мъжете.

Стълбището. После по коридора вдясно. Нови стълби. Нов коридор. Още стълби. Тежки дървени врати преграждаха пътя й. Всеки път, когато се натъкнеше на подобно препятствие, тя изваждаше от джоба си миниатюрното късче пластмаса, поднасяше го към монтираната в стената кутийка и напрягаше слух, за да чуе тихото жужене на електрическата брава, което щеше да й позволи да продължи напред. Всеки път изчакваше тишината да се възцари отново, за да се увери, че е съвсем сама, преди отново да хукне напред.

Надолу, още по-надолу. Още два етажа. Тук, долу, бе влажно, нищо чудно да се намираше под земята. Не виждаше прозорци или амбразури, нищо не подсказваше, че там, навън, има цял един свят. Тук, долу, усещането, че се намира в затвор, бе още по-силно и всеобхватно.

Това бе едва третият път, когато се озоваваше толкова дълбоко под земята. Бе положила сериозни усилия, за да запамети маршрута, затова сега виждаше всеки ъгъл, всяка врата и всяко стълбище много преди те да се появят в мрака. Затова сега тичаше по коридорите и меката кожа на стъпалата й шляпаше тихичко по твърдия камък, тичаше, без да намали темпо, към крайната си цел.

Помещението от другата страна на заключената врата приличаше на стаичка на пазач. Или по-точно на стаичка, в която някога е имало пазач. Покрай стените бяха наредени дървени лавици с миниатюрни отделения, използвани сякаш за оставянето на писма, зад стъклената преградна стена имаше бюро, а в единия край бе струпана цяла планина кашони.

Забеляза незначителните промени, настъпили след предишното й посещение. Старите купчини хартия бяха преместени другаде, а мястото им бе заето от нови. Очевидно помещението все още се използваше. Не смееше да се надява, но се оказа самата истина.

Влезе. Измъкна дебелия плик, който бе затъкнала в колана на клина си. Пъхна го в средата на цяла купчина подобни пликове, оставени на масата. След което се обърна — също толкова безшумно, колкото бе дошла — излезе и се върна по пътя, по който бе дошла.

Постъпката й бе рискована и доста хазартна. Пликът бе адресиран до човек, който не съществуваше. Съдържанието, ако някой изобщо си направеше труда да го отвори, приличаше на любовно писмо.

За всички освен за един човек.

Не й оставаше нищо друго освен да се моли, че писмото ще стигне до него.

Цели шест месеца бе търсила начин да изпрати съобщение навън и сега, докато тичаше из смълчаните коридори, Джанин Шарлота Хейнс стискаше палци и се надяваше всичко да бъде наред.

Стига, разбира се, да не бе прекалено късно.