Фредрик Т. Олсон
Краят на веригата (13)

12.

Ако Франкин бе фокусирал погледа си, щеше да види собственото си отражение в стъкления панел пред себе си. Щеше да види угрижения си поглед, бръчките около устата, които ставаха още по-дълбоки в моменти на тревога. Приличаха на пукнатини по и бездруго набразден пейзаж, на дълбоки каньони около стиснатите му устни.

Франкин обаче имаше много по-сериозни тревоги, отколкото външния си вид. Очите му бяха вперени в пространството от другата страна на стъклото, далеч във вътрешността на просторната ярко осветена камера.

Дебелината на прозореца бе почти три сантиметра. От другата му страна имаше тясно пространство от абсолютен вакуум, а зад него — нов дебел панел от същото закалено и изключително здраво стъкло. То бе проектирано така, че да устои на всякакъв натиск, изработено бе от същото кварцово стъкло, от което се правеха илюминаторите на американската космическа совалка, а единственият вход и изход от помещението бе посредством въздушна камера, произведена специално от друг подизпълнител на НАСА.

„Въпреки това — каза си той — пак не успяхме да го удържим.“

Погледът му пробяга по дългата редица болнични легла. Съзнателно не преброи телата, намиращи се в различни степени на неизлечима болест, която неизменно завършваше с мъчителна смърт. Не спря погледа си върху нито едно лице конкретно, не искаше да знае кой е мъртъв и кой все още се е вкопчил в живота.

В края на краищата той бе спасил всички тези хора. Или така поне се успокояваше.

Повечето от тях бяха получили несравнимо по-добър живот от този, който бяха водили. Вече не им се налагаше да мръзнат или да гладуват, мнозина от тях отдавна щяха да са мъртви, ако не се бяха озовали тук. А това, което преживяваха в момента, бе цената, решили да платят. Трябваше да признае, че те може би не бяха били наясно с последствията, не и в пълния им мащаб, но въпреки това изборът си бе техен. И докато погледът му пробягваше от едни окървавени чаршафи към други, Франкин се опита да прогони с обичайната си решимост неприятното чувство, което изпитваше в момента. Или поне се опитваше да възкреси тази решимост, да я накара да заглуши досадните вопли на собствената му съвест.

Понякога се налага да погледнеш на нещата по-мащабно.

За да спасиш целия свят, трябва да пожертваш отделни личности.

Това бе неговата мантра и той направи онова, което винаги правеше в подобни случаи — продължи да я повтаря наум, докато сам повярва в нея.

Погледът му се спря на стената в другия край на стаята. Върху жената, която вървеше бавно между леглата. Тя усети, че я наблюдават, и също го погледна през замъгления си пластмасов визьор. Беше с дебел херметичен костюм, изработен от бяла гумирана материя, а налягането в него бе толкова високо, че всеки пробив по повърхността му щеше да доведе до изтичането, а не до засмукването на въздух и да й даде възможност да се измъкне преди да е станало прекалено късно. Погледът й бе празен, лишен от всякаква емоция, но Франкин знаеше, че същото се отнася и до неговия поглед. Това бе единственият начин за справяне със ситуацията.

Жената спря до едно легло. Чаршафите бяха чисти, а мъжът, завит с тях, бе натъпкан с приспивателни. По лицето му бе набола съвсем лека брада. От разстояние изглеждаше в отлично здраве.

Франкин се надяваше да е така. Не заради него. И не заради себе си.

А заради всички.

Жената повтори същите процедури, които бе следвала и с останалите пациенти. Взе показанията от медицинската апаратура. Сърдечен ритъм, температура, кислородни нива… Повдигна завивката и огледа тялото. Опипа кожата, потърси рани или отоци. Каучуковите й ръкавици търсеха нещо, каквото и да е, което не би трябвало да е тук. А Франкин чакаше. Не искаше да я пришпорва.

Най-сетне тя вдигна поглед.

В мига, в който очите им се срещнаха, надеждата му угасна.

 

 

Пазачите, които ги поеха в другия край на коридора, носеха противогази, които покриваха устите и носовете им, защитни костюми от някаква шумяща изкуствена материя, които изглеждаха херметично затворени. Имаха и каучукови ръкавици, но избягваха всякакъв контакт с Джанин и Уилям, а ги подкараха пред себе си с команди и знаци.

Минаха през въздушна камера, след което се озоваха в леденостудено помещение с флуоресцентни лампи на тавана и полирана стомана по стените и пода. Приличаше на кланица. Или на морга. Улеи за оттичане, които се събираха в отводнителен канал в единия ъгъл. Стаята бе напълно гола, ако не се брояха пръскачките в тавана, разклонените тръби и крановете, монтирани на отсрещната стена.

Уилям чу тежкия дъх на Джанин зад себе си, обърна се и я погледна. Погледът й бе вперен в отсрещната стена. Изглеждаше празен, но всъщност преливаше от емоции, които тя полагаше върховни усилия да овладее.

Едва в този момент Уилям разбра колко много се страхува тя.

За разлика от него, нищо не я бе подготвило за подобни преживявания. Не бе преминала през симулации на попадане в плен, фалшиви разпити или тежки и мрачни учения, имитиращи постапокалиптични ситуации. Затова нямаше никаква представа какво ще се случи с тях и защо.

Искаше да й каже нещо. Думите му обаче не бяха в състояние да й помогнат. Самите те не бяха в състояние да направят нищо друго, освен да изпълняват заповедите на пазачите, да не ги провокират — и да чакат какво ще се случи.

Наредиха им да застанат по средата на стаята и те се подчиниха.

Зачакаха. Чуха пазачите да отстъпват няколко крачки назад. После нечий глас им нареди да се съблекат.

Джанин, която стоеше до него, не помръдна. Колебаеше се. Затова Уилям реши да е пръв.

Свали дрехите си и ги пусна на пода. Джанин последва примера му и двамата останаха чисто голи, вперили погледи в стената пред себе си. Избягваха да поглеждат един към друг, за да не направят ситуацията още по-неловка.

Прозвуча нова команда — да застанат срещу стената с ръце, опрени в метала, и с гръб към пазачите. Някъде зад тях се чу звук от влачене на маркуч по пода.

— Затворете очи и усти, опитайте се да задържите дъха си — нареди някой.

В следващия миг гърбовете им експлодираха от болка.

Водата, която ги обля, бе непоносимо гореща, а струята бе толкова мощна, че Уилям едва се удържа на крака. Остра болка прониза телата им, докато течността ги обливаше и се стичаше в улеите на пода.

Течността. Именно течността, защото това не беше вода. Миришеше на спирт, на хлор, може би на йод и на още нещо с висока концентрация и силна миризма. Едва когато течността започна да се стича по краката му, Уилям дръзна да си поеме дъх и да отвори очи съвсем леко, за да огледа струйките дезинфектант по прасците си. Те се събираха около стъпалата му, образуваха миниатюрни водовъртежи, покрити с пяна с остра парлива миризма и изтичаха в канала.

Пазачите им наредиха да се обърнат. Маркучът отново се насочи към тях и докато гърдите му изгаряха от болка, Уилям стисна очи толкова силно, че се запита дали ще успее да ги отвори отново.

Цялата тази процедура продължи няколко минути, след което двамата получиха заповед да влязат в следващото помещение.

Тръгнаха един след друг: първа вървеше Джанин, Уилям я следваше. Погледът му се спря върху гърба й — беше червен от дезинфектанта, но мускулите й бяха ясно очертани, като в атлас по анатомия. Уилям призова волята си и отмести поглед от нея, за да го насочи към стаята, която ги очакваше. Порази го мисълта, че след като Джанин е тук от седем месеца, сигурно е тренирала през цялото време. Зачуди се дали го е правила тайно в стаята си, или пък е изискване на безименната организация, в чиито ръце бяха попаднали.

Помещението, в което влязоха, бе също толкова негостоприемно като онова, което бяха напуснали току-що. Стените бяха покрити с плочки, а от тавана покрай една от тях се спускаха тръби, които завършваха с душове. Около всеки душ имаше нещо като кръгла палатка от тънък прозрачен найлон, която осигуряваше достатъчно място за един човек. Предната част на палатката се затваряше с цип, а отгоре и отдолу тя бе изолирана със същия прозрачен найлон.

Наредиха им да влязат в две от палатките и да се измият с дезинфекциращ гел от диспенсерите, окачени вътре. Всяко косъмче, всяка гънка от кожата, всеки милиметър от тялото, които най-вероятно никога досега не бяха виждали сапун, трябваше да бъдат изтъркани, изплакнати и отново изтъркани. Меката пяна галеше телата им, но кожата им бе така издрана и възпалена, че сигурно щяха да минат няколко дни преди да се възстанови. Затова всяка капка вода се забиваше в телата им като върха на току-що подострен молив.

Уилям отми и последната следа от сапун, но остана под душа, позволи на водата да продължи да го облива, сякаш не можеше да повярва, че опасността е отминала.

Не го напускаше споменът за жената в стъклената кутия.

На какво бяха изложени? На антракс? На ебола?

И какво се канеше да му каже Джанин преди да се появят пазачите? Коя беше тя? Какво знаеше? Какво означаваше всичко това?

Извърна глава към нея.

И срещна погледа й.

Тя се взираше в него. Инстинктивната му реакция бе да извърне очи, да впери поглед в стената пред себе си и най-невинно да се престори, че е много по-заинтригуван от плочките, отколкото от голата жена под съседния душ.

В погледа й обаче имаше нещо. Опитваше се да му каже нещо. Беше се извърнала към стената пред нея, но погледът й бе прикован в неговия така напрегнато, така нетърпеливо, че Уилям се запита откога ли го гледа. И дали съзнателно не се опитва да привлече вниманието му, да го накара да я погледне.

Погледна я отново. Дискретно, без да извръща глава, сякаш не се интересуваше от нищо друго освен от дезинфекцирането на тялото си.

Тя продължаваше да го гледа. Главата й бе приведена, за да не могат пазачите да видят лицето й. Очите й обаче правеха всичко възможно, за да му кажат нещо, да му предадат някакво послание.

Стената. Това се опитваше да му покаже. Стената пред нея.

Уилям впери поглед в плочките, но не разбра какво се опитва да му покаже. Не виждаше нищо освен плочки. Плочки, тръби и… нищо.

Повдигна вежди за частица от секундата. Какво искаш да кажеш? Тя премигна и за пореден път посочи с поглед стената. Там. Следвай погледа ми. Там.

Той не разбра. Погледна отново. Какво толкова виждаше тя, а той не успяваше да го види?

След малко един от пазачите потупа с ръка найлоновата завеса около душа на Джанин и й нареди с жест да спре водата. После дръпна ципа, подаде й кърпа и й нареди да се подсуши идеално, преди да излезе навън.

Тя се подчини.

Хвърли на Уилям прощален поглед, но очите й срещнаха само приведения му врат.

Беше се опитала да му каже, но той не я бе разбрал и сега Джанин нямаше представа какво ще се случи с нея.

Може би вече бе прекалено късно. Може би беше пропуснала шанса си.

Трагедията приближаваше, а тя не бе успяла да направи нищо.

Излезе изпод душа. Все пак бе оставила съобщението след себе си.

 

 

Уилям видя онова, което се бе опитвала да му каже Джанин, едва след като пазачите я изведоха.

Пръстите й бяха изписали върху запарената повърхност на найлоновата завеса четири букви. Съвсем кратко послание, което всеки момент щеше да изчезне, тъй като започваше да го покрива нов слой миниатюрни капчици.

АГЦТ. Това бе всичко.

Погледна подире й, но тя вече бе с гръб към него. Бяха я увили в дебели кърпи и я извеждаха от стаята. Пазачите внимаваха да не я докосват, докато я водеха към вратата и по коридора.

Погледите им се срещнаха за частица от секундата. Мигът бе прекалено кратък, за да могат очите й да му предадат някакво послание, затова Уилям не видя в тях нищо освен страх. После тежката стоманена врата се затвори зад гърба й. Страхът в очите й обаче не бе продиктуван от опасения какво ще се случи с нея. Бе продиктуван от опасения, че не е видял посланието й.

Той обаче го бе видял. Просто не бе разбрал значението му.

АГЦТ.

Аденин, гуанин, цитозин, тимин.

И какво от това?

Затвори очи и остави топлата вода да отмие сапуна от тялото му. Опита се да се съсредоточи.

Нуклеиновите киселини в генетичния код. Четирите градивни елемента на ДНК. Съкращението АГЦТ не би могло да означава нищо друго, но защо го бе написала, защо бе искала да го види?

Съсредоточи се върху това. Прогони мислите, свързани с евентуална зараза, прогони и безпокойството, свързано с онова, което бяха видели.

Умираща жена под карантина.

ДНК.

Вирус? Това ли се опитваше да му каже Джанин? Някаква генетична мутация? И така да беше, какво от това? Какво се очакваше да направи с тази информация?

Разсъжденията му не стигнаха по-далеч, тъй като пазачите се върнаха. Спряха пред найлоновия му пашкул, наредиха му да спре водата и да се избърше, както бяха постъпили и с Джанин преди малко.

Мрачните им изражения го уплашиха. Страхът им бе съвсем искрен. Когато го изведоха навън, защитени от противогазите и каучуковите си ръкавици, Уилям Сандберг потрепери, но причината за това не бе единствено студеният въздух в дългия мрачен коридор.

 

 

Тишината, която цареше в стаята, бе нарушена едва след като вратата зад гърба на Франкин се отвори и влезе Конърс. Франкин не помръдна от мястото си, дори не вдигна поглед. Това се дължеше донякъде на обстоятелството, че бе в състояние да прецени кой идва само по стъпките, а донякъде и на чувството на неувереност, че ще успее да запази спокойно и сдържано изражение. Сякаш трябваше да пазят чувствата си в тайна. Сякаш трудните — не, жестоките — решения трябваше да се взимат с вдигане на рамене и без колебание.

Конърс спря до него. Надзърна през акрилното стъкло пред тях. Стояха така, двама мълчаливи мъже в униформа, които не правеха нищо друго освен да слушат съскането на климатичната инсталация. Сякаш можеха да се престорят, че премълчаното не се е случвало никога.

Отвъд дебелото стъкло лежаха редици умиращи хора, които не помръдваха под завивките си, изоставени, мнозина от тях в безсъзнание, в очакване на своя край. Медицинската сестра отдавна бе приключила обиколката си, а Франкин бе загубил представа от колко време е тук.

— Е? — попита той след известно време.

— Мисля, че трябва да знаеш. Всичко свърши.

— Уоткинс?

Вече знаеше отговора. Продължи да се взира в стаята пред себе си и да брои за може би хиляден път хората от другата страна. Сякаш смъртта на Уоткинс нямаше да му се струва толкова безсмислена, ако си напомняше непрекъснато, че всичко това е част от по-голям план, че това е само една брънка от дълга верига неизбежни смъртни случаи, която никой не е в състояние да контролира. Честно казано, не бе далеч от истината.

— Уведомихме семейството й — каза Конърс. — Починала е в резултат на инцидент в лабораторията.

Франкин кимна. В интерес на истината, това не бе лъжа. Не беше и цялата истина, но определено не беше лъжа.

— А нашите приятели?

— Анализирахме маршрута, по който са минали. Нищо не предполага, че са били изложени на зараза.

— Но въпреки това са подложени на изследвания?

— Да. Утре ще знаем резултатите.

Постояха така още няколко минути, без да откъсват поглед от редиците легла и безименните пациенти в тях. Накрая Конърс реши, че му стига, обърна се и тръгна към вратата.

И тъкмо преди да прекрачи прага и да излезе в коридора, се обърна. Оставаше още един въпрос, макар никой от двамата да не го бе повдигнал и макар Конърс да знаеше какъв е отговорът. Погледът му мина покрай Франкин и се спря на мъжа с наболата брада от другата страна на прозореца.

Той спеше спокойно, нямаше и следа от болестта. Поне на пръв поглед. Вътре в организма му обаче се водеше жестока война — война, която той щеше да изгуби.

— Щях да се изненадам, ако беше успяла — отбеляза Франкин.

— Не бива да губим надежда — отвърна Конърс.

Нямаше нужда от повече думи.

Конърс изчака секунда-две, после излезе.

Уоткинс бе сгрешила. И мъжът на болничното легло бе доказателството за това.

Единствената им надежда се наричаше Уилям Сандберг.

Конърс можеше само да съжалява, че шансовете им за успех са толкова малки.

 

 

Николай Рихтер шофираше червената „Тойота РАВ 4“ нагоре по една от детелините, осигуряващи изход от магистрала А9, раздразнен от две съвсем различни неща. Като за начало, трафикът бе ужасен, колите пъплеха едва-едва, което го принуждаваше непрекъснато да сменя лентите, да слаломира между останалите коли, да натиска спирачките, после да ускорява отново, за да бъде възнаграден с неприлични жестове от останалите шофьори. И всичко това, за да се движи колкото се може по-бързо. Защото закъсняваше и трябваше да се случи чудо, за да пристигне навреме.

Това бе едната причина за раздразнението му.

Друга бе, че гърбът го сърбеше.

И не го сърбеше лекичко, дори не го сърбеше що-годе поносимо, така че да потърси поне временно облекчение, като се потърка в седалката, докато не отбие някъде и не се почеше както трябва.

Не, сърбежът бе силен и упорит. Всъщност кожата му бе така раздразнена, че не можеше да реши дали е просто сърбеж, или болка. Затова лавираше сред сутрешния трафик, надвишил доста ограничението на скоростта, само с една ръка на волана, докато другата бе пъхнал под яката на ризата си. Ноктите му се плъзгаха по кожата на гърба му в отчаян опит да стигнат колкото се може по-надолу и да сложат край на този сърбеж преди да го е подлудил.

Нищо не помагаше.

Всеки допир на ноктите до кожата само влошаваше нещата. Той обаче продължаваше да се чеше, все по-силно и все по-силно, докато в един момент не почувства, че кожата му отстъпва под натиска и по тялото му се разлива топла течност. Въпреки това сърбежът не преставаше, затова и Николай Рихтер не преставаше да се чеше.

Продължаваше да лавира от лента в лента и да изпреварва нещастниците, които блокираха пътя му.

Беше в много гадно настроение.

От няколко дни се чувстваше зле и вината за това бе на Ивон. Подозирал бе, че няма да се окаже негов тип, всъщност знаеше го още преди да се срещнат и в мига, в който двамата седнаха в онзи ресторант в Инсбрук миналия вторник и започнаха да бъбрят за това-онова, вече съжали, че я е поканил да излязат. Ако тя не го бе обвинила, че е егоист, лишен от капка състрадание, той никога не би качил онзи бездомен стопаджия край бензиностанцията и не би го откарал чак до Берлин и онзи нещастен копелдак не би седял до него и не би кашлял непрекъснато, минута след минута и километър след километър.

Ето докъде я бе докарал.

А изобщо не би трябвало да е тук.

Бездомникът го бе накарал да му обещае нещо и той се беше намразил за това, първо, защото бе отстъпил и бе дал съгласието си, и второ, за това, че го бе изпълнил, макар по това време вече да трябваше да е пристигнал в Хага. Беше се отклонил от маршрута си, за да мине през Амстердам, където да предаде съобщение на човек, когото дори не знаеше как да открие. Разбира се, че вината и за това бе на Ивон.

Николай Рихтер определено не бе коравосърдечен егоист. Това бе доказателството. И с удоволствие би й го обяснил, стига, разбира се, тя да си направеше труда да вдигне телефона.

Направил бе няколко опита да се свърже с нея, но тя все не отговаряше. Затова сега той се намираше в Амстердам и го мъчеше тоя сърбеж, а вината за това бе на бездомника, разбира се. На бездомника, а следователно и на Ивон. И той възнамеряваше да й го каже, стига тя да вдигнеше телефона, разбира се.

 

 

Току-що бе излязъл на дългия завой над моста, под който се простираха осемте платна на магистралата, когато забеляза ризата си. Видя първо, че бялата му дизайнерска риза се показва изпод сакото му, измъкнала се е от панталоните му и се е промушила някак си под колана на седалката. А после и че е подгизнала от някаква червена течност.

Кръв. Много кръв.

Измъкна ръка от яката си, разтвори рязко сакото и ахна смаяно. Кървеше толкова силно, че хастарът на сакото му също бе подгизнал, а ризата — вече кървавочервена — бе залепнала за тялото му от врата до кръста. Какво ставаше, по дяволите?

Объркването му продължи само секунди, но те бяха повече от достатъчни.

Първото, което чу, бе звукът.

Звукът на стомана, която стърже стомана, на чупещо се стъкло, свирещи гуми, скърцащи спирачки.

После дойде камшичният удар, тъй като колата му рязко забави от деветдесет километра в час на петдесет — именно това бе скоростта, с която се движеше автомобилът пред него.

После се появи картина, която щеше да се запечата в съзнанието му до края на живота му. И щеше да го преследва през всичките двайсет секунди, които му оставаха на този свят.

Разкривената ламарина на беемвето, което танцува по асфалта пред него, а очертанията му са толкова размазани. В същото време ръката му продължава да чеше гърба му. Вдига пръсти пред очите си. Целите са в кръв. И не просто кръв, а кръв, примесена с кожа, с плът, някаква странна комбинация, която прилича на парче сюнгер или на блат, който се е отлепил от долнището на тортата. Въпреки това не изпитва болка, а само сърбеж, силен, много силен сърбеж…

Дори след като видя беемвето да се завърта от удара и да застава напречно на пътя, да препречва лентата като огромна черна врата на хамбар, Николай Рихтер не мислеше за нищо друго освен за това, че трябва да продължи да се чеше, за да облекчи поне малко този ужасен сърбеж.

В същото време лявата му ръка реагира инстинктивно: завъртя волана максимално вдясно, в резултат на което колата поднесе и се плъзна странично към смачканото беемве. Двигателят ръмжеше, гумите свиреха по асфалта. Настъпи същински хаос, останалите шофьори набиха спирачки и извиха волани в опит да избегнат кълбото от разкривена стомана, препречило пътя им. То наподобяваше механична снежна топка, която с всяко претъркулване добавяше нови и нови слоеве метал.

Николай видя всичко това през пръстите на ръката си.

Предното стъкло се пръсна на безброй миниатюрни парченца, когато камионът зад него се заби в багажника му. Колата му се разтърси от удара, гумите отчаяно затърсиха сцепление с асфалта. Дори автомобилите, които се намираха по-далеч, поднесоха рязко с натиснати спирачки и толкова извити предни колела, че изпод тях излезе черен дим, сякаш предният им мост бе застъргал асфалта.

Но сърбежът! Сърбежът бе над всичко това!

Сърбежът, от който трябваше да се отърве!

В мига, в който колелата възстановиха сцеплението си с асфалта, автомобилът на Николай Рихтер бе застанал под ъгъл от деветдесет градуса спрямо пътя. Скоростта му се върна, неизвестно как, и той се освободи от стържещото кълбо от смачкана стомана, отдалечи се от мястото на сблъсъка и полетя към мантинелата.

Мантинелата бе от железобетон и стоманени парапети, но те нямаха никакъв шанс.

Тойотата на Николай Рихтер я преодоля, без дори да намали, излетя от моста, понесе се като огромно есенно листо към пътното платно долу и падна по покрив на магистрала А9.

Вече нищо не го сърбеше.

Още преди да попадне във втората си автомобилна катастрофа за деня, преди идващите автомобили да връхлетят и да го премажат под колелата си, Николай Рихтер вече бе мъртъв.

 

 

Новинарските емисии коментираха през целия ден вестта за катастрофата край Бадхьоведорп, Амстердам, като се надпреварваха да отразят трагичния инцидент колкото се може по-детайлно.

Нито един журналист обаче не спомена най-зловещата подробност в целия случай.

А именно обстоятелството, че премазаното тяло на Николай Рихтер бе откарано с линейка с включени сирени в болницата Столеваарт, на осем километра от мястото на инцидента. Там той бе обявен за мъртъв от медицински екип, който след това се зае с лечението на останалите пострадали при катастрофата.