Фредрик Т. Олсон
Краят на веригата (60)

56.

Беше ужасно студено, започваше да вали сняг, изящни бели снежинки се рееха безмълвно в тихия следобед и покриваха всичко с бяла захарна глазура, сякаш цялото село бе една огромна сватбена торта, а между къщурките бяха поставени две фигурки.

Уилям продължаваше да стиска бележника. Излязъл бе от трапезарията, където бе изучавал листата и числата, само по риза и пуловер. Съзнанието му бе прекалено ангажирано, за да усети студ.

Дъхът му танцуваше пред него. Завихряше облачета, които се задържаха само за миг, преди да се разсеят и да изчезнат. Както си стоеше, напълно неподвижен, устремил поглед към планините, в следващия миг забърза по селската улица, сякаш искаше да намери по-добър изглед или просто различен ъгъл, сякаш търсеше нещо.

— Къде е според теб? — попита той и замълча.

Огледа се. Продължи по улицата, но не откъсваше поглед от планинските върхове в далечината.

Джанин тръгна подире му. Правеше големи крачки, за да не изостава.

— Замъкът ли? — попита тя. — Не зная. Какво значение има?

Нямаше търпение да отхвърли този неуместен въпрос и да се върне към откритието му.

— Този път трябва да води натам, нали?

Посочи към долината, покрай къщите, покрай планинските склонове и Джанин кимна. Да, замъкът трябваше да е там някъде. Накъдето водеше тесният асфалтиран път, същият, който ги бе отвел далеч от онази голяма врата в планината, същият, по който бяха тичали посред нощ, въобразявайки си, че никой няма да ги настигне.

— За какво си мислиш? — попита го тя.

— Трябва да отидем там.

— Значи си разбрал как да го спреш?

Вече почти го бе настигнала, крачеше бързо, взираше се в профила му и не сваляше поглед от него нито за секунда.

Очакваше поне да кимне в отговор.

Очакваше да сложи край на страховете й, очакваше да обясни какво точно са пропуснали. Какво е открил, ключ ли, или някаква подробност, която не са видели. Искаше да чуе всичко това.

Уилям обаче само поклати глава.

— Не. Каквото трябва да стане, ще стане. Нищо не можем да направим.

Разочарованието отне цялата й енергия. Тя забави крачка. Изгледа го как продължава да върви пред нея.

Уилям го почувства, също забави ход и се обърна.

Продължи да върви по улицата, но заднешком, и да се отдалечава от нея.

Разстоянието между тях започна да нараства, стана толкова голямо, че в един момент му се наложи да изкрещи:

— Имаме други задачи.

Спря и извика отново:

— Мисля, че те са много по-важни.

Седяха около голямата дървена маса в трапезарията на дома, в който се бяха настанили.

Вечерята им се състоеше от консерви, в камината гореше огън. Този огън бе частица от обичайния ежедневен ритъм насред целия този хаос. Изглеждаше странно, неуместно дори, но така стояха нещата.

Обзело ги бе необичайно спокойствие.

Алберт и Лео седяха един срещу друг. Седяха и мълчаха, влезли в ролята на зрители, на слушатели на разговор, от който не разбираха абсолютно нищичко, макар много да им се искаше. Слушаха Джанин и Уилям. Въпросите и отговорите. Наблюдава страха и самоувереността, настанили се от двете страни на масата.

Тя не можеше да разбере. Не можеше да разбере спокойствието му, гордостта му, щастието му.

А той седеше и й обясняваше, че не е открил ключа. Нещо повече, твърдеше, че ключът не бил важен, че цялото им търсене е било насочено в погрешна посока, че са търсили не това, което трябва, че са обръщали прекалено много внимание на детайлите и са пропуснали контекста.

— Как тогава ще оцелеем? — попита тя. — Ако не разполагаме с ключа, не можем да променим бъдещето. Как тогава ще го спрем?

— Не е нужно да го спираме — отвърна той със спокоен, невъзмутим глас.

Джанин понечи да възрази, но той я прекъсна още преди да е изрекла и една дума.

— Черната смърт.

Тя го изгледа неразбиращо. Сви рамене и го подкани да продължи.

— Онова пророчество, което ми показа. Онова от четиринайсети век. Същото, което сравни със случващото се в момента.

Излишно бе да й напомня. Много добре знаеше за кое пророчество става въпрос.

— Ти сравни последните редове и на двете. Те завършваха с една и съща дума, с която някога са описвали Черната смърт.

— Да? — отвърна тя. Вече губеше търпение. Чума. Мор. За това ставаше въпрос. Е, и?

Уилям се приведе напред.

— Не сме умрели, нали? — Усмихна се малко криво. — Мнозина са умрели, но човешката раса не е умряла. Не е измряла, по-точно.

Джанин се канеше да възрази, когато разбра какво има предвид.

Беше изненадващо, но и очевидно.

Беше мисъл, която просто не й бе хрумнала.

— И преди сме оцелявали след подобни епидемии — продължи Уилям. — И ще продължим да оцеляваме. Мнозина ще загинат, но не всички. С времето вирусът ще започне да отслабва и достатъчно голям брой хора ще развият имунитет, а може и някой да открие ваксина. Докато това се случи, ситуацията ще е жестока, трагична, ужасна… Но няма да е краят. Няма да е краят на всичко.

Тя отвърна на погледа му. И не откъсна очи от него дълго, много дълго.

Надяваше се, че е прав, но не можеше да е сигурна. Ами ако той казваше само онова, което тя искаше да чуе… не, онова, което всички искаха да чуят? Ако се хващаше за сламки и ги префасонираше така, че да прозвучат достатъчно убедително?

— Как? — попита го. — Как може да има нещо друго? Как може да има нещо отвъд края, при положение че няма бъдеще?

— Мисля, че има — отвърна той.

— Но кодовете! — възкликна Джанин. — Текстовете! Видяхме ги с очите си!

— А какво всъщност видяхме?

— Видяхме да свършват…

— Не — поправи я Уилям.

Почувства спокойствието на собствената си мисъл, почувства приятна топлина, докато подбираше думите, с които да обясни. Топлината можеше да означава само едно. И тогава разбра, че е прав.

— Направихме много неща — каза той след малко, — но не видяхме това, което трябва.