Фредрик Т. Олсон
Краят на веригата (20)

18.

Първата сутрин, в която се събуди с коренно променена представа за света, Уилям Сандберг отиде до прозореца и впери поглед през него. Стоя така дълго, преди да събере сили да се заеме с нещо друго.

Всичко си изглеждаше същото, но само привидно.

Всичко, което бе правил досега, всичко, което му се бе струвало обичайно и рутинно, нищо особено по своята същност, сега извършваше, наблюдаваше, преживяваше с известна дистанцираност, сякаш всичко, което предния ден му се бе струвало толкова истинско, сега — изневиделица, като с едно махване на вълшебна пръчка — се бе превърнало в нещо съвсем различно.

Не бе спал добре. Мислите му непрекъснато се връщаха към вчерашния разговор. Опитваше се да анализира всяка дума, начина, по който тя бе изречена, реакцията на присъстващите в залата… и всичко това, за да открие някоя подробност, която може да бе чул още тогава, но да не й бе обърнал нужното внимание. Дори в просъница бе правил опити да формулира нови въпроси, да насочи разговора в нови посоки, само за да установи, че подсъзнанието му не е в състояние да разкрие неща, които той просто не знае.

Онова, което му бяха казали, не можеше да бъде квалифицирано по друг начин, освен като абсурдно. Колкото и здраво да се вкопчваше във фактите, каквито и усилия да полагаше, за да ги осмисли, така и не успяваше да се отърве от усещането, че това е немислимо. Защото просто не можеше да бъде.

Затова сега стоеше пред прозореца и наблюдаваше как неравното стъкло деформира гледката, сякаш целият свят около него се опитваше да го убеди, че вече не може да разчита на нищо от онова, което до вчера е приемал за даденост.

Затвори очи и позволи на мислите си да се реят свободно.

Замисли се отново за вчерашния разговор. Замисли се и за онази жена с американския акцент, Джанин, която бе искала да му покаже някакъв лист, но не бе успяла.

Но най-вече мислеше за Сара.

Бяха я осиновили, но бе станала тяхно дете още в мига, в който я бяха зърнали. Превърна се в толкова естествено допълнение към малкото им семейство, че Уилям и Кристина не намираха в акта на осиновяване нищо кой знае колко особено и едва в деня, в който й казаха истината, започнаха да проумяват, че тази новина е променила целия й мироглед.

Преди да разговарят с нея бяха решили, че е достатъчно зряла, че е готова да научи истината. Беше на петнайсет, разумна, достатъчно голяма, за да се шляе сама из града, където да пие кафе и тайно да пуши. След разговора им тя се превърна отново в дете, в същото онова момиче, което се бе промъквало в леглото им, докато още живееха в къща, в същото онова момиче, което бе застанало гордо в пижамата си в една влажна утрин, за да му честити трийсет и седмия рожден ден. Тази сцена се беше запечатила завинаги в главата му като спомен от времето, когато всичко беше наред.

Да, тя се превърна в същото онова малко момиче. Уж по-голямо, но не чак толкова. Уж по-зряло, но не чак толкова.

Съобщиха й новината на масата в трапезарията и миг по-късно се превърнаха в двама непознати, в двама лъжци, седнали пред нея, които се усмихват, за да я утешат, за да я уверят, че я обичат, но зад гласовете им прозира бездната на една непозната, чужда реалност, бездна, която се оказва, че винаги е съществувала, просто те не са й позволявали да я види.

Видяха как се променя цветът на очите на Сара. Преди бяха зелени и топли, а онази сутрин потъмняха, почерняха и никога не върнаха предишния си цвят. Тя стана от масата, без да пророни нито дума, и този момент прокара ясно очертана граница в тяхната реалност, линия, която впоследствие никой не пресече.

Като че ли така започна всичко. Като че ли този миг беляза началото на всичко, което щеше да последва, това бе снежната топка, която се затъркаля по склона, за да се превърне в същинска лавина и да доведе до решението на Уилям да заключи входната врата, да се нагълта с приспивателни и да легне във ваната.

Може би.

Така и не успя да разбере защо тя реагира по този начин. Той и Кристина бяха нейните родители, за тях нищо не се бе променило. Техният свят не се бе променил, бе останал същият, както предния или по-предния ден, както миналата седмица. Светът на Сара обаче бе рухнал.

Уилям разбра причината едва сега, докато стоеше пред прозореца.

Сякаш някой му бе казал, че това всъщност не е неговият живот. Сякаш някой му бе казал, че е осиновен от реалността, сякаш е дошъл на този свят от някое друго място, само че не знаеше откъде или защо, не знаеше дори дали всичко около него наистина е такова, каквото изглежда.

Човешката ДНК! Пълна с някакъв текст!

Неговата собствена ДНК. Тази на Кристина, на Сара, макар да не бе тяхно биологично дете, на онзи тип с бичия врат, на Конърс и Франкин, на децата в парка, на възрастната жена в супермаркета, на всяко живо същество в историята на човечеството… Във всички тях се криеше един и същи кодиран текст. Защо?

Затвори очи, извърна поглед от прозореца и направи опит да подреди мислите си. Целта му бе да запази ума си остър, скептичен, търсещ.

Как можеше да е сигурен, че това не е лъжа, не е параван, който да скрие някаква друга истина?

Трябваше да признае, че не може да е сигурен.

Седна на леглото. Опита се да си припомни случилото се предния ден.

Най-голямата му тревога бе продиктувана от усещането, че продължават да крият от него част от истината. Прекалено много въпроси оставаха без отговор.

Стана. Взе някакъв плод от подноса, оставен на нощното шкафче, наля си кафе.

В разказа им имаше доста празноти. И тези празноти не можеха да бъдат запълнени току-така. Трябваше да узнае съдържанието на онези съобщения, значението им, защо всички се страхуваха толкова много от тях, какво смятаха, че ще постигнат, ако Уилям им помогне да кодират отговора.

Да, имаше празноти и само един човек можеше да му помогне да ги запълни.

Но бе почти сигурен, че ще направят всичко възможно, за да му попречат да се срещне с нея.

 

 

Взе душ, след което облече бяла риза, джинси и тънко тъмно яке. Когато приключи, пазачът отвори вратата. Улучил бе момента прекалено точно, за да е обикновено съвпадение. Най-вероятно го наблюдаваха и в спалнята му.

— Идвам — каза Уилям достатъчно рязко, за да покаже, че е напълно способен да следва собствения си график и няма нужда от ескорт между спалнята и кабинета до края на живота си или колкото време планират да го държат тук. — И сам мога да намеря пътя.

Пазачът обаче не помръдна от мястото си.

— Конърс иска да говори с вас.

Уилям го изгледа. Допи кафето. Остави чашата на масата, за да покаже, че е готов. Нямаше търпение да разговаря с Конърс.

После тръгна с пазача по каменния коридор в недрата на студения лабиринт на замъка.

 

 

Миг след като се събуди Джанин усети, че я е налегнала ужасна умора, която бе сковала крайниците й.

Разпозна състоянието си прекалено добре, затова преодоля желанието си да се обърне на другата страна и да заспи отново, да се пренесе някъде далеч от този замък, далеч от всичко тук, да се пренесе в сънищата си и да остане там. Не биваше да позволи да я пречупят отново. Не и сега.

Вместо това събра сили и седна. Вече не лежеше. Стана и отиде в банята — с малки стъпки, всяка от които обмисляше предварително.

Застана под душа и пусна водата, първо леденостудена, за да я събуди, после колкото се може по-гореща и накрая регулира струята до нормалната, приятна и галеща кожата температура, която да позволи на тялото й да се възстанови от шока.

Не биваше да позволи това да се повтаря.

Хелена Уоткинс я бе измъкнала от последната й депресия. Едва ли щеше да се справи без помощта й.

Именно Хелена й бе позволила да види кодовете, макар това да бе нарушение на протоколите за сигурност; беше й казала за онази стая с пощата в избите на замъка и пак тя бе пъхнала магнитната карта под вратата й онази нощ. Именно Хелена се бе опитала да я предупреди с приказките си за някакъв резервен план, който всъщност се наричаше по съвсем различен начин. По онова време Джанин не разбираше голяма част от случващото се. Сега разбираше. При това прекалено добре.

Хелена Уоткинс знаеше прекалено много. Което бе съвсем логично. Сега обаче Хелена Уоткинс не беше тук и не можеше да й помогне да не рухне психически.

Не, нямаше да рухне. Щеше да събере сили и да продължи борбата.

Разпитът й бе продължил до два след полунощ и тя подозираше, че не са приключили, макар в крайна сметка да й бяха позволили да си почине. Трябваше да признае, че никой не й посегна с пръст дори. Събра сили, запази самообладание, отговаряше искрено, затова „събеседниците“ й нямаше как да разберат какво знае и какво е видяла, ако тя сама не им кажеше.

А тя не им каза.

Което й даваше определено преимущество.

Тя щеше да използва това преимущество, а после Алберт щеше да я спаси и всичко щеше да се оправи.

Да. Всичко щеше да се оправи.

Когато след десет минути излезе от банята, умората си бе отишла.

Малки стъпки. Предварително обмислени.

Първата й стъпка бе да разговаря с Уилям Сандберг.

 

 

Вървяха дълго.

Пазачът поведе Уилям по каменните коридори по същия маршрут, който Уилям се бе опитал да проучи предния ден, след което се спуснаха по голямото парадно стълбище, което само бе зърнал отдалеч, когато Джанин напъха тениската си в устата му и му нареди да мълчи.

Отвъд стълбището започваше нов коридор, широк, със сводест таван и полилеи от ковано желязо, окачени на равни интервали. Стигнаха до огромна дървена врата, която за пореден път напомни на Уилям колко необятен е този замък.

Помещението, в което влязоха, беше параклис, достатъчно голям, за да побере стотина богомолци. Сводестият, иззидан от тухли таван завършваше с островърхи арки, стените бяха покрити с фрески, а през огромните витражи проникваше мека светлина.

Пазачът му даде знак да продължи напред, а самият той остана до входа. Изчака Уилям да преполови разстоянието до олтара, след което затвори тежката дървена врата. Ехото продължи да кънти сякаш вечно.

На предния ред пейки седеше Конърс. Хвърли съвсем бегъл поглед на Уилям, когато той седна до него.

Странно място за среща. Уилям обаче смяташе, че разбира причината Конърс да избере параклиса.

— Не съм вярващ — каза той.

— Аз също — отвърна Конърс.

Замълчаха, заслушани в ехото на думите си под свода.

— Как прекарахте нощта? — попита Конърс след малко.

— Най-удобното легло, в което да не заспиш.

Конърс се усмихна. Добър отговор. После каза:

— Да. Не си падам по вярата. Падам си по мисленето.

Уилям не каза нищо.

— Това място ми действа успокояващо. Първия път, когато дойдох тук, бях във вашето положение. Чувствах се така, сякаш някой ми е отнел всичко, в което съм вярвал… или по-скоро сякаш някой е разтърсил цялата ми вяра, цялото ми същество като… как се наричат тези неща? Онези сувенири, които като ги разклатиш лекичко и почват да сипят сняг върху Биг Бен, Тадж Махал или откъдето там си ги купил. Всичките ти мисли политат във въздуха, започват да се реят хаотично в пространството и не си в състояние да ги проследиш. Не си в състояние да направиш нищо, освен да изчакаш снежинките да се спуснат на земята, нещата да се успокоят и да започнеш да разбираш какво всъщност виждат очите ти.

Обърна се към Уилям в очакване на реакция. Уилям кимна. Думите на генерала описваха състоянието му съвсем точно.

— Това ми помогна… идването тук, имам предвид. Спокойствието. Тишината. Светлината. Усещането, че хората винаги са търсили отговори на въпросите си. Ние не сме първите, които не разбираме…

Ние. Изборът на местоимение направи впечатление на Уилям, но той не каза нищо. Ние. Сякаш вече бяха екип, сякаш бяха изправени пред общ проблем, сякаш бяха тръгнали от равни изходни позиции, от едни и същи отправни точки, сякаш разполагаха с една и съща информация. Но пак не каза нищо. Вместо това погледна Конърс и каза:

— Аз съм първият, който разбира колко полезен може да е един полезен глупак.

Конърс като че ли се изненада.

— Прав сте, разбира се — продължи Уилям. — Аз съм бил в състоянието, в което вие се намирате в момента. За мен са работили хора, на които не съм позволявал да научат цялата истина. Полагал съм усилия да знаят само толкова, колкото е необходимо, за да изпълнят задачата си, разпределял съм парченцата от пъзела, за да мога само аз да сглобя цялостната картина.

Тонът му предполагаше, че ще последва едно многозначително но и Конърс явно очакваше да го чуе.

— Чудя се дали няма да съм по-полезен глупак, ако ми позволите да узная причината да съм тук.

Конърс не каза нищо, остави секундите да се нижат една след друга, или за да обмисли думите си, или за да напомни на Уилям кой всъщност води този разговор. Накрая реши, че е мълчал прекалено дълго. Бръкна в джоба на гърдите си, извади един плик и го подаде на Уилям.

Беше малък бял плик със стандартни размери, в който можеше да има всичко — от коледна картичка до сватбена покана. Уилям го взе. Не знаеше какво да очаква.

Тежината му го изненада. В него нямаше хартия, а някакъв предмет, тънък и много по-малък от самия плик, в резултат на което се плъзгаше от единия до другия му край. Затова когато отвори плика, подложи длан под него.

За да може съдържанието да падне в шепата му.

Парче синя пластмаса.

По дяволите! Магнитна карта.

Погледна Конърс. Това беше неочаквано. Потърси думи, с които да изрази мислите си. Не разбираше защо му я дават, как това се отразява на статута му в замъка, какво очакват да постигнат. А може би, хрумна му, така отново разтърсваха снежния глобус и това бе целта им?

— Ето какво искаме от вас — каза Конърс. — Искаме да чувствате, че разполагате с всичко, от което имате нужда, за да ни помогнете. Искаме да се чувствате свободен да задавате въпроси. Искаме да ви помогнем да намерите колкото е възможно повече отговори.

— И колко точно?

— Ще има известни ограничения. Не искаме да ви излагаме на повече стрес, отколкото е необходимо. Искаме да знаете, че не преувеличаваме, когато казваме, че се страхуваме от това, което може да се случи. Нуждаем се от ключа към този код. Не разполагаме с много време.

— С колко?

— Вече ви казах. Ще има известни ограничения.

Уилям го наблюдаваше. Искаше да му зададе хиляди въпроси. И въпреки това, точно в този момент, не успяваше да формулира нито един. Дали причината бе в умората му, в някакво подсъзнателно желание да замълчи или някъде другаде, но той просто не бе в състояние да попита каквото и да било. Най-лошото чувство на несигурност, което можеше да си представи.

— Има ли нещо, което бихте искали да попитате в момента? — каза Конърс.

— Искам да зная кога ще мога да видя Джанин Хейнс.

Гласът му отекна в стените на параклиса, заглъхна сред иконите, наредени между каменните колони, и остави след себе си онази тишина, за която бе споменал Конърс, същата, която сякаш караше времето да спре.

И както Конърс бе казал, тя наистина действаше успокояващо.

— Скоро — отвърна той.

Поседяха така няколко минути, докато Конърс се увери, че няма какво друго да си кажат за момента, след което стана, мина покрай Уилям и тръгна към изхода.

— Още нещо — каза Уилям зад гърба му.

Конърс се обърна. Да?

— Предполагам, че това нещо тук няма да ми позволи да влизам навсякъде, където пожелая.

Конърс се усмихна. Усмивката му бе весела, искрена, приятелска.

— Вие не сте глупак — каза той. — Ние също.

После излезе и остави Уилям насаме с напълно новата му представа за света, която той не бе съвсем готов да разбере, при това в помещение, което се опитваше да наложи собствена представа за света.

 

 

Когато след двайсетина минути Конърс влезе в контролната зала на охранителната система, Уилям продължаваше да седи на пейката в параклиса, черен силует пред нещо, което би трябвало да наподобява взрив от цветове, но грееше като преекспонирано бяло поле на един от мониторите.

Конърс затвори стоманената врата и седна до Франкин.

И двамата се поколебаха дали да заговорят. Сякаш присъствието на Уилям на екрана означаваше, че е в състояние да ги чуе, сякаш всяка непредпазлива дума или по-висок тон щяха да му позволят да открие конфликта, който тлееше под повърхността и можеше да избухне всеки момент.

Когато Франкин най-сетне заговори, тонът му бе тих и спокоен.

— Надявам се само, че знаеш какво правиш — каза той.

— Знаеш го не по-зле от мен — отвърна Конърс.

Франкин го изчака да продължи.

— Хващам се за сламки — каза Конърс. — Това правя.

— В такъв случай, надявам се да си избрал подходящата сламка.

Франкин бе ядосан. Не само че губеха контрол върху ситуацията, но и Конърс започваше да взема самостоятелни решения и да принуждава останалите да ги приемат постфактум дори когато те нарушаваха установените правила. Това не биваше да става, не и в най-неподходящия момент.

— Какво е научила тя?

— Още не са сигурни — отвърна Конърс.

— Ако им позволят да се срещнат, да обменят информация? Какво ще стане тогава?

Конърс сви рамене.

— Ние й позволихме да се срещне с Уоткинс.

— Така е. И виж какво стана.

Конърс го изгледа уморено. Не искаше да започва този спор, не и сега. После попита:

— Защо се страхуваш да им кажеш истината?

Изражението на Франкин се промени. Въпросът на Конърс бе толкова излишен! Той понижи гласа си още повече и се постара да прикрие раздразнението си.

— Да речем, че Сандберг е в състояние да понесе истината, да я запази в тайна. Да речем, че биографията му показва, че можем да му се доверим въпреки всички неща, които знаем за него, въпреки онова, което се е опитал да си причини. Да речем, че въпреки всичко той е в състояние да опази тайната ни. — Погледна Конърс в очите и продължи: — Дори всичко с него да е наред, остава проблемът с Хейнс.

— Така е. Но въпросът ми бе съвсем друг, нали?

Конърс поклати глава и повтори въпроса си със същия тих тон, с който говореше и Франкин:

— От какво се страхуваш?

Франкин не отговори. Въпросът бе риторичен, трябва да бе риторичен, защото Конърс отлично знаеше пред каква опасност са изправени.

— Че тя ще проговори? Това ли е? Че един ден ще я пуснем и тя ще разкаже на света онова, което знаем?

Франкин не отговори. Разбира се, че се страхуваше от това. От това и от още куп проблеми, които щяха да произтекат от това.

— Защото, ако това те тревожи — продължи Конърс, — мисля, че не си прав. Ако я пуснем някога, това ще стане, когато всичко свърши. Не тази възможност ме притеснява. А другата.

— Защо? — Франкин въздъхна. — Най-големият ни враг е паниката. Ако мога да избегна…

— Не смяташ ли, че е прекалено късно за това?

— Не съм фаталист, Конърс. А ти?

Сега бе ред на Конърс да не отговори.

— Добре — каза Франкин. — Защото се намираме на възможно най-неподходящото място за двама фаталисти.

 

 

Стояха пред монитора и наблюдаваха Сандберг. Наблюдаваха го, без да кажат нито дума.

Разговорът им се бе озовал в задънена улица. Случвало се бе и преди и мълчанието бе единственият им изход. Затова продължаваха да се взират в монитора, докато напрежението отмине и започнат да сближават позициите си.

— Дадох му ключа — каза Конърс.

Франкин знаеше какво означава това. Да става каквото ще.

— Можем само да се надяваме, нали? Да се надяваме, че няма да разберат.

— Може би — каза Конърс.

После погледна Франкин.

Знаеше, че не бива да го прави, но не се сдържа.

И го каза:

— Или може би това е единствената надежда, която ни е останала.