Честър Хаймс
От любов към Имабел (9)

Глава девета

Гробаря и Ед Ковчега не бяха детективи-мошеници, но не си поплюваха. Трябва да пипаш много здраво, за да работиш в Харлем. Цветнокожите не изпитваха особена почит към цветнокожи ченгета, но се прекланяха пред големите лъскави пистолети и внезапната смърт. В Харлем разправяха, че с пистолета си Ед Ковчега ще размаже и канара, а Гробаря направо ще я зарови в земята.

Като всички ченгета и те получаваха своя дял от престъпния свят, който задоволяваше основните нужди на хората — от съдържателите на игрални зали, собствениците на публични домове, проститутките, комарджиите, но не прощаваха на джебчиите, уличните крадци, измамниците и всякакви новоизлюпени мошеници. Само те имаха право да играят грубо. „Кротко — предупреждаваха детективите. — Не си копайте гробове.“

Когато Голди стигна „Савой“, те тъкмо отвеждаха двамина, които се бяха сбили с ножове за някаква мадама. Този, който бил с момичето, започнал да ревнува, защото то танцувало твърде много с другия. Ед Ковчега и Гробаря бяха побеснели — мадамата скарала тия двамата, за да се измъкне с трети, пък те били толкова прости, че дори не забелязали.

Голди ги последва в едно такси до районното полицейско управление на 126-а улица.

Голямата стая, в която дежурният полицай записваше имената на задържаните, седнал пред стаята на детективите, но прикрит от високото метър и половина бюро като от крепостна стена, бе претъпкана с прибраните през нощта.

Полицаите от патрулните коли, ченгетата по улиците, цивилните агенти бяха докарали арестуваните и чакаха да ги регистрират. Един по един полицаят записваше в дневника имената им, обвинението, адреса и кой ги е заловил и след това ги предаваше на надзирателите, които се мотаеха в дъното на стаята.

Разни адвокатчета, поръчители на дребно, бели и цветнокожи, висяха пред бюрото, шмугваха се между задържаните и им даваха правни съвети. Срещу десет долара даваха гаранция, за да освободят задържаните за дребно хулиганство.

Полицаите бяха раздразнени, защото на следващия ден, когато дежурството им изтичаше, трябваше да се явяват в съда, за да свидетелствуват срещу задържаните от тях лица. Ето защо бързаха да ги регистрират и да се скатаят някъде, за да подремнат преди края на дежурството.

Един млад бял полицай бе арестувал някаква пияна негърка на средна възраст за проституиране. С нея бе задържан и един чернокож мъжага в работен комбинезон и кожено яке, който твърдеше, че тя му е майка и той просто я изпращал до вкъщи.

— Значи излиза, че не мога да вървя по улицата дори с родния си син — оплакваше се жената.

— Я да млъкваш! — каза полицаят раздразнено.

— Нямаш право да говориш така на майка ми — обади се мъжът.

— Ако тая курва ти е майка, тогава аз съм Дядо Мраз — каза ченгето.

— Я не ми викай курва! — развика се жената и цапна ченгето през лицето с дамската си чантичка.

Полицаят инстинктивно отвърна на удара и я събори. Негърът улучи ченгето над ухото и го повали. Някакъв друг полицай изостави своя затворник и удари мъжа по главата изотзад. Той политна напред към трето ченге, което го светна отново. В суматохата някой прегази жената и тя започна да пищи.

— Помощ! Помощ! Тъпчат ме!

— Ще убият цветнокожата жена! — изкрещя някой друг от задържаните.

Всички започнаха да се бият.

Полицаят гледаше иззад неприкосновеното убежище на своето бюро и каза отегчено: „Боже мой.“

В тоя момент влязоха Гробаря и Ед Ковчега със своите арестанти.

— Мирно! — изкрещя Гробаря мощно и заповеднически.

— Преброй се! — викна Ед.

Двамата едновременно измъкнаха пистолетите и стреляха в тавана, който вече бе осеян с дупки от техните куршуми.

Внезапните изстрели в претъпканата стая сплашиха до смърт както задържаните, така и полицаите. Всички застинаха.

— Не мърдай!

— По местата! — викна Гробаря.

През смълчаната тълпа двамата детективи избутаха своите арестанти към бюрото. Бандитите, хулиганите и побойниците на Харлем, събрани тук, ги наблюдаваха с крайчеца на окото си.

— Не си копайте гробове! — предупреди Гробаря.

Дежурният лейтенант надникна за малко от кабинета на шефа на полицейското управление, но всичко беше наред.

Голди се вмъкна незабелязано в помещението, застана до вратата и като подрънкваше с касичката, спираше адвокатчетата, минаващи покрай него.

— Дайте на бога, господа! Дайте на бедните!

Колкото и необичайно да бе това, на никого не му направи впечатление обстоятелството, че някаква чернокожа Сестра на милосърдието събира пари от хората в Харлемския полицейски участък в единайсет часа посред нощ.

Гробаря и Ед Ковчега регистрираха набързо арестантите си и ги предадоха на надзирателя. Шефът искаше те да са навън и да си гледат работата, а не да висят цяла нощ в участъка.

Когато двамата излязоха, Голди се метна на задната седалка на черната им лимузина и тръгна с тях. Спряха колата на тъмно на 127-ма улица и Гробаря се обърна към Голди.

— Хайде, казвай какви са тия жаби?

— „Блажен е оня, който бди…“ — започна с цитатите Голди.

Гробаря го сряза.

— Стига с тия библейски щуротии. Не сме те прибрали още, защото ни пееш. Не забравяй, че се познаваме, приятелче!

— Всичко знаем за теб — добави Ед Ковчега. — А пък аз ненавиждам мъже, които се преобличат като жени, тъй както бог ненавижда греха. Тъй че давай направо.

Голди заряза позата си и започна направо.

— Появили са се трима измамници, търсени за убийство в Мисисипи.

— Това вече го знаем — каза Гробаря. — Дай ни имената, които използуват, и свърталището им.

— Двама от тях се наричат Уокър и Морган. За Дългия не зная. Не знам и свърталището им. Правят удара с изоставената златна мина, използуват посредник, някой си Гюс Парсънс, който отвежда при тях лапнишараните, като им завързва очите.

— Къде ги видя?

— При Дебелата Кати. Тая вечер бяха там, Морган и Уокър.

— Снасяй още! — грубо каза Гробаря.

— Имам брат, казва се Джексън и работи за Ексъдъс Клей. Измъкнали са му петнайсет стотака с изгърмяването. Имабел, неговата мадама, го вкарала в тая игра и духнала с Дългия.

— Тя участвува ли в удара със златната мина?

— Сигурно!

— Ами златната руда?

— Имат няколко фалшиви камъка.

Гробаря се обърна към Ед Ковчега.

— Ще ги спипаме при Дебелата Кати.

— Имам по-добър план — каза Голди. — Ще пусна на Джексън една бала фалшиви пари, така че Гюс Парсънс да го надуши. Той ще го отведе до мястото и вие ще ги проследите.

Гробаря поклати глава.

— Нали току-що каза, че са обрали Джексън с изгърмяването?

— Но Гюс не е бил с тях. Той не познава Джексън и докато се усети, вие ще сте ги пипнали.

Гробаря и Ед Ковчега се спогледаха. Ед Ковчега кимна.

— Окей, приятелче, ще ги спипаме утре вечер — каза Гробаря, после добави заплашително: — Май ти си наследник на брат си, а?

— Просто се опитвам да му помогна, това е всичко — отвърна възмутено Голди. — Иска си момичето.

— Има си хас! — каза Ед.

Голди слезе от колата и те потеглиха.

— Нямаше ли заповед за задържането на Джексън? — отбеляза Ед.

— Да, откраднал петстотин долара от шефа си.

— И него ще го пипнем.

— Ще ги пипнем всичките.

 

 

На другия ден, след като Джексън се нахрани, Голди му разказа за игрите на бандата и плана за залавянето им.

— Ето ти и стръвта.

Надипли дебела пачка фалшиви банкноти, като само двете десетачки най-отвън бяха истински, и ги превърза с ластик. Така се носеха парите в Харлем, когато дребните риби играеха на едро. Хвърли пачката на масата.

— С това в джоба, братле, лисиците ще те подушат от километри. Кога са виждали такова нещо?

Джексън погледна фалшивите банкноти, без да ги докосва.

Планът на Голди изобщо не му харесваше. Нищо в него не бе сигурно. Станеше ли суматоха, пак него можеше да пипнат, а истинските престъпници щяха да се измъкнат, както беше с лъжливия шериф. Е, да, тия бяха истински, но при все туй — цветнокожи. Пък и разправяха, че тия първо стреляли, а после разпитвали.

— Е, щом не си искаш момичето… — подразни го Голди.

Джексън взе пачката и я пусна в страничния джоб на панталона си. Прекръсти се и коленичи до масата на пода. Смирено наведе глава и зашепна молитва.

— Миличък господи, боже! Ако мислиш, че един беден грешник, изпаднал в беда, не заслужава да му се помогне, моля те, поне не помагай и на ония мръсни убийци!

— За какво се молиш, мой човек! — попита Голди. — Няма какво да ти се случи. Ще те покриваме.

— Тъкмо от туй ме е страх — каза Джексън. — Не ми се ще да ме покрият много на дълбоко…