Честър Хаймс
От любов към Имабел (15)

Глава петнадесета

Голди стоеше на тъмно и гледаше през остъклената врата на павилиона за тютюн, когато Джексън слезе от боклукчийската каруца. Отвори му вратата и заключи след него.

— Откри ли я? — веднага попита Джексън.

— Ела отзад в мойта стая да поприказваме.

— Да приказваме ли? За какво?

— Спокойно бе, човек!

Запристъпяха пипнешком в гъстия мрак като призраци, които не се виждат един друг. За Джексън всяка изгубена секунда беше скъпа. Голди се мъчеше да измисли къде да скрие златната руда, когато най-сетне се добере до нея.

Запали лампата в стаята и сложи катинара от вътрешната страна на вратата.

— Защо заключваш? — възпротиви се Джексън. — Не си ли открил къде е Имабел?

Преди да отговори, Голди заобиколи зад масата и седна. Пред него до преполовена бутилка уиски лежаха перуката и покривалото му. Кръглата му черна глава стърчеше над широката черна роба и той приличаше на африканска скулптура. Дотам се беше замаял, че непрекъснато изтръскваше някакви въображаеми боклучета от расото си.

— Намерих я, разбира се, ама първо ми кажи какво стана.

Джексън стоеше съвсем близо до вратата. Започна да го обхваща бяс.

— Отключи веднага вратата! Така се чувствувам с единия крак в затвора.

Голди стана да отключи и се видя, че раменете му потръпват конвулсивно от наркотика.

— Седни, по дяволите, и не се горещи толкова! — измърмори той. — Пийни си малко уиски. Изнервяш ме.

Джексън отпи от бутилката. Зъбите му изтракаха върху гърлото така силно, че брат му се стресна.

— Дразниш ме с тия резки звуци! Имам чувството, че си гърмяща змия!

Джексън тресна бутилката на масата и му отправи убийствен поглед.

— Внимавай, братко, внимавай! Много ми се събра тая нощ. Казвай къде е тя и ще ида да си я прибера.

Голди отново седна и припряно започна да лъска кръста си.

— Първо кажи какво стана!

— Щом си я открил, би трябвало да знаеш.

— Слушай бе, човек! Така само губим време. Когато стана бъркотията, аз не бях там. Седях в едно такси пред склада, когато тя се появи с Дългия, качиха се в таксито, той каза, че Имабел му била жена и била глътнала отрова и трябвало да я заведе до болницата „Никърбокър“. Тръгнахме заедно за болницата, те слязоха, прехвърлиха се на друго такси и поеха към Парк Авеню, към сегашното им жилище. Проследих ги и това е всичко, което знам. Сега ти ми кажи какво стана в бараката, за да видим какво ще правим.

Джексън отново се разтревожи.

— Усетиха ли, че ги следиш?

— Как мога да знам? Дългия не е усетил, страшно го болеше и нищо не виждаше. Освен ако Имабел му е казала.

— И в неговите очи ли е пръснало?

— Не, само по врата и лицето му.

— По държането им не личеше ли дали те подозират?

— Не знам. Стига си ме питал, ами разказвай ти какво знаеш.

— Все едно е дали знам нещо, или не, ако са усетили, че си ги проследил, Дългия отдавна ще е изчезнал, щом му няма нищо на очите.

— Слушай, братле! — подхвана Голди, който вече губеше търпение. — Тая жена е много хитра. Може да е разбрала, че съм я проследил. Но това не значи, че ще каже на Дългия. Зависи как ще развърти собствените си игри. Едно е ясно — зарязала те е заради друг мъж. В това няма съмнение!

— Не е вярно! — отвърна Джексън с упорство.

— Така е, братле! Но не се знае дали сега няма да зареже и Дългия заради някого другиго.

— Няма такова нещо!

— Добре, глупако! Нека да е, както искаш ти! Скоро ще разберем така ли е или не е така, стига най-сетне да ми разкажеш какво се случи.

— Ами Гробаря застреля Гюс в главата, а Ханк лисна киселина в очите на Ед Ковчега, но пръсна малко и върху Дългия. После изгаснаха лампите и в тъмното се захвана страхотен бой и стрелба. Някой искаше да заколи Имабел. Мен ме удариха по главата, като се опитвах да й се притека на помощ. Когато дойдох на себе си, всички бяха офейкали.

— О, господи! И Гробаря ли убиха?

— Не знам. Когато дойдох в съзнание, лежеше на пода — стори ми се, че беше той — и бяхме останали само аз и Ед Ковчега. Беше освирепял от болка, нищо не виждаше, но със зареден пистолет дебнеше само нещо да шавне, за да стреля. Един бог знае как се измъкнах жив.

Голди скочи и нахлузи перуката и покривалото си. Изведнъж го обхвана трескаво нетърпение.

— Слушай, трябва да действуваме бързо. Тия типове са подпалили целия Харлем и става горещо.

— Аз какво ти приказвах през цялото време! Да вървим!

Голди се спря само за миг, колкото да изгледа брат си сърдито.

— Чакай, дявол да те вземе! Тъй ли ще тръгнем — по голи задници?

Вдигна дюшека на кушетката и извади голям колт, калибър 45, от синкава стомана.

— Боже, какво доживях! През цялото време да държиш това нещо тук! — възкликна Джексън.

— Я погледни там в ъгъла и извади една тръба, без да задаваш много въпроси.

Брат му бръкна зад струпаните кашони и издърпа стоманена тръба, дълга около метър и дебела два-три сантиметра. Единият й край бе увит с изолирбанд, за да може да се хваща. Повдигна я веднъж, за да усети колко тежи, но не каза нищо.

Голди скри револвера в диплите на монашеската си одежда. Джексън пъхна саморъчно направената палка под мокрия си изпокъсан балтон. Голди изгаси лампата и заключи катинара на вратата. Тръгнаха през тъмния павилион към предната врата като две привидения, въоръжени и готови да осакатят когото срещнат.

Навън валеше слаб сняг. Още щом се докоснеха до черната улица, белите снежинки ставаха мръсносиви.

— Трябва да намерим начин да пренесем куфара й — каза Голди.

Черна котка се прокрадна изпод една подгизнала щайга с боклуци. Голди злобно я ритна.

Джексън го изгледа неодобрително.

— Да вземем едно от ония големите таксита десото.

— Стига си мислил с краката! Тая руда така пари, че може да пресуши дори река Харлем.

— Можем да намерим каруцата, с която се прибрах.

— И тоя номер не става. Ще откраднеш катафалката на шефа си.

Джексън се закова на място и изгледа брат си.

— Да открадна катафалката му? Да не би Имабел да е мъртва?

— О, боже господи, цял живот ще си останеш глупак. Не, не е мъртва. Но нали трябва да пренесем куфара й?

— Искаш да открадна катафалката на господин Клей, за да пренесем куфара, така ли?

— Малко ли работи си откраднал досега, та се лигавиш за някаква си катафалка? Пък и ключовете са у теб.

Джексън опипа джоба на панталоните си. Ключовете за катафалката и гаража бяха захванати на желязна верижка за колана му.

— Значи си пребъркал джобовете ми, докато съм спал.

— Голяма работа! Нямаш нищо, което могат да ти откраднат. Хайде да тръгваме!

Бавно и мълчаливо поеха нагоре по Седмо Авеню.

Повечето барове бяха затворени. По улиците все още имаше хора. Така се бяха сгушили под вдигнатите си яки и нахлупените си шапки, че изглеждаха, сякаш са без глави. Влизаха и излизаха от жилищните сгради, в които се помещаваха тайни нощни заведения, проститутките въртяха своя занаят, а комарджиите обираха новаците.

Уличното движение все още не бе замряло, камиони и автобуси пътуваха на север през моста на 155-а улица, нагоре по озеленения булевард Со Мил Ривър към Уестчестър Каунти и по-нататък. Профучаваха частни коли и таксита, спираха рязко, пътниците се качваха или слизаха, колите оставаха на мястото си, а такситата продължаваха.

Патрулните коли се стрелваха като сърдити бръмбари с червени очи, спираха внезапно, ченгетата изхвърчаваха отвътре с шум и трясък, прибираха всеки, който им се струваше подозрителен, и го откарваха на разпит. Някакъв чернокож бабаит бил хвърлил киселина в очите на един чернокож детектив и на негрите лошо им се пишеше.

Предрешен като сестра Габриел, Голди се носеше тежко по кишавата улица подобно на уморен светец, стиснал здраво златния кръст пред гърдите си като щит и леко наведен на една страна, за да не се вижда как расото му се издува над колта.

Джексън вървеше до него и притискаше тръбата плътно до тялото си под мръсния балтон.

Една мадама, която явно идваше от някое тайно заведение, ги забеляза и се обърна към високия мургав мъж, който я съпровождаше:

— Приличат си като брат и сестра, нали?

— Ниски, дебели и черни — каза високият мъж.

— Ш-ш-т! Тъй не се приказва за монахиня!

Не ги спря полиция, никой не ги закачи. Черното расо и златният кръст на Голди бяха сигурно прикритие.

Гаражът беше на същата улица, където се намираше погребалното бюро, но малко по-надолу. Стигнаха до 133-а улица, свиха по Ленъкс Авеню, тъй като някой можеше да ги е забелязал, и отново излязоха ма 134-а улица.

Джексън отключи вратата и влезе пръв.

— Затвори вратата! — каза той на Голди и в тъмното затърси пипнешком ключа за лампата.

— Какво правиш? Не ти трябва светлина! Качвай се на колата и давай навън!

— Трябва да се преоблека. Замръзвам в тия дрехи.

— Ще излезе, че си по-зле и от библейския просяк Лазар — недоволствуваше Голди, но затвори вратата. — Нямаме цялата нощ пред себе си.

— На теб ти е добре, нали? — каза Джексън сърдито и се заразсъблича, остана по дългите си, все още мокри гащи, по които боята на панталона беше избила на черни петна, надяна старата си сива униформа и палтото, които висяха на един пирон, и извади новата си шофьорска фуражка от сандъка за инструменти.

Като сядаше зад волана, забеляза, че задната част на катафалката е пълна с погребални принадлежности. Колата, кадилак — модел 1947 година, най-напред била използувана като линейка. Сега в нея отнасяха телата за балсамиране, а служеше и за камионетка. Мястото за ковчега почти не се виждаше под купчината черен сатен за покриване на постамента, върху който излагала ковчега по време на погребение, пластмасовите поставки за лампички и цветя, изкуствените венци и кофата със смененото масло, източено от някоя лимузина.

Джексън отвори двете врати отзад, свали кофата с маслото и започна да разтоварва другите неща.

— Зарежи тия боклуци! — каза Голди. — Като те гледа човек как се мотаеш, ще си помисли, че хич не ти пука за твойта мадама.

— Повече от теб ми се ще да бързаме — заоправдава се Джексън. — Ама исках да направя място за куфара.

— Ще го сложим на мястото за ковчега. Хайде бе, човек, по-бързо!

Джексън затвори шумно двете врати, мина отпред и седна зад волана. Превъртя ключа, по навик погледна таблото, каза на Голди да загаси лампата и да отвори вратата. Запали мотора, изкара на заден ход колата на улицата точно пред една патрулна кола.

Полицаят, който я караше, спря колата и двамата полицаи изгледаха монахинята и шофьора, после слязоха много бавно и целенасочено от двете срещуположни врати. Също тъй бавно и целенасочено Голди затвори и заключи гаража, но съобразяваше бързо. Предполагаше, че ченгетата просто си пъхат носа, но и без това нямаше избор, трябваше да рискуват. Тръгна насреща им с ръка на кръста.

Джексън видя полицаите и усети, че потта от лицето му започва да капе върху ръцете и да се стича по врата му.

— С катафалката ли сте, Сестро? — попита едното ченге и почтително докосна фуражката си.

— Да, да, в служба на бога — тихо изрече Голди с най-молитвения си глас. — Да вдигнем туй, що е останало в часа на смъртта, слава тебе, господи, да чакаме в нескончаемия поток след часа на смъртта.

И двамата полицаи гледаха Голди в неведение.

— За мъртвец ли говорите?

— Да, да, напуснал е земния живот и тленната си обвивка.

Полицаите се спогледаха. Вторият се приближи до Джексън и освети мокрото му лице. То лъсна като гладък мокър брикет. Наведе се да помирише дъха му.

— Тоя шофьор май е пиян. Мирише на уиски.

— Не, сър, не съм пиян — отвърна Джексън. Изглеждаше така от страх, полицаят не го знаеше. — Пил съм, но не съм пиян.

— Слез! — нареди полицаят.

Джексън слезе. Със скритата под палтото му тръба, трябваше да се движи толкова внимателно, сякаш може да се счупи всеки миг.

— Върви по права линия до оня стълб! — заповяда полицаят и посочи един електрически стълб на другия тротоар.

За да отвлече вниманието им, Голди започна да декламира с дрезгав глас:

— „Той хвана змея…“

Полицаите се извърнаха към него.

— Какво каза, Сестро?

— „Той хвана змея, древната змия, която е дявол и сатана — и го свърза за хиляди години.“

Джексън вече бе стигнал до стълба. Пък и нямаше нужда от намесата на Голди. За да не се изхлузи тръбата изпод палтото му, той бе стъпвал само по права линия, вдървено, като сомнамбул. Но, по краката му се стичаше пот.

— Изглежда горе-долу трезвен — каза първият полицай.

— Вярно, не залита — съгласи се другият.

— Качвай се обратно, момче, и откарай монахинята да си гледа божите работи.

— Тръгнали са да вдигат покойник по никое време — отбеляза другото ченге.

— Никой не избира сам часа на смъртта си — отговори Голди. — Отиваме си, кой по-рано, кой по-късно, на всеки му идва времето.

Полицаят се усмихна.

— Няма начин, всички си отиваме, когато господ ни повика. Нали така казват в Харлем?

— Да, сър, когато господ ни повика при себе си.

— Кого карате?

— Вече никого — каза Голди. — На нас остава един труп, ще го вдигнем и ще го заровим.

На полицаите им дотегна да се напрягат да търсят смисъл в думите на монахинята. Свиха рамене, качиха се на патрулната кола и заминаха.