Честър Хаймс
От любов към Имабел (2)

Глава втора

Веднага щом шерифът потегли, Джексън хукна да бяга. Знаеше, че като се събуди, господин Клей най-напред ще преброи парите си. Не защото се страхуваше, че някой ще му ги открадне. Винаги имаше някой дежурен. Просто по навик. Той си броеше парите, преди да заспи и след като се събуди, когато отключваше сейфа и когато го заключваше. Когато нямаше работа, ги преброяваше по петнадесет-двадесет пъти на ден.

Джексън знаеше, че господин Клей ще започне да разпитва персонала, когато открие, че липсват петстотинте долара. Нямаше да повика полиция, докато не е абсолютно сигурен кой е откраднал парите му. Щеше да постъпи така, защото вярваше в духове. Даваше си сметка, че ако някога духовете започнат да прибират парите, които бе измъкнал от родствениците им, той ще стигне до просяшка тояга.

Джексън знаеше, че след това господин Клей ще отиде да го търси в жилището му.

Бе притиснат натясно, но не бе загубил ума си от страх. Само господ да му даде достатъчно време, за да намери Ханк и да го накара да направи тристате долара три хиляди, тогава сигурно ще успее да върне парите в сейфа, преди господин Клей да го е заподозрял.

Но най-напред трябваше да развали двадесетдоларовите банкноти на по десетдоларови. Ханк не можеше да подправя двадесетачки просто защото не съществуват двестадоларови банкноти.

Изтича надолу към Седмо Авеню и влезе в бара на Смол. Маркъс го забеляза. Джексън не искаше да го виждат, че разваля парите. Влезе от едната врата, излезе от другата и побягна по улицата към „Червения петел“. В касата имаха само шестнадесет банкноти по десет долара. Джексън ги взе и тръгна да излиза. Един от клиентите го спря и му развали останалите.

Джексън излезе на Седмо Авеню и се затича по 142-ра улица към къщи. Все се подхлъзваше и се пързаляше по заледените тротоари и изведнъж му дойде наум, че не знае къде да търси Ханк. Имабел се бе запознала с Джоуди у сестра си в Бронкс.

Сестра й Марджи й бе казала, че той познавал някого, който можел да подправя пари. Имабел бе завела Джоуди да поговорят за това с Джексън. Джексън поиска първо да направят опит, тъй че Джоуди се свърза с Ханк.

Джексън бе сигурен, че Имабел знае къде да намерят ако не Ханк, то поне Джоуди. Бедата бе, че не знаеше къде е Имабел.

Спря се на отсрещния тротоар, за да види дали кухнята свети. Беше тъмно. Опита се да си спомни дали той, или шерифът бяха изгасили лампата. Всъщност нямаше никакво значение. Ако хазяйката се бе върнала от работа, нямаше начин да не е в кухнята и да не вилнее като хала.

Джексън мина откъм фасадата на жилищната сграда и изкачи четирите етажа. Ослуша се пред входната врата на квартирата. Отвътре не се чуваше нищо. Отключи и се шмугна безшумно. Не чу никакви стъпки. Отправи се на пръсти към своята стая и затвори вратата след себе си. Имабел не беше се върнала.

Джексън не се тревожеше за нея. Имабел можеше сама да се грижи за себе си. Но той, той нямаше време.

Докато се двоумеше дали да чака тук или да излезе да я търси, той чу, че външната врата се отключва. Някой влезе в коридора, затвори вратата и заключи. Стъпките се приближаваха. Първата врата на коридора се отвори.

— Клод! — извика сприхав женски глас.

Отговор не последва. Стъпките прекосиха коридора. Джексън чу, че се отваря отсрещната врата.

— Господин Кейнфийлд!

Хазяйката извикваше имената поред.

— Едва ли бог е създал по-зла жена от тая — промърмори Джексън. — Сигурно я е създал по погрешка.

Отново се чуха стъпки. Джексън бързо пропълзя под леглото, без да сваля палтото и шапката си. Чу, че вратата се отваря.

— Джексън!

Той усещаше как погледът й оглежда стаята. Чу, че тя се опитва да отвори големия куфар на Имабел.

— Тоя куфар го държат заключен през цялото време — промърмори си тя. — Живеят в грях. И той, и оная жена. А той ми твърди, че бил християнин. Ако Христос знаеше какви християни са се навъдили тук, в Харлем, щеше да се покачи отново на кръста и да започне всичко отначало.

Джексън я чу да се отдалечава към кухнята, изтърколи се изпод кревата и се изправи на крака.

— Милостиви господи! — чу я да възкликва. — Някой е гръмнал чисто новата ми печка.

Джексън излезе на покрива и се втурна към покрива на съседната сграда, подмина един гълъбарник и откри, че вратата към стълбището е отключена. Спусна се надолу като подскачаща топка, но се спря на изхода към улицата, за да разузнае обстановката.

Хазяйката надничаше от входа на другата сграда. Той се дръпна назад, преди тя да го забележи, и изкосо продължи да наблюдава тротоара.

Видя личната кола на господин Клей — закрит кадилак — да се появява иззад ъгъла и да спира до тротоара. Караше го Смити, другият шофьор. Господин Клей слезе от колата и влезе в сградата.

Джексън знаеше, че търсят него. Обърна се и хукна през фоайето към черния изход. Отзад имаше малък циментиран двор с високи бетонни стени, пълен с боклукчийски кофи и отпадъци. Опря до стената една полупразна кофа и се покатери, при което му хвръкна средното копче на палтото. Озова се в задния двор на сградата, която гледаше към 142-ра улица. Изтича през входа и сви към Седмо Авеню.

В същата посока се появи свободно такси. Тон му махна. Налагаше се да развали една от десетдоларовите банкноти, а това щеше да му струва сто долара, но нямаше как. Трябваше да се бърза.

Шофьорът бе чернокож младеж. Джексън му каза адреса на сестрата на Имабел в Бронкс. Чернокожото момче направи обратен завой по заледената улица, сякаш много обичаше да се пързаля, и подкара като лудо.

— Бързам — каза Джексън.

— Та нима аз не бързам? — извика момчето през рамо.

— Да, но аз не бързам за небето.

— Няма да отидем на небето.

— Точно това ме плаши.

Момчето никак не го беше грижа за Джексън. Скоростта го окриляше и то се чувствуваше силно като Джо Луис^[1]. Дългите му ръце обвиваха волана, голямото му стъпало натискаше докрай газта и то си мечтаеше туй дяволско десото да може да отлети от тая шибана земя.

Марджи живееше в един апартамент на Франклин Авеню. Обикновено дотам се стигаше за тридесет минути, черното шофьорче успя за осемнадесет, но през целия път Джексън си гризеше ноктите.

Мъжът на Марджи не се бе върнал от работа. Тя приличаше на Имабел, само дето имаше по-почтен вид. Когато Джексън пристигна, тя си изправяше косата и жълтеникавите й очи го стрелнаха злобно, задето я обезпокои. В къщата миришеше, като че ли са пърлили прасе.

— Имабел да е тук? — попита Джексън, като бършеше потта от челото и лицето си и подръпваше дъното на панталоните си.

— Не, няма я. Защо не звънна по телефона?

— Не знаех, че имате телефон. Кога ви го прекараха?

— Вчера.

— Не сме се виждали от вчера.

— Така ли?

Тя се върна в кухнята, където се нагорещяваха на огъня машите й за изправяне на коса.

— А знаеш ли къде може да е?

— Кой къде може да е?

— Имабел!

— А-а, Имабел ли? Как бих могла да зная, щом ти не знаеш? Нали ти живееш с нея?

— А да знаеш тогава къде мога да намеря Джоуди?

— Джоуди? Кой е пък тоя Джоуди?

— Не му зная фамилията — тоя човек, дето ви е казал, на теб и на Имабел, за другия, дето прави пари.

— И за какво ги прави тия пари?

Джексън започна да се вбесява.

— За харчене, ето за какво. От един долар прави десет, а от десет долара — сто.

Тя се извърна от печката към него и го изгледа.

— Ти пиян ли си? Ако си пиян, махай се и ела, когато изтрезнееш!

— Не съм пиян. Ти приказваш, като че ли си пияна. Имабел се е запознала с тоя човек в твоята къща.

— В моята къща? С човек, който подправя десет долара на сто? Ако не си пиян, тогава си откачил. Ако познавах такъв човек, той и досега щеше да е тук, прикован във вериги към пода, и щеше да работи, докато му се изпоти задникът.

— Не ми е до шеги!

— Мислиш, че се шегувам, така ли?

— Имам предвид другия — Джоуди. Той познава човека, който подправя парите.

Марджи взе машата и я прекара през къдравата си червеникава коса. От изгорените кичури се вдигна пушек и се чу звук, като че ли цвърчат пържоли.

— По дяволите! Заради тебе си изгорих косата! — гневно извика тя.

— Извинявай, но работата е важна.

— Искаш да кажеш, че косата ми не е важна, така ли?

— Не, не искам да кажа това. Искам да кажа, че трябва да намеря Имабел.

Марджи заразмахва горещото желязо като бухалка.

— Джексън, моля те, разкарай се и ме остави на мира! Ако Има ти е казала, че е срещнала някой си Джоуди в моя дом, просто те е излъгала. И ако досега не си разбрал, че тя е една лъжлива кучка, значи си тъпак.

— Не бива да говориш така за сестра си. И нямам нужда от това сведение.

— Абе кой те е викал тук, че да ми досаждаш? — кресна Марджи.

Джексън сложи шапката си и тръгна раздразнен и обиден. Почувствува се натясно и започна да го обзема ужас. До сутринта трябваше да има подправените пари, иначе щеше да е на път за затвора. Но не знаеше къде другаде да търси Имабел. Беше се запознал с нея на годишния бал на погребалните бюра в зала „Савой“ преди година. Наемаха я на ден да върши домашната работа на белите семейства в центъра на града и нямаше постоянен приятел. Започнаха да излизат заедно, но това се оказа доста скъпо, тъй че тя се премести при него.

Нямаха близки приятели. Нямаше къде да се скрие. Тя не обичаше да се сближава с хората и не искаше да знаят прекалено много за нея. Самият той не знаеше почти нищо. Само че е някъде от Южните щати.

Но Джексън беше готов да заложи главата си, че Имабел му е вярна. Само дето бе наплашена от нещо, но той не знаеше от какво. Това го тревожеше. Може да се бе изплашила много от шерифа и да изчезне за два-три дни. Утре би могъл да се обади по телефона на белите семейства, които я наемаха, за да разбере дали се е явила на работа. Но тогава щеше да бъде много късно. Тя му трябваше сега, за да го свърже с Ханк, който щеше да подправи парите му, иначе и двамата щяха да загазят.

Отби се в един магазин, в който имаше телефон, и позвъни на хазяйката, но постави носната си кърпа върху слушалката, за да не се познава гласът му.

— Там ли е Имабел Джексън, госпожо?

— Познах те, Джексън! Не можеш да ме изиграеш — разкрещя се хазайката в телефонната слушалка.

— Никой не се опитва да ви изиграе, госпожо! Просто попитах дали Имабел Джексън е вкъщи.

— Не, няма я, Джексън, но ако я бях заварила тук, досега щеше да е в затвора, където ще се намериш и ти, щом те пипне полицията. Да ми гръмнеш съвсем нова печка, да ми разбъркаш цялата къща и да откраднеш парите на шефа си, приготвени за погребенията на покойниците, и бог знае още какво, да се обаждаш тук и да се представяш за някой друг, като си мислиш, че няма да позная гласа ти, като че ли малко съм те слушала да ме молиш да си платиш наема другата седмица. Да ми докараш оная мулатка, и да ми разсипеш къщата за всичките добрини, които съм ти направила!

— Не се опитвам да преправя гласа си. Малко нещо съм за газил, това е всичко.

— Няма защо да ми го казваш, загазил си повече, отколкото предполагаш.

— Ще ти платя печката.

— Ако не ми я платиш, ще те пратя отвъд затвора.

— Не се тревожи. Утре ще ти платя рано-рано.

— Утре съм на работа.

— Ще ти платя веднага щом се върнеш от работа.

— Ако дотогава не си в затвора. Какво си откраднал от господин Клей?

— Нищо не съм откраднал. Исках да те помоля, когато Имабел се прибере, да й предадеш, че трябва да се свърже с Ханк…

— Тя да ми дойде, или пък ти, който от вас двамата се прибере довечера, и ако не носи сто петдесет и седем долара и деветдесет и пет цента да ми плати печката, няма да може да се свърже с никого, само със съдията утре сутринта.

— И това ми било християнка! — ядосано каза Джексън. — Загазили сме, а ти…

— Има ли по-лош християнин от тебе? — крещеше тя. — Крадец, лъжец! Живееш в грях! Съсипа ми печката! Ограбваш мъртъвците! И господа заблуждаваш дори.

Така силно тръшна слушалката, че ухото на Джексън пропищя.

Той излезе от будката, като бършеше потта от главата си и кръглото си, лъснало черно лице.

— И това ми било християнка! — промърмори Джексън. — Същински дявол рогат!

Спря се на ъгъла, все още гологлав, та да му се поразхлади мозъкът. Не му оставаше нищо друго, освен да се помоли. Махна на едно такси и пое по обратния път до къщата на изповедника си на 139-а улица в Шугър Хил.

Преподобният Гейнис бе едър на ръст негър с мощен глас и силна вяра. Вярваше в мъките на ада с всичките му пламъци и мирис на сяра и нямаше милост към грешниците, които той не можеше да вкара в правия път. Щом не искат да се покаят, да приемат бога, да ходят на църква и да живеят праведно, нека се пържат в пъкъла. Не може да си хем тъй, хем инак. Не може да си християнин в неделя и да прегрешаваш шест дни в седмицата. Такива хора сигурно вземат господа за глупак.

Когато Джексън пристигна, изповедникът пишеше проповедта си. Но я остави настрана заради такъв добър енориаш.

— Добре дошъл, братко Джексън! Какво те води в дома на божия пастир?

— Загазил съм, преподобни.

Преподобният Гейнис заопипва гарнирания със сатен ревер на синьото си домашно сако. Диамантът на средния му пръст проблесна.

— Жена ли? — ласкаво попита той.

— Не, сър. Моето момиче ми е вярно. Получи ли развод, веднага ще се оженим.

— Не отлагай, братко! Прелюбодействието е смъртен грях.

— Не можем да направим нищо, докато тя не намери мъжа си.

— Пари ли?

— Да, сър.

— Откраднал ли си, братко Джексън?

— Не точно. Просто страшно ми трябват, а ще си помислят, че съм ги откраднал.

— Аха, да, разбирам — каза преподобният Гейнис. — Да се помолим, Джексън.

— Да, сър, и аз това искам.

Коленичиха един до друг на килима. Преподобният Гейнис започна пръв да се моли, а Джексън му пригласяше.

— Господи, помогни на нашия брат да превъзмогне трудностите.

— Амин! — каза Джексън.

— Помогни му честно да спечели парите, който му трябват.

— Амин!

— Помогни на момичето му да намери мъжа си, за да получи развод и да заживее почтено.

— Амин!

— Благослови всички бедни грешници в Харлем, които срещат същите трудности, не могат да се оженят и нямат пари.

— Амин!

Икономката на преподобния Гейнис почука на вратата и подаде глава.

— Вечерята е готова, преподобни — каза тя. — Госпожа Гейнис вече е на масата.

Преподобният Гейнис каза „амин“, на Джексън не му оставаше нищо друго, освен да повтори като ехо „амин“.

— Господ помага на тия, които си помагат сами, братко Джексън — каза преподобният Гейнис и побърза да отиде на вечеря.

Джексън се почувствува много по-добре. Паническият страх бе отминал и той започна да разсъждава с главата, а не с краката си. Главното бе господ да е на негова страна. Вече си мислеше, че той го е изоставил.

На Седмо Авеню хвана такси, стигна до 125-а улица и сви към „Последната дума“ — едновременно салон за лъскане на обувки и магазин за грамофонни плочи на ъгъла на Осмо Авеню, където се разиграваше и незаконна лотария.

Заложи деветдесет долара на числа^[2] за вечерните издания по пет долара на всяко. Заложи на „пари“, „късмет“, „щастие“, „истинска любов“, „всичко ще се оправи“, „злато“, „сребро“, „диаманти“, „долари“, „уиски“. За всеки случай заложи и на „затвор“, „смърт“, „нещастие“, „изневяра“, „препятствие“, „неуспех“, „тревоги“. Искаше да е сигурен в съдбата си.

Докато обявяваше избраните числа зад огромните плакати на Бах и Бетховен, момичето, което продаваше истинската стока, пускаше плочи с рокендрол по желание, а ваксаджиите лъскаха обувките в такт с музиката. Краката на Джексън поеха ритъма и започнаха да изписват стъпки, сякаш нямаха представа какво става в главата му.

Изведнъж Джексън почувствува, че ще му провърви. Изостави надеждата да намери Ханк. Престана да се тревожи за Имабел. Имаше чувството, че ще хвърли четири поредни четворки.

— Ей, знаеш ли, че ми е гот — обърна се той към ваксаджийчето.

— Много хубаво не е на хубаво, чичка — каза момчето.

С упование в бога Джексън се отправи към игралната зала на 126-а улица, на две крачки от тук.