Метаданни
Данни
- Серия
- Харлемски детективи (1)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- For Love of Imabelle, 1957 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Снежа Цонева, 1986 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 4,8 (× 5 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране, корекция и форматиране
- hammster (2022)
Издание:
Автор: Честър Хаймс
Заглавие: От любов към Имабел
Преводач: Снежа Цонева
Година на превод: 1986
Език, от който е преведено: английски
Издание: първо
Издател: Издателство „Христо Г. Данов“
Град на издателя: Пловдив
Година на издаване: 1986
Тип: роман
Националност: американска
Печатница: Печатница „Димитър Благоев“ — Пловдив
Излязла от печат: 30.VIII.1986 г.
Редактор: София Василева
Художествен редактор: Веселин Христов
Технически редактор: Виолина Хаджидемирева
Художник: Веселин Павлов
Коректор: Жанета Желязкова; Донка Симеонова
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/4758
История
- — Добавяне
Глава седма
Голди държеше Джексън затворен в стаята, като ту го упояваше, ту го сплашваше. Всеки ден му казваше, че работата напредва и му обещаваше конкретни новини до вечерта. Но едва на третия ден наистина попадна на следа.
Трите вдовици в черно закусваха, когато Дебелата Кати рече:
— Снощи при нас дойде един мошеник на име Морган. Фукаше се пред момичетата, че ще забогатее от номера с изоставената златна мина. Да не е от тия, дето ги търсиш?
Голди наостри уши.
— Може, как изглежда?
— Типичен мошеник. Дребен на ръст, бива си го, но не прави впечатление на пръв поглед, много приказва за пари, но е стиснат. Около четиридесетгодишен коцкар. Има вид на опасен тип.
— Опасен е.
— От тях ли е?
— Той ще им послужи за фасада. Как точно ще направят удара?
— Не каза. Тийна се опита да изкопчи повече, но той млъкна, взе си пъртушините и изчезна.
— Не е ли разбрала къде ще направят удара?
— Не. Държал се така, сякаш е казал прекалено много.
— Пак ще се появи — каза Голди уверено.
— Да. С това момиче се хващат задълго.
Същата вечер, докато Джексън ядеше свинските уши, зелето и бамята, които брат му бе донесъл, Голди си удари поредната доза и каза като че ли между другото:
— Днес чух, че тук, в Харлем, се е появил някакъв, който бил намерил истинска изоставена златна мина.
Изведнъж Джексън се разтрепери, по лицето му изби пот като дъждовни капки.
— Златна мина ли?
— Ами да. Истинска изоставена златна мина. Разправя се, че имали цял куфар, пълен със златна руда за доказателство. — Голди наблюдаваше Джексън през притворените си клепачи. — Това говори ли ти нещо, братле?
На Джексън му прилоша, сякаш бе глътнал жива жаба, готова да изскочи обратно от устата му. Избърса потта от пепелявосивото си лице и се обърна към Голди с потъмнял поглед.
— Слушай, Голди! Рудата не е нейна. Само за това не ти казах нищо. На мъжа й е. Като получи развод, ще трябва да му я върне до грам, иначе ще я изпрати в затвора. Тя ми го каза.
— Значи това било, братле. — Голди се облегна на стола и загледа брат си замислен и съсредоточен. — Значи това било! Ето какво имало в куфара й. А ти не искаше да ми кажеш, братле.
— Не че не съм искал да ти кажа. Просто не исках да си мислиш разни работи, тъй като рудата не е нейна. Аз самият няма да пипна нито грам, колкото и да закъсам.
— Колко злато има, братле? Няма да е много, щом си заложил всичко, което имаш, за да си играеш на номера с фалшифициране, а после си откраднал от шефа си.
— Това няма нищо общо. Просто златото не е нейно. Мислиш ли, че мога да свия част от него за себе си, когато я чака затвор.
— Разбира се, зная, че няма да го направиш, братле. Прекалено си честен за тая работа. Но все пак колко е?
— Деветдесет килограма.
Голди подсвирна, а очите му се облещиха като понички.
— Деветдесет килограма! Боже господи! Ти си го виждал, нали? Наистина си го виждал!
— Разбира се, много пъти. Понякога изваждахме малко, слагахме го на масата, заключвахме вратата и го разглеждахме. Никога не го е крила от мен.
Голди се бе вторачил в брат си и не можеше да откъсне погледа си.
— Как изглежда, братле?
— Руда като руда. Как искаш да изглежда?
— Чисто злато вижда ли се?
— Разбира се, че се вижда. В камъните има златни жилки.
— Какви са жилките? Тънки или дебели?
— Дебели. Ти какво си мислиш? Колкото камък, толкова и злато.
— Значи казваш около петдесет килограма чисто злато?
— Толкова.
— Петдесет килограма чисто злато… — Голди духна върху златния си кръст и започна да го лъска замечтано.
— Слушай, братле! Ако тая златна руда е наистина златна, ако има злато осемнайсет карата, момичето ти действително е загазило. Но ако е фалшименто, тя играе комбина с тях и им е помогнала да те изработят. Трета възможност няма.
— Хванали са я! Колко пъти да ти казвам? — викна Джексън възмутен. — Мислиш ли, че ще мъкне насам-натам куфар, пълен със златна руда, ако златото не е истинско, осемнайсет карата.
— Нищо не мисля. Затова те питам. — Сигурен ли си, че златото е осемнайсет карата?
— Сигурен съм — заяви Джексън сериозно. — Истинска златна руда, изкопана от земята. Ето защо съм толкова разтревожен.
— Ей това ми трябваше да знам.
Голди беше сигурен, че брат му е глупак, но смяташе, че дори един кръгъл глупак би могъл да разпознае чистото злато, изкопано от земята.
— Знаеш ли откъде мога да намеря пистолет? — неочаквано попита Джексън.
Голди застана неподвижно.
— Пистолет ли? Какво ще правиш с пистолет?
— Ще изляза да намеря момичето си и златото. Повече няма да седя тук и да разчитам на теб.
— Послушай ме, човече! Тия типове ги търсят в Мисисипи за убийство на бял. Опасни са. С пистолета можеш да си докараш само собствената смърт. А за какво си й мъртъв на твоята мадама?
— Няма да действувам честно — извика невъздържано Джексън.
— Ти съвсем си откачил. Дори не знаеш къде са.
— Ще ги намеря, дори ако трябва да претърся всяка дупка на Харлем.
— Дори свети Петър не знае всички дупки в Харлем. Виждал съм стари лисици така да се объркват из тия дупки, че накрая да си намерят майстора.
— Тогава ще ограбя някого и с парите ще наема човек да ми помага.
— Успокой се, братле! Аз ще ти ги намеря. Нали си религиозен човек? Къде отиде вярата ти? А като дойде твоят час?
Джексън избърса зачервените си парещи очи с мръсна носна кърпа.
— По-добре да дойде скоро — отвърна той.