Честър Хаймс
От любов към Имабел (18)

Глава осемнадесета

Късото пронизително изсвирване на влака, след като премина реката и навлезе в Харлем, събуди Джексън и го разтърси от ужас.

Той скочи на крака и преобърна стола. Стори му се, че някой зад него замахва да го удари, наведе се и се блъсна в масата. После се извъртя, за да грабне тръбата и да счупи главата на Дългия.

Но в стаята нямаше никой.

— Сигурно съм сънувал — каза си той.

Едва тогава осъзна, че е спал. Промърмори:

— Влак идва.

Главата му все още беше замаяна.

Забеляза, че фуражката му е паднала на пода. Вдигна я и я изтърси. Но по нея нямаше боклуци. Дъските бяха хубаво изтъркани, още влажни.

Измитият под му напомни за Имабел. Зачуди се къде може да е отишла. При сестра си в Бронкс може би. Но там щяха да я открият. Полицията търсеше и нея. Трябваше да й позвъни веднага щом остави златната руда в багажното на гарата. Нямаше да я остави на Голди, каквото щат да му разправят.

Изведнъж се сети, че трябва да бърза.

Затършува из джобовете си, за да намери на какво да напише бележка на Имабел, в случай че тя се върне да го търси, защото нямаше да знае къде е. Във вътрешния джоб на униформата имаше омазнена бланка на фирмата на господин Клей със списък на погребални принадлежности. Намери парченце молив в джоба на палтото си, приглади листа на масата. Надраска набързо: „Душичко, обади се на брат ми, сестра Габриел, пред «Блъмстайн». Той ще ти каже къде съм…“

Тъкмо щеше да напише името си, когато му дойде наум, че Дългия ще се върне с Джоуди и Ханк.

— Оглупял съм съвсем — промърмори той, смачка листа и го захвърли в ъгъла.

Тътенът на приближаващия се влак стана по-ясен и възвърна неопределения страх на Джексън. Спомни си някакъв блус, който майка му пееше навремето:

Влак отминава, аз му махам с ръка,

пак тук си оставам, обронил глава.

Не се помръдваше, а му се струваше, че тича. Имаше вътрешното усещане, че бяга нанякъде. Сега вече нямаше време да мисли къде може да е Имабел. Имаше време, колкото да се притеснява. Поне я бе откъснал от Дългия.

Взе тръбата от масата. Очите му бяха червени. Лицето му бе посивяло и повехнало, устните му се бяха напукали.

Стар сив плъх показа глава изпод мръсната ръждясала печка за дърва. И неговите очи бяха червени. Джексън гледаше плъха и плъхът гледаше Джексън.

Сградата започна да се тресе. Подът се затресе и заедно с него се тресеше и плъхът. Джексън усети как и той започва да се тресе. Имаше чувството, че мозъкът му се люшка из главата му и всеки момент ще се пръсне. Грохотът изпълни стаята, човекът и плъхът се тресяха като в предсмъртни конвулсии.

В този миг влакът изсвири и писъкът му беше като на заклано прасе, което е побягнало из двора със забит в гърлото нож.

Плъхът се скри.

Краката на Джексън го понесоха.

Той хукна презглава от кухнята в спалнята, препъна се в трикракия стол, прескочи го и се спусна към коридора, а оттам — надолу по стълбите.

Тогава се сети за дрехите на Имабел. Обърна се, побягна обратно към кухнята, остави тръбата на масата, събра накуп дрехите с две ръце, обърна се и изхвръкна от апартамента, без да си вземе приспособената палка.

Профуча през тъмния коридор и пое надолу по стръмните неосветени стълби колкото е възможно по-тихо. От спечената му кожа изби пот, застича се по врата, ръцете и тялото му, сякаш го бяха полазили мравки.

Полите на роклите се влачеха по мръсните стълби. На последното стъпало се препъна в дрехите и се строполи тежко по корем.

— Господи, спасителю мой! — промълви той, като се изправяше. — Май не ми е било писано да живея още дълго!

Стисна купчината дрехи, сякаш прегръщаше самата Имабел, мина под мъждивата лампа на коридора в приземния етаж и се озова на входа.

Очакваше да види Голди на предната седалка на катафалката, изгубил вече търпение. Вместо него видя Ханк и Джоуди, които стояха един срещу друг от другата страна на колата и разговаряха. Джексън се вцепени. Белите зъби лъснаха в зейналата му уста сред моравосините венци на фона на потното черно лице.

Ханк и Джоуди току-що бяха извърнали погледи от полуосветения коридор.

Ханк казваше на Джоуди:

— Да го махнем от улицата.

— Къде ще го махнем?

— В катафалката.

— Защо? Нека си лежи, където е сега.

— Той е ухо. Ако ченгетата го открият тук, веднага ще ни надушат.

— Майната им на ченгетата, ако остане на мен, зарязвам го и няма да ми мигне окото. Нали ще офейкаме.

Ханк отиде отзад и отвори вратите на катафалката. Ако беше обърнал глава, щеше да види на входа втрещения Джексън. Но той гледаше на другата страна — към трупа.

— Хвани го за раменете! — каза той, наведе се и хвана тялото за краката.

Джоуди взе да си слага ръкавиците. Той също гледаше към трупа.

— Страх те е да го пипнеш с голи ръце, а?

— Мъртъв е. А от мъртвите ме е страх.

Джексън помисли, че се готвят да свалят куфара. Тази мисъл разпусна вцепенените му мускули. С периферното си зрение забеляза камионетка. Предположи, че ще преместят товара в нея. Не можеше да им попречи. Дори тръбата не беше у него.

Едва сега му направи впечатление, че Голди не се мярка наоколо. Сигурно ги беше видял отдалеч и се бе скрил. А той имаше пистолет. Щеше му се да го прокълне да се пържи в ада, но не искаше към всички предишни грехове да прибави и богохулството.

Заотстъпва назад по коридора бавно, но се препъваше на всяка крачка. На първото стъпало се обърна и хукна към квартирата. После си даде сметка, че не бива да го прави. Като преместеха куфара, можеха да се качат в квартирата за нещо.

Огледа се къде може да се скрие.

Пространството под стълбището бе преградено и образуваше нещо като килер, вратата на който гледаше към ниския тъмен ъгъл в дъното на коридора. Върна се, натисна дръжката на вратата и се оказа, че не е заключено.

Вътре безредно бяха наблъскани кофи за боклук, мръсни парцали и кофи. Повдигна роклите, за да не оберат мръсотията от кофите, тихо затвори вратата и затаи дъх във вонята и мрака.

Джоуди подхвана трупа под мишниците, а Ханк — за краката. Тикнаха тялото с краката навътре сред погребалните принадлежности, затиснати под поставката, на която лежеше куфарът. Оказа се тясно и затова го обърнаха по гръб и с крака набутаха раменете му. Най-сетне успяха да вкарат и главата му в колата, така че да затворят вратите.

Ханк се върна да вдигне бялото покривало и сивата перука от земята и ги нахлузи на главата на трупа. После я покри с малко сатен и изкуствени венци и затвори вратите.

— Това пък за какво беше?

— Може някой да надникне.

— Кой ще надникне?

— Знам ли? Вратите не се заключват.

Обърнаха се към сградата и отново вдигнаха очи към квартирата на третия етаж.

Джоуди свали ръкавиците си, пъхна ръка в джоба си и стисна дръжката на ножа.

— Кой ли му е помогнал?

— Не знам. Мислех, не са били Джексън и оная, но това ухо променя нещата.

— Мислиш ли, че Джексън е забъркан?

— Ама как! Катафалката е негова.

— Мислиш ли, че са все още горе?

— Скоро ще разберем.

Обърнаха се, прекосиха тротоара и влязоха в преддверието. Ръцете и на двамата бяха в джобовете, Ханк стискаше тридесет и осем калибровия автоматичен пистолет, а Джоуди — кокалената дръжка на ножа. Вглеждаха се във всяка сянка.

Наближиха стълбището и гласовете им достигнаха до ушите на Джексън във вонящия килер.

— Кучка! Ще ми играе двойна игра! Трябваше да я убия…

— Млъкни!

Джексън чуваше леките им стъпки върху дървения под и не смееше да диша.

— Не ми пука, да ме чуе, няма къде да се скрие.

— Млъкни! Някой друг може да чуе.

Започнаха да се изкачват и Джексън дочу ехото на стъпките им. Изведнъж едните спряха.

— Я стига с това „Млъкни“! Писна ми само това да слушам. „Млъкни“, та „млъкни“.

Другите спряха също тъй рязко.

— Просто млъкни. И нищо повече.

В коварната тишина, преди стъпките отново да започнат да се изкачват, Джексън бе затаил дъх толкова дълго, че дробовете го заболяха.

Повече не се чу говор.

Джексън едва дишаше и само се ослушваше да долови стъпките им, които се отдалечаваха нагоре и се чуваха все по-слабо. Хвана дръжката, натисна я с цялата си сила, но бавно и открехна вратата много предпазливо, за да не изскърца.

Дочу стъпките от втория етаж и едва ги долови, когато тръгнаха по коридора на третия.

Почака още за миг и изхвръкна тичешком от килера. Преобърна една празна боклукчийска кофа и тя издрънча. Спусна се по коридора, като че ли са го боднали с остен.

По дървения под на горния коридор затопуркаха крака, сякаш се движеше стоножка с ботуши. Като пресичаше тротоара, чу, че над главата му се отваря прозорец. Спусна се към катафалката, стисна дръжката, дръпна вратата силно, за да се отвори, метна дрехите на седалката, скочи вътре и бръкна в джоба си за ключа. Превъртя го и натисна стартера.

— Давай, майната ти, давай! Господи, прости ми! — неистово закрещя Джексън на колата, която не щеше да запали. — Давай, проклета кола, да те вземат дяволите. О, господи, не исках това да кажа.

Видя Джоуди да се появява в полутъмния коридор и фигурата му да изпълва все повече и повече пространството на вратата.

— Господи, имай милост! — простена Джексън.

Джоуди излетя от входа с дълъг скок и ножът му проблесна в мрака. Стъпи на тротоара, но се подхлъзна на бордюра, политна напред и размаха ръце във въздуха, като че ли се опитваше да се закрепи на ръба на пропаст, запази равновесие и се обърна точно когато моторът на стария кадилак изрева.

Джексън включи на скорост и с цялата си тежест настъпи педала за газта. Старата катафалка задавено изхърка и потегли с такава скорост, че преди шофьорът да я овладее, дясната й броня удари левия заден калник на камионетката и го сплеска като рибена перка, а пък широки вълнообразни резки се появиха отстрани на черната катафалка, която профуча покрай камионетката, за малко не се заби в един от стълбовете на металната конструкция на надлеза и зави на запад по 130-а улица.

— Тоя път ми се размина на косъм, но стане ли още веднъж така, господи, и няма да ме има на тоя свят — промълви Джексън. Късите му дебели ръце обвиваха волана, а очите му не се отделяха от дългата права улица пред колата.