Честър Хаймс
От любов към Имабел (4)

Глава четвърта

Витрините на универсалния магазин „Блъмстайн“, примамливо наредени с готови облекла и мебели за жителите на Харлем, започваха от гърба на хотел „Тереза“ и заемаха половината от разстоянието между две пресечки на 125-а улица.

Една Сестра на милосърдието, седнала на сгъваемо столче до входа, протягаше към минувачите кръгла касичка и тъжно се усмихваше.

Облечена бе в дълга черна роба, подобна на монашеска одежда, с бяло покривало, под което се подаваха посивели кичури. На гърдите й висеше голям златен кръст, закачен на черна панделка. Беше кръглолика, с гладка черна кожа и херувимски израз, а като се усмихваше, отпред проблясваха два златни зъба.

Хората не й обръщаха особено внимание. Из целия Манхатън можеше да се видят много негърки Сестри на милосърдието. Те събираха пари в големите универсални магазини в центъра по Пето Авеню, по гарите, на 42-ра улица и целия площад „Таймс“. Малцина знаеха името на организацията им. Народът в Харлем ги приемаше за монахини, тъй както по улиците се срещаха и черни, къдрокоси и къдробради равини.

Сестрата вдигна очи към Джексън и прошепна с молитвен глас: „Дайте за бога, дайте за бедните.“

Джексън се спря до стола й и се загледа в найлоновите чорапи на витрината.

Един пиян негър мина, клатушкайки се, покрай сестрата, после се обърна и се захили към нея.

— Благослови ме, Сестро, благослови стария Моуз — изломоти той и си мислеше, че е смешно.

— И рече бог: „А не знаеш, че ти си окаяният, нещастен сиромах, сляп и гол“ — изрецитира Сестрата.

Пияният премигна и се помъкна бързо, за да се отдалечи.

Едно рошаво черно момиченце изтича до монахинята и задъхано каза:

— Сестро Габриел, мама иска два пропуска за рая. Чичо Поун умира.

То сложи две банкноти от по един долар в ръката й.

— И рече бог: „Купи от мене злато, изпитано в огъня“ — прошепна монахинята и пъхна парите някъде из полите на робата си. — А защо й са два, моето момиче?

— Мама вика, че на чичо Поун му трябват два.

Монахинята бръкна из полите на робата си, извади две бели картончета и ги подаде на момиченцето. На тях пишеше:

Пропуск — едно лице.

Сестра Габриел.

— Това ще отведе чичо ти Поун право до сърцето на бога — уверено отговори тя. — „Видях небето отворено, и ето бял кон.“

— Амин! — каза момиченцето и припна с двата пропуска за рая.

— Голди, как не те е срам! Ама че богохулство! — прошепна Джексън. — Полицията ще те пипне за тия пропуски.

— Няма по кой параграф. На тях просто пише: Пропуск — едно лице. Не е казано за къде. Може да е за „Савой“.

— Но има закон за тия, дето се предрешват като жени — каза Джексън с отвращение.

— Остави полицията да бере грижа за закона, братле!

Мъж и жена се бяха запътили да влизат в магазина. Голди задрънка с касичката си.

— Дайте на бога, дайте на бедните! — замоли Голди напевно.

Жената се спря и пусна три цента в касичката.

Ангелската усмивка на Голди се смени с кисела гримаса.

— Бог да те благослови, майко! Ако за господа можеш да отделиш някакви си три цента, нека той те благослови!

Черното лице на жената стана мораво. Тя измъкна една десетцентова монета.

— Бог да те благослови, майко! Хвала на бога! — промърмори Голди с безразличие.

Жената влезе в магазина, но усещаше втренчения в нея поглед на господа и чуваше шепота на небесните ангели: „Ах, колко е стисната!“ От срам не си купи роклята, за която бе дошла, и нямаше настроение през целия ден.

— Трябва да те видя насаме, Голди — каза Джексън, като разглеждаше найлоновите чорапи на витрината.

Две петнадесет-шестнадесет годишни момичета минаваха наблизо в тоя момент и го чуха. Не разбраха, че говори на Сестрата, пък наоколо нямаше никой друг, и се закикотиха.

— Чорапоманиак! — подметна едното, а другото добави:

— И ги нарича Голди!

Голди изтърси въображаемия прах от скута си, още веднъж погледна лицето на Джексън, изправи се бавно като възрастна жена и сгъна столчето.

— Върви зад мен, далече зад мен!

Пъхна столчето под мишница и се затътри по кишавия тротоар към Седмо Авеню, като подрънкваше с касичката и благославяше цветнокожите братя, които пускаха монети. Имаше вид на пребита от умора дебела благочестива негърка, която се трепе в името господне.

Това беше позната гледка. Никой не го забелязваше.

Пресечката на Седмо Авеню и 125-а улица е центърът на Харлем, тук се кръстосват пътищата на Черна Америка. На единия ъгъл се намира най-големият хотел. Насреща по диагонал е голяма бижутерийна къща на кредит, чиито витрини са пълни с диаманти и часовници, но са изписани и първоначалните вноски и сроковете за изплащане. До нея имаше книжарница с огромна табела в червено и жълто „Книги за 6 000 000 цветнокожи“. На другия ъгъл се намираше мисионерска църква. Народът в Харлем приемаше религията съвсем сериозно. Ако Голди се метнеше на една огнена колесница и се понесеше право към небето, никой нямаше да се усъмни — нито праведните, нито и грешниците.

Като излезе на Седмо Авеню, Голди сви на юг, мина покрай входа на хотел „Тереза“, покрай кръчмата „Шугър Рейс“, покрай бръснарницата, в която контетата изправяха ситните си къдрици със смес от вазелин и калиева основа. Хвана на изток по 121-ра улица и навлезе в Долината, покатери се по купищата замръзнал боклук, ритна в ребрата едно проскубано пале и се вмъкна в един мръсен павилион за тютюн, чиято фирма служеше за параван на лотарията с числа и продажба на марихуана. Три шестнадесет-седемнадесет годишни момчета бяха вмъкнали едно петнадесетгодишно момиче и всички пушеха марихуана. Момчетата навиваха момичето да се съблече.

— Хайде, сваляй дрехите, малката, сваляй ги!

— Пукнат човек няма. Хайде, съблечи се!

— Абе, леваци, защо не оставите момичето на мира? — намеси се вяло собственикът. — Не виждате ли, че го е срам, дето под дрехите няма нищо за показване.

— Не ме е срам пък — каза то. — Бива си ме и го знам.

— Бива си те ами! — смигна й собственикът похотливо.

Той беше висок нечистоплътен мулат с надупчено от шарка грапаво лице и лъснали зачервени очи.

— Слава на господа, войнико — поздрави го Голди с влизането си. — Слава на господа, деца!

Заговорнически погледна младежите и изрецитира: „От тия три язви — от огъня, от дима и от жупела, що излиза от устата им — биде избита третата част от човеците.“

— Амин, Сестро! — каза собственикът и му намигна.

Момичето се изкикоти. Момчетата се разшаваха, защото не знаеха какво да направят и за момент замълчаха.

От тия, които я забелязаха, на никого не му се стори странно, че една Сестра на милосърдието може да ритне куче, да влезе в свърталище на наркомани и да бръщолеви от някакво странно Свещено писание на малолетни престъпници, пушачи на марихуана.

Голди мълчаливо изчака Джексън да го настигне, после го преведе през задната врата по един тъмен влажен коридор, който вонеше на клозет, и отвори някаква врата, заключена с катинар. Щракна ключа на мъждива, оплюта от мухите крушка и предпазливо се вмъкна във влажна студена стая без прозорци, чиято мебелировка се състоеше от изподраскана дървена маса, два разклатени стола с високи облегалки и кушетка, покрита с мръсносиви одеяла. До едната стена един върху друг бяха струпани мухлясали кашони, а по останалите тъмносиви бетонни стени се бяха образували капки вода от студения влажен въздух.

След като Джексън влезе, Голди сложи катинара отвътре и запали ръждива керосинова печка, която димеше и страшно миришеше. После метна столчето на дивана, остави касичката с парите на масата и приседна с дълбока въздишка. Свали бялото покривало и сивата перука.

Без маскировката на Голди двамата с Джексън си приличаха като две капки вода. На юг, където бе родното им място, белите ги наричаха близнаците от Голд Дъст заради приликата им с близнаците от жълтите опаковки на праха за пране „Голд Дъст“.

— Не живея тук — каза Голди. — Това ми е работното място.

— Не виждам кой би могъл да живее тук — каза Джексън, като се отпусна върху един от разнебитените столове.

— Абе хората живеят и на по-лоши места.

На Джексън не му беше до спорове.

— Голди, искам да те попитам нещо.

— Чакай първо да си свърша мойта работа — каза Голди.

Джексън го загледа мълчаливо и с отвращение как изважда спиртна лампа, чаена лъжичка и спринцовка от чекмеджето на масата. Смеси две малки пакетчета кокаин и морфин в лъжицата и ги загря на пламъка.

Изстена, като зъби иглата в ръката си още докато сместа бе топла.

— Същото си е слагал и Йоан Богослов — каза Голди. — Това знаеш ли го, братле? Нали ходиш на църква?

Добре че никой от познатите му не знаеше, че има такъв брат като Голди — наркоман и мошеник, който се предрешва като Сестра на милосърдието. И най-вече Имабел. Това щеше да е достатъчно сериозна причина да го зареже.

— Никога няма да разкрия, че си ми брат — каза той.

— И аз, а сега кажи какво те мъчи!

— Исках да те попитам дали познаваш един цветнокож шериф тук, в Харлем — дълъг, слаб цветнокож и е мошеник.

Голди наостри уши.

— Цветнокож шериф ли? Мошеник? В какъв смисъл?

— Все се опитва да си издействува подкупи.

Голди се усмихна злорадо.

— Каква е тая история бе, брат ми? Изнудва те някакъв цветнокож шериф, така ли?

— Ще ти разкажа. Подправяхме едни пари…

— Подправяхте? — Голди опули очи.

— Банкноти от десет долара в стотачки.

— Колко?

— Да си кажа правичката, всичко, което имах на тоя свят — хиляда и петстотин долара.

— И очакваше да получиш петнайсет хиляди?

— Само дванайсет хиляди двеста и петдесет без техните дялове.

— И те пипнаха?

Джексън кимна.

— Точно когато си работехме, шерифът нахлу в кухнята и викна, че сме арестувани, но другите се измъкнаха.

Голди избухна в такъв смях, че дълго не можа да се спре. Кокаинът и морфинът бяха започнали да действуват и зениците му бяха станали колкото гроздови зърна, черни като абаносово дърво. Смееше се и се превиваше, сякаш имаше истеричен пристъп. По лицето му се стичаха сълзи. Най-накрая се овладя.

— И туй ми било собственият ми брат! — пое си дъх Голди. — От една майка родени, досущ еднакви. А пък той хал-хабер си няма, че са го прекарали. Изиграли са те бе, човече! Хванал си се на въдицата с изгърмяването. Вземат парите ти и после — бум! Загряваш ли? Подправят десетачки на стотарки. Абе къде ти е акъла? Да не си пил от вашия формалин?

Джексън бе по-скоро обиден, отколкото ядосан.

— Но преди това бях виждал как става — каза той. — Със собствените си очи. През цялото време гледах право в него. Човек не може да не вярва на собствените си очи, нали?

За Джексън не се бе оказало трудно да повярва. Други в Харлем пък вярваха, че Светият отец е бог.

— Разбира се, ти си наблюдавал какво прави, а в това време той те е изпързалял — каза Голди. — Само не си видял кога е сменил парите. Станало е точно когато се е обърнал да ги сложи във фурната да се нагреят. Всъщност е сложил нещо, колкото да те залъже, и бомбичка. А парите ти е прибрал ловко в специален джоб отпред на сакото си.

— Значи са изиграли и Имабел. Тя също не отдели поглед от него. Никой от нас не забеляза подмяната.

Клепачите на Голди натежаха.

— Коя е тая Имабел? Ходиш ли с нея?

— Живея с нея. Повярва повече и от мен. Тя първа приказва с Джоуди — оня, който й споменал за Ханк. Джоуди изглеждаше честен човек, работар.

Голди не се изненада, че Джексън се бе вързал на тоя номер. И много по-умни от него, дори играчи от класа бяха ужилвани по тоя начин. Изглежда, че в подправянето на пари има нещо, което привлича мъжете мошеници. Но с жените не е така. Те винаги проявяват подозрителност към науката. Но тъй като не знаеше как е настроен Джексън към тази жена, просто отбеляза:

— Много е доверчива, щом като е повярвала във всичко това.

Джексън изсумтя възмутен.

— Да не мислиш, че щеше да ги остави да ме изиграят, ако е подозирала нещо?

— Какво направи тя, когато избухна печката? Помогна ли ти да спасиш парите?

— Направи каквото можа. Ами че тя да не е Ани Оукли^[1], та да размаха два пистолета. Когато шерифът се втурна в кухнята с насочен револвер и размаха звездата, тя побягна като всички останали. И аз се опитах да духна.

— Винаги хващат жертвата. Как иначе ще те изработят? А пък ти бутна на шерифа още малко, за да те пусне, така ли?

— Не знаех, че е мошеник. Дадох му двеста долара.

— А ти откъде намери тези пари, след като вече ти е бил обрал, каквото си имал?

— Наложи се да взема петстотин от сейфа на господин Клей.

Голди подсвирна тихо.

— Дай ми останалите триста, братле, ще открия тия мошеници и ще ти върна всичките мангизи.

— Нямам ги — призна Джексън. — Изгубих ги на комар. Исках да спечеля парите, които ми трябваха.

Голди вдигна края на полите си и заразглежда дебелите си крака, обути в черни памучни чорапи.

— Доста ти е дошло за една нощ, какъвто си благочестив. Сега какво ще правиш?

— Трябва да намеря тоя, дето се представя за шериф. Взе ми първо двеста долара, после арестува Имабел, за да одруса и нея хубавичко.

— Искаш да кажеш, че е измъкнал подкуп от мадамата ти?

— Не зная какво точно е станало. Не съм я виждал, откакто избяга от кухнята с другите. Като се обадих на хазяйката, научих, че щатски шериф я е довел вкъщи и че е задържана. После й конфискувал куфара и я отвел някъде. От тогава не се е връщала. Много съм притеснен.

Голди погледна брат си недоверчиво.

— Какво каза? Куфар ли имала?

Джексън кимна.

Голди дълго се взираше в брат си, сякаш не можеше да откъсне погледа си.

— И какво държеше в куфара си?

Джексън избягна погледа на Голди.

— Нищо, дрехи и разни работи.

Голди не отделяше поглед от брат си. Накрая каза:

— Слушай ме внимателно, братле! Щом като тая мадама е имала в куфара само дрехи, значи се е сдушила с Дългия и му е помогнала да те преметне. Кога най-после ще го проумееш?

— Не е вярно, не го е направила — възпротиви се Джексън твърдо. — Няма защо да го направи. Щях да й дам всичките си пари, ако ги бе поискала.

— Откъде знаеш, че не си пада по тоя тип? Може пък да няма мерак на парите ти? Просто смяна на креватите.

Изпотеното черно лице на Джексън се изду от гняв.

— Не говори така за нея! — каза той заплашително. — Харесва си ме и не си пада по никой друг. Ще се оженим. Освен това тя не се среща с никого.

Голди сви рамене.

— Сам помисли, братле. Избягала е с човека, който ти е измъкнал парите, и ако не ще нито него, нито парите…

— Не е избягала с него, а той я е откарал — прекъсна го Джексън. — Освен това, ако беше за парите, тя си има. Може да докопа толкова много пари, колкото аз и ти никога не сме виждали.

Дебелото черно тяло на Голди се закова на място. Очите му не мигнаха, нито мускулче по лицето му не трепваше. Като че ли бе спрял да диша. Щом като тя имаше толкова много пари, колкото никой от тях не бе виждал, работата ставаше ясна — Голди проумя всичко много добре. Пари! Скрити в куфара й! Иначе защо щеше да се връща за него с дългия тип? Не може да е имала скъпи дрехи, след като е живяла с някакъв прислужник с мизерна заплата, какъвто беше брат му.

Огромните черни зеници на очите му следяха в унес разстроеното потно лице на Джексън.

— Ще ти помогна да намериш момичето си, братле — прошепна Голди поверително. — В края на краищата ти си моят брат близнак.

Измъкна изпод робата едно шишенце и го подаде на Джексън.

— Опитай!

Джексън поклати глава.

— Хайде, опитай! — настоя Голди раздразнено. — Ако след всичко, което си направил снощи, дяволът все още не ти е отнесъл душата, значи си спасен. Дръпни си яко! Отиваме да търсим тоя тип и твойто момиче и ще ти дойде добре за кураж.

Джексън избърса гърлото на бутилката с мръсната си носна кърпа и отпи голяма глътка. В следващия миг отвори уста и не можеше да си поеме въздух. Течността имаше вкус на силна като отрова текила и долнокачествено уиски и изгори гърлото му, сякаш беше лют черен пипер.

— Господи! — простена той. — Какво е това?

— Нищо, просто алкохол — каза Голди. — Много хора тук, в Долината, не пият нищо друго.

Мозъкът на Джексън изтръпна от адското питие. Той забрави за какво беше дошъл. Приседна на кушетката и се опита да събере мислите си.

Голди седеше на масата срещу него и мълчаливо го наблюдаваше. Огромните му черни зеници просто го хипнотизираха. Приличаха на блестящи черни изворчета на злото. Джексън се опита да отмести погледа си, но не успя.

Най-сетне Голди се изправи и сложи перуката и покривалото си. Не бе продумал до тоя момент.

Брат му се опита да се изправи, но стаята се завъртя пред очите му. През ума му мина подозрението, че Голди се опитва да го отрови.

— Ще те убия! — каза той с надебелял език и се опита да се хвърли срещу него.

Но стените на малката стая се въртяха заедно с милиони циркуляри, които цепеха главата му. Не можа да реагира, когато Голди го хвана под мишниците и го положи на кушетката.