Честър Хаймс
От любов към Имабел (17)

Глава седемнадесета

Една черна камионетка, от ония, с които разнасят стоки по магазините, рязко зави на юг от 130-а улица по Парк Авеню, пое към сградата, където се намираше квартирата, но откъм срещуположната страна, и изведнъж намали скорост.

От мястото на шофьора Джоуди се втренчи в паркираната катафалка.

— Има някаква катафалка отпред — отбеляза той, въпреки че беше очевидно.

— Виждам — отвърна Ханк, който надничаше през рамото му.

— Какво ли прави тук, а?

— Да не съм гадател!

— Мислиш ли, че са ченгетата?

— Нищо не мисля. Ще проверим.

И двамата се бяха преоблекли, след като се измъкнаха от бараката край реката.

Сега Джоуди носеше тъмносин балтон, черна филцова шапка, килната на тила, син костюм, кафяви ръкавици от чортова кожа и ниски черни обувки с връзки. Можеше да мине за сервитьор във вагон-ресторант, работа, която бе вършил в продължение на четири години.

Ханк носеше тъмнокафяв балтон, кафява шапка и тъмносин костюм. Шапката му беше нахлупена ниско над очите, а ръцете му бяха скрити дълбоко в джобовете.

Бяха се приготвили да бягат.

От предната седалка на катафалката Голди видя фаровете още щом се появиха иззад ъгъла и завиха по Парк Авеню. Когато различи модела на камионетката, Голди веднага се усъмни. Такава кола нямаше работа на такава улица и по такова време. Той се сниши върху седалката и наостри уши. Чуваше как камионетката бавно се движи по отсрещното платно. Изведнъж му дойде наум, че може да са Джоуди и Ханк, ако са се върнали за златната руда. Измъкна пистолета от диплите на робата, стисна го до гърдите си и се изви на седалката така, че да гледа в огледалото.

Когато камионетката се изравни с катафалката, но от другата страна на колоните на надлеза, Джоуди каза:

— Празна е!

— Празна изглежда.

— Но има нещо отзад. Мислиш ли, че е ковчег?

— Абе не можеш ли сам да мислиш!

Неочаквано в един миг погледът на Джоуди мина покрай края на куфара и празното пространство между двата прозореца.

— Няма ковчег.

Ханк извади автоматичен пистолет, калибър 38, от десния джоб на палтото си и го зареди.

Джоуди направи обратен завой преди пресечката, изравни се с катафалката и се промъкна между стоманените подпори, за да мине от другата страна на надлеза.

Голди наблюдаваше фаровете в огледалото, докогато беше възможно, но чу, че камионът продължава да се движи бавно напред.

Сега Ханк беше от страната на катафалката.

— Вътре има куфар — каза той.

Джоуди надникна през рамото му.

— Мислиш ли, че е нейният куфар?

— Ще видим.

След като подмина катафалката, Джоуди насочи камиона към бордюра, спря и угаси фаровете. Свали ръкавиците си, сложи ги в левия джоб на балтона си, пъхна ръка в десния си джоб и стисна студената кокалена дръжка на ножа си. Слезе на улицата, а Ханк скочи на тротоара. Спряха се за миг, за да огледат смълчаната улица. Обърнаха се едновременно и тръгнаха безшумно към смълчаната катафалка. И двамата хвърлиха поглед към предната седалка, но не забелязаха Голди. Черната му дреха го правеше невидим в тъмното.

Спряха се от двете страни на катафалката, застанаха до прозорците и заоглеждаха куфара върху поставката за ковчезите. Вдигнаха очи и погледите им се срещнаха. Продължиха към задната част на катафалката, натиснаха вратите и когато се оказа, че са отворени, погледнаха вътре.

— Той е — каза Джоуди.

— Виждам.

Голди се беше надигнал леко, за да ги наблюдава в огледалото. Веднага ги позна. Ханк не вадеше дясната си ръка от джоба и той разбра, че има оръжие. За Джоуди не беше сигурен, но реши, че трябва да се пази от Ханк. Видя ги, че се обръщат и поглеждат към прозореца на третия етаж.

— Не свети — каза Джоуди.

— Това нищо не значи.

— Ще ида да проверя.

— Почакай!

— Не ща да стоя тук навън и да ми светят маслото.

— Ако има някой горе, вече ни е видял.

— Какво значи „ако“! Да не би духове да са свалили тоя тежък куфар дотук?

— Според мене Джексън й е помогнал.

— Джексън! Тоя гаден черньо! Как, по дяволите, е разбрал къде е?

— А как, по дяволите, е разбрал къде е бараката край реката? Такъв дебелак, като намери почти бяла мадама и като лапне по нея, ще намери и гроба на Хитлер.

— Значи това е катафалката на шефа му.

— И аз тъй мисля.

Джоуди тихо се изсмя.

— Хайде да му дигнем и мръсната катафалка.

— Чакай първо да проверим дали е оставил ключовете.

Когато тръгнаха към предната седалка — Джоуди откъм улицата, а Ханк — откъм тротоара, Голди напипа бутона, с който се заключваше вратата откъм улицата и го натисна. Смяташе, че Джоуди има само нож, така че ще може да се заеме с Ханк.

Отраженията им се изгубиха в двата края на огледалото и тялото на Голди се напрегна, дясната му ръка застина неподвижно, пръстите му стиснаха колта. Изчака Ханк да натисне бравата на вратата и тогава дръпна предпазителя, за да съвпадне щракването с натискането на бравата на вратата.

Ханк не подозираше опасността. Когато отвори вратата, Голди се изправи на седалката като повелител на всички зли духове и каза:

— Не мърдай!

Ханк зяпна като втрещен в дулото на четиридесет и пет калибровия колт и не се помръдна. Сърцето му спря да бие, кръвта му се смрази, дъхът му секна. Грамадната дупка на края на пистолета му се виждаше като дуло на оръдие.

Голди смяташе, че гърбът му е защитен от заключената врата. Но ключалките на стария кадилак бяха развалени.

Щом видя, че нещо шавна, Джоуди дръпна с лявата си ръка вратата зад гърба на Голди, сграбчи го с дясната ръка и го смъкна на улицата, преди той да успее да натисне спусъка, изби пистолета от ръката му още докато той беше във въздуха и го срита в тила в момента, в който дебелото черно тяло тупна на паважа.

Все едно му беше дали рита мъж, жена или дете. Беше обзет от маниакална жажда да унищожава и в съзнанието му беше останала една мисъл — за кръв и убийства.

Револверът се плъзна по улицата, Джоуди заби един ритник на Голди, револверът се удари в бордюра и изчезна в черната кал на канала. Джоуди удари един шут в ребрата на Голди. Ханк притича пред катафалката със зареден трийсет и осем калибров автоматичен пистолет в ръка, когато Джоуди ритна Голди в слънчевия сплит.

— Стига! — каза Ханк и насочи пистолета право в сърцето на Джоуди. — Ще я убиеш.

Голди се гърчеше върху мокрите кални павета и се мъчеше да си поеме въздух като риба на сухо. В ъглите на устата му се беше събрала пяна и той не можеше да проговори.

Оръжието на Ханк обузда съучастника му, който дишаше тежко, сякаш бълваше навън яростта си.

— Още един и щях да я довърша!

— Господи, имай милост към една старица — най-после успя да изстене Голди.

Ехото от свирката на приближаващ станцията влак се върна през реката и сякаш отговори на жалостивия му вопъл.

Ханк се приближи до него, посегна с лявата си ръка и го хвана за брадичката.

Голди отчаяно търсеше златния кръст, който се бе омотал в диплите на робата му.

— Аз съм Сестра на милосърдието — проплака той жаловито. — Служа на бога.

— Не ни ги пробутвай тия! Знаем коя си — каза Ханк.

— Монахинята, дето пее на черните ченгета, нали? Как ли се е вмъкнала в играта?

— Откъде да знам.

Джоуди се наведе и се взря в пепелявосивото лице на Голди. В мътните му кафяви очи нямаше капка милост.

— Казвай бързо! — каза той. — Защото нямаш много време.

Стоманените релси на надлеза издаваха все по-ясен тътен при приближаването на влак.

— Чуйте ме… — проплака Голди.

Краткото остро изсвирване, с което влакът оповестяваше, че е пресякъл реката и вече се намира в Харлем, заглуши думите му.

— Мога да ви помогна да се измъкнете. Вие не сте оттук, а аз го зная на пръсти този град.

Ханк присви очи. Слушаше го внимателно. Джоуди извади ръка от джоба на балтона си, в която стискаше здраво дръжката на автоматичния си нож. В долната част на дръжката имаше бутон, който се натискаше с палец, той го докосна и острието, дълго около петнадесет сантиметра, изскочи с леко щракване и лъсна с матов блясък на слабата светлина.

Голди забеляза острието с крайчеца на окото си и с мъка се вдигна на колене.

— Чуйте, мога да го скрия.

Вроденият страх от хладно оръжие предизвика сълзи в очите му.

— Чуйте, мога да прикрия…

Джоуди даде израз на омразата си към доносничката, като я перна по покривалото. Заедно с него се смъкна и сивата перука, под която се оголи една кръгла глава.

— Тоя шибан негър е мъж! — каза Джоуди и мина зад гърба му.

— Слушай какво казва! — намеси се Ханк.

— Имам скривалище, което никой не може да открие. Мога да се погрижа за всички. Ще ви отърва от ченгетата. Имам мои хора в участъка. Сега, след като ме разкрихте, можете да ми имате доверие. Ще ви скрия всичките, а има достатъчно място и за…

Грохотът на минаващия влак заглуши думите му.

Ханк се наведе, за да чуе какво казва и се вгледа изпитателно в лицето му.

— Кой е другият?

— Никой, кълна се…

Дизеловият локомотив гърмеше над главите им. Железният надлез се тресеше, разтресоха се и подпорите. Улицата се тресеше, къщата се тресеше, тръпнеше нощният мрак.

Голди беше коленичил като за молитва, забил колене в мократа мръсно черна, разлюляна улица. Туловището му се тресеше под разветите дипли на робата му, а той трепереше ужасен, сякаш се молеше в див транс.

Джоуди се наведе рязко към него откъм гърба му. И той се бе разтреперил.

— Лъжливо ко… — разярено каза той.

Голди веднага осъзна грешката си. Някой трябваше да му е помогнал да пренесе куфара, беше прекалено тежък, за да се справи сам.

— Никой, освен…

Джоуди се протегна настървено напред, сграбчи лицето му с лявата си длан, опря дясното си коляно между плешките му, натисна главата му назад към коляното си и преряза изпънатата черна шия право до кокала от ухо до ухо.

Писъкът на Голди се сля с писъка на локомотива точно когато влакът изтрещя над главите им и разтърси целия квартал. Разтърси и заспалите му черни обитатели във въшлясалите им легла. Разтърси старите кости и отслабналите мускули, туберкулозните дробове и позорните зародиши в утробите на неомъжените момичета. Разтърси мазилката по таваните и хоросана между стените. Разтърси плъховете между стените и хлебарките, плъзнали по кухненските мивки и остатъците от храна, и мухите, заспали своя зимен сън една до друга като пчели между прозорците. Разтърси тлъстите и сити дървеници, които лазеха по черните кожи. Разтърси бълхите и те се разскачаха. Разтърси спящите кучета, скрити в мръсната слама, и спящите котки, и запушените клозети, от който плъзна воня.

Ханк отскочи настрани навреме.

Кръвта шурна от прерязаното гърло на Голди и заля черната улица, предния калник и гумата на катафалката. За миг грейна искрящо червена върху черния паваж. После блясъкът й изчезна, потъмня и стана морава. Силната струя постепенно намаля, започна да извира на вълни, изтласквани от последните удари на сърцето. Плътта около широката рана зейна като червени устни, от които клокочеше кръв.

Сладникавата тежка миризма на прясна кръв се смеси с отвратителната воня на харлемските жилища.

Джоуди отстъпи назад и мъртвото тяло се просна по гръб на паважа, продължи да се гърчи в конвулсии под черната роба, сякаш беше стигнало до връхната точка на акт с невидим партньор.

Грохотът на влака заотслабва и премина в неприятния звук от триенето на метал о метал, когато влакът започна да спира за станцията на 125-а улица.

Джоуди се наведе и избърса ножа в полите на черната роба на Голди. Ударът бе нанесен с такава бързина, че кръв имаше само по острието.

Изправи се, натисна копчето, с което се освобождаваше острието, и то клюмна. Със сръчно движение на китката си го прибра в дръжката. Затварящият механизъм щракна. Той прибра ножа в джоба на балтона си. Гордо заяви:

— Заклах го като прасе!

— Сам си е виновен, като говори толкова много.

Без да продумат повече, но сякаш се бяха уговорили, Ханк и Джоуди огледаха улицата в двете посоки, вдигнаха очи към квартирата на третия етаж, после огледаха полутъмния вход и прозорците на съседните сгради.

Нищо не помръдваше.