Честър Хаймс
От любов към Имабел (21)

Глава двадесет и първа

Заслепен от яд, Гробаря стоеше над проснатото тяло на Имабел. Курвата на онова копеле, което лисна киселината, се опитваше да му излиза с разни номера. А в това време другарят му, Ед Ковчега, беше в болницата, може би сляп за цял живот. Въздухът се беше наелектризирал от яростта му.

Носеше пистолета на Ед Ковчега наред със собствения си. Беше го извадил несъзнателно и сега го държеше в ръка. Пръстът му беше на спусъка и той едва се сдържаше да не изпрати някои куршум в задника на развратната мулатка.

Двама униформени полицаи, които минаваха през външното помещение, тръгнаха предпазливо към него, за да го възпрат, но видяха пистолета в разтрепераната му ръка и изумени, мълчаливо отстъпиха.

Двама патрулни полицаи, които водеха три пияни проститутки, се спряха и опулиха очи. Както ругаеха високо, проститутките изведнъж млъкнаха насред думите си. Свиха се от уплаха, заковаха се на място и моментално изтрезняха.

Всички смятаха, че Гробаря ще я застреля.

Мълчанието продължи, докато Имабел се изправи с мъка на крака и впери в Гробаря не по-малко гневен поглед.

— Какво искаш бе, ченге? — викна тя.

Беше толкова побесняла, че дори не се сети да си смъкне полата и да изтърси праха от дрехите си.

— Ако кажеш още само една дума… — започна Гробаря.

— По-спокойно! — прекъсна го старши полицаят зад бюрото.

Лявата буза на Имабел беше силно зачервена и се подуваше, косата й се бе разрошила. Очите й бяха жълти като на котка, устата й беше обезобразена, а в лицето приличаше на булдог, толкова беше погрозняла.

Униформените полицаи я гледаха съчувствено.

Гробаря се овладя с усилие. Не можа да вкара веднага пистолета в кобура. Както беше висок и с дълги крайници, движенията му бяха като на марионетка. Не смееше да я погледне отново, да не би тоя път да я застреля. Обърна се към старши полицая зад бюрото.

— За какво са я прибрали? — запита с пресипнал глас.

— Наръгала един човек на 125-а улица.

— Сериозно ли е?

— Не. Един цветнокож работник — живее зад гарата, в „Кървавата баня“ — твърди, че го е порнала.

Гробаря вече се накани да се обърне към Имабел, огледа я, сякаш щеше да започне да я разпитва, но после се отказа.

— Откарали го в болницата да го зашият — добави старши полицаят. — След малко ще го докарат тук, за да предяви обвинение.

— Тая ми трябва — каза Гробаря твърдо.

Старши полицаят го погледна в очите.

— Прибери я — каза той.

В същото време натисна един бутон пред себе си, за да позвъни в стаята на шефа си. Не искаше да спори с Гробаря, но не можеше да му предаде задържаната без нареждане.

Дежурният лейтенант излезе от кабинета и попита:

— Какво има?

— Джоунс иска да вземе една от задържаните.

— Тя участвуваше в снощната история край реката — каза дрезгаво Гробаря.

— За какво ти е?

— Тя ще ми покаже къде да намеря останалите.

На лейтенанта не му се искаше да разреши такова нещо.

— За какво е задържана? — попита той полицая.

— Един цветнокож твърди, че го е намушкала на Парк Авеню, в „Кървавата баня“. Него не са го докарали още.

— Има ли връзка между двете истории?

— Тя ще ми каже — отвърна Гробаря с глухия си пресипнал глас.

— Никого не съм намушквала — каза Имабел. — Никога не съм виждала този човек.

— Затваряй си устата! — каза старши полицаят.

Лейтенантът я изгледа внимателно.

— Тая е готова за затвора — промърмори ядосано той и си помисли: Ей такива, почти бели похотливи кучки карат черните младежи да вършат толкова много престъпления.

— Става късно — каза Гробаря.

Лейтенантът се навъси. Не беше по правилата, а той не искаше да има нарушения по време на неговото дежурство. Но пък някакви типове бяха хвърлили киселина в очите на полицай. И това беше мадамата на единия от тях.

— Прибери я — каза той. — Вземи и още някого със себе си. Нека да дойде О’Мали.

— Никого не искам — отвърна Гробаря. — Пистолетът на Ед е в мен. Това ми стига.

Лейтенантът повече не продума, обърна се и влезе в стаята на шефа си.

Останалите полицаи мълчаха. Зяпаха ту Гробаря, ту Имабел.

Гробаря се приближи до нея. Тя беше застанала предизвикателно. Докато разбере какво става, той щракна чифт белезници около китките й. Когато я подхвана за лакътя и я поведе към вратата, тя се обърна умолително към старши полицая:

— Как ще го оставите тоя луд да ме води нанякъде?

Старши полицаят отмести погледа си, без да отговори.

— Нямате право… — разкрещя се Имабел.

Гробаря я дръпна през вратата така силно, че тя политна. Повлече я надолу по бетонните стъпала.

Колата му беше паркирана малко по-нататък.

— Пусни ме! Мога да ходя сама — каза Имабел и той пусна лакътя й.

Колата бе същата черна лимузина, с която бе проследил кадилака на Гюс до скривалището на бандата до реката. Отвори предната врата. Белезниците пречеха на Имабел и тя се намъкна трудно в колата. Гробаря заобиколи и седна на мястото на шофьора.

— Казвай къде са!

— Не зная — отвърна тя намусено.

Той се завъртя на седалката с лице към нея.

— Не се опитвай да хитруваш! Искам да пипна ония копелета, дето хвърлиха киселината, и ти ще ме заведеш при тях, защото инак така ще ти смачкам физиономията с пистолета, че никой мъж няма да те погледне отсега нататък.

Тя усети, че от него иде смъртна заплаха. Ако я беше сплашил, че ще я убие, щеше да му се опре. Имабел искаше да се измъкне, преди да са хванали Джоуди и Ханк и да са ги накарали да проговорят. Без техните показания нищо не можеха да й сторят. Но знаеше, че Гробаря не се шегува и щеше да обезобрази лицето й.

— Ще те заведа, където живеят. И аз искам да ги заловите. Но не зная дали все още са там. Може да са офейкали вече.

Гробаря запали мотора, настрои радиото на къси вълни за полицейските сигнали.

— Накъде?

— В една къща с мебелирани стаи под наем на Сейнт Николас Авеню, над жилището на някакъв лекар. Той заема първите два етажа и дава под наем горните два.

— Знам къде е, а ти се моли да са все още там.

Имабел нямаше какво да отговори на това.

Като завиваха на север по Сейнт Николас Авеню, по радиото се чу металически глас: „… да се задържи черна катафалка, кадилак 1947, серия М, номер — неизвестен, управлявана от чернокож нисък негър в шофьорска униформа… Тъмнозелен куфар върху поставката за ковчега, видим през страничните прозорци, с труп на негър, преоблечен в расо на монахиня. Известен като сестра Габриел. Прерязано гърло. Катафалката се е насочила на юг по Парк Авеню… Край… Повтарям… Да се задържи…“

— Това усложнява нещата. — Гробаря веднага съобрази, че Джексън кара катафалката. Почти сигурно беше някоя от катафалките на господин Клей. По някакъв начин тия от бандата бяха пипнали Голди. Но защо Джексън бягаше от полицията?

Имабел потръпна, като си помисли как за малко щяха да прережат и нейното гърло.

Гробаря реши да блъфира.

— Къде се видя с Джексън?

— Не съм го виждала.

— Какво има в куфара?

— Златна руда.

Той не я погледна.

Движеха се бързо по мокрия черен паваж на Сейнт Николас Авеню. От източната страна се редяха жилищни сгради — все по-големи, по-просторни, по-добре поддържани, — които гледаха към стръмния скат на хълмистия парк от другата страна на улицата. На върха беше университетът с изглед към река Хъдсън.

— Сега нямам време да подреждам фактите. Първо ще хвана ония копелета и после ще видим какво що.

— Дано ги убиеш — злобно каза Имабел.

— Ти имаш да ми казваш много неща, но по-късно, гълъбче.

Зазоряваше се. Сградите на височината започнаха да се открояват на утринната светлина.

Стигнаха кръстовището със 145-а улица, където имаше каси за метрото на всеки ъгъл. Колата се гмурна в тунела и изведнъж се показа в района, в който живееше елитът на престъпния свят наред с обикновените трудови хора.

От една товарна камионетка стоварваха връзки „Дейли Нюз“ на мокрия тротоар. До аптеката имаше денонощен ресторант за печено, високите столове пред тезгяха бяха заети от хора, които рано-рано отиваха на работа и под ярката неонова светлина глозгаха печени ребра за закуска. Горещите свински ребра се въртяха на четири автоматични шиша в огромен електрически грил, вграден в стената до остъклената витрина, и с тях се занимаваше висок негър в бяла униформа на готвач.

Две врати след ресторанта „Избата на Еди“ тя посочи към един жълт буик роудмастър, паркиран под уличната лампа пред четириетажна сграда с каменна фасада.

— Това е колата им.

Гробаря мина пред нея, спря толкова рязко, че колата поднесе, слезе и се взря в тъмните предни прозорци. Наравно с тротоара се виждаше черна лакирана врата с лъскаво месингово чукало. Три бели емайлирани звънци бяха наредени един под друг на червената рамка на вратата, а над тях висеше табелка с името на д-р Дж. П. Робинсън.

Къщата спеше.

Гробаря бързо се върна към жълтата кола, огледа улицата и се опита да запомни номера й с калифорнийска регистрация. Отвори капака на мотора, откачи жичките от главата на делкото, мушна ги в джоба на палтото си и тръшна капака. Натисна дръжките на вратите, които бяха заключени, и надникна през прозорците. На пода пред задната седалка имаше тъмен кожен куфар. Отиде до багажника, справи се с ключалката с отвертката на джобния си нож, хвърли бегъл поглед на струпания отзад багаж, затвори капака и се върна при своята кола. Всичко това трая по-малко от минута.

— Къде са?

— При Били.

— И тримата ли?

Имабел кимна.

— Ако не са изчезнали.

Гробаря седна зад волана и погледна черната асфалтова повърхност на Сейнт Николас, която се виеше като широка черна лента нагоре между модерните жилищни сгради от двете й страни и изсветляваше до сиво в утринната виделина.

От страничните улици се стичаха хора, които започваха работа рано и бързаха към метрото. По-късно от претъпканите апартаменти към центъра щяха да се спуснат непрекъснатите потоци от прислужници в канцеларии и учреждения, натъпкали работните си престилки в лъскави кожени дипломатически куфарчета, за да приличат на бизнесмени, и щяха да си купят „Дейли Нюз“, за да го четат в метрото.

Хората, които Гробаря търсеше, не се появяваха.

— Кой от тях взема наркотици? — попита той.

— И двамата. Искам да кажа, Ханк и Джоуди. Ханк е на опиум, а Джоуди — на хероин.

— Ами Дългия?

— Той само пие.

— С какви имена минават пред Били?

— Ханк се нарича Морган, Джоуди — Уокър, Дългия — Голдсмит.

— Значи Били знае за удара с мината?

— Май че не.

— Ще ти се наложи да отговаряш на хиляди въпроси — каза й той, включи на скорост и потегли.

Подминаха кабарето на Лъки, ресторанта „Краля на пилетата“, бръснарница „Елит“, голямата каменна сграда, известна под името Харлемския замък, която беше частно владение, направи обратен завой на 155-а улица между касите на метрото, върна се покрай бара и грила на Шишкото и спря пред входа на огромна, представителна шестетажна сграда от сив камък. Покрай тротоарите в този район бяха паркирани големи скъпи автомобили.

Оттук, като се спусне човек надолу по стръмната 155-а улица към моста, за по-малко от пет минути ще стигне до мрачната и неприветлива част покрай река Харлем, където бяха станали престрелката и побоят.