Честър Хаймс
От любов към Имабел (1)

Глава първа

Ханк преброи пачката. Бяха много пари — сто и петдесет чисто новички десетдоларови банкноти. Погледна Джексън със студените си жълтеникави очи.

— Даваш ми петнайсет стотачки. Така ли е?

Не увърташе. Бизнесът си е бизнес.

Ханк беше дребен, стегнат, с неравномерно кафява кожа и рядка, изкуствено изправена коса. Имаше делови вид.

— Точно така — каза Джексън, — хиляда и петстотин долара.

И за него това бе просто сделка.

Джексън бе нисък, дебел, с морави венци и бели като бисер зъби — само да се усмихва, но той не се смееше. Не му беше до смях. Беше само на двадесет и осем години, но тази игра му се струваше толкова сериозна, че го правеше да изглежда десетина години по-възрастен.

— Значи искаш да ти измайсторя петнайсет хилядарки? — Ханк не го оставяше на мира.

— Точно така — каза Джексън, — петнайсет хиляди долара.

Правеше се на спокоен, но всъщност беше уплашен. От късата му ситно къдрава коса се стичаха капчици пот. Кръглото му лице лъщеше като билярдна топка.

— Моят дял е десет процента — петнайсет стотачки, нали така?

— Точно така. От тая сделка ще получиш хиляда и петстотин.

— Пет процента и за моето участие — намеси се Джоуди. — Това прави седемстотин и петдесет. Съгласен ли си?

Джоуди беше среден на ръст здравеняк, с груба, чисто черна кожа, облечен с кожено яке и военни панталони и работеше каквото му попадне. Дългата му гъста коса беше изправена по краищата и опърлена до червено, а към корените — израснала черна и къдрава.

Не беше подстригван от Нова година, а вече бе средата на февруари. От пръв поглед си личеше, че е пълен глупак.

— Добре — съгласи се Джексън, — твоят дял е седемстотин и петдесет.

Джоуди го бе свързал с Ханк, който щеше да му подправи парите.

— Останалото — за мен — каза Имабел.

Другите се изсмяха.

Имабел бе момичето на Джексън. Имаше пълни устни, гореща кръв и бананова кожа, пъстрокафяви очи на съблазнителка и дълги сладострастни бедра на жена, родена за любов. Джексън бе луд по нея като елен в размножителния период.

Всички бяха наобиколили масата в кухнята. Прозорецът гледаше към 142-ра улица. Снегът се трупаше върху замръзналите купища отпадъци, които се издигаха като насип покрай тротоарите.

Джексън и Имабел живееха в една стая в дъното на коридора. Хазяйката беше на работа, нямаше ги и останалите наематели. Бяха сами в жилището.

Ханк щеше да превърне сто и петдесетте банкноти от по десет долара в сто и петдесет банкноти от по сто долара.

Джексън наблюдаваше как Ханк внимателно навива на руло всеки десетак в някаква химически активна хартия, пъхва ги в картонени тръбички като фишеци за конфети и ги нарежда във фурната на новата газова печка. Очите му се бяха зачервили от подозрителност и напрежение.

— Сигурен ли си, че точно такава хартия ни трябва?

— Няма начин да сбъркам. Аз съм я правил — каза Ханк.

Ханк единствен в света притежаваше специална хартия, която можеше да заличава паричните знаци. Самият той я бе открил. Въпреки това Джексън следеше всяко негово движение. Не го изпусна от очи дори когато той се обърна с гръб, за да сложи парите във фурната.

— Не се тревожи толкова, миличък — каза Имабел и сложи гладката си мургава ръка върху черното сако на Джексън. — Знаеш, че няма грешка. Виждал си как го прави.

Наистина Джексън го бе виждал. Ханк му го бе демонстрирал преди два дни. Пред очите му той превърна десет долара в сто. Джексън ги занесе в банката. Каза на чиновника, че ги е спечелил на зарове и го попита дали са истински. Отговориха му, че са толкова истински, колкото парите в монетния двор. След това Ханк развали стотачката и върна десетте долара на Джексън, който беше повярвал в умението му.

Но този път се решаваше целият му живот.

Това бяха всичките пари, които притежаваше. Всичко, което бе спестил за пет години работа при господин Х. Ексъдъс Клей, погребалния агент. Не ги беше намерил на улицата. Той шофираше катафалките на погребенията, откарваше преди това покойниците до дома, чистеше параклиса, миеше труповете и метеше залата за балсамиране, мъкнеше кофите със съсирена кръв, изрязана плът и разложени вътрешности.

Целият аванс, който успя да измъкне от господин Клей. Всичките пари, които успя да вземе назаем от приятелите си. Заложи всичките си хубави дрехи, златния си часовник, иглата за вратовръзка с фалшив диамант и златния пръстен с инициали, намерен в джоба на един мъртвец. Страхуваше се да не се случи нещо непредвидено.

— Не се тревожа — каза той. — Просто съм изнервен. Не искам да ни хванат.

— Как ще ни хванат, миличък? Никой няма представа какво правим тук.

Ханк затвори фурната и запали газта.

— Богат човек ще те направя сега, Джексън.

— Да благодарим на бога! Амин! — каза Джексън и се прекръсти.

Той не бе католик. Числеше се към Първата баптистка църква в Харлем. Беше много религиозен младеж. Винаги щом имаше някакви неприятности, се кръстеше за всеки случай.

— Седни, миличък! — каза Имабел. — Краката ти треперят.

Джексън седна до масата и впери поглед в печката. Имабел застана пред него и силно притисна главата му към гърдите си. Ханк погледна часовника си. Джоуди стоеше отстрани със зяпнала уста.

— Не е ли готово вече? — попита Джексън.

— Още само една минута — каза Ханк и отиде до чешмата да пийне вода.

— Тая минута няма ли да свърши? — попита Джексън.

В същия миг печката гръмна с такава сила, че изби вратата.

— Гръм и мълнии! — извика Джексън и скочи от стола, сякаш гащите му се бяха подпалили.

— Внимавай, миличък! — изпищя Имабел и така здраво се вкопчи в Джексън, че го блъсна и той падна на пода по гръб.

— Спрете в името на закона — изкрещя непознат глас.

Висок слаб чернокож с присъщата за ченге смръщена физиономия връхлетя в кухнята. В дясната си ръка държеше пистолет, а в лявата — златна значка.

— Щатски шериф! Който мръдне, стрелям!

По всичко личеше, че ще го направи.

Кухнята се бе изпълнила с пушек и задушлива миризма на черен барут. От печката изтичаше газ. Обгорените от експлозията във фурната картонени тръбички се търкаляха по пода.

— Полиция! — изпищя Имабел.

— Разбрах! — извика Джексън.

— Да се махаме! — изкрещя Джоуди. Препъна шерифа, той се блъсна в масата, а Джоуди се втурна към вратата. Ханк го беше изпреварил и Джоуди се измъкна, като почти го възседна. Шерифът лежеше, проснат върху масата.

— Бягай, миличък! — каза Имабел.

— Не ме чакай! — отвърна Джексън.

Той бе застанал на четири крака и се мъчеше да се изправи. Но Имабел побягна към вратата с такава скорост, че се препъна в него и отново го събори.

Преди шерифът да успее да се изправи, тримата бяха избягали.

— Не мърдай! — кресна той на Джексън.

— Не мърдам, шефе!

Когато най-сетне стъпи на краката си, шерифът грубо дръпна Джексън да се изправи и щракна чифт белезници около китките му.

— Опитвате се да ме изработите, а? Десет годинки ще получиш за това.

Лицето на Джексън доби сивия цвят на военен кораб.

— Нищо не съм направил, шефе. Кълна се в бога.

Джексън бе учил в негърски колеж в Юга, но винаги когато бе развълнуван или уплашен, започваше да говори на родния си диалект.

— Седни и си затваряй устата! — заповяда шерифът.

Спря газта и започна да събира картонените тръбички за доказателство. Отвори една, извади съвсем новичка банкнота от сто долара и я вдигна към светлината.

— Подправена десетачка. Знаците още си личат.

Джексън понечи да седне, но внезапно се спря и го удари на молба.

— Не съм го направил аз. Кълна се в бога. Бяха тия двамата, дето избягаха. Аз само влязох в кухнята да пия вода.

— Не ме лъжи, Джексън. Познавам те. Имам доказателства срещу тебе. От няколко дни ви наблюдавам и тримата, фалшификатори такива.

Очите на Джексън се напълниха със сълзи, толкова бе уплашен.

— Слушай, шефе! Кълна се в бога, че нямам нищо общо с тая работа. Дори не зная как се прави. Ханк, ниският, който избяга, е фалшификаторът. Само той има такава хартия.

— Ти не се тревожи за тях! И те ще ми паднат в ръчичките. А тебе вече съм те хванал и ще те отведа в ареста. Предупреждавам те, че всичко, което кажеш пред мен, ще се използува срещу тебе в съда.

Джексън се свлече от стола и падна на колене.

— Пусни ме този път! — Сълзи потекоха по лицето му. — Само този път! Никога не съм бил задържан. Аз съм вярващ човек, честен съм. Признавам, че дадох парите на Ханк, за да ги подправи, но не аз, а той наруши закона. Направих това, което всеки би направил, ако му се удаде възможност да спечели куп пари.

— Джексън, изправи се и понеси наказанието си като мъж! — заповяда шерифът. — Виновен си, колкото и останалите. Ако не му беше дал десетачките, Ханк нямаше да ги направи на стотачки.

Джексън си представи как излежава десет години в затвора. Десет години раздяла с Имабел. Живееше с нея само от единадесет месеца, но вече не можеше без нея. Щяха да се оженят веднага щом тя получи развод от оня тип от Юга, за когото все още бе омъжена. Ако го вкарат за толкова дълъг срок в затвора, през това време тя сигурно ще си намери друг и ще го забрави безвъзвратно. Ще излезе от затвора съсухрен старец на тридесет и осем години. Никой няма да го вземе на работа. Никоя жена няма да го пожелае. Ще се превърне в скитник, изгладнял и мършав, ще проси по улиците на Харлем, ще спи по входовете и ще се налива с ракия, за да се постопли. За това ли мама Джексън бе отгледала син, нима се бе борила да го прати в негърския колеж, за да стане каторжник? Просто не биваше да се остави да го приберат.

Джексън прегърна краката на шерифа.

— Имай милост към един беден грешник! Зная, че сбърках, но не съм престъпник. Просто ме убедиха да се хвана с тази работа. Приятелката ми искаше ново палто, искахме да си купим собствена къща, може би и кола. Просто се поддадох на изкушението. И ти си черен като мен и трябва да ме разбереш. Откъде можем ние, бедните чернокожи, да вземем пари?

Шерифът го разтърси да се изправи на крака.

— По дяволите! Стегни се бе, човек! Иди да пиеш вода! Аз не съм господ, та да ми се молиш така.

Джексън отиде до чешмата и изпи една чаша вода. Плачеше като дете.

— Смили се! Имай поне капка милост и човещина! В тази история изгубих всичките си пари. Това наказание не е ли достатъчно? Трябва ли да ида и в затвора?

— Джексън, ти не си първият, когото задържам за престъпление. Представи си, че пускам всеки, когото заловя. Какво ще стане с мен? Безработен. Съсипан и гладен. Скоро след това самият аз ще се намеря от другата страна на закона — един престъпник.

Джексън гледаше суровото кафяво лице на полицая, коварните му и подли очи. Разбра, че у него няма пощада. Когато цветнокож мине на страната на закона, загубва всякакво християнско милосърдие, мислеше си той.

— Шефе, ще ти дам двеста долара, ако ме пуснеш — предложи той.

Полицаят изгледа мокрото лице на Джексън.

— Не би трябвало да го правя. Но виждам, че си честен човек, подведен от една жена. И понеже си черен като мен, този път ще те пусна. Давай двестате долара и си свободен.

За Джексън единственият начин да намери двеста долара в този момент беше да ги открадне от шефа си. Господин Клей винаги държеше две-три хиляди в сейфа. Никак, наистина никак не му се искаше да краде от него. Никога досега не бе открадвал нито цент. Беше честен човек, но нямаше друг начин да се измъкне от тоя капан.

— Тук нямам пари. В погребалното бюро са, там, където работя.

— Тогава ще те откарам с колата. Но трябва да ми дадеш честната си дума, че няма да се опиташ да офейкаш.

— Аз не съм престъпник — възпротиви се Джексън. — Няма да избягам, кълна се. Просто ще вляза да взема парите и ще ти ги донеса.

Шерифът отключи белезниците и му направи знак да тръгва. Слязоха по стълбите на четирите етажа и се озоваха на Осмо Авеню, пред фасадата на жилищната сграда. Шерифът посочи един очукан черен форд.

— Нали виждаш, и аз самият съм беден човек.

— Да, сър, но не колкото мен, защото не само че нямам нито цент, ами съм и на червено.

— Късно е, Джексън, да си мислил по-рано.

Качиха се в колата, поеха на юг по 134-а улица, след кръстовището с Ленъкс Авеню завиха на изток и спряха пред погребалното бюро на Х. Ексъдъс Клей.

Джексън слезе от колата и безшумно се заизкачва по каменните стъпала, настлани с червена гума, влезе в старата каменна сграда през остъклената врата със спуснати завеси и надникна в едва осветения параклис, където трима мъртъвци бяха изложени в отворени ковчези.

Смити, другият шофьор и общ работник, безмълвно прегръщаше някаква жена на една от скамейките, тапицирана с червено кадифе, подобна на ония, върху които лежаха ковчезите. Изобщо не бе чул влизането на колегата си.

Джексън мина покрай тях безшумно, на пръсти, и пое по коридора към килера. Взе една бърсалка за прах и парцал и отново на пръсти се отправи към канцеларията в предната част на зданието.

Всеки следобед по това време, ако нямаше погребение, господин Клей си дремваше на дивана в канцеларията. Маркъс, който се занимаваше с балсамирането, трябваше да пази наоколо, но той винаги се измъкваше към бара на Смол на ъгъла на 135-а улица и Седмо Авеню.

Джексън безшумно отвори вратата на кабинета, влезе вътре на пръсти, подпря бърсалката до стената и започна да чисти праха по малкия черен сейф в ъгъла до едно старомодно бюро с подвижен капак. Вратата на сейфа бе затворена, но не бе заключена.

Господин Клей лежеше на една страна с лице към стената. На слабата светлина от лампиона, който светеше непрекъснато до прозореца към улицата, той приличаше на избягал от музея експонат.

Беше дребен възрастен мъж, с лице като пергамент, избледнели кафяви очи и дълга сива бухнала коса. Традиционното му облекло бе фрак, двуредна гълъбовосива жилетка, раирани панталони, висока яка, вратовръзка „Аскот“, украсена със сива перлена игла, и пенсне, завързано на дълга черна панделка, прихваната към жилетката.

— Ти ли си, Маркъс? — попита изведнъж той, без да се обръща.

Джексън едва не подскочи.

— Не, сър, аз съм, Джексън.

— Какво правиш тук, Джексън?

— Ами чистя праха, господин Клей — отвърна той, като отваряше вратата на сейфа.

— Мислех, че днес следобед не си на работа.

— Да, сър, но се сетих, че роднините на Уилямс ще дойдат довечера при тленните останки на своя покойник, а пък нали искахте всичко да е тип-топ дотогава.

— Не се престаравай, Джексън — сънливо каза господин Клей. — Нямам намерение да ти увелича заплатата.

Джексън направи усилие да се засмее.

— Ама че се шегувате, господин Клей. Все ми е едно, защото приятелката ми не си е вкъщи. Отишла е на гости.

Докато говореше, Джексън отвори и вътрешната врата на сейфа.

— И аз си помислих, че такава ще е работата — измърмори господин Клей.

В преградата, където държаха парите, бяха надиплени двадесетдоларови банкноти на купчета по пет броя.

— Ха-ха, ама че се шегувате, господин Клей — каза Джексън, извади пет купчета и ги пъхна в страничния джоб на панталона си. Събори дръжката на бърсалката, за да изтрака, докато затваряше двете врати на сейфа.

— Господи, трябва да ми простиш, нямам друг изход — промълви Джексън и добави на висок глас: — Сега ще помета стълбите.

Господин Клей не отговори.

Джексън отиде на пръсти до килера, прибра бърсалката и парцала и безшумно се измъкна към входната врата. Смити и жената все още се наслаждаваха на живота.

Джексън излезе тихо и слезе по стълбите към колата. Извади две от купчетата, като ги държеше така, че да не се виждат, и ги пъхна през отворения прозорец в ръцете на шерифа.

Шерифът ги сложи на седалката между краката си, за да ги преброи. После кимна и ги мушна във вътрешния джоб на палтото си.

— Това да ти е за урок — каза той. — От престъпления печалба няма.