Честър Хаймс
От любов към Имабел (11)

Глава единадесета

Завиха по 125-а улица и поеха към Седмо Авеню. Неоновите светлини от баровете и магазините хвърляха разноцветни отблясъци върху разноцветните минувачи, които едва се мъкнеха по кишавия тротоар и придаваха на лицата им метален оттенък. Минаваха цветнокожи мъже, дебело облечени срещу студа, някои в нови карирани палта, а други във военни мушами, пардесюта, балтони, като че ли направени от одеяла. Цветнокожи жени демонстрираха палта от невъобразими кожи — от кон, мечка, бизон, крава, куче, котка и дори прилеп. Други цветнокожи носеха кашмир, мелтон, норкови кожи, кожи от мускусни плъхове. С вид на преуспяващи те отминаваха в новите си големи коли.

В полумрака изникна Сестра на милосърдието.

— Дайте на бога! Дайте на бедните!

Джексън посегна към пачката си, но Гюс го спря.

— Крий парите си, Джексън! Аз имам дребни.

Пусна половин долар в касичката.

— Духът се е вселил в теб — направи се, че цитира Библията Сестрата на милосърдието. — Нека тоя, който има ухо, да се вслушва в това, което казва духът!

— Амин! — каза Джексън.

Близо до кръстовището със Седмо Авеню те свърнаха към „Палма“. Барманите носеха колосани бели сака, а високите, почти бели сервитьорки сновяха между масите и сепаретата в жълто-зелени униформи. На издигнатия подиум трима джазмузиканти свиреха горещи ритми.

Клиентелата се състоеше от хайлайфа на мошениците — харлемски шмекери с лъскави изправени коси, облечени екстравагантно и без вкус, наред с разни сбъркани типове в прилепнали дрешки, хористки и модели — знае ли ги човек какви са, — накичени със стъклени бижута, които искряха с цветовете на дъгата, с шарещи гримирани тъмни очи, с яркочервени нокти, с бисернобели зъби и моравочервени устни, разтегнати в усмивка, демонстриращи, страстната възбуда, която се купува с пари.

Гюс си проправи път до бара и придърпа Джексън до себе си.

— Ето такива места ми харесват — каза той. — Обичам да е културно. Хубава храна. Хубаво вино. Преуспяващи мъже. Красиви жени. Космополитна атмосфера. Само дето иска пари, Джексън, пари.

— Ами аз имам пари — каза Джексън и махна на бармана. — Какво ще пиеш?

И двамата си поръчаха шотландско уиски.

Тогава Гюс каза:

— Не като твоите пари, Джексън. Те доникъде няма да ти стигнат, ако водиш такъв живот. Аз говоря за големи пари. Твоите си ги прибери. Ако не внимаваш, ще се стопят за не повече от шест месеца. Аз говоря за пари, които нямат свършване.

— Разбирам какво искаш да кажеш. Като си купи мойта кукла кожено палто и аз — някоя друга нова дреха и си вземем кола, някой буик или нещо подобно, ще останем без пукната пара. Ама откъде се вземат пари, които не свършват?

— Джексън, изглеждаш ми честен човек.

— Старая се, но от честността не всякога има полза.

— Има, Джексън, само да знаеш да я използуваш.

— Де да знаех!

— Джексън, мисля си да те отворя за нещо голямо. Една сделка, от която ще паднат големи пари. Такива пари, за каквито ти приказвах, но от теб искам да си траеш.

— О, аз мога да мълча. Ако има начин да изкарам големи пари, ще мълча като риба!

— Хайде да отидем по-нататък, за да можем да си приказваме насаме — каза Гюс неочаквано. Хвана Джексън за рамото и го поведе към една маса в дъното. — Ще хапнем — аз черпя — и щом момичето ни вземе поръчката, ще ти покажа нещо.

Сервитьорката се появи и застана до масата, загледана настрани.

— Чакаш да ти поръчаме нещо или да станем и да си тръгнем? — попита Гюс.

Тя го погледна пренебрежително.

— Казвайте какво ще поръчвате, ще ви сервирам.

Гюс я изгледа от главата до петите, но започна отдолу нагоре.

— Две пържоли, кукло, ама гледай да не ми ги сервираш с тая кисела физиономия, че ще ми се отще да ям.

— Два пъти пържола с гарнитура — каза тя сърдито и се отдалечи.

— Наведи се насам! — каза Гюс и измъкна от вътрешния джоб на палтото си куп акции с шрифт латине и златни печати. Разтвори ги под масата, за да може Джексън да ги разгледа по-добре.

— Виждаш ли ги? Това са акции от една мексиканска златна мина. От тях ще забогатея.

Джексън се опули.

— Златна мина ли каза?

— Истинска златна мина, осемнайсет карата. Най-богатата в нашата половина на света. Цветнокож я открил, цветнокож я разработва, създали са акционерно дружество, продават акции само на цветнокожи като теб и мен. Не приемат всеки, който поиска. Страшна работа.

Сервитьорката донесе пържолите, но Джексън хапна малко. Беше ял скоро, но Гюс го взе за възбуда.

— Не бива да се вълнуваш толкова, че да не можеш да ядеш. За какво са ти пари, ако вземеш да умреш.

— Тъй е, ама се бях замислил. Много искам да вложа парите си в тия акции, господин Парсънс.

— Наричай ме просто Гюс — каза Гюс. — Мен няма защо да ме четкаш. Аз не мога да ти продам никакви акции. Трябва да се срещнем с господин Морган, финансиста, който организира дружеството. Той продава акциите. Аз мога само да те препоръчам. Ако преценят, че нямаш качества за акционер, няма да ти продаде нищо. Можеш да си сигурен. Иска да си има работа само с почтени хора.

— Ще ме препоръчаш ли, Гюс? Ако се съмняваш в мен, мога да взема писмо от изповедника ми.

— Не е необходимо, Джексън. Аз виждам, че си честен, порядъчен гражданин. Мисля, че познавам добре хората. Като се занимаваш с покупка и продажба на недвижими имоти като мен, трябва да познаваш хората или няма да се задържиш в този бранш. Колко искаш да вложиш, Джексън?

— Всичките! — каза Джексън — Всичките десет хиляди!

— В такъв случай веднага ще те заведа при господин Морган. Те ще работят цяла нощ, за да приключат тук и да заминат за Филаделфия, та и там някои свестни хорица да могат да си купят акции. Искат да дадат възможност на почтените цветнокожи от цялата страна да получат дял от печалбите на мината.

— Разбирам — каза Джексън.

Като излязоха от ресторант „Палма“, същата Сестра на милосърдието, която ги бе спряла преди, се потътри покрай тях и им се усмихна благочестиво.

— Дайте на бога! Дайте на бедните! Нека монетите на състраданието застилат пътя ви към небесата! Мислете за нещастниците!

Гюс измъкна още половин долар.

— Аз намерих пари, Джексън.

— Сестра Габриел те благославя, братко. „И повелителят на душите пророчески изпрати своя ангел да разкрие на слугите му туй, що скоро щеше да се случи. И ето! Приближаваме се бързо. Благословен е оня, що не се отказва от пророчеството.“

Гюс нетърпеливо й обърна гръб.

Голди намигна на Джексън и само с устни, без да издава глас, изговори:

— Загряваш ли, братле?

— Амин! — каза Джексън.

— Нямам доверие на тия монахини — каза Гюс и поведе Джексън към колата си. — Минавало ли ти е през ум, че може и да въртят някоя игра?

— Как можеш да си помислиш такова нещо за Сестрите на милосърдието? — възмути се Джексън. Страхуваше се, че Гюс може да заподозре Голди, преди да са щракнали капана. — Няма по благочестиви от тях в Харлем.

Гюс се засмя, готов да се извини.

— Като се занимаваш с недвижими имоти като мен, виждаш толкова хора да се опитват да те мамят, че ставаш подозрителен. Пък и аз съм си недоверчив поначало. В нищо не вярвам, докато не се уверя сам. Тъй беше и със златната мина. Едва като се уверих, внесох парите си. Но ти си вярващ, май ходиш на църква, а?

— Енориаш съм на Първата баптистка църква — гордо заяви Джексън.

— Няма какво да ми обясняваш. То си личи веднага. По това разбрах, че си честен човек.

Спря до един кадилак в люляков цвят.

— Ето колата ми.

— Изглежда, недвижимите имоти са добра работа — каза Джексън, като сядаше на предната седалка до Гюс.

— Невинаги можеш да съдиш по някакъв си кадилак — каза Гюс, запали и включи автоматичните скорости. — В днешно време, за да си купиш кадилак, ти трябва една таратайка, която да продадеш на фирмата вместо първоначална вноска и после да се измъкваш и да не си плащаш месечните вноски.

Джексън се засмя и погледна в огледалото. Иззад ъгъла се появи малка черна лимузина и пое след тях. В следващия миг до тротоара, където бяха оставили Голди, рязко спря такси.

— Щом получа първата сума от акциите в мината, ще си купя такава кола.

— Пилците се броят наесен, Джексън. Господин Морган все още не ти е продал никакви акции.

Изведнъж, тъкмо бяха свили зад ъгъла на север по Сейнт Николас Авеню, Гюс приближи колата до бордюра и спря. Джексън забеляза черната лимузина, която се появи иззад ъгъла, намали, после продължи. Недалеч я следваше такси. Гюс не ги забеляза. Той бе извадил черна качулка от жабката на колата.

— Извинявай, Джексън, но трябва да ти вържа очите — каза той. — Просто нахлузи това на главата си. Нали разбираш, господин Морган и златотърсачът държат в канцеларията си златна руда за стотици хиляди долара и не могат да рискуват да бъдат ограбени.

Джексън се колебаеше.

— Не за това, господин Парсънс. Ами просто, нали виждате, с толкова пари у мен…

Гюс се засмя.

— Наричай ме Гюс и не се колебай, казвай каквото ти е на ума.

— Не че ти нямам доверие, Гюс, но…

— Разбирам те. Току-що си се запознал с мен, не знаеш какъв човек съм. На, вземи пистолета ми, ако си по-сигурен така.

— Абе не че съм несигурен с теб, но… — промърмори Джексън, взе оръжието и го пъхна в десния джоб на палтото си. — Само дето…

— Стига, Джексън! — каза Гюс и нахлузи качулката върху главата му. — Зная какво му е на един честен човек като теб в такава ситуация. Но какво да се прави!

С качулката на глава, изведнъж Джексън усети страх. Напипа оръжието за успокоение и безмълвно се замоли Голди да не е сбъркал.

Чуваше, че моторът ръмжи и колата се движи. Правеха завой след завой. Опита се да прецени посоката, но завиха толкова много пъти, че се обърка.

След половин час колата намали и спря. Джексън нямаше представа къде се намира.

— Ето ни, пристигнахме, Джексън, живи и здрави — каза Гюс. — Нищо не ти се случи. Задръж качулката си още малко и отиваме в канцеларията, ще застанеш лице с лице с господин Морган. А сега ми дай пистолета, не ти трябва повече.

Джексън почувствува как по главата и по лицето му под качулката избива пот. Улицата бе тиха. Не се чуваше шум от приближаващи се коли. Ако Гюс беше успял да обърка детективите и Голди, които трябваше да го следват, работата му беше спукана.

С дясната ръка посегна към пистолета, а с лявата смъкна качулката. Успя да види само бързото движение на ръката, която до тоя момент лежеше спокойно на волана, преди юмрукът на Гюс да се стовари върху носа му и пред очите му да заиграят студени падащи звезди. Той блъсна Гюс с наведена напред глава като едър бик, така че да го притисне с цялата си тежест и в същото време да измъкне пистолета. Но Гюс заби десния си лакът в гърлото му и стисна китката му здраво като в менгеме, преди да успее да извади пистолета от джоба си. Студените падащи звезди се превърнаха в огромни кървавочервени петна.