Боб Шоу
Орбитсвил (9)

IX

За Гарамонд отделиха правоъгълна едноетажна къща. Наоколо вече се мяркаха няколко десетки такива, сглобени от пластмасови панели, които лееха в един от корабите на „Старфлайт“.

Разположена само на два километра от входа, къщата имаше сравнително тънък слой почва под себе си и се крепеше на вакуумни смукала, впили се в метала на черупката. Не мина много време и Гарамонд се усети, че лесно забравя за безмилостния вакуум, започващ на броени сантиметри под хола. Обзавеждането беше оскъдно, но уютно. Имаше пълен комплект от холопроектори и други електронни забавления, също и достатъчно компютърни програми за образованието на Крис. Общо взето, къщата приличаше на луксозна вила за почивка в края на седмицата.

Кухнята беше напълно автоматизирана и отначало я запълваха с продукти от корабните запаси. Разбира се, всички очакваха, че заселниците ще започнат сами да се снабдяват с храна след не повече от година. В тази част на Орбитсвил беше късно лято, тревите съзряваха пищно. Дори преди първата зърнена реколта имаше изобилие от суровина — и за синтетични белтъчини, и за ацетатни пластмаси.

Гарамонд формално още командваше „Бисендорф“, но прекарваше повечето си време в къщата, като се оправдаваше, че помага на жена си и сина си да приемат новия си дом. Всъщност се опитваше да се справи с угнетяващото го чувство, че се е оставил течението да го носи. Свикна да стои пред прозореца, обърнат към пролуката в сферата, и да наблюдава все по-трескавото оживление в предния пост на „Старфлайт“. През Г-образните тунели пренасяха машини, наземни возила, всевъзможни припаси. Всеки ден се издигаха нови постройки сред купчините изровена пръст. Мрежа от утъпкани пътища се виеше в комплекса и около него, свършвайки далеч в още недокоснатата прерия. Земята все по-трайно се настаняваше и тук, а Гарамонд се чувстваше все по-излишен.

— Най-смахнатото е — сподели веднъж с Ейлин, — че сякаш са ми отнели някакво право. Самият аз непрекъснато досаждам на хората с лекции за немислимите размери на Орбитсвил, убеждавам ги, че и хиляда корпорации като „Старфлайт“ не могат да владеят сферата. А пък по инстинкт смятам, че всичко това ми принадлежи. Май живея в свой свят досущ като Лизи Линдстрьом.

Жена му завъртя глава.

— Ядосваш се, като я гледаш да налага волята си.

— Не, ядосвам се на себе си.

— Но защо?

— Какво ме заблуди, че Старфлайт Хауз кротичко ще отстъпи властта си на някаква правителствена организация за преместването на хората тук? Вече дочух новите измишльотини на нейния отдел за връзки с обществеността — пробутват гнусотията, че корпорацията и без това действала като държавно ведомство. Не биха посмели, докато имахме само Теранова и размерът на участъка за новия заселник зависеше от цената, платена за полета. Сега е съвсем друго…

— Кое е друго?

Ейлин вдигна поглед от ризата на момчето, която бродираше усърдно. Нейното мургаво от загара лице изразяваше искрено съчувствие, но не беше угрижена. Откакто живееше в Орбитсвил, тя преливаше от кротко упование в доброто бъдеще.

— Щяло да има еднаква за всички транспортна такса и никакви ограничения за земята, която ще обработва един заселник. Повечето хора ще се заблудят, че Елизабет едва ли не им прави услуга.

Откакто отказа да го включат в Съвета по развитието, Гарамонд трудно научаваше нещо за замислите на президентката. Но какво му пречеше да се досети за подхода й към населението на претъпканата Земя?

Междувременно установиха окончателно, че над въздушния слой пространството в сферата е празно — нито водород, нито други частици. Значи никакви крилолети вътре. Но „Старфлайт“ можеше да обърне и този факт в своя полза. Май щеше да мине немалко време, докато някой създаде нови, по-практични видове апарати, носещи сами реактивната си маса. Този вид превоз нямаше скоро да окаже влияние при овладяването на земите, равни на пет милиарда планети. Орбитсвил не само символично, а и на практика се превръщаше в „незавоювана територия“, където мъжът и семейството му ще се натоварят на задвижвано от слънчевата енергия возило заедно с „желязна крава“ за преработка на тревата в разнообразна храна… и ще отпрашат накъдето им видят очите в зеления безкрай.

Животът тук щеше да бъде прост, а и суров, почти както на първите заселници в Дивия запад. Но пък жителите на градовете октоподи, погълнали всичко от бряг до бряг, копнееха за такова бягство от теснотията и отровите. Рискът да умреш от преумора или най-обикновен апендицит на стотици светлинни години от Земята сигурно им се струваше далеч по-приемлив от гладната смърт или полицейския куршум при размирици в Париж или Мелбърн. Колкото и кожи да дере „Старфлайт“ за местата в корабите си, желаещите да ги заемат винаги ще са повече.

— А какво задължава президентката да работи само за едната добра дума? — попита Ейлин. Гарамонд знаеше, че като жена тя съчувства на Елизабет за гибелта на сина й. — Има ли нещо лошо да печели, ако не прекалява?

— Има, и още как! — Той потисна раздразнението си. — Нима не разбираш? Чуй ме — съсипахме, отровихме, почти умъртвихме Земята, но в Орбитсвил има толкова място, че всеки човек може да се залута, без повече да зърне други хора. Направихме всички възможни грешки и може би се поучихме от тях. Сега имаме шанс да започнем отначало, на чисто. Необходимо е тук да се прехвърли почти цялото население на Земята… и е напълно осъществимо. Само че съществуването на „Старфлайт“ зависи от възпирането на това преселение! — Гарамонд пак се загледа през прозореца. — За да си получава Елизабет „скромните“ печалби, има нужда от изгодни за нея условия — жесток демографски натиск на нашата планета. Изобщо няма да се учудя, ако някой ден науча, че родът Линдстрьом и другите като него са виновни за провала на програмите за контрол върху раждаемостта.

— Ванс, това са смехории! — ухили се Ейлин.

— Дали? — Той се обърна рязко, но добродушието на жена му го укроти. — Може и да си права, но поне не съм ги чувал да се оплакват от бурния прираст на населението.

— Като заговорихме за това… Нашата раждаемост никак не я бива напоследък. — Ейлин хвана ръката му и я притисна до бузата си. — Ще ти хареса ли да си бащата на първото дете, родено в Орбитсвил?

— Не знам. А и ще ни изпреварят. Първите кораби със заселници са излетели. Чувал съм от капитаните, превозвали хора до Теранова, че поне половината жени пристигали там бременни. По време на полет забавленията са оскъдни…

— А какво ще кажеш за първото дете, заченато в Орбитсвил?

— Хм, звучи приятно.

Гарамонд коленичи до креслото и я прегърна. Целунаха се. Ейлин се дръпна само след няколко секунди.

— Но не е приятно да си се отнесъл някъде надалеч…

— Извинявай. Все си мисля за съществата или боговете, наречи ги както искаш, създали Орбитсвил.

— А кой не си мисли за тях?

— Не ги разбирам.

— Не си единственият.

— Знаеш ли, тук има място за всяко разумно същество в галактиката. Може би затова е построена сферата и все пак…

Гарамонд млъкна. Ейлин вероятно щеше да заподозре, че той се поддава на манията за преследване. Достатъчно беше да й признае какво си мисли за подбудите на онези строители, които са дали убежище на всички галактически бездомници… обаче са помогнали чудесно на Елизабет Линдстрьом, като са направили само един вход.

Чик Труман беше от особняците, пръкнали се на бял свят заедно с началото на междузвездните полети. Беше техник-изследовател. Дядо му и баща му бяха участвали в подготовката на Теранова за заселване и в проучванията на още десетина планети, на които имаше нещо, представляващо интерес за производството или науката. За него не можеше да се каже, че е особено образован, но също като останалите от братството на самоуките инженери-скитници май имаше природни дарби за боравене с техниката. Някой би си помислил, че с натрупания опит на поколенията са започнали да се появяват и хора, за които анализът на схема или регулирането на двигател са вроден инстинкт.

Труман обаче се отличаваше от себеподобните си по неутолимия, макар и нехаен интерес към философията. Бе се пробудил отново у него, докато се занимаваше с временния бивак в подножието на един хълм, отдалечен на шейсетина километра от входа към Орбитсвил.

Чик представляваше половината от екипа, пратен да сложи тук лазерни рефлектори за експериментите с новата съобщителна система. Двамата стигнаха до целта само няколко минути преди от изток да ги връхлети тъмната вълна. Партньорът му Петер Крогт вече вадеше с храната и разстилаше спалните чували. Труман обаче имаше по-възвишени занимания. Запали си лулата и се облегна удобно на возилото. После се загледа спокойно в невероятните ивици по небето.

— Хипотезата за всеобщото еднообразие е много полезно философско оръжие — витийстваше Чик, — обаче може да гръмне и по оногова, който го държи в ръцете си. Да, признавам, някои от най-великите ни постижения се дължат на предубеждението, че нашето малко кътче не е някакво смахнато изключение от нормата. Това е помогнало например на Алберт Айнщайн.

— А ти защо не ми помогнеш да отворя тези кутии? — озъби се Крогт.

Труман не помръдна, а изпусна облак ароматен дим.

— Да си представим обаче два бръмбара, които живеят на дъното на дупка в игрище за голф. Да речем, че никога не са излизали от дупката, но ако са настроени философски, ще се опитат да опишат цялата Вселена само по наличните факти. Пит, каква ще бъде тяхната Вселена, а?

— На кого му пука?

— Много практична нагласа. Аз ще ти кажа — представата им за Вселената ще се състои от безкрайно поле с дупки, където денем падат големи бели топки.

Крогт отвори кутиите с храната без негова помощ.

— Чик, на какви приказки те избива днес?

— Обяснявам ти заобиколно какво не му е наред на началството в базата. От месеци сме в Орбитсвил, нали?

— Вярно.

— Я да помислим за нашата разходчица. Тези хълмове са високи по триста метра. А на нас ни наредиха да монтираме рефлекторите на височина двеста и петдесет метра. Знаем къде да ги сложим, как да ги насочим, какво е допустимото отклонение и кога да се върнем… но нещо пропуснаха да ни кажат. Пит, за мен това е най-изумителната проява на безгрижие.

— Соевата ти пържола изстива.

— Защо никой не поиска от нас да изкатерим оставащите догоре петдесетина метра и да надникнем от другата страна?

— Защото няма нужда — сопна се Крогт. — Ще видим още храсти и трева. Отвътре цялото това кълбо си е една безкрайна степ.

— Аха! Хипотезата за всеобщото еднообразие.

— Не е никаква хипотеза. — Крогт махна с вилицата си към небето. — Нали огледаха навсякъде с телескопи.

— Телескопи! — прихна Труман, за да прикрие смущението си. Бе забравил, но способността му да смята бързо наум го отърва. — Ей, братко, та това са две астрономически единици! Ако стоеше на Земята, какво щеше да видиш на Марс през тези телескопи?

— Все ми е тая. Ще си ядеш ли пържолата или не?

— Ти я изяж.

Чик стана, малко слисан от самия себе си. Увлечението по философията го бе накарало да се откаже и от вечерята… Тръгна нагоре по склона. Дишаше малко по-накъсано, когато стигна до облия връх. Там спря да запали отново лулата си. Жълтото пламъче на запалката го заслепи и мина поне минута, преди да осъзнае, че из равнината под него кротко мъждукат светлините на друга цивилизация.