Боб Шоу
Орбитсвил (12)

XII

— Най-зле пострадахме от взрива вдясно — съобщи комодор Нейпиър пред спешно свиканото съвещание на старшите офицери в „Бисендорф“. — Всъщност пробил е централния корпус близо до опорна рамка С203. Сензорите за промяна в налягането са се задействали навреме и са изолирали секторите между рамки С190 и С210. Но там са били петима от техниците. Загинали са.

О’Хейгън вдигна глава и уточни педантично:

— От взрива или от декомпресията?

— Не знаем. Изскочилият от кораба въздух ги е изхвърлил в космоса.

Старшият офицер по научните проблеми си отбеляза нещо в електронния бележник.

— Значи петима безследно изчезнали. Предполага се, че са мъртви.

Нейпиър се вторачи зло в отдавнашния си неприятел.

— Ако ви е известен начин да завием и да приберем телата, моментът е крайно подходящ да го споделите с нас.

— Аз само…

— Господа! — Гарамонд стовари юмрук по масата, доколкото беше възможно при почти нулево притегляне. — Трябва ли да ви напомням, че след осем часа ни предстои да умрем? Не ни остава много време за кавги.

По лицето на О’Хейгън мина подобие на усмивка.

— Капитане, значи можем да посветим цели осем часа на кавгите. Няма какво друго да правим.

— Тепърва ще обсъждаме дали е така.

— Както кажете.

О’Хейгън вдигна рамене и разпери примирено възлестите си длани.

Гарамонд неволно се възхити от застаряващия мъж, който явно не смяташе да се откаже от заядливата си себичност до самия край. Отгоре на всичко имаше изнервящия навик да доказва правотата си. За съжаление май нямаше да измени на себе си и в това. Въпреки оскъдната реактивна маса корабът се бе възползвал и от притеглянето на звездата и сферата, затова когато започнаха обратното ускорение, се движеха с 1500 километра в секунда. За двете денонощия преди взривовете бяха намалили скоростта си до стотина километра в секунда. Значи им оставаха осем часа до сблъсъка с Орбитсвил.

Капитанът би се заклел от все сърце, че нито той, нито друг на борда ще успее да стори нещо, за да промени участта им. Мисълта за скорошната неизбежна гибел отекваше като камбанен звън в мозъка му. Но не изпитваше страх. Реши, че е заради кратката отсрочка. Тя пораждаше илюзията, че още имат някакъв шанс да се спасят. Чудно, но надеждата не гаснеше дори у опитния екипаж на крилолета, който разбираше ясно до болка смъртната опасност.

— Ако не съм се заблудил — обади се Мерц, старшият офицер по административните въпроси, — системите и на двата спомагателни двигателя са непокътнати. Нима това няма да помогне?

Кожата на розовото му лице сега лъщеше като току-що излята пластмаса.

Нейпиър врътна глава.

— Йонните двигатели са включени още от момента на саботажа. Затова все пак усещате някаква тежест. Но те са предназначени да осигуряват маневреност на кораба. Няма да повлияят забележимо на скоростта. Пресметнах, че ще се забием в Орбитсвил само с две-три минути по-късно.

— Ами аварийните атомни двигатели? Нали ги имаме именно за да избягваме сблъсъци.

— Напълно сте прав. Максималното им време на действие е двадесет минути. Така бихме се отървали дори от планета с размерите на Юпитер… Как обаче да заобиколим това?!

Нейпиър махна към черните предни екрани. Орбитсвил отново закриваше половината Вселена.

Мерц вече не изглеждаше толкова розов.

— Представих си картинката. Благодаря.

Всички в командната зала се смълчаха, чуваха се накъсани удари, които отекваха звънливо — далеч назад ремонтните екипи сменяха повредените части от корпуса. Гарамонд зяпаше разсеяно тъмата пред кораба и се мъчеше да си представи, че това всъщност е стена в небето, към която той фучи със сто километра в секунда — толкова широка, че за нищо на света не би я избягнал.

Ямото се прокашля.

— Едва ли има смисъл да гадаем каква е причината за саботажа. Въпреки това бих искал да задоволя любопитството си. Знаем ли как взривните устройства са вкарани в кораба?

— Лично аз съм убеден, че това е дело на пилота Шрапнел — веднага отговори Нейпиър. — Не разполагаме с убедителни улики, но колкото ги има, насочват подозренията към него. Включихме догадките си в извънредното съобщение до контролния център.

— И какво ви казаха?

— Обещаха да проведат разследване. — Явният сарказъм в гласа на помощник-капитана режеше като нож. — Увериха ни, че ще сторят всичко необходимо.

— О, колко утешително! — промърмори язвително и астрономът. Притисна длан до челото си. — Толкова работа ми предстоеше… Още колко тайни крие Орбитсвил!

„Ще станат с една по-малко в края на нашия полет — помисли Гарамонд. — Вече ще се знае дали материалът, от който е изградена сферата, издържа на забило се в нея плътно тяло с маса петнадесет хиляди тона и скорост сто километра в секунда… И дори не би им се наложило да се отдалечат много от пролуката, за да се порадват на зрелището.“

Стомахът на капитана се сви, защото го осени смътна идея. Смръзна се — невероятното прозрение придобиваше форма, напираше към прага, след който щеше да се изрази в думи. По челото му избиха ледени капки.

— А някой не обмисли ли възможността — разнесе се хладнокръвният глас на Дениз Сера — да променим траекторията си така, че да минем през входа на сферата?

Отново тишината се сгъсти в залата. Гарамонд изпита странен шок, когато чу друг да изрича идеята му. Десетина секунди по-късно сухият смях на О’Хейгън разкъса вцепеняващата ги магия.

— Госпожице Сера, сигурно не сте забравила, че да се блъснем с нашата скорост във въздушен слой е все едно да се ударим в скала? Опасявам се, че предложението ви с нищо няма да подобри отредената ни участ.

— Изобщо не е задължително да минаваме през въздушен слой, ако завъртим отново кораба с носа напред и нахлуем с включено на пълна мощност електронно оръдие.

— Глупости! — кресна наежен старшият офицер по научните проблеми.

Внезапно наклони глава настрани, сякаш се вслушваше в тихичък вътрешен гласец, а пръстите му заиграха по клавиатурата на терминала пред него.

— Не са глупости… — поправи се невъзмутимо и кимна, за да се извини на физичката.

Всички започнаха да задават главоблъсканици на компютъра. И изведнъж всеки имаше какво да каже.

— Ако претоварим оръдието с мощност над нормите за безопасност, поне за няколко секунди ще имаме нужното напрежение. Ще пробие истински тунел в атмосферата…

— Още сме далеч, можем да контролираме траекторията дотолкова, че да се насочим към отвора…

— Само помнете, че няма да разчитаме на цялата му площ, защото ще влезем под ъгъл около седемдесет градуса…

— И това ни стига, ако не ни се пречкат други кораби…

— Има време и да укрепим носещата конструкция по надлъжната ос на корпуса…

— Тъкмо ще се отървем от още кинетична енергия при влизането…

— Един момент! — Властният глас на Гарамонд прекъсна въодушевеното бърборене. — Нека не пропускаме нищо! Ако нахлуем през отвора, какво ще бъде въздействието върху Преден пост?

— Катастрофално… — замислено промълви О’Хейгън. — Представете си първо чудовищна лилава мълния, незабавно последвана от експлозия, равностойна на тактически ядрен заряд…

— Значи ще има разрушения?

— Несъмнено, обаче никой няма да пострада. Ще успеят да евакуират всички от застрашения район около пролуката.

— Чух да се споменава опасността от сблъсък с друг кораб.

— Ванс, това е най-дребният ни проблем. — И самият О’Хейгън май се стресна, че за пръв път в живота си се обърна към капитана с малкото му име. — Ще съобщим на контролния център точните параметри на траекторията си, а те ще се погрижат да ни разчистят пътя.

Гарамонд се опита да претегли още веднъж всичко на мислени везни, но виждаше само лицата на жена си и сина си.

— Добре! Ще го направим. Искам да нахвърляте набързо общия план, за да го прегледам, но работата да започне веднага. А дотогава аз ще си поприказвам с контролния център.

Десетината учени и инженери мигом се впуснаха в разгорещено обсъждане. Шумът в залата се усилваше с всяка секунда — включваха се комуникационни линии към всички части на кораба. Само минута по-късно още трийсетина събеседници търсеха пътя към спасението, мнозина от тях присъстваха призрачно с миниатюрни холограми само на главите им. Голямото помещение придоби доста смахнат вид.

Гарамонд долавяше мощната вълна на надеждата, плиснала из осакатения „Бисендорф“. Напомни на Нейпиър да оповести решението по общата линия и отиде в каютата си да се обади в контролния център на флота. Отговори му не дежурният диспечер, както капитанът очакваше, а високопоставен служител от администрацията — главният секретар лорд Нетълтън. Беше красиво остаряващ седемдесетгодишен мъж, за когото разправяха, че бил кучешки предан на рода Линдстрьом. Елизабет предпочиташе да има и такива хора около себе си, за да показват на масите благ бащински образ, без да се намесват в същинското управление.

— Мислех, че ще ме свържат с някого от оперативния щаб — натърти Гарамонд, пренебрегвайки официалните любезности.

— Президентката лично следи ситуацията. Тя е крайно загрижена от инцидента.

— Да, бе…

— Моля?

В дълбокия глас на лорд Нетълтън прозвуча открито предизвикателство към капитана да си изтърве нервите.

Гарамонд обаче не забравяше къде се намираха Ейлин и Крис.

— Всеизвестно е как президентката се грижи за благополучието на служителите си — отвърна многозначително той.

Главният секретар кимна сговорчиво.

— Капитан Гарамонд, съзнавам колко безсилни са думите при тези обстоятелства. Но бих искал да изразя личното си съчувствие към вас и вашия екипаж за…

— Обаждам се, за да уведомя „Старфлайт“ за нашето решение — все още разполагаме с помощните си двигатели и ще насочим „Бисендорф“ към входа на Орбит… ъ-ъ. Линдстрьомленд.

— Боя се, че не ви разбирам.

Холографският образ на Нетълтън претърпя няколко дребни, но резки промени в размерите, които подсказаха на капитана, че още хора са се включили на прослушване.

— Бях уведомен — продължи главният секретар, — че се движите със сто километра в секунда и не можете да спрете.

— Вярно е. „Бисендорф“ ще мине край Преден пост като бомба. Налага се да евакуирате цялата околност. Учените от екипажа ще изчислят в какъв радиус ще има щети, но аз ви съветвам настоятелно веднага да оповестите хората. Разполагате с по-малко от осем часа.

Гарамонд описа подробно намеренията им, а трепкането на холограмата пред него отбелязваше нарастващия брой на слушателите.

— Капитане, а какво ще се случи, ако корабът ви не улучи входа и се удари в сферата под самия град?

— Уверени сме, че ще насочим „Бисендорф“ съвсем точно.

— Нека приемем засега, че вероятността за това е голяма, но не и единствена. Ако все пак се блъснете?…

— Предполагаме, че черупката ще остане невредима.

— Но тя е една от най-неразрешимите за науката загадки! На какво опирате предположенията си, че ще издържи дори при такъв удар?

Гарамонд си позволи да се усмихне.

— През последния един час усетът ни се изостри забележимо.

— Моментът е неподходящ за шеги. — Лорд Нетълтън се обърна за миг и кимна някому извън зрителното поле. После се загледа сурово в капитана. — Обмислихте ли вероятността „Старфлайт“ да не успее да ви разчисти пътя към пролуката?

Гарамонд схвана много добре скрития смисъл на въпроса.

— Не сме мислили за това. Ясен ми е обаче фактът, че „Старфлайт“ не може да стори абсолютно нищо, за да ни възпре.

Главният секретар поклати глава с израз на величествена печал.

— Капитане, ще ви свържа направо с президентката.

— Нямам време да си разменям любезности с Лиз. Моля ви само да предадете на съпругата ми, че ще бъда при нея възможно най-скоро.

Той прекъсна връзката и се върна в командната зала. Надяваше се, че поне в гласа му е звучала увереността, която доста му липсваше в момента.

 

 

Линдстрьом Сентър имаше спартански вид в сравнение с двореца на Земята. Въпреки това беше най-голямата и пищна сграда, построена досега в Орбитсвил. В основата си беше осмоъгълна, издигната върху обло възвишение двадесет километра източно от град Преден пост. Захранването и комуникациите минаваха по кабели на ниски стълбове. Още никой не се опитваше да пресътвори хълмчето според вкусовете на президентката, затова обилно остъкленото чудо на архитектурата стоеше нелепо сред тревния океан.

На първите три етажа се разполагаха онези отдели от администрацията, които върховната повелителка на корпорацията бе решила да пренесе от Двата свята. Най-горе се намираха личните й покои.

Тази вечер патрулите край оградата бяха настръхнали. Вече научиха, че някакъв маниак от капитаните на крилолети смятал да забие кораба си в пролуката, и то със скорост, по-подходяща за междуплнетни полети. В слуховете дори моментът на катастрофата беше посочен точно — осем часът и шест минути местно време. Мигът наближаваше и стражите устояваха все по-трудно на изкушението да се вторачат в далечните разпръснати здания на Преден пост. Съобщиха им и че почти целият град е евакуиран, за да се спаси от обещаното грандиозно шоу на пиротехниката. Никой от копоите не искаше да пропусне единственото по рода си зрелище.

Не забравяха обаче и начесто да се озъртат към прозрачните степи на президентската дневна. Самата Елизабет Линдстрьом се виждаше там зад небесните отблясъци по стъклата, облеченото в коприна шкембенце лъщеше като бисер. Известно бе, че тя не пропуска да бди за усърдието на пазачите си. Никой от тези мъже не копнееше да го изгонят от „Старфлайт“ и да го върнат в претъпканите жилищни кули на Земята. Само че съблазънта да зяпат на запад ги гризеше все по-силно…

Напрежението се усещаше и на последния стаж в Октагона. Но за Елизабет Линдстрьом го беше неописуемо приятно преживяване, сладко замайваше главата й и я ободряваше, почти като в секундите преди оргазъм.

— Мила — каза тя сърдечно на Ейлин Гарамонд, — наистина ли сте убедена, че е благоразумно да гледате това?

— Напълно, госпожо.

— А момчето…

— Не се съмнявам, че съпруга ми ще успее. — Гласът на Ейлин беше равен и спокоен. Тя държеше сина си за раменете и така го принуждаваше да обръща лице на запад. — Нищо лошо не може да му се случи.

— Възхищавам се на смелостта ви, особено при такива нищожни…

Елизабет се сдържа навреме. Посредствената твар до нея наистина вярваше сляпо, че дори корабът да се забие в плътна стена от въздух със сто километра в секунда, няма тутакси да се разпадне на атоми. Способни математици обясниха услужливо на президентката колко неосъществим е замисълът на капитана, но за нейната гостенка уравненията не биха означавали нищо. А държеше непременно да види лицето на госпожа Гарамонд, когато погребалният огън на нейния мъж пламне в небето. Едва тогава Елизабет щеше да си получи първата вноска от безмерния дълг, натрупан от семейство Гарамонд.

Често си казваше, че малцина биха проумели схващането й — мъката да се премахва с мъка, болката да се заплаша с болка. Дори тя започна да съзира висшата справедливост много дни след като телцето на Харалд бе потопено и прозрачна смола със слънчев цвят и оставено на вечността в параклиса на рода Линдстрьом.

Съвършена, изчистена от недостатъци система — страдание за страдание, любов за любов. Това даде на Елизабет сили да продължи живота си дори когато изглеждаше, че капитан Гарамонд и семейството му са предпочели гибелта в мрака на космоса. По-късно се зарадва, че не е могла веднага да получи разплатата си, защото пак щеше да остане неравновесие и тя нямаше да намери покой. Детето е средоточие, хранилище за обичта, която трупаш в него ден след ден. Имаше ли място за съмнение, че смъртта на деветгодишно момче не се изкупва със смъртта на второ момче, което е само на?…

— Госпожо, получих последните данни. — Гласът на лорд Нетълтън прекъсна размишленията й. — Сблъсъкът е точно след три минути.

— Три минути — повтори тя, защото знаеше, че насоченият звуков лъч не е стигнал до ушите на другата жена.

Без да отвърне, Ейлин взе сина си на ръце и тялото му закри лицето й. Елизабет хладнокръвно се премести от другата й страна, за да вижда каквото й се полагаше по право.

И чакаше да отминат мудните епохи.

Ивичестият покров на небето сякаш спря.

Замря и времето…

Първо нахлу мълнията — права като стрела линия от адски огън. Заби се под ъгъл във въздушния простор. За частица от секундата остана самотна, после плъзнаха ослепителни разклонения като речни устия, примигваха и оставяха ярки следи по ретината на очите. В небето пробягваха бледи сенки от бушуващата насред Преден пост необуздана енергия.

Колкото и смразяваща да беше гледката, в ядрото на стихията се долавяше сблъсък на още по-страшни сили. Изригна нещо немислимо, една светла звезда очерта гаснеща следа на югозапад. И се завърна обикновеният ден, но привидно потъмнял.

Елизабет въздъхна дълбоко и пресекливо. Не бе ставала свидетелка на по-окончателна и безвъзвратна гибел.

Стъписа я обаче кротката безметежност в очите на Ейлин Гарамонд.

— Трябваше да се очаква — поклати глава президентката.

— Знам — отвърна Ейлин доволно и прегърна детето си. — Нали ви казах?

Елизабет я зяпна.

— Що за глупост е вашата?! Нима си въобразявате, че е оцелял след онова, което току-що…

Затвори уста по принуда, защото закъснелите гръмотевици напираха откъм Преден пост, твърде бавни в ниското атмосферно налягане на Орбитсвил. Накрая погълнаха зданията. По прозрачните стени заиграха слънчеви зайчета, докато поемаха допълнителната енергия и я разпределяха равномерно. Разни дреболии в стаята подскочиха няколко пъти. Кристофър зарови лице в косата на майка си.

— Вашият съпруг е мъртъв — обяви Елизабет, щом шумът стихна. — Но като вдовица на най-изтъкнатия капитан от изследователския отряд вие ще бъдете и занапред моя, гостенка. Не приемам никакви възражения.

Ейлин се обърна към нея — бледа, но не и разколебана.

— Грешите, госпожо. Знам какво стана.

Елизабет се изуми, дори се натъжи малко. Бе намислила през следващата година да си играе с тази жена на намеци и подмятания, за да я води бавно към прозрението за неизбежната съдба на нейния син. Но изправена пред това нежелание и за най-малкото интелектуално усилие, разбра колко безсмислени стават плановете й. За да получи отплата, както бе отсъдил Господ, трябваше да говори ясно и без увъртания.

Елизабет докосна изящния пръстен на лявата си ръка, претъпкан с микроустройства, за да попречи на любопитните уши. След това обясни с думи, които би схванало и дете, своето счетоводство на възмездието. Кристофър Гарамонд получаваше още три години. Щеше да живее колкото Харалд Линдстрьом. Нито ден повече.

Щом свърши, повика личния си лекар.

— Госпожа Гарамонд изпадна в истерика от преживяното. Дайте й нещо подходящо.

Ейлин отвори уста да извика, но опитният мъж допря светкавично пневмоинжектора до едната й китка, дори без да уплаши момчето. Мигновено действащият опиат се всмука под кожата. Жената се остави безволно да я отведат.

Елизабет Линдстрьом се загледа в прерията на запад. За пръв път от поне една година започна да изпитва подобие на радост. Устните й трепнаха в усмивка.