Боб Шоу
Орбитсвил (15)

XV

По пътя към пистата Гарамонд се изненада, че един мъж от екипажа носи на главата си плосък конус, досущ като шапка на китайски селянин. Изгледа с любопитство младежа, който пък му отдаде чест твърде неохотно. Реши, че необичайният предмет на главата му трябва да е сувенир от пътуване из източните страни на Земята. Само след минута до работилниците видя още двама с подобни шапки. Чак сега забеляза, че са плетени от прясно окосена сребристозелена трева. Този древен знак на селящината, един от мрачните символи в историята, събуди отвращение у него. Надяваше се шапките да не станат заразно увлечение, на каквито честичко се поддаваше неговият екипаж. А щом стигна до района на изпитанията, още отдалеч зелените триъгълници му подсказаха, че поне половината мъже, работещи по разчистването на пистата за излитане, са нахлупили китайски шапки.

Клиф Нейпиър го чакаше пред контролния център, раменете му изпълваха рамката на отворената врата.

— Добрутро, Ванс. Почти сме готови за полет.

— Прекрасно. — Гарамонд се вторачи придирчиво в първия самолет, после погледът му отново се плъзна по пистата. — Там е заприличало на някакво оризище. Защо хората ни носят тези шапки?

— Би ли ми повярвал — безизразно промълви първият помощник, — ако те известя, че така си пазят главите от слънцето?

Гарамонд пренебрегна заяждането.

— Но защо точно с тази форма?…

— Ами доколкото знам, защото са леки и се правят лесно. Формата е особено подходяща, когато слънцето е точно над главата ти, а бъхтиш в пръстта по цял ден.

— Въпреки това не ми допадат.

— Но ти не бъхтиш в пръстта по цял ден, нали?

Този път нямаше как да се престори, че не е чул ледения тон. Погледите им се срещнаха и Гарамонд се слиса от гнева и неприязънта, които се надигнаха в душата му. „Не бива да го допусна…“

— Това ли очакваш от мен? Не смяташ ли, че съм разпределил работата между хората най-практично?

— Да, от твоята гледна точка си прав.

— Ами от тяхната?

— Скоро тук ще настъпи студеният сезон. Не забравяй, че по-голямата част от екипажа остава. Предпочитат да си строят къщи и да преработват тревата в запаси от белтъчини.

Гарамонд реши да не се поддава на изкушението, за да не съсипе старата дружба. Вдигна очи към небето и видя през сиянието, че най-широките ивици светлосиньо са далеч на запад. Значи лятото доближаваше отсрещната страна на сферата, а тук завършваше местното съответствие на есента.

— Онзи синдром на Орбитсвил, за който все говориш… Един от най-ранните признаци е, че на човек не му се иска да изпълнява заповеди, нали?

— Ами май и това го има.

— Тогава да седнем и да съставим списък на приемливите за всички цели. Така…

— Така — прекъсна го безцеремонно Нейпиър, макар и с усмивка — ще изпълняваме твоите желания дори без да даваш заповеди.

Гарамонд също се засмя.

— Иначе защо да го предлагам? — Преодоля този кризисен момент, но си взе поука от опасните симптоми и беше време да наложи волята си. — Тази вечер ще отворим една бутилка и ще си изправим кривиците.

— Я, аз пък се заблудих, че ни е свършило уискито.

— Има го в изобилие.

— Ти да не пиеш гадостта на Бъртън?!

— Защо не?

Нелепа предвзетост изкриви за миг тъмнокожото лице на Нейпиър.

— Добре де, може и да измислим нещо по-късно. Няма ли най-после да го погледнем този самолет?

— Непременно.

Запътиха се към машината. Имаше бисквитения цвят на небоядисана пластмаса. Монопланът с високо разположени криле бе вирнал нос в небето върху плъзгачите си и изглеждаше като музеен експонат, но капитанът изобщо не се усъмни в чудесните му качества. Неугледното въздушно корабче щеше да носи петима души с постоянна скорост петстотин километра в час в продължение на петдесет денонощия, след това трябваше да кацнат, за да попълнят запасите си от храна и вода. Иначе не биха успели да натоварят вътре „желязна крава“, резервните части и останалите задължителни дреболии.

Погледна другите недовършени машини в този завод под открито небе, после се обърна към черния правоъгълник на делтонния детектор нагоре по склона. Малко се тревожеше, че бъдещето му до такава степен зависи от сложни човешки творения, но безпокойството тутакси бе удавено от вълната на изгарящия копнеж, който поддържаше желанието му да живее. Често си мислеше колко е смешно, че като го лиши от смисъла на предишното му битие, Елизабет Линдстрьом сама му даде неустоимо привлекателна за него цел. Бе се погрижила и да го отърве от мъките накрая. Не му се вярваше да оцелее дълго, когато разпори с голи ръце шкембенцето на президентката и бръкне навътре, за да стисне онова червено туптящо нещо, а после…

— Ванс, знам за какво си мислиш.

— Нима?

Капитанът зяпна лицето на непознатия, който го заприказва. С невероятно усилие свърза това лице с представата си за Клиф Нейпиър. Всичко се преобърна в съзнанието му и той отново се озова в нормалния свят. Вървеше към самолета с първия си помощник.

— Хайде, комодор, не ме дръж в напрежение, ами прочети мислите ми — чу се да изрича.

— Според мен тайничко се радваш, че електронните магьосници не знаят как да ти изработят автопилот за условията на Орбитсвил. Ако ще летим толкова надалеч, ще ни се иска сами да си пилотираме машините. Не е ли по-добре да кажем накрая на хората, че сме управлявали самолетите със собствените си ръце?

Гарамонд кимна. „Да, със собствените си ръце…“

Още някой в групичката до самолета носеше китайска шапка. Когато човекът се обърна да поздрави новодошлите, Гарамонд се сепна — беше Трой Литмън, отговорникът на работилниците. Нисичкият пълен мъж винаги се стремеше да заглади телесните си недостатъци с необичайна спретнатост на униформата и дори на работните си дрехи. Капитанът най-малко от него би очаквал да нахлупи лошо оплетена шапка от трева. Слънцето май наистина напичаше неприятно…

— Новото ни корабче си го бива, като гледам — подхвърли капитанът. — А готово ли е за полет?

— По-готово няма да стане.

И отговорът беше неприсъщ за Литмън.

— И какво означава това всъщност?

— Ванс, по-спокойно. — Дебелакът се ухили в колоната от сянка под шапката. — Ще те отнесе докъдето искаш.

— Сър, готов съм да го пилотирам — обади се съвсем навреме Браунек.

— А ти доволен ли си от самолета?

— Щом компютърът не му намира недъзи, доволен съм. Впрочем вчера подхвръквах няколко пъти над пистата и всичко беше наред.

— Ами качвай се тогава.

Младият мъж се настани в прозрачната пилотска кабина и закопча предпазните ремъци. След няколко секунди магнитните двигатели завъртяха безшумно перките, а елероните потрепнаха. Оборотите нарастваха и групата се дръпна по-надалеч от силния вихър. Работещите по разчистването на пистата също се пръснаха в тревата около нея. Самолетът се плъзна напред и се разнесоха развълнувани викове.

Във въздушната машина нямаше никакъв товар и тя се издигна почти без пробег по пистата. Продължи под наклон нагоре около километър, след това зави бавно и закръжи над лагера. Безшумният полет внушаваше илюзията за пълна липса на усилие, сякаш чайка се носеше с морския бриз, но при третата обиколка Гарамонд като че забеляза нещо дребно да се отделя от самолета и да се преобръща към земята.

— Какво беше това? — подвикна Нейпиър, който се взираше с присвити очи. — Падна някакво парче.

— Нищо не е падало! — увери го Литмън с излишна припряност.

— И аз видях — намеси се капитанът. — Не е зле един лекар да се качи в камиона за всеки случай.

— Няма смисъл, наложи се да извадим предавателната кутия.

— Какво?! — кресна Гарамонд в начумереното лице на дебелака. — Нали още в началото се разбрахме камионът да бъде в пълна готовност по време на изпитателните полети…

— Май съм забравил.

Ръката на капитана се стрелна напред и събори шапката на Литмън.

— Ти не си тъп селяндур! — изръмжа Гарамонд грубо. — Още по-малко си китаец насред оризище. Още си старши офицер от „Старфлайт“ и аз ще се разправя с…

— Браунек се връща! — извика някой и капитанът се обърна към самолета.

Пилотът не се опита — или не можеше — да насочи машината си към началото на пистата. Летеше успоредно на нея, а самолетът видимо подскачаше нагоре-надолу с променливия вятър. Гарамонд прецени на око къде ще бъде кацането и си отдъхна, че поне няма да е насред постройките и палатките около туловището на „Бисендорф“. Въздушното корабче се килваше по малко, но успяваше да се задържи по избрания курс.

— Нали ти казах, че няма за какво да се тревожиш — изрепчи се Литмън.

— Дано си прав, иначе ще съжаляваш! — озъби се капитанът, без да отделя поглед от крехката конструкция, управлявана от Браунек.

Вече личеше, че леките отклонения всъщност доближават самолета към пистата. Може би пилотът показваше умението си да се възползва и от авариите?

Гарамонд обаче знаеше добре — преди всяка катастрофа настъпва мигът, когато наблюдателите са принудени да осъзнаят, че пилотът е загубил битката със законите на физиката… и следва бедата. За него този миг настъпи, щом забеляза, че десният пропелер престана да се върти. Самолетът внезапно изви надясно, сякаш крилото от тази страна се блъсна в нещо, и се заклатушка към склона… където беше делтонният детектор. Капитанът почти забрави да диша през последните секунди, когато обречената машина се открои на зелен вместо на син фон и се заби немощно в черния правоъгълник. Но едва след закъснелия трясък той се отърси от вцепенението и затича.

 

 

Браунек отърва кожата, защото леките рамки на детектора поеха гъвкаво удара и се усукаха едва ли не нежно около разбитото тяло на самолета. Докато Гарамонд стигне до него, вече го бяха извадили от кабината. Браунек седеше на тревата, заобиколен от техниците, които работеха допреди минута в малката колиба при уредите, свързани с детектора. Някой от тях бе напръскал с регенерираща течност дългата рана на единия крак на пилота.

— Радвам се, че си жив и здрав — промълви капитанът и думите прозвучаха жалко в собствените му уши.

Браунек тръсна глава.

— Е, да, нищо ми няма, но всичко останало отиде по дяволите.

Опря ръце в тревата, за да стане. Гарамонд го натисна надолу.

— Не мърдай! Искам лекарите да те прегледат по-обстойно. А какво стана горе?

— Средната плоскост отдясно падна.

— Просто падна ли?! — слисано повтори капитанът. Браунек закима унило.

— А с нея загубих и силовите линии за пропелера, иначе все някак щях да приземя самолета.

Гарамонд се изправи като на пружина и изрева:

— Литмън, тичай да я намериш!

Шишкото, който се домъкна чак сега, го изгледа раздразнено, но безмълвно се завъртя на пети и се върна в тръс надолу по склона.

Капитанът си приказваше с Браунек, докато не дойдоха медиците и не го избутаха настрана от пациента, после отиде да огледа останките от делтонния детектор. Някъде в хаоса двигателят още отделяше жиромагнитни импулси и по метала се стрелкаха безобидни проблясъци като огньовете на Свети Елм. От случайните резонанси натрошената опорна рама се гърчеше подобно на смачкано насекомо. Гарамонд прецени, че тук нищо не може да се възстанови, но се допита до О’Хейгън, който потвърди, че чувствителните екрани са негодни и за вторични суровини.

— Кога ще успеете да направите друг детектор?

— След около седмица. Този път ще разчитаме на няколко независими модула. Първите ще монтираме след два-три дни, а ще имаме достатъчна площ на сензорите още преди да е готова цялата ти ескадрила.

— Добре, вършете си работата.

Капитанът остави О’Хейгън да се взира мрачно в опустошението и слезе при групата, където Литмън бе донесъл загубеното парче. Всички се отдръпнаха смълчани и оставиха Гарамонд да огледа пластмасата. Той се вторачи — на двете крепежни скоби, които трябваше да са свързани здраво с рамата на крилото, имаше само по една малка следа от заваряване.

— Ясно… — промърмори той и впи поглед в Литмън. — Кой отговаряше за това крило и кой трябваше да провери работата му?

— Трудно е да са каже — вдигна рамене дебелакът.

— Трудно ли? — Онзи кимна и преглътна на сухо. — Ами предлагам ти да прочетеш какво е написано в дневния график — с оскърбително съчувствие изрече капитанът.

— Какви графици, по дяволите?! — Търпението на зачервения шишко свърши изведнъж, той заговори зло: — Ти да не витаеш в небесата? Никой ли не посмя да ти каже, че доста от машините в работилниците са повредени? Не ти ли напомниха, че наближава зимата и просто не бива да отделяме цялото си време и усилия за тези твои летящи играчки?

— Не ти ще преценяваш кое е правилно и кое — не.

— О, разбира се! — Литмън се озърна към събралата се тълпа. — Аз съм някакъв си бачкатор. Един от тъпчовците, дето трябва да изпълняват твоите изсмукани от пръстите срокове, дори да не ни стигат и скапаните клещи! Но май си забравил нещо, господин Гарамонд. Ако човек пипа умело с ръцете си, тук струва колкото двайсетина надути капитани от „Старфлайт“, на които не им е останало и какво да командват. — Юмруците на Литмън се свиха. — И какво ще направиш, ако откажем да довършим самолетите, а?

Чу се напрегнат шепот сред хората наоколо. Клиф Нейпиър пристъпи напред.

— Литмън, може и да се мислиш за бачкатор, ама най-много работиш с устата. Защо не се…

— Аз ще се оправя — прекъсна го Гарамонд, впивайки пръсти в ръката му. Постара се да говори по-силно, за да чуват всички. — Знам, че повечето от вас предпочитат да се заселят тук и да се подготвят най-добре за студените месеци. Разбирам и мнението ви за излишните капитани от „Старфлайт“. Но аз ви уверявам, че ще потегля оттук с цяла ескадрила самолети и те ще бъдат направени както подобава, с най-високото качество, на което сме способни в момента. А открия ли, че сте ми пробутали боклук, просто ще завия и ще ви се стоваря отново на главите. — Помълча, за да обмислят думите му. — Единственият начин да се отървете от мен завинаги е да ми построите свестни самолети. И недейте да ми мрънкате за срокове или за липсата на инструменти. Забравихте ли вече, че ви видях какво можете, ако поискате? Колко време имахте, когато се канехме да опитаме здравината на сферата с главите си?

— Това накрая добре го измисли — прошепна Нейпиър в ухото му. — Дано им е останала някаква гордост…

— Ох, да му се не види! — изръмжа някой отзад. — И без това тия хвърчила са почти готови, дайте да си довършим работата.

Повечето хора замърмориха одобрително и след миг колебание започнаха да се разотиват. Нямаше кой знае какво въодушевление, но на Гарамонд му олекна, че успя да надприказва Литмън, който също се канеше да тръгне. Лицето му беше застинало като маска.

— Трой — спря го капитанът, — по-добре беше да се разберем на четири очи.

Дебелакът вдигна рамене.

— Нямам нищо против, че стана така.

— Сериозно? Носеше ти се славата на най-взискателния майстор в целия изследователски отряд…

— Ванс, това остана зад гърба ми. Сега имам да мисля за по-важни неща.

— По-важни и от чуждия живот, тъй ли? Браунек замалко да умре заради нечия мърльовщина.

— Искрено съжалявам, че той пострада, и се радвам, че му се размина леко. — Литмън гледаше Гарамонд право в очите. — Знаеш ли защо хората пак ти угодиха? Ти им даде Орбитсвил — най-прекрасния подарък в живота им. Ванс, те ще се разпръснат из сферата. Този лагер няма да съществува повече от година-две, накрая сигурно ще опустее.

— Приказвахме си за катастрофата…

— Вече нищо не ни свързва. А онзи, който залага живота си на машина, без да я е проверил лично, е глупак. Запомни това от мен.

Литмън закрачи решително надолу, може би за да си прибере китайската шапка. Гарамонд го изпрати с поглед. Бореше се с безсмислената обида към човек, който изведнъж се бе оказал по-запознат с неприятните факти.

По време на обяда умуваше усърдно над думите на Литмън. Накрая реши да се превърне в контрольор и сам да отговаря за здравината на въздушните си корабчета.

Задачата „око да види, ръка да пипне“ поглъщаше почти без остатък дневните му часове. И капитанът откри ненадейно, че може да заспива, без да е замаян от уиски.

 

 

Гарамонд се беше проснал върху опашните плоскости и проверяваше крепежните скоби на стабилизатора. Някой го потупа по рамото.

Късният следобед беше твърде горещ. Щом просветлееше, температурата започваше да се покачва постоянно, а с настъпването на нощта падаше изведнъж. Капитанът искаше да си довърши работата преди свечеряване и не се обърна, надяваше се досадникът да схване намека и да се махне. Юмрукът тупна по гърба му още по-настойчиво. Гарамонд се изви и седна, като се озова срещу набръчканото лице на О’Хейгън. Ученият поначало нямаше вид на весел човек, но този път гледаше още по-намръщено.

Капитанът се разтревожи. Измъкна ръце от вътрешностите на опашката, затвори малкия люк, изключи фенерчето и скочи на земята.

— Дан, да не се е случило нещо?

О’Хейгън кимна неохотно.

— Засякохме една делта-частица.

— Засекли сте… — Гарамонд се запъна и притисна длан до челото си, за да укроти ликуването си. — Но нали точно това очаквахме? Какво те тормози?

— Досега сме възстановили само осемдесет процента от площта на предишния детектор.

— Е, и?

— Ванс, твърде рано е за успех. Няколко пъти преглеждах изчисленията на Майк Монкастър и не намерих грешки. С два пълноценни детектора щяхме да имаме работна площ от петстотин квадратни метра и би трябвало да минат поне осемдесет-деветдесет дни, за да…

— Значи сме късметлии. — Гарамонд се изуми, че още помни как да се смее. — Поредното доказателство, че и законите на вероятността понякога се смиляват над хората. Хайде, Дан, забрави ненужните грижи!

О’Хейгън упорито поклати глава.

— Драги приятелю, законите на вероятността никога и към никого не са имали милост.

 

 

Осемте самолета излетяха още в първите минути на деня, когато охладеният въздух беше най-гъст. Издигаха се равномерно към ивичестите дъги на небето. Щом набраха уговорената височина от петстотин метра, неугледните птици с неподвижни криле се престроиха. Разменяха си съобщения със светлинен код. Наредени в плосък клин, те направиха една обиколка над лагера. Сенките им се плъзнаха по останките от „Бисендорф“ — металното яйце, от което се бяха излюпили. И без да се бавят повече, се отправиха към мъгливия изток.