Боб Шоу
Орбитсвил (10)

X

Първата вълна от пътнически кораби изненада Гарамонд по две причини — и заради времето, защото трябваше да са излетели само няколко дни след появата на Елизабет в Орбитсвил, и заради броя им. Бяха осемдесет вместителни туловища от тип 02, всяко побираше повече от четири хиляди души. Почти триста и петдесет хиляди заселници, които са искали да се преместят в сравнително добре подготвените земи на Теранова, но са били отклонени към сферата… А тук нямаха дори временен подслон за първата си нощ в новия свят.

— Смаях се — промълви Клиф Нейпиър, докато си пиеха сутрешното кафе. Първият помощник-капитан не беше дежурен и прекара нощта в къщата им. — Ясно, на Теранова има само един що-годе поносим континент и той се запълва със застрашителна бързина, но положението не е чак толкова напечено. Както и да увъртаме, на тези хора лошо им се пише отначало. Пък и наземният транспорт не достига за разпръскването им навътре в сферата…

— Чудиш се защо са се съгласили да дойдат тук ли?

Нейпиър кимна енергично.

— Заселникът обикновено е семеен. Едва ли му се иска да излага жената и децата си на излишни и незнайни рискове. Как от „Старфлайт“ са ги убедили да се насочат насам?

— Аз ще ти кажа. — Ейлин влезе в хола с още една кана горещо кафе и отново им напълни чашите. — С Крис се отбихме до магазините при складовете сутринта, докато вие се успивахте. Говорих с хора, които са видели първите заселници още преди зазоряване. И да знаете — с хъркане до късно не можеш да научиш каквото ти се иска!

— Добре, Ейлин, и двамата признаваме, че си възхитителна. Та какво щеше да ни казваш?

— Пътували са безплатно — с откровено злорадство изтърси тя.

Гарамонд тръсна глава, като че го бе заляла със студена вода.

— Не мога да повярвам!

— Но си е истина, Ванс. „Старфлайт“ нямало да иска пари от никого, който се е записал за преселване в Линдстрьомленд през първите шест месеца.

— Пак някакъв номер…

— Ох, Ванс! — изгледа го с укор жена му. — Защо ти е толкова криво да признаеш, че си очернил напразно Елизабет? И що за номер може да е този? Какво би се надявала да спечели?

— Мръсен трик — упорито процеди Гарамонд. — Стореното от нея дори е незаконно. Екипите от правителствените агенции още не са пристигнали, за да разрешат преселването.

— Нали именно ти винаги твърдиш, че законът нищо не означава за Линдстрьом и другите като тях?

— Така е, особено когато напират да докопат нещо. Това е различно.

— Инатиш се като дете! — отсече Ейлин.

— Не си права — намеси се Нейпиър. — Повярвай поне на мен. Лизи Линдстрьом никога няма да си промени нрава!

Лицето й изглеждаше неестествено бледо.

— О, да, как забравих, че вие двамата знаете всичко. Особено за чувствата на една жена, която е загубила единственото си…

Ейлин млъкна изведнъж.

— Дете — довърши Гарамонд вместо нея. — Няма нужда да ми го спестяваш.

— Съжалявам. Аз просто…

Сълзите сякаш уголемиха очите й и тя излезе припряно от хола.

Мъжете допиха кафето си смълчани, всеки потънал в мислите си. Гарамонд се питаше дали ужасното чувство за безполезност напоследък го разяжда, защото е принуден да наблюдава безпомощно как Елизабет прави с Орбитсвил каквото пожелае… Или защото неохотно осъзнаваше, че е останал без работа. Целият изследователски отряд ставаше излишен. Какъв смисъл имаше големите кораби да тършуват около звездите? „Дали съм обрекъл живота си само на търсенето?“

В очевиден опит да го разсее Нейпиър заприказва за работата на научните и инженерните екипи, докарани от флота на „Старфлайт“. Макар да имаха по-усъвършенствани и мощни режещи и пробивни инструменти, отново не успяха дори да одраскат черупката. Наблюденията на вътрешната сфера доказаха, че тя не само се върти от изток на запад, а извършва и движения с по-сложна геометрична конфигурация. Предполагаха, че това е необходимо за нормалната смяна на деня и нощта в полярните райони.

Друг екип се занимаваше неуморно с полето, което не допускаше атмосферата да излети набързо през широкия един километър отвор във външната сфера. И те не постигаха почти нищо. Силовото поле не приличаше на създаденото от земните инженери, защото не пропускаше еднакво метални те и неметалните тела. Имаше формата на леща и в средата беше дебело няколко метра. За разлика от черупката беше прозрачно за космическите лъчи и изглежда ги пречупваше, като ги разпръскваше равномерно. Учените си поблъскаха главите и стигнаха до предположението, че полето не само задържа атмосферата, но и предизвиква леки мутации, необходими за развитието и на растенията, и на животните… ако ги имаше в сферата. Все пак го се оказа по-податливо на изучаване, защото успяваха да предизвикат малки локални промени в него, дори за кратко го правеха напълно пропускливо с плътни потоци електрони.

— Интересно, а? — завърши Нейпиър.

— Направо завладяващо — отчуждено отвърна Гарамонд.

— Май не си убеден. Ще отида да погледна новопристигналите.

Капитанът се усмихна.

— Добре, Клиф, ще те чакаме за обяд.

Стана да изпрати Нейпиър. Почти бяха стигнали до вратата, когато комуникаторът, свързан с центъра по кабел (още нямаше решение на проблемите с радиовълните), избръмча за постъпило обаждане. Гарамонд натисна бутона за приемане, появи се измамно плътна холограма на преждевременно побелял млад човек с яки рамене. Носеше обикновени дрехи, а лицето му беше непознато.

— Добро утро, капитане! — малко задъхано избълва той. — Аз съм Колбърт Мейсън от новинарска агенция „Два свята“. Свърза ли се вече друг репортер с вас?

— Друг репортер ли? Не.

— Слава Богу, значи аз съм първият! — разпалено възкликна Мейсън.

— Първият, казвате… Нямах представа, че „Старфлайт“ вече превозва и новинари насам.

— О, не го правят — неуверено се засмя репортерът. — Наложи се да емигрирам тук с жена си и май ще е до края на дните ми. Още неколцина от занаята сториха същото. Просто имах късмет, че разтовариха първо заселниците от кораба, в който пътувах. Тоест… провървяло ми е само ако дадете съгласието си за интервю.

— За пръв път ли напускате Земята?

— Да. Но заради възможността да говоря с вас бих обиколил галактиката.

Гарамонд лесно разпозна ласкателството, но беше и очарован от професионалното настървение на младия новинар.

— А за какво искахте да говорите с мен?

— За какво ли?!… — Мейсън разпери ръце, сякаш не намираше думи. — Господине, та по-прочут човек от вас не е имало в историята на човечеството! Дори да бяхте ни отговорил на тахиграмите, с които ви затрупвахме, пак бих прежалил Земята, за да се срещна очи в очи с вас.

— Тахиграми… Не съм получавал никакви съобщения от Земята. Почакайте минутка. — Гарамонд изключи аудиоканала и се озърна към Нейпиър. — Елизабет?…

Под тежките клепачи очите на помощника му блеснаха сурово.

— Не виждам друго обяснение. Не са й харесали твоите възгледи за заселването на Орбитсвил. Дори се чудя как този репортер е минал през мрежите на нейната служба за сигурност. Или е извънредно хитър, или наистина се е родил с късмет.

— Ами да не възпрепятстваме предопределението тогава — подсмихна се Гарамонд и натисна бутона. — Мейсън, имам сочна история за вас. Готов ли сте обаче да предадете думите ми съвсем точно?

— Разбира се!

— Добре. Елате направо в дома ми.

— Не мога, господине. Обадих ви се, защото останах с впечатлението, че ме държат под око и може би не разполагаме с много време.

— Ясно. Тогава съобщете, че моето мнение за възможностите, заложени в Орбитсвил…

— Какъв Орбитсвил?

— Така наричаме помежду си Линдстрьомленд…

Гарамонд млъкна, защото триизмерният образ на репортера внезапно се разпадна на цветни точици, а и те изчезнаха след секунда. Почака да види дали контролните системи ще се справят със смущението, но не последва никакъв сигнал.

— Да, подозирах, че е твърде хубаво, за да е вярно — озъби се Нейпиър. — Някой ти удари шалтера.

— Не се съмнявам. Според теб откъде се обади Мейсън?

— От някой склад. Само там би имал достъп до комуникатор.

— Веднага отиваме.

Гарамонд навлече леко яке и без да губи време да обяснява на Ейлин какво е станало, излезе припряно в неизменното пладне на Орбитсвил. Крис вдигна глава — играеше си сам в тревата, — но не го повика. Гарамонд махна на сина си и закрачи към скупчените около входа сгради.

— Ама че гадна жега! — изръмжа Нейпиър до него. — Ще взема да си купя чадърче, та да се пазя от слънцето.

Капитанът не беше в настроение за празни приказки.

— Тук започва да вони като на Земята и на Теранова.

— За нищо на света няма да докажеш, че са прекъснали нарочно обаждането.

— Изобщо няма да се занимавам с това.

Вървяха бързо по пътя от отъпкана кафява пръст, който се виеше между пръснатите тук-там къщи, и скоро стигнаха до пояса от малки канцеларии, изследователски лаборатории и масивни складове без прозорци, стегнали в кръг пролуката на сферата. Части от черния овал се виждаха между хаоса от машини за разтоварване и Г-образни тунели. Гарамонд отдавна не си представяше, че тук има звездно езеро. За него беше само дупка в земята. Тъкмо подминаваха голямо здание с незнайно предназначение и вниманието им беше привлечено от отблясък по прозорец на движещо се возило — една от засега оскъдните наземни коли. Спря пред входа, четирима мъже излязоха и се шмугнаха в сградата. Младежкият вид на единия не подхождаше на посивялата му коса.

Нейпиър стисна рамото на капитана.

— Този май е нашият човек.

— Ей сега ще проверим.

Протичаха през поляната и нахълтаха в сумрачното преддверие. Успяха да забележат как някаква врата се затръшва в дъното. Пазач с емблемите на „Старфлайт“ изскочи от нишата си и се опита да ги спре, но Гарамонд и Нейпиър го заобиколиха на бегом и нахлуха в стаята. Веднага се увериха, че са намерили Колбърт Мейсън. Двама го държаха за ръцете, други трима стояха пред него, сред тях и Силвио Лейкър, личен помощник на Елизабет. По изражението на Мейсън личеше, че е упоен.

— Ръцете долу от човека! — изсъска Гарамонд.

— Я се разкарай — посъветва го Лейкър. — Капитане, това не ти влиза в работата.

— Тръгвам си, но заедно с Мейсън.

— Хайде, бе! — ухили се единият мъж, който задържаше репортера да не падне, и пристъпи напред.

Гарамонд го изгледа с досада.

— Знам поне десет начина да те осакатя за цял живот.

Лъжеше. Изобщо не се интересуваше от бойните изкуства, дори като развлечение. Противникът му обаче изведнъж загуби своята самонадеяност. Докато се колебаеше, партньорът му посегна към джоба си, но също размисли — сто и тридесеткилограмовото туловище на Нейпиър се надвеси над него. Звъняща тишина настана в оскъдно обзаведената стая.

— Добре ли сте? — обърна се капитанът към Мейсън.

— Схвана ми се вратът — изфъфли репортерът, опипвайки розово петно над яката на куртката си. — Впръскаха ми нещо под кожата.

— Обикновено успокоително, за да не буйствате — вдигна рамене Гарамонд и се вторачи в Лейкър. — За твое добро се надявам, че току-що налучках истината.

— Предупреждавам те — не се намесвай!

Лакеят на президентката беше прегракнал от яд, ниското му кръгло тяло се тресеше. Протегна напред свитата си в юмрук дясна ръка, на която изпъкваше пръстен с голям рубин.

— Лазерът ще оцапа всичко наоколо — поклати глава капитанът.

— Нямам нищо против да почистя после.

— Лейкър, в голямо блато затъваш. Не си ли помисли как ще постъпи с теб Елизабет, ако я забъркаш в убийство?

— Не ми се вярва да се разплаче, ако те пречукам.

— Само че тихомълком, а не така. — Гарамонд кимна на Нейпиър. — Да си вървим.

Завъртяха замаяния репортер и го избутаха към вратата.

— Слушай, Гарамонд — тихо и зло изрече Лейкър, — още се чудя дали да не рискувам…

— Стига глупости — нехайно отвърна капитанът.

Вратата беше само на няколко крачки от него, обаче усещаше неприятен сърбеж между плешките си. Посегна към дръжката, но вратата се отвори с трясък и още трима мъже влязоха безцеремонно. Гарамонд се напрегна за съпротива, само че новодошлите дори не го забелязаха. Двама от тях носеха работни дрехи на техници.

— Господин Лейкър — развика се третият със синя униформа на инженер, — трябва веднага да чуете това! Няма да…

Гласът на Лейкър звучеше накъсано от ярост.

— Гордино, махайте се веднага! Що за простащина?!…

— Не ме разбрахте! Открихме друга раса! Двама от моите техници снощи отидоха до хълмовете на запад и са открили чуждо селище… Обитавано и в момента!

Ченето на Лейкър увисна.

— Гордино, какви ги дрънкаш? Що за измислици?!

— Ето ги хората, господин Лейкър. Сами ще ви обяснят всичко.

— Направо горя от нетърпение да слушам пиянското им бръщолевене, като знам що за отрепки са твоите техници.

— Моля ви! — По-високият го възпря с жест, в гласа му звучеше необичайно достойнство. — Очаквах известно недоверие, затова вместо незабавно да се върнем в базата, останахме там до началото на деня и направихме снимки. Ето ги.

Подаде цяла пачка цветни правоъгълници на надменния чиновник. Гарамонд избута светкавично през вратата Нейпиър и все още зашеметения Мейсън. Самият той не помисли за бягство, а невъзмутимо се върна при Лейкър и хищно протегна ръка към снимките. Още много ръце се опитваха да ги сграбчат, но той се дръпна от мелето с плячка — два отпечатъка. Фон беше безпределната прерия на Орбитсвил, а средния план заемаха бледосини правоъгълници, несъмнено с изкуствен произход. Около основите на някои от тях се забелязваха многоцветни точици, толкова мънички, че само яркостта им ги правеше видими под гланца на снимките.

— Тези шарени петънца ли са?… — обърна се Гарамонд към техника.

— Знам само, че мърдат. Отдалеч приличат на цветя, но гък ходят насам-натам.

Гарамонд отново се взря съсредоточено, като че принуждаваше съзнанието си да се събере в остър лъч, в чийто фокус са пъстрите молекули, сякаш можеше да ги види по-добре, да ги възприеме на атомно равнище — първия чужд разум, който човекът откриваше след толкова десетилетия бродене сред звездите.

Реакцията му беше естествена, насадена през вековете, когато единствената надежда за намиране на други разумни същества се е таяла в зоркото разглеждане на фотографски плаки. Но инстинктите на Гарамонд я потиснаха почти веднага. Усети се, когато вече отиваше към вратата, и чак на излизане от сградата осъзна, че се е насочил право към возилото на „Старфлайт“, оставено пред входа.

Нейпиър и Мейсън бяха наблизо — вървяха към къщата на капитана. Той побърза да се вмъкне в алената кола и огледа уредите за управление. Всичко блестеше, очевидно беше направено съвсем скоро в някой от корабите. Нямаше кодове за включване на магнитнопулсовия двигател. Гарамонд натисна бутона и возилото се ускори пъргаво сред облак прах, а Лейкър и останалите едва сега излизаха.

Глух за виковете им, капитанът настигна след няколко секунди двамата, натисна с пета единствения педал и спря рязко. Нейпиър се озърна към тичащите хора от „Старфлайт“, натика Мейсън в колата и се шмугна след него. Двигателят издаде едва доловим вой, когато капитанът настъпи педала с върха на обувката си. От рязко подадената мощност колелата приплъзнаха по утъпканата пръст.

Само след минута излязоха от пояса постройки около пролуката и се понесоха бързо към огрените от слънцето хълмове.

 

 

Чуждото селище се ширна пред погледите им, щом се качиха с возилото до билото на извиващите в кръг възвишения. Бледосините правоъгълници лъщяха в далечината като керамични плочки. От снимките Гарамонд се бе заблудил, че постройките са скупчени на едно място. Всъщност се простираха докъдето виждаше наляво и надясно, поне няколко километра навътре в равнината. Той осъзна, че пред него е голям град. Наглед липсваше отчетливо откроен център. Такова струпване на сгради на Земята би побрало поне милион жители. Гарамонд леко отпусна педала, за да забави спускането на возилото по склона. Бе забелязал току-що пъстрите щъкащи точици, в които се надяваше да срещне първите разумни същества, открити от човечеството извън собствената му биосфера.

— Клиф, дочух, че научните екипи на „Старфлайт“ повторили нашия експеримент с разузнавателното торпедо… — намръщен промълви капитанът, взирайки се в блещукащия град.

— И аз чух същото.

— Дали е излетяло с включени камери?

— Съмнявам се. Как иначе биха могли да пропуснат това?

Мейсън вече се бе опомнил от инжекцията — шаваше възбудено на задната седалка и снимаше неуморно с камерата си.

— Капитане, какво ще кажете на тези същества?

— О, изобщо няма значение какво ще им каже който и да било от нас. Не биха ни разбрали.

— Току-виж, дори не ни чуят — подсмихна се Нейпиър. — Ами ако им липсват уши?

Въпреки небрежните подмятания устата на Гарамонд пресъхна. Колко ли пъти си бе представял тези мигове? Как да сподели копнежа му човек, който не се е взирал в мъртвешките ликове на поне хиляда безжизнени каменни кълба из космическата пустош? А сега дори тялото му сякаш се смущаваше от доближаването към форма на живот, абсолютно чужда на всичко земно. Бледосиният град се издигаше пред колата, а сърцето на капитана биеше все по-силно. И без намесата на съзнанието кракът му облекчи още малко натиска върху педала. Вече трябваше да напрегне слух, за да долови воя на двигателя. Дълго не се чуваше друг звук освен шумоленето на жилавата трева по преминаващото возило.

— Ванс, какво те загриза отвътре? — Нейпиър го наблюдаваше със съчувствие. — Реакция към арахнидите, а?

— Трудно ми е да отрека.

— Не се притеснявай, това тормози и мен.

— За какво си говорите? — наведе се към тях репортерът от задната седалка.

— Друг път ще ви обясним.

— Защо пък не сега? — Гарамонд се зарадва на повода да излее напрежението си в красноречие. — Мейсън, вие харесвате ли паяците?

— Не ги понасям.

— Май важи за почти всички хора. Отвращението, което изпитваме при вида на паяци, на каквито и да са арахниди, е толкова силно и разпространено, че доведе до възникването на чудата хипотеза — според нея арахнидите не са от земен произход. Все пак с всички твари, възникнали и развили се в нашия свят, имаме усет за родство, ако ще и слабичко. Някак ги приемаме и търпим, дори да смятаме, че са грозни като смъртен грях. Но ако реакцията към арахнидите е обяснена вярно в тази хипотеза, може да хлътнем още при първата среща с друга раса. Мнозина учени се безпокоят, че дори съществата да са умни и дружелюбни, дори да са красиви, ще ги намразим по инстинкт и ще се опитаме да ги изтребим просто защото не са в „списъка на добрите“, който наследяваме с гените си.

— Поредното предположение, разбира се — недоверчиво промърмори новинарят.

— Да, още не е проверено от опита — съгласи се Гарамонд.

— А според вас каква е вероятността да се окаже истина?

— Практически нулева, по моя преценка. Не бих…

Капитанът едва не си прехапа езика. Возилото изкачи поредната неравност в прерията и той видя две пъстри създания само на няколкостотин крачки от себе си. Бяха далеч извън пределите на своя град.

— Мисля си… Хм, нещо ми подсказва да спрем и да отидем пеша при тях.

Нейпиър само кимна и отвори вратата. Постояха секунда-две, за да свикнат с жегата на неизменното пладне в Орбитсвил, и тръгнаха към двете високи колкото тях, но смайващо странни фигури. Мейсън вървеше отзад и снимаше историческата среща.

Разстоянието намаляваше и Гарамонд започна да различава подробности в телата на съществата. Олекна му, защото не откри у себе си дори сянка на страх, макар да бяха невъобразимо чужди на вид. Отдалеч се бе заблудил, че имат хуманоидни очертания и са загърнати в одежди на големи розови, жълти и кафяви петна. Оказа се обаче, че асиметричните им тела са покрити отчасти с шарена гъвкава обвивка. Не видя ясно откроени глави, а още по-сложни крайници на върха на прегърбените твари. Сред пипалата, кухините и издатините успя да разпознае колебливо само очите, сякаш изсечени от зелен халцедон.

— С какво можем да ги сравним? — прошепна озадаченият Нейпиър.

— Де да знам. — И Гарамонд изпитваше желание да се опре на нещо от опита си. — С гигантски намацани скариди?

Репортерът изостана, за да има достатъчно широк обхват камерата му, но двамата бяха само на няколко крачки от съществата. Спряха пред приказните създания, които нито помръднаха, нито показаха с нещо, че са забелязали новодошлите. Тишината тегнеше върху сцената като втвърдяващо се разтопено стъкло. Равнината заприлича на увеличителна леща, под която хората се вцепениха занемели. Напрежението не се издържаше, а не измисляха какво да кажат.

Умът на Гарамонд потърси облекчение в мисълта колко е нелепа случката. „Все едно ми е, че нищо няма да изрека, за да остана с думите си в историята. Просто защото не бихме могли да общуваме с тях. Невъзможно е.“

Минута като геоложка ера, още една…

— Изиграхме си ролята — изсумтя Нейпиър. — Да си ходим, Ванс.

Гарамонд се обърна с облекчение и те закрачиха обратно към Мейсън, който пък отстъпваше заднешком, без да прекъсва нито за миг холозаписа. Капитанът отвори вратата на возилото и чак тогава погледна пак съществата. Едното се отдалечаваше към града с тромава походка, другото стоеше на предишното си място.

— Аз ще карам този път — заяви Нейпиър и огледа набързо опростеното управление на колата. Подкара нагоре, после настрани по билото. — Предпочитам да заобиколим, защото подир нас одеве може би се е помъкнала цяла тълпа.

Гарамонд кимна, загледан в двете смаляващи се пъстри петна.

— Никаква реакция към арахниди. Поне от това трябва да сме доволни. Но се почувствах толкова излишен… Нямаше смисъл да отиваме при тях. Не съм способен да си представя как някога ще общуваме или взаимодействаме.

— За общуването и аз не съм сигурен, Ванс, но взаимодействие ще има, и то какво!

Нейпиър махна към левия прозорец, където пред погледите им се откриваха нови простори. Бледосините постройки на чуждия град не оредяваха, а се простираха по прерията като цветя в ливада, измамно безбройни. Изуменият Мейсън подсвирна и отново вдигна камерата.

— Нима постройките заобикалят тези хълмове отвсякъде, в непрекъснат кръг около нашата база?!

— Така изглежда. Може би отдавна са се настанили тук…

Гласът на Нейпиър затихна, но капитанът знаеше над какво мъдруваше първият му помощник.

Лизи Линдстрьом бе докарала над триста хиляди заселници още в началото. Скоро корабите й щяха да стоварват наведнъж по цял милион изгладнели за земя човеци. Предстоеше потресаващ сблъсък между двете раси.