Метаданни
Данни
- Серия
- Орбитсвил (1)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Orbitsville, 1974 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Владимир Зарков, 1999 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 4,3 (× 3 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране, разпознаване и корекция
- NomaD (2021 г.)
- Корекция
- sir_Ivanhoe (2021 г.)
Издание:
Автор: Боб Шоу
Заглавие: Орбитсвил
Преводач: Владимир Зарков
Година на превод: 1999 (не е указана)
Език, от който е преведено: английски
Издание: първо
Издател: ИК „ОФИР“
Град на издателя: Бургас
Година на издаване: 1999
Тип: роман
Националност: английска
Редактор: Весела Петрова
Коректор: Мария Стоянова
ISBN: 954-8811-17-0
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/18095
История
- — Добавяне
XVIII
Гарамонд не очакваше, че все пак ще събере два екипажа от по четирима, за да продължи напред. Отново се възползваха от по-студения сутрешен въздух и излетяха, без да кръжат или да се сбогуват по друг демонстративен начин. Поеха безшумно на изток.
„Ден 193. Изминат път — около 2 160 000 километра.
Това може би е последният път, когато пиша в дневника си. Думите сякаш губят смисъл, а в самото действие по пренасянето им в паметта на устройството няма нищо важно. Няма как да не забележа, че почти престанахме да разговаряме помежду си. Мълчанието нито поражда отчуждение, нито го усилва. Ние осмината май се сливаме в едно цяло. Само че има нещо неловко да гледаш как друг ненужно криви устни и мърда езика си, за да предизвика трептения на въздуха. Странно е и как изречената дума се разпада на срички без значение, но някоя от тях дълго отеква в съзнанието ти и след като говорещият е млъкнал.
Понякога се питам дали същото не се отнася и за образите. Прелетяхме със самолетите си над хиляда морета, десет хиляди планини и все очаквахме да видим нещо различно… но еднообразието е нерушимо. Стърчащ зъбер, особен речен завой, любопитно скупчени острови, непознати оттенъци по дърветата в закътана долина — появяват се подробности с обещание да събудят интереса ни, но само ни мамят и остават зад нас. Ако не беше инерционната система за ориентиране, лесно бих се заблудил, че обикаляме в кръг.
А не разчитаме само на нея. Научихме се да поддържаме постоянен курс и по ивиците в небето. Все ми се струва, че сме приклещени в огромен кристал. Добре, че поне ни е от полза за посоката. Ако внимавам сините ленти с млечен оттенък да са в определено положение спрямо кабината и носа на самолета, случва се да мине половин час, преди черната кутия да забръмчи сърдито и да ме насочи наляво или надясно. (Другата черна кутия — нашият делтонен детектор — си мълчи през цялото време. Дан беше прав. Имахме късмет, че засякохме първата частица толкова рано.)
Извиващата се нагоре равнина ни улеснява да поддържаме постоянна височина. Наскоро се зачудих защо забелязваме сферичността на Орбитсвил, като е толкова огромен. Както обикновено, Дан знаеше отговора — за нас околността е на практика идеално равна, но възприятията ни подлъгват да смятаме, че е пропаднала по средата. Той ме увери, че още древните гърци са познавали тази оптическа илюзия и се съобразявали с нея в градежа на храмовете си.
Двете ни машини дават всичко, на което бихме могли да се надяваме. Във всяка носим и резервен двигател, който подяде немалко от товароносимостта, но е неизбежно. Жиромагнитният двигател всъщност е метален блок, в който атомите са наредени така, че да резонират в хармония. Несъмнено е най-добрият източник на енергия при тези поносимо малки размери, има си обаче един недостатък. Без никакви тревожни признаци и дори без явна причина «оркестърът» понякога губи хармонията и подаването на енергия за миг спада до нула. Случи ли се това, единственото решение е да монтираш нов двигател. Можем да го сторим само два пъти.
За щастие имаме само дребни технически проблеми, досега нищо не ни принуди да направим извънредно кацане. Но вероятността нараства с всеки ден.
По-сериозни грижи ни създава биологическата «машинария» — нашите тела.
Всички освен младия здравеняк Браунек страдаме от главоболие, запек, замайване и гадене. Може би повечето симптоми се дължат на твърде продължителния стрес, но с тези все по-ненадеждни машини не смеем да гълтаме успокоителни. Дан ме безпокои най-много и угризенията ми стават все по-мъчителни. Изобщо не биваше да го взимаме с нас. Сякаш час по час посивява и губи сили, вече не е способен и да изкара докрай смяната си в пилотската кабина. Белтъчните блокчета, с които се храним, и без това не са особено вкусни, но Дан едва ги преглъща. Виждам как слабее…
Пак започнах да се двоумя не е ли време да се откажем от полета. Този път на решението ми не пречи емоционална бъркотия. Съвсем трезво разбирам, че тази хазартна стръв не заслужава да рискувам живота на останалите.
Доскоро не бих си позволил такава откровеност със самия себе си. Но онова беше, преди да започне истинската разплата за предизвикателството към голямото О. Опитваме се да изминем около една стотна от обиколката му, а досега прелетяхме само част от нищожното по тукашните мащаби разстояние. Наказанието за проявената от мен дързост е опустошението в душата, с което ме порази О. Мисля за моите мъртви жена и син, за Дениз Сера, за Елизабет Линдстрьом… и не изпитвам нищо.
Това наистина са последните редове от дневника ми.
Нямам какво повече да пиша. Нямам какво да кажа.“
Коленичил на треперещия под до койката на О’Хейгън, Гарамонд му каза тихо:
— Дан, там долу вече е лято.
— Не ме интересува.
Под завивката тялото на учения изглеждаше съсухрено като мумия на жена.
— Уверен съм, че ще намерим плодни дръвчета.
О’Хейгън се ухили като съживен труп.
— Нали знаеш къде да си ги завреш тези плодове?
— Но ако пак започнеш да се храниш, ще се възстановиш.
— Нищо ми няма, само трябва да си почивам. — Остарелият мъж стисна китката му. — Ванс, няма да се откажеш заради мен! Обещай ми!
— Обещавам.
Гарамонд внимателно свали твърде белите пръсти от ръката си и стана. Щом решението придоби кристална яснота в ума му, олекна му неописуемо.
— Отказвам се заради самия себе си.
Престори се, че не чува немощните увещания на О’Хейгън, и се промъкна напред към ослепително осветената пилотска кабина. Браунек седеше пред пулта, а Сами Ямото — в креслото на втория пилот. Бе махнал горния капак на делтонния детектор и ровичкаше вътре. Гарамонд докосна рамото му.
— Сами, защо не отидеш да се наспиш? Беше на смяна почти цялата нощ.
Ямото намести тъмните очила на носа си.
— Ще си легна ей сега, но първо да проверя подозренията си относно този боклук.
— Чак пък „боклук“? — Гарамонд се взря в контролния екран на детектора. — Ако се вярва на данните, устройството работи безупречно.
— Аха, точно в това ни е проблемът.
Ямото започна да натиска нагоре-надолу превключвателя за захранването. Оранжевите букви дори не мигнаха.
— Ама че сме я оцапали… — кисело промърмори Сами. — Да ти кажа право, изобщо нямаше да се усетя, ако един от генераторите не беше спрял за малко през нощта. Седях си преспокойно и чак два часа по-късно се сепнах — защо не угасна екранът и на проклетия детектор?
— Това означава ли непременно, че устройството се е повредило?
— А, не е задължително, но вече се съмнявам във всичко. Литмън заслужава да го гръмна!
— Безсмислено е да си късаш нервите. — Гарамонд се отпусна в задното кресло. — Трябва да прекратим полета.
— Заради Дан?
— Да. За него ще е гибелно да продължим.
— Дано не ти прозвучи безчувствено, но… — Ямото се запъна, докато свърже един контакт — … но не мислиш ли, че той и без това е смъртник?
— Не мога да стоваря и този грях на съвестта си.
— Е, очевидно се налага да говоря съвсем бездушно. Освен него сме още седмина в това…
Този път Сами млъкна като зашлевен. От делтонния детектор се чу остър пукот, сякаш някой пусна метално топче върху дъска. Астрономът инстинктивно дръпна ръката си по-далеч от схемите.
Веждите на Гарамонд се извиха.
— Какво й направи на тази бракма?
— Ами само я проверих…
Устните на Ямото се разтеглиха в колеблива, но ликуваща усмивка — разнесоха се нови два почти слети сигнала.
— Що за шум е този?
— Този шум, скъпи приятелю, отбелязва преминаването на делта-частици през сензора. — Още припуквания изпъстряха думите му. — А честотата показва, че сме съвсем близо до източника.
— Не може ли по-точно?
Пръстите на астронома се стрелнаха към клавиатурата.
— Дотам остават двайсет-трийсет хиляди километра.
Сякаш леден ветрец повя по врата на Гарамонд.
— Не сме толкова близо до Преден пост.
— Друга пролука за проникване на делтоните не ни е известна.
— Но…
Поредният откос огласи кабината. Гарамонд сякаш като страничен наблюдател отбеляза, че би трябвало да е развълнуван, и се загледа напред към ниските планини, до които оставаше около час полет. Не му се сториха по-познати или необичайни в сравнение с всички предишни.
— Не е ли немислимо да сме сгрешили с две години?…
Ямото завъртя един регулатор на детектора и намали силата на сухото трополене.
— В Орбитсвил всичко е възможно.
В края на следващия ден двете неугледни птици от метал и пластмаса започнаха да набират височина, за да минат над последните възвишения от веригата. Всички се бяха струпали в кабината, дори очевидно страдащият от треска О’Хейгън.
Ямото със замах прекрати неспирното стакато на детектора.
— Вече ни не върши работа. По астрономическите мерки сме на самото място.
— Сами, колко остава дотам според теб?
— Стотина километра. Не повече.
Джо Браунек шаваше нетърпеливо в креслото, но ръцете му сякаш сами поддържаха курса на самолета.
— Значи трябва да видим Преден пост, щом планините останат зад нас…
Гарамонд усети, че опасенията му се втвърдяват в увереност, тежка като олово.
— Няма да го видим. Не помня да има планини толкова близо до града.
— Е, нисички са — колебливо промърмори Ямото. — Не би им обърнал внимание, освен ако…
Гласът му затихна, когато най-сетне преодоляха подножията и пред тях се откри поредната вцепеняваща сетивата прерия. На ярката светлина погледите им като че проникваха в безкрая през кристалночистия въздух над океана от треви и храсти, но нямаше и следа от Преден пост.
— Сега какво ще правим? — промълви Браунек с неприсъщо за него униние. Изглеждаше, че упорството, недокоснато от дългите месеци полет, най-сетне го изостави. — Просто продължаваме ли?
Гарамонд, който не беше способен да изпита дори леко разочарование, се обърна към Ямото.
— Я включи пак детектора.
— Веднага. — Астрономът се пресегна към черната кутия и барабанен грохот заля кабината. — Показанията на уреда са недвусмислени — насочили сме се точно към целта.
Сами се озърна към О’Хейгън, който кимна уморено, за да потвърди думите му.
— Завий наляво — помоли капитанът, — но не прекалено бързо.
Браунек полека насочи самолета на север и честотата на сигналите започна да намалява, накрая настъпи тишина.
— Задръж така! Сега летим точно под прав ъгъл спрямо източника на частиците.
Ямото долепи бинокъла до очите си и се взря над дясното крило.
— Излишно е да търсим, Ванс. Там няма нищо.
— Частиците проникват отнякъде, нали? До края на деня остава цял час. Пак завиваме нататък и ще летим до мръкване.
Астрономът се обади по лазерфона на другия екипаж, за да им съобщи решението. Джо Браунек постепенно намаляваше височината на полета. Носиха се така още час, от време на време криволичеха, за да проверят посоката по честотата на сигналите. Силите на О’Хейгън се изчерпаха, сложиха го да си легне.
— Как се провалихме само… — прошепна той на Гарамонд и се отпусна по гръб.
Капитанът поклати глава и покри с одеяло кльощавото тяло.
— Не си виновен за нищо.
— Сбъркахме още в началното си предположение, а това е непростимо.
— Не се тормози. Дан. Нали точно ти ме предупреди, че е твърде рано, когато засякохте първата делта-частица? И както винаги позна.
— Стига си ме утешавал. Аз съм един…
Старият учен затвори очи и се унесе.
Гарамонд се върна в кабината и седна да претегли различните причини да се откажат. Предчувстваше, че инатът на останалите, който малко го изненада, скоро ще ги напусне. Позволиха си преждевременна надежда и Орбитсвил ги наказа. Имаха само един избор пред себе си — мястото за последното кацане.
Самият той предпочиташе да се настанят в подножията на някоя планина, за да имат наоколо реки, по-богата растителност и толкова важното за психиката разнообразие на пейзажа. Дали не беше най-благоразумно да се върнат към ридовете, които подминаха, вместо да продължават над най-обширната равнина, която бяха виждали досега? Ами ако се обърка нещо с единия от самолетите, докато са насред това безпределно тревисто поле? А вече знаеха, че и нататък няма да открият нищо по-различно от познатото до болка. Е, да, освен ако не намерят някое море, напомни си Гарамонд. Така биха…
— Май долетяхме — смънка Браунек от пилотското кресло. — Виждам нещо ей там…
Капитанът застана зад него и се взря в плоската прерия. Простираше се еднообразна на стотици километри.
— Какво видя?
— Право пред нас, на десетина километра.
— Да не е толкова дребно, та не го забелязвам?
— Как тъй дребно?! Погледни де, Ванс, огромно е!
Гарамонд най-после се ориентира по сочещия показалец на Браунек и студена тръпка плъзна го гърба му. Наистина се взираше в безличната равнина.
Ямото се напъха в кабината.
— Какво става?
— Ето го пред нас — подсказа Браунек. — Как ти се струва?
Астрономът заслони очите си с длан, вторачи се и подсвирна.
— Не знам какво да кажа, но не е зле да кацнем, за да огледаме отблизо. Само че преди да се спуснем, искам да направя инфрачервена снимка отгоре.
Гарамонд търсеше нещо, което да се отличава по височината и повърхността си, а огромното затревено петно просто беше малко по-тъмно на цвят. Лесно би се заблудил, че е естествено явление, дължащо се на особености в почвата, ако не беше идеално кръгло. А откъм нисколетящия самолет изглеждаше като призрачна елипса от зелено върху зелено, сякаш нарисувана от художник-авангардист. Ямото отвори личното си шкафче, извади камера и засне бавно откриващия се кръг. Извади отпечатъка, взря се за миг и го подаде на другите. Кръгът тъмнееше сред оранжевия фон.
— По-студен е с много градуси — поклати глава астрономът. — Като знаем строежа на сферата, би трябвало да губи топлина направо във вакуума.
— И какво означава това?
— Ами щом тревата е с различен цвят, значи поема допълнителен минерал. А съчетано със загубата на топлина и пропускането на радиация отвън… Възможен е само един извод.
— Казвай.
— Открихме още един вход към Орбитсвил.
— Как тъй? — Гарамонд потрепери от внезапното пробуждане на душата си. — Нали огледахме сферата по екваториалната плоскост, пък и… тук няма никаква пролука.
— Дупката си я има — кротко възрази Ямото. — Но много отдавна някой я е запушил.
Кацнаха близо до кръга. Мракът нахлу след няколко минути, но те започнаха да копаят. Пръстта се бе натрупала в няколкометров слой, обаче само след час лопатите им се опряха в нещо като гъст сироп. Знаеха, че са стигнали до лещовидното поле. Малко по-късно прожекторите осветиха масивна плоча от ръждив метал. Проникнаха набързо през нея с валентната резачка.
Когато махнаха квадратното парче, безмълвно впиха погледи в звездите под краката си.