Боб Шоу
Орбитсвил (19)

XIX

— Това е Север Десет, най-отдалеченият от нашите разпределителни центрове — обясни Елизабет със сгрян от гордост глас. — Веднага ще забележите колко усилия сме вложили в организирането му.

Шарл Деверо застана пред парапета на покрива на административната сграда и плъзна поглед по равнината. Четиристотин километра северно от Преден пост… Правата като стрела магистрала гъмжеше от малките колесни возила на заселниците. Тук-там по пътя личаха и едрите туловища на товарни коли, които пренасяха различни припаси. Магистралата свършваше в Север десет, а нататък из прерията се разклоняваха пътеки. Първите няколко километра криволичеха из промишлен район, където тревата се преработваше в целулоза за пластмасови плочи, каквито използваха строителите. А веднага след ацетатните инсталации започваха стопанствата. Пръснатите нарядко къщи блещукаха в бяло под слънцето.

— Госпожо, направеното от „Старфлайт“ тук наистина буди уважение. — Деверо подбираше внимателно думите си, това му беше професионален навик. — Моля ви да не забравяте, че когато ви задавам въпроси, правя го като представител на правителството на Двата свята.

„Нима се заблуждаваш, че иначе бих си губила времето да ти отговарям?“ Елизабет потисна гнева си и се съсредоточи в непривичната за нея задача да запази самообладание.

— Това ми е ясно — увери тя с усмивка елегантното сиво човече. — Ваш дълг е да се убедите, че за развитието на Линдстрьомленд се прави всичко в настоящия момент.

— Именно, госпожо. Разберете, че населението на Земята и Теранова се наслуша на красноречиви описания за безграничните размери на Линдстрьомленд. Щом тук има по цял континент на човек, никому не е ясно защо правителството не приема незабавно програма за интензивно производство на нови кораби и преселване на хората в сферата.

— Да, разбирам и тяхната гледна точка. — Елизабет разпери ръце към неясния хоризонт и скъпоценните камъни заискриха по пръстите й. — Но тази земя, която дарих на човечеството, си има свои закони и ние сме принудени да се съобразяваме с тях. Никой не може да си представи размерите, на Линдстрьомленд. Строителите му обаче са го направили малък, като са предвидили само един вход и са наложили физически ограничения върху превоза. Убедена съм, че самите те са решили по този начин да наложат необходимостта от подбор. Докато сме в състояние да приемаме заселници само в ограничени количества, можем да се надяваме и че те ще бъдат от по-качествена порода.

— Нима според вас хората ще понесат без възражения да бъдат делени на „породи“?

— Вероятно не.

Елизабет се усети, че употреби дума, подходяща само за размислите й насаме, и раздразни този нагъл държавен чиновник. Беше прекалено да угажда на някакъв си среден началник в може би най-безсилното правителство, съществувало някога. Напоследък й се струваше, че над обстоятелствата около откриването на Линдстрьомленд тегне зла прокоба.

Деверо май още се сърдеше.

— Ще бъде истинска трагедия, ако пренесем от Земята теории като расизма, национализма и…

— Искам само да кажа — прекъсна го Елизабет, — че ще бъде още по-страшна трагедия, ако излеем помията от всеки земен бордей на Земята сред тези девствени простори.

— Защо? — Чиновникът се взря непреклонно в очите й и тя долови, че сивотата му прикрива твърдостта на стомана. — Защото задачата по превоза им дотук е непосилна за частна корпорация ли?

Устата й пресъхна от адското усилие да сдържи яростта си. Никой не си бе позволявал да й говори така, може би с изключение на капитан Гарамонд, но той си плати… Вбесяваше я склонността на тези нищожества да се пъчат нахално от мига, в който почувстват, че са в безопасност.

— Грешите, разбира се — отвърна тя и се зачуди на равния си глас. — Има множество по-основателни причини да се регулира потокът от заселници. Спомнете си за отвратителните проблеми, с които се сблъскаха първите групи, щом срещнаха съществата, наричани от всички „клоуните“.

— Не съм забравил, но тези проблеми можеха да бъдат решени предварително. Ние дори подозираме, че са били предизвикани умишлено.

За един, само за един главозамайващ миг тя се изкуши да го среже на две, както се надуваше пред нея, дори ако заради това се наложи да превърне своя Линдстрьомленд в непристъпна крепост. После я осени прозрение — той се е отказал от всякакви дипломатични увъртания, за да сложи козовете си на масата. Вторачи се изпитателно в мъжа, за да познае дали й предлага да го купи. Този подход във всевъзможните си разновидности беше типичен за държавните служители: „Трябва да покажа колко съм опасен, следователно и ценен.“

Усмихна се и пристъпи неприятно близо до него — маневра, нарушаваща психическото равновесие на противника, с която си помагаше изкусно още от малка. Лицето му застина, както тя и очакваше. Тъкмо да докосне ръката му и секретарят Робард се показа откъм стълбището. Носеше слушалки и размотаваше кабел след себе си.

Елизабет се намръщи.

— Защо досаждаш, Робард?

— Госпожо, извънредно спешно е. Вашият флагмански кораб приема съобщение, което непременно трябва да чуете.

— Почакайте ме тук.

Тя се отдалечи от Деверо. Безцеремонният тон на верния лакей, толкова различен от обичайното му угодничене, я убеди веднага, че се е случило нещо твърде важно. Мислено прокле тъпата физика на тази сфера, която я лишаваше от удобна и мигновена радиовръзка с външния свят.

Когато сложи слушалките на главата си, в тях вече звучеше глас. Беше безчувствен, нечовешки хладнокръвен, а щом го позна, краката й омекнаха. Без сама да забележи, Елизабет Линдстрьом се отпусна и седна на покрива.

— … с наличностите, които имахме в „Бисендорф“, ние създадохме няколко въздушни машини, за да се върнем в Преден пост. Самолетите се оказаха неподходящи за огромното разстояние, но поне осмина стигнахме до мястото, откъдето предавам това съобщение. Тук открихме втори вход към сферата. Не бе забелязан, когато обикаляхме по екваториалната плоскост, защото е затворен с метална плоча. Трябва веднага да ви кажа, че използваният метал няма нищо общо с материала, от който поначало е изграден Орбитсвил. Аз съм уверен, че е дело на по-късна цивилизация, не много по-напреднала от нашата. Във всеки случай лесно срязахме плочата, за да извадим навън антена.

Пукот, пауза… После гласът продължи неумолимо и безстрастно.

— Щом успяхме да намерим втора пролука толкова бързо и с нашите ограничени технически възможности, би трябвало да има още много. Стотици, вероятно и хиляди. Логично е да допуснем, че всички останали са били затворени по същия начин, както и че това не е било сторено от създателите на сферата. Естествено възникват въпроси за особеностите и подбудите на съществата, които, очевидно са първата раса, открила Орбитсвил след построяването му. Няма съмнение, че са се отличавали с някои от недъзите на човечеството. Те — или само една група от тях — са решили да си присвоят сферата, да установят контрол над нея. Предпочели са да постигнат това, като я направят трудно достъпна. Както сами се убеждавате, не са успели. Може и да са били разгромени в битката при входа, където сега е Преден пост. Или ги е довършил самият Орбитсвил, променил ги е и ги е погълнал, както след време ще промени и погълне нас. В откритието ни има и една поука — цялата организация на „Старфлайт“ с нейния себичен интерес да ограничава естественото преселение на хората трябва да бъде премахната. Вече знаем, че целият Орбитсвил е достъпен…

Елизабет махна слушалките, за да се спаси от ужасния назидателен глас. Опря длани в гладката стена на своя подслон и легна по корем, притиснала отворената си уста в изцапаната от стъпки повърхност.

„Ванс Гарамонд — шепнеше безмълвно, а съзнанието й потъваше в космически студ, — сигурно трябва да те обичам… Защото ти единствен ми причини истинска болка, накара ме да страдам. Ето, пак ме съсипваш. Всичко свършва… Сега е мой ред…“

— Госпожо, лошо ли ви е?

Гласът едва се чуваше през мътната безпределност. Тя надигна глава и само с усилие на паметта си позна сивото разтревожено лице на Шарл Деверо. Побърза да се изправи.

— Как смеете! — сряза го ледено. — За какво намеквате?!

— За нищо. Аз…

— Защо пуснахте този човек да наруши спокойствието ми? — Елизабет се вторачи обвиняващо в Робард, който бе взел слушалките и безшумно намотаваше кабела на макарата. — Изгонете го веднага!

— И без това си тръгвам. Видях предостатъчно.

Деверо се отправи припряно към стълбището. Елизабет го съпроводи с поглед, опипвайки нервно един от пръстените с рубин. Смъртоносното украшение се въртеше лесно на изпотения й пръст.

Робард се поклони неспокойно.

— Ако разрешите да се оттегля…

— Не разрешавам — сопна се тя. — Свържи ме с доктор Килъпс по тази глупост!

— Да, госпожо.

Робард замърмори в микрофона, почака малко и й подаде слушалките. Заотстъпва, но Елизабет му посочи къде да стои.

— Докторе, госпожа Гарамонд получи ли си днешната доза? Още не? Тогава пропуснете. Капитан Гарамонд е жив и се връща. Съпругата му трябва да е бодра и с ясно съзнание за срещата, нали?

Захвърли устройството и Робард покорно се наведе да го вземе.

— Остави го — тихо заповяда президентката. — Да подготвят колата ми за тръгване след пет минути. Имам неотложна работа в Преден пост.

 

 

Потресаващата новина, че Ейлин и Крис са още живи, удари по психиката на Гарамонд като термоядрен взрив. Преживяваше едновременно облекчение, радост, объркване, надежда… Разбира се, претоварването раздруса немилостиво тялото му. Няколко часа наред го обливаше студена пот, сърцето му биеше неравномерно, виеше му се свят. Всички симптоми на нервното изтощение бяха в разгара си, когато малката совалка от щаба на флота увисна пред пролуката.

Както му се случи веднъж преди месеци, отново се озадачи за миг, когато фигура в бял скафандър се подаде над черната дупка. Последваха я други, понесли празни скафандри. Новодошлите вдигнаха шлемовете си и се смесиха с хората от самолетите, но Гарамонд трудно се опомняше. Бе свикнал да възприема като нормална външността на изтънелите си спътници с хлътнали бузи. Спасителите му се привидяха като същества от друга раса.

— Капитан Гарамонд? — Млад офицер се изпъна пред него, безбрадото му лице сияеше от щастие и здраве. — Аз съм лейтенант Кени от „Уестморлънд“. За мен е голяма чест, сър!

— Благодаря ви.

Капитанът отвърна неловко на приветствието, а Кени неволно се вторачи в ъгловатите машини и ченето му увисна.

— Казаха ми, че сте успели да прелетите два милиона километра с тези моторни хвърчила. Та това е фантастично!

Гарамонд потисна несправедливото си раздразнение.

— И така може да се нарече… Значи сте от „Уестморлънд“? Хюго Шилинг ли е капитан все още?

— Да, той реши да дойде лично. Чака ви в совалката. Сър, трябва да снимам вашите самолети, те са…

— Не сега, лейтенант. Нашият старши офицер на научната група е тежко болен, нуждае се незабавно от лекарски грижи. А и останалите не сме в прекрасна форма, както виждате.

Кени отново смути Гарамонд — веднага изпълни желанието му. Подкани енергично хората си и след няколко минути осемте пътешественици от „Бисендорф“ бяха опаковани в скафандри за прехвърлянето в совалката. Капитанът мислеше само за жена си и сина си по време на кратката разходка в космоса с клатушкащия се наоколо звезден простор и миризмата на гума в шлема. От въздушния шлюз се насочи веднага напред. Помещенията му се струваха невъзможно просторни след месеците, прекарани в тесния корпус на самолета. Още един мъж в скафандър се изправи да го посрещне.

— Ванс, голяма радост е да те видя пак… — промълви Хюго Шилинг.

Среброкосият синеок капитан работеше вече двайсетина години в изследователския отряд и се отнасяше към занаята си със спокойствието на лоцман от ферибот.

— Благодаря ти, Хюго. Толкова е хубаво…

Гарамонд тръсна глава, за да покаже, че не намира думи.

Шилинг разгледа придирчиво лицето му.

— Ванс, виждаш ми се доста похабен. Трудно ли ви беше?

— Трудно.

— Ясно, шкипер. Няма да те разпитвам засега. Оставаме в скафандрите, но ти се вържи на някое кресло и се отпусни. Опитай се да поспиш.

— Виждал ли си скоро жена ми и момчето?

— Не съм. За разлика от теб съм обикновен командир на крилолет и не ме канят през седмица в Октагона.

— В Октагона! Защо са там?

— Ами гостуват на президентката още откакто ти… хм, изчезна. И те се прочуха, да знаеш. Къпят се в лъчите на славата и тъй нататък.

— Но… — Тялото на Гарамонд отново се вледеняваше. — Хюго, президентката ли ви изпрати да ни приберете?

— А, не. Дежурният по флота заповяда, както си е редно. Тя е в Север десет, един от далечните складове и промишлени центрове, които построихме.

— Дали е научила за първото ми съобщение?

— Вероятно. — Шилинг присмехулно размаха пръст. — Гузен си заради лафовете, които изтърси за „Старфлайт“, а? Не се безпокой, всички разбират какво си преживял. Можеш да се оправдаеш с истериката от радостта, че сте се спасили.

Гарамонд си пое дъх с пълни гърди.

— Около Преден пост използват ли се самолети или друг бърз транспорт?

— Още не. Всички усилия се хвърлят за наземни коли и къщи.

— Кога президентката ще успее да се върне в Октагона?

— Трудно е да се каже. Нито пътищата, нито колите са подходящи за високи скорости.

— А ние кога ще се приберем?

— Ами… След около пет часа, за да щадим господин О’Хейгън.

— Пришпори я тази кофа, Хюго. Трябва да съм там преди Елизабет, а тя има предимство от няколко часа.

Шилинг се озърна към пулта. Совалката беше херметично затворена и почти готова за полет.

— Ускорението ще ни притиска здраво. А за един болен…

— Той няма да възрази. Питай го.

— Не разбирам…

— Не ти ли е достатъчно да знаеш, че спечеленото време за мен е разликата между живота и смъртта?

— Не ми се ще да ти повярвам, обаче…

Шилинг му намигна и заповяда на пилота да върне совалката в Преден пост по-бързо, като се съобразява и със състоянието на О’Хейгън. Гарамонд се помъчи да намери покой в защитаващото го от ускорението кресло. Съжаляваше, че не може да се довери напълно на другия капитан. Добродушният Шилинг предпочиташе да запази своята изчистена от излишни бъркотии представа за света, освен това се славеше като послушен изпълнител. Гарамонд нямаше да постигне нищо, освен да го настрои срещу себе си, ако му кажеше, че Елизабет Линдстрьом е психопатка, която с огромно удоволствие ще убие жена и дете, и то съвсем невинни. Хюго вероятно би възразил, че е можела да го направи сто пъти досега. Какво да му отвърне? Да го уверява, че предчувства близкото бъдеще и с мозъка на костите си? Затвори очи, но усетът за надвисналата опасност не му даваше мира.

Половин час по-късно го осени една идея.

— Очакваш ли да ни посрещнат много хора?

— Няма съмнение. Ти все се напъхваш под прожекторите. И докато те нямаше, един репортер на име Мейсън убеждаваше настървено големите клечки да започнат издирване. Но всички бяха готови да заложат десет хиляди срещу едно, че си мъртъв, затова не му обърнаха внимание.

Гарамонд бе забравил новинаря от Земята.

— Казваш, че жена ми и синът ми също са се прочули. Искам и те да ме посрещнат в Преден пост. Можеш ли да го уредиш?

— Че защо не? Флагманският кораб има пряка връзка с Октагона.

Шилинг се впусна в дълъг разговор. Думите не се чуваха ясно, но Гарамонд долови кога спорът се разгорещи. Щом прекъсна връзката, другият капитан поседя озадачен, преди да се обърне.

— Съжалявам, Ванс, не стана.

— Защо отказаха?

— Президентката е наредила от Север десет твоето семейство да те чака в Октагона. В момента е на път, затова никой не може да се свърже с нея и не смеят да пратят кола, за да вземат жена ти и сина ти. Не разбирам…

— Аз обаче знам какво става.

Гарамонд се вторачи в предните екрани, където Вселената се делеше на две — светещи точици и черната половина на Орбитсвил.

 

 

Усилията му да ходи при яростното спирачно ускорение едва не го довършиха, но той застана в претъпкания въздушен шлюз с херметично затворен скафандър още преди совалката да се е скачила с тунела за влизане в сферата. Отвори външния люк в мига, когато светна зелената сигнална лампичка, и се озова в широката Г-образна тръба.

Гарамонд се издърпа по ръкохватките, мина с усилие през съпротивата на лещовидното поле, изправи се в изкуственото притегляне и влезе в залата за пристигащи. Незабавно го обкръжи стена от лица и тела, а щом вдигна шлема, заблъскаха го вълни от крясъци и поздрави. Хората му стискаха ръцете, пляскаха го по гърба, откъсваха за спомен разни дреболии от скафандъра.

По-назад стояха мнозина с камери в ръце. Щом ги зърна, нещо го подтикна да вдигне ръка като астронавт от двадесетия век след орбитален полет. Прокле мислено непослушния си крайник и се съсредоточи в задачата да открие нужния му човек в гъмжилото. Чак сега осъзна колко пъти бе разчитал досега на Клиф Нейпиър в подобни смущаващи обстоятелства.

Навсякъде се мяркаха униформи на високопоставени началници от „Старфлайт“. Всеки от тях би могъл да му уреди кола до Октагона, но как да познае дали не са приближени на Елизабет, а значи и негови врагове? Миг по-късно се взря в плещест млад мъж с преждевременно прошарена коса, който решително си пробиваше път към него. Ето го Колбърт Мейсън!

— Капитан Гарамонд! — изрева Мейсън сред оглушителния шум. — Думите не стигат да изразя колко съм…

Гарамонд завъртя глава.

— Някой път ще намерим време и за словоизлияния. Имаш ли кола?

— Оставих я отпред.

— Трябва веднага да се измъкна оттук.

Новинарят се подвоуми.

— От „Старфлайт“ са приготвили цял керван за вас.

— Колбърт, помниш ли деня, когато се запознахме? Тогава се налагаше някой да те отърве, нали?

— Да вървим.

Мейсън наклони глава и се втурна през тълпата с напора на ледоразбивач. Гарамонд се препъваше след него в тежкия си скафандър. След секунди спряха до бяла кола с яркооранжев надпис НОВИНАРСКА АГЕНЦИЯ „ДВАТА СВЯТА“. Пъхнаха се вътре пред изумените погледи на множеството, изсипало се след тях от залата.

Мейсън подкара и чак тогава попита:

— Накъде?

— Към Октагона, и то с цялата бързина, която можеш да изстискаш от този бръмбар.

— Бива, но не съм желан гост там. Копоите няма да ме пуснат по-навътре от портала.

— И аз не съм добре дошъл, обаче ще вляза.

Капитанът задърпа яростно множеството ципове, за да смъкне скафандъра.

„Ей такива приказки допадат на пресата — упрекна се, докато се бореше с паниката. — Същински човек на действието, който не си поплюва. Защо се държа толкова глупаво? Защо не призная на Мейсън, че съм уплашен до посиране? Може би така по-лесно ще го убедя да ми помогне…“

Репортерът изтезаваше двигателя, за да прекосят по-скоро промишлените покрайнини на града.

— На минаване оттук сринахте всичко — подхвърли, без да отделя поглед от пътя, — но го възстановиха още по-грозно.

— Друго не съм и очаквал.

— Ще ми кажеш ли все пак защо бързаме?

Гарамонд се поколеба.

— Извинявай, Колбърт… по-късно.

— Само се чудех.

— Каквото и да се случи, ще имаш поредната сензация, която да разтръбиш.

— По дяволите, това си го знаех. Питам те като приятел.

— Признателен съм ти, но първо трябва да проверя подозренията си.

— Както желаеш. Ще бъдем там само след десетина минути.

Гарамонд се постара да се освободи от скафандъра. В теснотията на колата това беше влудяващо пипкаво занимание, но му помагаше да задържи страха далеч от съзнанието си. Тъкмо се отърва от пречещата обвивка, когато „Старфлайт Сентър“ се открои на близкото възвишение. Виждаха се ясно здравата ограда и неуморно крачещите пазачи. Возилото се устреми нагоре по пътя и прерията се ширна още по-надалеч пред тях. Гарамонд забеляза, че и някакъв път от север води към Октагона. Друга кола вдигаше облак жълтеникав прах по него, все още на няколко километра от оградата. Беше твърде далеч, за да проличи черно-сребристата емблема на „Старфлайт“, но в този миг сякаш стоманен обръч стегна капитана през гърдите и му изкара въздуха. Зяпна яката порта на западния вход. Возилото забави, щом от будката излязоха стражи.

— Пробий направо! — настоя Гарамонд.

— Само танк може да мине през това чудо — поклати глава Мейсън. — Ще се пребием. Трябва да се промъкнем някак с приказки.

Капитанът погледна към другата кола и му се стори, че тя излита със скоростта на ракета.

— Нямаме време за приказки…

Изскочи и затича към будката. Копоят със затъмнено стъкло на шлема и лъчева пушка в ръце изгледа недоверчиво изцапаните остатъци от униформата му.

— Кажете по каква работа идвате — отсече той и даде някакъв знак на другите двама.

— Аз съм капитан Гарамонд от изследователския отряд. Отворете веднага!

Онзи го зяпна изцъклено.

— Капитане, не съм сигурен дали мога да пусна дори вас…

— Добре де, нали знаете кой съм?

— О, знам! Мисля, че… че сте най-великият! Но това не означава, че трябва да ви пусна. Имате ли пропуск?

— Пропуск ли?

Обмисли трескаво дали да не се престори на невинно оскърбен, но нямаше смисъл. Усмихна се и посочи прахоляка на километър от северния портал.

— Ето го моя пропуск. В онази кола е президентката Линдстрьом, връща се специално за посрещането ми.

— Ама как да знам дали ми казвате истината? Тоест…

— Е, тогава ще научите, когато тя чуе, че не сте пожелали да ме пуснете. Защо ли не си седна да чакам?…

Гарамонд понечи да му обърне гръб.

— Хайде сега… — Стражът го гледаше объркан. — Вие влезте, но другият ще остане тук.

Капитанът вдигна рамене и се запъти към портата, която се плъзна встрани тъкмо навреме. Закрачи право към западния вход на Октагона, от който го деляха само стотина метра. Секунда преди ъгълът на сградата да закрие северния портал, видя пристигащата кола и разпозна емблемата, зърна и бледа фигура на жена вътре. Знаеше, че е закъснял, и пулсът му стана още по-накъсан. Преди да се усети, тичаше с все сила, не го интересуваше какво ще си помислят бдителните пазачи. Движение на последния етаж прикова вниманието му. Пак беше жена, която отвори прозорец, но този път зърна Ейлин. И тя го гледаше втрещено.

Сви длани пред устата си и кресна:

— Ейлин, чуваш ли ме?

— Ванс! — долетя безсилно гласът й, почти отнесен от вятъра.

— Вземи Крис и слезте при този вход. Веднага! — Сочеше й упорито западната врата. — Разбра ли ме?

— Да… Слизам.

Ейлин се дръпна от прозореца. Гарамонд отвори вратата и видя къс празен коридор с четири странични разклонения от всяка страна. Понечи да потърси стълба или асансьор, но в желанието да пресрещне жена си можеше да се размине с нея. А Елизабет сигурно беше вече в сградата. Дано Ейлин и Крис слизат… Ами ако има само едно централно стълбище и се сблъскат с Елизабет? Гарамонд потъна в безжизнено времево измерение, където цели галактики възникваха и загиваха с всеки гръмовен удар на сърцето му. Опитваше се да измисли нещо хитроумно, но сега можеше само да се бои, да се дави в болката и ужаса…

Една от вратите се отвори рязко. Различи смътно бронзова кожа и пъстра коприна, после Ейлин се сгуши в ръцете му. „Успяхме! Ще живеем…“

— Ти ли си? — Лицето й беше мокро. — Ванс, наистина ли си ти?

— Разбира се, любима. Нямаме време за разговори. Трябва да се… — Той едва не онемя. — Къде е Крис?

Ейлин го гледаше замаяно.

— Ами в леглото си горе. Още спи…

— Нали ти казах да го доведеш!

— Тъй ли? Нещо не мога да разсъждавам… — Тя се ококори. — Какво лошо съм сторила?

— Тя се качи да докопа Крис! Казах ти!…

Зад него прозвучаха още гласове и жадно шарещият му поглед се спря на двама от пазачите, които го бяха последвали почти до входа. Те се взираха нагоре. Гарамонд издърпа Ейлин навън и също вдигна глава. Елизабет Линдстрьом стоеше до външната стена на горния етаж, притиснала перленото си шкембенце към прозрачната пластмаса. Вторачи се в него и му махна с лениво злорадство.

Капитанът се извъртя към по-близкия до него копой и с неудържимо движение изтръгна пушката от ръцете му. Бутна надолу предпазителя, нагласи селектора на максимална мощност и вдигна оръжието… тъкмо когато Елизабет отскочи назад и се скри. Гарамонд за миг зърна пепелявото лице на жена си.

— Стаята на Крис от тази страна ли е?

— Да, ама аз…

— Къде?! Покажи ми най-после!

Тя посочи три метра вляво от мястото, където беше Елизабет допреди малко. В този миг стражът се пресегна решително, но другият още се чудеше какво става. Капитанът завъртя безмълвно пушката и двамата отстъпиха изумени. Той отново вдигна оръжието, прицели се старателно и натисна спусъка. Тънкият като игла лъч проби стената и повтори движенията на ръцете му, изрязвайки димящо парче, което тупна тежко на земята.

Секунда по-късно, както се надяваше Гарамонд, дребна фигурка в пижама пристъпи към ненадейно появилата се дупка. Крис разтърка очи и зяпна сънливо. Баща му захвърли пушката и протегна ръце нагоре.

— Скачай, Крис! Скачай! — Собственото му дрезгаво грачене почти заглуши отчаяната мисъл: „Няма да посмее. Никой не би го направил.“ — Хайде, синко, ще те хвана!

Момчето изопна рамене. До него се появи блед силует и се помъчи да го улови. Крис се хвърли с главата напред и излетя от стаята.

Още веднъж както на онази далечна тераса Гарамонд видя детското тяло да се превърта надолу… все по-бързо. И отново се озова в кошмара на мудното плуване през лепкавия въздух. Хълцаше от безсилие.

Нещо твърдо и неочаквано тежко се блъсна в гърдите му и замалко не изтръгна ръцете му от раменете. Капитанът се претърколи по прашната трева, увил тялото си около скъпоценния товар, за да го предпази. С ъгълчето на окото си долови просветналия на метър-два от тях лазерен лъч.

Изправи се, упоен от усещането за ръчичките, които стискаха врата му.

— Добре ли си, синко? — прошепна. — Добре ли си?

Крис кимна и притисна лице в рамото му като бебе. Гарамонд се успокои, че вече са извън обсега на слабичките оръжия в пръстените на Елизабет, и затича към портала, без повече да се озърне. Ейлин, притискайки длан до устата си, тръсна глава и се втурна с тях. Единият пазач още стоеше вцепенен до будката и се блещеше смаяно. А Колбърт Мейсън изключи камерата чак когато застанаха пред него. Погледна екранчето.

— Две минути и петнадесет секунди — промълви възхитен и тържествуващо целуна устройството. — Истинска бомба от първия миг до последния!

— Най-сочното тепърва предстои — обнадежди го капитанът, докато се настаняваха в колата.

 

 

Изостреният усет на Гарамонд към благословения риск го предпази никога повече да не навлезе далеч навътре в Орбитсвил.

Не се престраши и когато Елизабет Линдстрьом бе лишена от власт и затворена в лечебница, нито когато „Старфлайт“ бе заменен от общодостъпен флот кораби, превърнал преселението в нещо естествено като сезонната миграция на птиците. Не се изкуши и когато транспортната система обхвана отвън всички скрити доскоро входове към сферата.

Предпочиташе да живее със семейството си на ръба на космоса. Оттук виждаше най-добре, макар непрестанно да се мъчеше да забрави, че краят на човечеството наближава.

Времето е мяра за промяната. Еволюцията е резултат от конкуренцията. Но тези идеи нямаха нито смисъл, нито опора в голямото О. Освободени от принудата да се сражават или да бягат, да се терзаят от глад или страх, да строят или да рушат, хората скоро щяха да загубят човешките си качества… въпреки че преобразяването нямаше да завърши за година-две.

Гарамонд стана свидетел на последния изблик на онази особена способност за задружни действия, която би окрилила потомците на неговото поколение да яхнат Вселената… ако човечеството не бе затънало подобно на оса в гърне с мед. Това беше приказна епоха, в която се раждаха хиляди нови народи по хиляди нови земи. Всички те вървяха свободно по свои пътища, развиваха се и процъфтяваха, но накрая щяха да се слеят неразличимо под неумолимия натиск на безкрайните прерии.

След време дори крилолетите престанаха да кръстосват търговските маршрути между входовете — няма нищо привлекателно за пътника, ако, където и да отиде, вижда все същото.

Покоят на последната дълга неделя се възцари в огромна част от космоса.

Орбитсвил изпълни предназначението си.