Боб Шоу
Орбитсвил (8)

VIII

След около четири месеца флагманският кораб на Елизабет Линдстрьом се настани над входа към сферата.

Гарамонд прекара част от времето си в проучвания на Орбитсвил (незнаен член на екипажа измисли това име и всички свикнаха да наричат така гигантската конструкция). „Бисендорф“ обаче наистина не бе оборудван добре за цялостни и подробни изследвания. Пък и научната група не беше многобройна. Не успяваха да се задълбочават във всички загадки, както им се искаше. Астрономите на Сами Ямото обаче направиха много важно откритие. Още една сфера обхващаше звездата на Пенгели.

Оказа се по-малка от самия Орбитсвил и невеществена, но пък отразяваше или поглъщаше излъчването на светилото. Ямото я описа като „кълбовидна дантела от силови полета“. Гордееше се с образното си определение, ако се съди по честата му употреба в докладите му. Ивиците не пропускаха светлина и топлина и се проточваха от северния към южния полюс на звездата. Явно бяха предназначени да хвърлят широка подвижна сянка върху полята на Орбитсвил, за да се редуват периоди на ден и нощ, без които растенията нямаше да оцелеят.

Ямото не можеше да наблюдава пряко вътрешната сфера, но постепенно си изясни структурата й, като следеше нощем ивиците светлина и мрак по отсрещната страна на Орбитсвил, отдалечена на 320 милиона километра от него. Скоро доказа, че те дори предизвикват смяна на сезоните. Една четвърт от малката сфера се състоеше от по-широки непрозрачни пояси, за да скъсява дните като през зимата, в отсрещната четвърт пък бяха по-тесни и съответстваха на лятото.

За да улеснят работата на астрономите, направиха малък пластмасов купол в работилниците на кораба и го пренесоха вътре. Към него добавиха още няколко постройки — другите групи също намираха убедителни причини да се застояват в сферата. Накрая учените всъщност се пренесоха в Орбитсвил.

Много усилия вложиха да разнищят една досадна пречка — вътре в сферата бяха лишени от радиовръзка. Отначало се надяваха да намерят бързо някакво решение, но седмиците отминаваха, а изобщо не напредваха. Доколкото разбираха, изкуственото гравитационно поле спираше необяснимо как и всички електромагнитни излъчвания. О’Хейгън се опита да събере повече данни за чудатото явление. Придадоха на едно разузнавателно торпедо допълнително ускорение, за да се отдели от вътрешната повърхност. Искаха да измерят гравитационния градиент и да проверят дали телеметричните сигнали ще минават през атмосферата, ако са насочени под прав ъгъл спрямо повърхността. След безупречния старт торпедото започна да описва странни криволици в небето и се задейства аварийната програма, която го приземи на няколко километра от пролуката. Песимистите предсказваха, че единственото средство за далечна връзка в Орбитсвил ще бъдат модулирани светлинни лъчи.

Потвърди се и предположението, че напълно инертната и невероятно здрава черупка на сферата не пропуска никаква радиация освен гравитационните вълни. Ясно беше, че поне те минават, иначе единствената планета в звездната система отдавна щеше да е отпрашила в пространството. Но и най-наситените с енергия частици не проникваха в Орбитсвил освен през пролуката. А някои особености в равнищата на слънчевото излъчване подтикнаха О’Хейгън да връчи на капитана поверителен доклад. В него се твърдеше, че крилолетите едва ли ще са полезни в сферата, защото ще им липсва реактивна маса. Сложиха проблема на първо място в списъка на задачите, с които по-добре оборудваните екипи трябваше да се заемат веднага след пристигането си.

Налагаше се Гарамонд да се справя някак и с все по-честите искания на хора от екипажа — особено онези, които нямаха работа при спрени двигатели — да се настанят на палатки в Орбитсвил. Отначало ги пускаше, обаче Нейпиър скоро сподели, че останалите се дразнят, като видят своите доволни и загорели на слънцето колеги. И за да предотврати дрязгите, капитанът пое с „Бисендорф“ на обиколка по екваториалната плоскост. Не откриха други входове към сферата.

Разпредели хората на групи, които преместиха полека мъртвите кораби на хиляда километра от пролуката. След това екипите започнаха да ги оглеждат един по един, правеха подробни записи. Потвърди се предположението на капитана, че някогашният флот е използван като източник на материали. Всичко бе извадено от вътрешността на корабите, за да остане само голият метал на корпусите. Онова, което сметнаха в първите мигове за опустошение от битката, се оказа обикновено плячкосване. За съжаление липсваше какъвто и да е намек дори за външността на расата, създала флота и пътувала с него между звездите. Намериха само къс от метална стълба с парапет. По нея се досетиха, че пришълците са били двуноги и на ръст горе-долу колкото хората.

Но къде ли бяха сега?

Този въпрос подклаждаше по-оживени спорове и от съдбата на тайнствените създатели на Орбитсвил. Никой не се съмняваше, че творците на чудото са разполагали с технологии, надхвърлящи несравнимо онова, което са имали пътешествениците, изоставили корабите си. Хората инстинктивно вярваха, че не ще узнаят повече за строителите на сферата, които са поели към нови приключения или дори са достигнали друг етап от развитието си. Иначе нямаше как да не се забележи присъствието им. Приеха Орбитсвил като дар от галактическото минало.

Гарамонд доведе жената и детето си в сферата през набързо монтирания Г-образен тунел. Беше необичайно мирна почивка. Ейлин свикна с извиващите се нагоре хоризонти, а Крис се почувства като конче, пуснато на воля из ливадите. Денем Гарамонд виждаше как кожата на сина му се покрива със злато под слънцето, нощем седеше до Ейлин под приказния купол на небето. Наслаждаваха се на спокойствието още по-остро заради доскорошното отчаяние.

Само насън го измъчваха опасения. Иначе се опитваше да не мисли за Елизабет, която прекосяваше светлинните години, делящи ги от Земята.

 

 

Очите биха подлъгали човек, че нейният флагмански кораб е долетял сам. Всъщност водеше флот от седемдесет крилолета, но правотоковият двигател се захранваше чрез поглъщащото си поле — грамадна безплътна паст, която понякога се простираше на половин милион квадратни километра. Затова тези кораби никога не се подреждаха на по-малко от хиляда километра един от друг. Струпването на космически съдове беше затруднително дори за опитните капитани от „Старфлайт“. Минаха две денонощия, докато изравнят векторите си с галактическото движение на звездата на Пенгели и се настанят в стационарна орбита над сферата. Щом всички заеха местата си и изключиха електромагнитните полета, флагманът „Звездокрил IV“ започна да напредва бавно с йонните си двигатели и се изравни с „Бисендорф“. Капитан Ванс Гарамонд получи официална покана да се яви пред президентката.

Необходимостта да облече черно-сребристата униформа (за пръв път по време на полет) му напомни болезнено, че отново е попаднал в паяжината на Елизабет. Макар да търсеше придирчиво в душата си, не откри страх — Орбитсвил бе променил всичко, — но мисълта за предстоящия разговор го изпълваше със смътна неприязън. През последните четири месеца си бе внушил, че влиянието на Елизабет е отслабено и тя може би отново се вмества в представите за човешко същество. А появата й начело на този огромен флот го принуди да осъзнае, че старият ред съществува — единствената допустима действителност според президентката на „Старфлайт“.

Щом видя парадната униформа, Ейлин също се разстрои. Когато външният люк на товарния док се отвори и катерът изпълзя в черния космически океан, Гарамонд си спомни как тя го бе целунала на раздяла — разсеяно, едва ли не студено. После жена му побърза да се извърне. Ейлин сякаш сподавяше всички чувства у себе си, обаче я видя да притиска златния охлюв до бузата си.

Той остана прав зад пилота по време на краткия полет, взираше се във флагманския кораб, запълнил предния обзорен екран. Когато ги поеха в дока и изравниха налягането, Гарамонд излезе във въздушния шлюз. Беше нащрек, но не и смутен. Чакаше го цяла тълпа важни чиновници от „Старфлайт“. А зад тях търсеха удобен ракурс множество хора с по-пъстри дрехи, които насочваха камерите си само към него. Без никакви церемонии съпроводиха капитана към покоите на президентката и го въведоха в приемната каюта. Елизабет сигурно се бе разпоредила недвусмислено, защото чиновниците излязоха забързано и в пълно мълчание.

Тя стоеше с гръб към вратата. Носеше прилепнала дълга рокля от бял сатен, каквито обличаше почти винаги. Три бели кокершпаньола плуваха сънливо във въздуха около краката й. Гарамонд се стъписа — повечето коса бе опадала от главата на Елизабет. Изтънелите черни кичури прилепваха към черепа й на неравномерно пръснати туфи, като й придаваха старчески болнав вид. Президентката не го погледна веднага, макар да знаеше, че е влязъл.

— Госпожо…

Гарамонд нарочна изчегърта по пода с магнитните подметки на обувките си и тя бавно се обърна към него.

— Защо постъпихте така, капитане? — попита тихо. — Защо избягахте от мен?

— Госпожо, аз…

Изненадан от прямия въпрос, той затърси безпомощно подходящите думи.

— Защо се уплашихте от мен?

— Поддадох се на паниката. Трагедията с вашия син беше злощастна случайност. Дори не стоях близо до него, когато падна. Но аз се ужасих и избягах.

Въпреки неловкостта му хрумна отрезвяващата мисъл, че Елизабет несъмнено има политически и тактически подбуди да го посрещне като скърбяща за чедото си майка, а не в ролята на императрица, заплашена да загуби трона си. Прозорливостта му обаче с нищо не намаляваше предимствата й в това положение.

Стъписа се, когато видя кривата многозначителна усмивка на президентката.

— Помислихте, че няма да ви изслушам, че ще ви погубя незабавно, нали?

— Такава реакция щеше да бъде напълно естествена.

— Капитане, нямало е защо да се плашите от мен.

— Аз… се чувствам облекчен.

„Що за щуротия?! — питаше се той изтръпнал. — Тя не си вярва на нито една дума, аз също не й вярвам. За какво разиграва това представление?“

— … страдах неописуемо, но и вие сте се измъчил от опасенията си — говореше Елизабет. — Никога няма да забравим терзанията си. Искам обаче да знаете, че не ви обвинявам.

Пристъпи към него все така усмихната, мекото й шкембенце го бръсна по кокал четата на изпънатите по кантовете ръце. Гарамонд неволно си представи рояк от паяци…

— Трудно бих могъл да ви предам с думи колко съжалявам за това нещастие.

— Знам — меко го увери Елизабет, но изведнъж каютата се изпълни с нейната сладникава сапунена миризма и той се досети, че за миг отново я е обзело желанието да го убие още тук.

— Госпожо, ако този разговор е прекалено тежък за вас…

Лицето й се вледени тутакси.

— Какво ви кара да подозирате това?

— Нищо.

— Да оставим тази тема. Трябва да обсъдим важни неща, капитане. Известно ли ви е, че съветът с мое съгласие реши да ви изплати десет милиона универсални единици?

Гарамонд врътна глава.

— Десет милиона ли?

— Именно. Твърде голяма ли е сумата според вас?

— Трудно ми е да си я представя.

Елизабет се засмя и се отдалечи, при което сепна кучетата в съня им.

— Капитане, та това е нищо! Естествено ще бъдете включен и в новия съвет, който учредявам. Ще давате предложения за заселването и развитието на Линдстрьомленд, а заплатата ви ще бъде два милиона единици годишно. Да не забравя и че… — Тя се запъна. — Какво има? Изглеждате изненадан.

— Права сте.

— Учудва ви размерът на заплатата ли? Или че сферата бе наречена на моето семейство?

— Името не е важно — безизразно промълви Гарамонд, но казаното от президентката го разтревожи толкова, че забрави да се държи почтително. — Много по-важно е, че сферата не може да бъде заселвана контролирано. А доколкото схванах, смятате да разделяте земята на участъци и да я продавате както на Теранова.

— Не продаваме земя на Теранова. Правителствени агенции я разпределят безплатно.

— На всекиго, който има пари да си плати полета с кораб на „Старфлайт“. Все същото е.

— Нима? — Елизабет го изгледа с присвити очи. — Виждам, че сте специалист по тези проблеми.

— Не е необходимо. Лесно е човек да проумее смисъла на фактите.

Гарамонд съзнаваше на колко несигурна почва стъпва, само че нямаше никакво желание да се сдържа.

— О, в такъв случай ще бъдете чудесно попълнение в съвета. Всички останали незнайно защо си въобразяват, че управлението на „Старфлайт“ е извънредно сложен процес.

— На практика — да. Това не важи обаче за принципите, заложени в основата на корпорацията.

Елизабет за втори път се усмихна неочаквано.

— Ами да поговорим за принципите. Защо Линдстрьомленд не може да бъде разработвана и заселвана по обичайния начин?

— По същата причина, заради която продавачите на вода преуспяват само в пустините.

— Тоест където има изобилие от вода, никой няма да плаща за нея.

— Госпожо, дори да звучи детински просто, точно това исках да кажа.

— Капитане, мисловните ви процеси са наистина любопитни. — Изобщо не личеше Елизабет да е ядосана. — Какво ви подтиква да сравнявате продажбата на вода със заселването на един нов свят?

Той се усмихна кисело.

— Може би вашите мисловни процеси са още по-любопитни, щом и досега оприличавате Орбитсвил на обикновена планета.

— Орбитсвил?…

— Добре, нека да е Линдстрьомленд. Все пак не е планета.

— Известни са ми разликите в размерите.

— Но не сте ги осъзнала.

Президентката започваше да губи търпение.

— Капитане, съветвам ви да внимавате с приказките си.

— При цялото ми уважение към вас, госпожо, повтарям — не осъзнавате какво означават тези размери. Никой не ги е осмислил докрай и едва ли е възможно. Самият аз се стъписвам, макар да обиколих с кораб целия Орбитсвил.

— И все пак това не ви е отнело…

— Движехме се с около сто хиляди километра в час — невъзмутимо продължи Гарамонд. — При тази скорост бихме обиколили Земята за някакъв си половин час. А знаете ли колко продължи пътешествието ни около Орбитсвил? Четиридесет и две денонощия!

— Аз не оспорвам факта, че този свят има съвсем непривични за нас измерения.

— А досега ви говорех само за линейните параметри. Нима не прозряхте, че изобщо не ни е по силите да разпределяме цялата тази годна за обитаване площ?

Елизабет вдигна рамене.

— Обясних ви, че „Старфлайт“ не раздава земя. Всъщност площта на Линдстрьомленд, колкото и да е огромна, не ни засяга. Разбира се, ще продължим да извличаме достатъчни печалби от транспортните услуги, които предлагаме.

— Ето къде е проблемът! — гневно възкликна Гарамонд. — Дори плащането за превоза да не беше скрита такса за земята, пак трябваше да бъде отменено.

— Защо?

— Защото имаме дори повече земя, отколкото ни е нужна. Вече е нетърпимо някой да издига икономически прегради пред естествения и инстинктивен устрем на хората към новия свят.

— Поне от вас бих очаквала да сте наясно, че няма нищо естествено и инстинктивно в създаването и експлоатацията на един крилолет! — Рядко виждана руменина плъзна по восъчните бузи на президентката. — Неосъществимо е без пари.

Гарамонд поклати глава несговорчиво.

— Не без пари, а без хора. И култура, която никога не е измисляла парите или собствеността, може да кръстосва пространството също като нас.

— Най-после!… — Елизабет направи две бързи крачки към него, но се спря и се заклати неуверено на магнитните си подметки. — Най-после ви опознах, капитане. Щом парите са толкова противна идея за вас, значи отказвате да се включите в съвета?

— Отказвам.

— А какво ще кажете за премията? Десет милиона универсални единици, взети от джобовете на хората в Двата свята. И нея ли отказвате?

— Да.

— Позакъсняхте! — отсече Елизабет. Явно се наслаждаваше на победа, за която само тя знаеше. — Прехвърлена е по сметката ви.

— Ще ви я върна.

Президентката завъртя глава решително.

— Не, капитане. Вие сте прочут човек, а хората трябва да знаят, че сте си получил заслуженото от мен. Можете да се върнете в кораба си.

По време на полета към „Бисендорф“ Гарамонд мислеше само за едно — Елизабет бе признала, че е станал прекалено известен, за да се разправи с него като с нищожество. „Но защо ли гледаше толкова самодоволно?“