Боб Шоу
Орбитсвил (3)

III

Гарамонд се вмъкна след Ейлин и погледна към носа на тантурестата совалка. Люкът между пилотската кабина и пътническия салон беше отворен, откриваше големия пулт с приборите за управление и екраните. Подаваше се по едно рамо от двамата пилоти, украсено с вездесъщата емблема на „Старфлайт“. Чуваше и неизменната предполетна проверка на системите. Никой от пилотите не се обърна да ги погледне.

— Седнете там — прошепна той и посочи анатомичните кресла, които не се виждаха от предната кабина.

Вдигна пръст към устните си и намигна на Крис, сякаш всичко беше игра. Момчето не се подлъга, а само кимна напрегнато. Гарамонд се върна при рампата и помаха на въображаеми изпращачи, после закрачи към пилотската кабина.

— Да излитаме, капитане — подкани с най-сърдечния глас, който успя да изтръгне от гърлото си.

— Да, господине. — Първият пилот с набола тъмна брада се озърна. — Веднага щом съпругата и синът ви слязат от совалката.

Ванс се огледа светкавично. Един малък екран показваше пътническия салон, а в него — дребните фигурки на Ейлин и Крис. Дали пилотите ги наблюдаваха още от появата им и какво ли започваха да подозират?

— И те идват с нас — отсече Гарамонд.

— Съжалявам, господине, но имената им не са в списъка, предаден ми от контролната кула.

— Това е изключение, което преди малко уговорих лично с президентката.

— Длъжен съм да поискам потвърждение от кулата.

Мускулите по лицето на първия пилот се стегнаха в несговорчива гримаса. Той посегна към комуникатора.

— Уверявам ви, че всичко е наред. — Гарамонд извади пистолета от куртката си и посочи с цевта към пистата за излитане. — Искам от вас да получите всички необходими разрешения, както се полага, след това ще се насочите към моя кораб по траектория с максимален разход на енергия. Цялата процедура ми е позната до болка и мога сам да карам вашето бръмчило, ако се наложи, затова не вършете глупости и не ме принуждавайте да ви гръмна.

— Нямам никакво намерение да умирам. — Първият пилот вдигна рамене, а по-младият му колега закима припряно. — И все пак, капитане, докъде се надявате да стигнете така?

— Достатъчно далеч. Време е да излитаме.

Гарамонд остана между двете кресла. Долетя приглушен удар от затворилия се херметично външен люк на пътническия салон и совалката потегли. Докато следеше внимателно разговора на пилотите с контролната кула, той четеше и параметрите на полета, изписани на главния компютърен екран. „Бисендорф“ се намираше в Първи полярен пояс, истинска река от кораби на „Старфлайт“ — повечето големи транспортни туловища за превоз на заселници, изпъстрени с по някое хвърчило на изследователския отряд. На завръщащите се крилолети определяха място в тридесетградусовите сектори на дванадесетте станции според необходимостта от текущ или основен ремонт. „Бисендорф“ бе обновен почти изцяло през последните три месеца, затова обикаляше планетата близо до Осма станция, преминаваща в момента над Алеутските острови. При траектория с максимален разход на енергия можеха да стигнат дотам за около единадесет минути.

— Ако разбрах правилно — обади се първият пилот, — искате да се насочим право нагоре, без да завъртаме обиколка?

Тягата в двигателите нарастваше, белите черти на пистата се сляха в непрекъсната линия.

— Правилно сте разбрал — кимна Гарамонд.

— Тежичко ще им бъде на жената и момчето отзад.

В гласа на пилота прозвуча неизречен въпрос.

— Иначе ще им бъде много по-зле…

Той се спря навреме и реши да направи добрина на двамата, като не сподели нищо. И те щяха да отговарят на безброй въпроси по заповед на Елизабет.

— В чекмеджето до вас има метализиращ аерозол — намеси се за пръв път другият.

— Благодаря. — Гарамонд подаде спрея на Ейлин. — Напръскай си дрехите с това. Не забравяй и Крис.

— Защо?

Ейлин се опитваше да говори невъзмутимо, ала гласът й звучеше слабо и отчуждено.

— Няма да ти повреди дрехите, но ще взаимодейства със задържащото поле в совалката, когато понечиш да се раздвижиш. Превръща ги в подобие на предпазна мрежа и не ти позволява да се зарееш из салона при безтегловност.

В суматохата бе забравил, че Ейлин не знае почти нищо за космическите или дори за въздушните пътешествия. Чак сега си спомни, че тя никога не е летяла и с реактивен самолет. Някогашната бляскава епоха на туризма потъваше в забрава — ако човек имаше късмета да живее в що-годе приемлива част на Земята, стремеше се там и да си остане.

— Напръскай се първо ти — сети се жена му.

— Няма нужда. Всички наши униформи са метализирани още в завода.

С усмивката си Гарамонд се помъчи да й вдъхне смелост. „Този пилот дори не подозира колко е прав. Тежичко ще им бъде на Ейлин и Крис.“ Пак съсредоточи вниманието си върху пилотите. Совалката надигна нос и се отлепи мудно от пистата. Щом колесниците се прибраха и оптималният аеродинамичен силует беше възстановен, розовите огнени струи от рекомбиниращи се йони започнаха да я тласкат към небето. Ускорението притисна Гарамонд към задната стена на кабината. Зад него Крис хлипаше.

— Не се плаши, синко — подвикна му бащата. — Това скоро ще свърши и ще бъдем…

— Северен космодрум до совалка СТ 4299. — Гласът изплющя като камшик от радиото. — Говори флотски комодор Кийгън. Обадете се, моля.

— Не отговаряйте! — заповяда Гарамонд.

Зловещият часовник във въображението му спря разтърсващо.

— Та това е самият Кийгън! Капитане, вие май сте забъркал голяма каша, а?

— Твърде голяма… — Той се подвоуми, а гласът повтори заповедта. — Махнете се от тази честота и ме свържете с комодор Нейпиър в „Бисендорф“.

Каза на първия пилот микрочестотата, на която можеше да се обади без помощта на комуникационния център в кораба.

— Но…

— Веднага! — Въпреки смазващата тежест на ускорението надигна пистолета. — Спусъкът е много чувствителен, а не забравяйте какъв натиск понася показалецът ми…

— Вече се обаждам.

Пилотът завъртя малък регулатор върху страничната облегалка на креслото си.

— Комодор Нейпиър слуша.

На Гарамонд му олекна неимоверно, щом разпозна предпазливия тон, с който започваше разговора помощникът му, когато не знаеше кой го търси.

— Клиф, положението е напечено — с равен глас изрече капитанът. — Получи ли съобщения от Старфлайт Хауз, които да ме засягат?

— Ами… не. Трябваше ли вече да съм ги получил?

— Няма значение. Имам специална заповед за теб, която те моля да изпълниш без бавене и без никакви въпроси. Разбра ли ме?

— Ясно, Ванс.

Личеше, че Нейпиър е озадачен, но не и настръхнал от подозрения.

— Аз съм в совалката, ще се скачим с вас след броени минути. А ти изключи незабавно от мостика системата за външни комуникации.

Кратка пауза. Нейпиър несъмнено разбираше, че от него се иска нещо незаконно и не е длъжен да се подчини според правилата на „Старфлайт“… Връзката прекъсна.

Гарамонд затвори очи и въздъхна. Знаеше и че в главата на отдавнашния му съратник са се мярнали много спомени — времето в „Бисендорф“, всички изминати светлинни години, чуждите слънца и враждебните безполезни планети. Споделеното разочарование, тягостно изпълващо неуморното търсене на ново жизнено пространство, опразнените бутилки уиски край поредната самотна точица светлина във Вселената, които уж им помагаха да понесат по-леко следващото търсене…

Ако Ванс, Ейлин и Крис изобщо имаха шанс да оцелеят, дължаха го на затворения свят във всеки кораб, където властта на Елизабет не беше чак толкова неоспорима. Вярно, в орбита около Земята офицерите бяха длъжни да се подчиняват безпрекословно на заповедите от администрацията на „Старфлайт“. Но Гарамонд току-що бе прекъснал успешно достъпа на съобщения до кораба…

Сепна го тревожното бръмчене на навигационния компютър.

— Предстоят ни доста резки промени в курса и скоростта — предупреди по-младият пилот. — Не искате ли да подготвите съпругата си?

Гарамонд му кимна с благодарност. В предните илюминатори синевата на небето отстъпваше пред мрака на космоса — неуморните двигатели вече изхвърляха совалката над атмосферата. При такова стремглаво балистично сближаване с целта за всеки професионалист беше ясно, че няма място за милост. Навигационният компютър щеше да подложи пътниците на изпитания до допустимите предели, заложени в неговия програмен пакет. Гарамонд се поотмести, колкото да вижда Ейлин и Крис.

— Очаква ни сериозно друсане и мятане. Не се борете с промените в движението на кораба, иначе ще ви прилошее. Отпуснете се, задържащото поле ще ви опази.

Кимнаха едновременно, вторачили се в него, и му се стори, че бремето на вината ей сега ще го смаже. В същия миг поредица от странични тласъци сякаш разкривиха привичното пространство, дръпнаха го първо наляво, после нагоре. Гърбът му се притискаше тежко към стената, затова не помръдна, но жена му и детето сигурно се бяха отделили от креслата си. Ейлин ахна стъписано и потвърди догадката му.

— Още малко — подвикна й бодро.

В чернилката отпред звездите като че се умножаваха. Засенчваше ги ивица от по-едри и ярки светулки с видимо неравни очертания. Първи полярен пояс, блещукащ като диамантена гривна. А в средата Осма станция излъчваше жълтеникавото си сияние. Творенията на човека се открояваха ясно от невероятно далечните слънца, помагаха на сетивата да възприемат триизмерността на пространството и даваха представа за космическите мащаби, каквато рядко спохождаше Гарамонд по време на полет. Совалката доближаваше потока от разположили се на орбита звездолети, като непрекъснато променяше по малко траекторията си. Началниците в „Старфлайт“ трябва вече да са опитали нещо друго, след като са се убедили, че нямат връзка с „Бисендорф“…

— Ето го и вашият кораб — подхвърли първият пилот и Гарамонд настръхна от злорадството в гласа му. — Но май сте позакъснял, капитане — друга совалка ей сегичка ще се лепне на пъпа му.

 

 

Не беше свикнал да се ориентира бързо в претъпкания Полярен пояс, затова откри кораба си след няколко секунди. И миг по-късно различи сребристия куршум на совалка, понесла се към модула за скачване на огромния „Бисендорф“. Беше немислимо да стигне преди тях, ако е излетяла по-късно от Земята. Значи големите шефове бяха отклонили от задачата му орбитален апарат, за да им препречи пътя към кораба.

— Е, капитане, сега какво ще правите? — подсмихна се жизнерадостно пилотът с наболата брада. — Няма ли най-после да ми предадете оръжието си?

— Другата совалка извършва сближаване с всички предпазни мерки. Изпреварете я.

— Късно е.

Гарамонд опря пистолета в шията му.

— Забий нос в дока, момче.

— Полудяхте ли!… Добре де, ще се опитам.

Пилотът не откъсваше поглед от застрашително уголемяващия се върху екрана кораб, стремеше се червеният кръст в центъра да не се отделя от обградения с по-светли линии модул за скачване, вече закрит отчасти от другата совалка. Точно тогава компютърът включи спирачните двигатели, за да намали скоростта.

— Нали ви казах — късно е…

— Прекъсни изпълнението на програмата — процеди през зъби капитанът. — Никакво спиране!

— Ама вие да не сте самоубиец?!

— А ти?

Гарамонд натика още по-силно цевта в шийните му прешлени и видя доволен как мъжът пред него изключи автоматичния контрол на сближаването. Налитаха със стряскаща бързина към дока и опитващата се да ги изпревари совалка.

Пилотът неволно сгуши глава в раменете си.

— За Бога, ще се блъснем в тях!

— Знам — невъзмутимо го увери капитанът. — Ще имаш не повече от две секунди да ориентираш отново носа към модула. Тъкмо ще проверим бива ли те в занаята.

След секунди вече надничаха право в соплата на главните двигатели. Ударът раздруса чак костите им, другата совалка изчезна от екрана, а спасителният док рязко се плъзна встрани.

За Гарамонд времето сякаш се препъна и потече тромаво. Успя да проследи как пилотът помръдва ръката си, за да включи аварийните двигатели за корекция на траекторията, които грубо завъртяха носа на совалката към нещастно подобие на предишния курс. Успя и да се вкопчи с лявата си ръка в креслото, да се разкрачи и да долепи гръб до стената, когато спирачните двигатели отпред ги подпряха като с гигантска длан. Дори успя да си отдъхне, че пилотът наистина е от първокласните. Совалката се заби в модула за скачване на „Бисендорф“ със скорост пет пъти над максимално разрешената и се вклини във вътрешните пръстени с писък на разкривен метал.

Само той не можеше да разчита креслото да го защити и политна напред. Спаси го силата на задържащото поле, вкопчило се в дрехите му. Усети топлите вълни в плата и чу пронизително съскане някъде отзад. Тъпанчетата на ушите му изпукаха и му подсказаха, че въздухът се изтръгва от совалката във вакуума на дока.

След няколко секунди Крис заплака тихо и отчаяно. Гарамонд се промъкна в пътническия салон, коленичи до момчето и се опита да го успокои.

— Ванс, какво ни сполетя?

Пъстрите шарки на коприните по Ейлин изглеждаха съвсем нелепо в момента.

— Грубичко скачване. Нищо страшно. Губим малко въздух, но ей сега ще изравнят налягането в дока и… — Откъм пулта се чу пресеклив сигнал. — Вече са го сторили. Съобщават ни, че можем да излезем. Не се тревожи.

— Но ние падаме!

— Изобщо не падаме, миличка. — Не беше сега моментът да й изнася лекции по небесна механика. — Искам ти и Крис да не мърдате от местата си още няколко минути. Разбрахме ли се?

Изправи се, отвори външния люк и огледа офицерите и инженерите, скупчили се на предната платформа в модула за скачване. Сред тях изпъкваше мечешката фигура на Клиф Нейпиър. Гарамонд се оттласна нагоре от ръба на люка и се остави лекото придърпване на задържащото поле в кораба да го отнесе по плавна крива линия към стоманената площадка. Подметките на обувките му залепнаха за нея, а Нейпиър го прихвана за ръката, докато другите отдаваха чест.

— Ванс, цял и невредим ли си? По-страшничко скачване не съм виждал през живота си.

— Нищо ми няма. Клиф, после ще ти обяснявам. Обади се в двигателния сектор и им предай, че искам на секундата пълна мощност.

— На секундата ли?…

— Точно така. Има едно парцалче звезден прах, изостанало от основната вълна, и ние ще се хванем за него. Предполагам, че си изчислил предварително курса.

— Ами совалката?

— Няма как, ще си я мъкнем с нас, както и пилотите.

— Схванах идеята.

Нейпиър вдигна китката си с прикрепен на нея комуникатор към устните си и заповяда двигателите да бъдат включени на пълна мощност. Беше мъж с могъщо тяло и бичи врат, а дланите му приличаха на лопати, но очите му издаваха мрачноват остър ум.

— Това да не е последната ни задача от „Старфлайт“?

— Поне за мен ще е последната. — Гарамонд се огледа, за да се увери, че никой не ги чува. — Затънах до ушите, Клиф… Май повлякох и теб към дъното.

— Аз сам решавам за себе си. Никой не ме е карал насила да прекъсна външните комуникации. Ще ни подгонят ли?

— С всеки свободен кораб на „Старфлайт“.

— Но няма да ни спипат — убедено изрече Нейпиър, защото ускорението вече ги притискаше към площадката. „Бисендорф“ излизаше от околоземната орбита. — Ще се носим с онова облаче до Уран, а догоним ли вълната… Е, имаме запаси за цяла година на борда.

— Задължен съм ти.

Стиснаха си ръцете. Дружеският допир успокои малко Гарамонд. Но колко ли щяха да изтърпят, преди някой от двамата да спомене за горчивата действителност? Имаха великолепен кораб. Само че за цял век изследователски полети огромната космическа армада на „Старфлайт“ бе успяла да докаже един неоспорим факт.

Нямаше къде да избягат.