Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Орбитсвил (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Orbitsville, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,3 (× 3 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
NomaD (2021 г.)
Корекция
sir_Ivanhoe (2021 г.)

Издание:

Автор: Боб Шоу

Заглавие: Орбитсвил

Преводач: Владимир Зарков

Година на превод: 1999 (не е указана)

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: ИК „ОФИР“

Град на издателя: Бургас

Година на издаване: 1999

Тип: роман

Националност: английска

Редактор: Весела Петрова

Коректор: Мария Стоянова

ISBN: 954-8811-17-0

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/18095

История

  1. — Добавяне

I

Името на президентката беше Елизабет и някои смятаха, че това съвпадение е повлияло очебийно върху живота й. Нямаше спор, че след смъртта на баща й тя преобрази Старфлайт Хауз — сега повече напомняше на кралски двор от предишни векове, отколкото на централен офис. Имаше и забележими признаци на ритуали от времето на кралица Елизабет, дворцови интриги, привилегии и пристрастия в похватите й при управлението на империята, в която се въртяха трилиони кредити. А най-дразнещата за Гарамонд останка от миналото — може би защото го засягаше лично — беше вкорененият й навик да привиква за разговори очи в очи капитаните на кораби, на които предстоеше поредният изследователски полет.

Беше се облегнал на изваяния от камък парапет, а сивите му очи се взираха безучастно в отопляваните градини, спускащи се на тераси цели четири километра до брега на Атлантическия океан. Старфлайт Хауз се издигаше върху някога не особено внушителен исландски хълм. Сега обаче първичните му очертания се губеха напълно под глазурата от веранди, тераси и павилиони. Когато и да зърнеше тази гледка от въздуха, Гарамонд я сравняваше с грамадна пошла торта.

Чакаше вече два часа, а нямаше с какво да си отвлече вниманието, освен да отпива от чашите с бледозелени напитки, за да потисне напиращото нетърпение. Предпочиташе да бъде с жена си и детето си през малкото оставащи преди полета часове.

Като преуспял в работата си капитан на крилолет му се бе налагало да търпи присъствието на Елизабет няколко пъти. Затова и неприязънта му към нея беше непоклатима. Не го вбесяваше до такава степен дори фактът, че тя е най-богатият човек в историята на човечеството — толкова високо над закона, че понякога убиваше ей така, в пристъп на раздразнение. Гарамонд се питаше дали бе решила да си остане непривлекателна жена, защото имаше ум на мъж — в епоха, когато козметичната хирургия премахваше всички телесни недостатъци, освен най-уродливите? Или може би бе превърнала разкривените си зъби и нездраво бледата си кожа в белег на своята абсолютна власт?

Загледан в пъстрите фонтани по спускащите се надолу тераси, Гарамонд си спомни своето първо идване в Старфлайт Хауз. Щеше да ръководи едва третата си експедиция, още беше достатъчно млад и се притесняваше от театралната черна униформа. А не можеше и да забрави, че му предстои да стане част от твърде особените отношения, които според мълвата Елизабет Линдстрьом поддържаше със своите капитани. Това пък го изпълваше с напрежение и лоши предчувствия. Готвеше се да отвърне остроумно на всеки въпрос, поставящ на изпитание неговите способности. Но никой от командването на флота или от администрацията не го бе предупредил за сладникавата сапунена миризма, излъчваща се от Елизабет. От нея му се свиваше гърлото точно в моментите, когато трябваше да говори най-ясно и стегнато.

И съветниците по протокола от Старфлайт Хауз не биха подхвърлили дори намек, за да помогнат на един младеж да прикрие естествените си реакции. В обърканите му спомени господстваше представата за ненормално извит гръб, заради който още повече изпъкваше кръглият пухкав корем, досущ като на насекомо. Гарамонд, замръзнал в стойка „мирно“, се бе постарал да отбягва погледа й, когато тя отъркваше небрежно сатенената възглавничка на шкембенцето си в стиснатите му юмруци и придирчиво оглеждаше натруфеното му облекло.

Сега се облягаше на изкуствено състарения парапет и в паметта му изплуваше студената неприязън към по-възрастните капитани, останала в душата му след онази първа среща. Никой не се и опита да му подскаже как да се подготви психически за личните разговори с президентката. Но когато той се озова в ролята им, също не предупреждаваше младите капитани какво ги очаква при сблъсъка с височайшето присъствие. И лесно оправдаваше това бездействие пред самия себе си. Стигаше му да си представи вероятните последици, ако обясни на някой новак, че в тази жадувана „особена връзка“ с президентката ще има и тайна размяна на изпълнени с копнеж погледи между капитана и Лиз Линдстрьом. И насред някое многолюдно съвещание за подготовка на полет ще му подаде късче хартия, на което тя — най-богатият и могъщ човек във Вселената — е разпечатала детински мръсен виц. Гарамонд честичко си повтаряше, че дори някога да му хрумне мисълта за самоубийство, ще избере по-лесен и приятен начин, а не последиците от подобна откровеност.

— Капитан Гарамонд — разнесе се мъжки глас зад гърба му, — президентката ви приветства.

Обърна се — високият прегърбен Хумболд, вицепрезидентът, вървеше по терасата към него. Държеше за ръка момче на около девет години, едро за възрастта си и среброкосо. Позна Харалд, сина на президентката, и му кимна безмълвно. Момчето отвърна по същия начин на поздрава, а очите му шареха по пъстрите отличия, с които бе обкичена униформата на капитана.

— Съжалявам, че се наложи да чакате толкова дълго. — Хумболд се прокашля сдържано, за да покаже, че това е пределът, до който би си позволил да изрази несъгласие с Елизабет. — Уви, президентката не ще може да се откъсне от важните си дела поне още два часа. Тя желае да изчакате.

— Значи ще изчакам — вдигна рамене Гарамонд.

Постара се да прикрие с усмивка нетърпението си.

Жалко… Според данните от тахионните наблюдения, които предаваха станциите отвъд орбитата на Плутон, носещата се в Слънчевата система благоприятна вълна, богата на йони, скоро щеше да стихне. А той се надяваше да я яхне, да ускори по-бързо кораба си до светлинния праг. Вече изглеждаше, че електромагнитните криле ще трябва дълго да събират във вакуума оскъдна жътва от реактивна маса.

— Да, ще се наложи да потърпите.

— Е, разбира се, бих могъл и да тръгна, а да се видя с президентката, когато се върна от експедицията.

Вицепрезидентът показа с намек за усмивка, че е оценил шегата, обаче се озърна да се увери, че Харалд не ги слуша.

— Не би било уместно. Не се съмнявам, че Лиз ще бъде достатъчно разочарована, за да изпрати прехващач, с който да ви върне тук за по-особен разговор.

— Тогава няма да предизвиквам излишни неудобства.

И двамата се сетиха за капитан Вич, самонадеян младок, който не се стърпял след двудневно чакане в Старфлайт Хауз и вечерта се изнизал тихомълком без благословията на Елизабет. Разправяха, че бърз прехващач го върнал на Земята, а последвалият разговор с президентката наистина трябва да е бил особен. Капитанът изчезна безследно. Гарамонд нямаше как да провери дали цялата история не е поредният апокриф. Звездният флот, преселващ полека излишното население от планетата, беше толкова огромен, че из него обикаляха какви ли не мълви и легенди. Тази обаче отразяваше правдиво някои неумолими факти…

— Капитане, намерили сме ви приятно занимание, с което да си запълните времето. — Хумболд отпусна леко едната си розова длан върху сребристата глава на детето. — Напоследък Харалд пак проявява буден интерес към крилолетите. Задава въпроси, които тъй или иначе са свързани с теорията и практиката на космическите полети. Лиз иска вие да си поговорите…

Гарамонд се взря недоверчиво в момчето, което в момента проявяваше буден интерес само към няколко метални статуи по-нататък по терасата.

— А как е с математиката?

— От него не се очаква да защити магистърска степен още днес следобед — засмя се суховато Хумболд. — Капитане, просто трябва да поощрите неговата любознателност. Познавам не един адмирал, който с радост ще позволи да му отрежат дясната ръка срещу подобна публична проява на доверие от страна на президентката. Трябва вече да се връщам в заседателната зала.

— И ще ме оставите насаме с него?

— Да. Лиз има високо мнение за вас, капитан Гарамонд.

— Добре де, свикнал съм с децата.

Гарамонд си мислеше за своя шестгодишен син, изпратил го с размахано юмруче, вместо да му помаха на раздяла. Така хлапето даде воля на чувството, че е изоставен от баща, който толкова често се занимава с нещо друго, а не с него. Как му се искаше през тези четири прахосани часа да бе имал възможността да накара момчето си да забрави сълзите… И отгоре на всичко го тревожеха съобщенията, че йонният вятър отслабва до обичайното си фоново състояние в пространството. А капитанът на кораб-търсач трябваше да стои на тази безвкусно украсена тераса и да бъде бавачка на дете, вероятно обременено с неврози не по-малко от майка си. Вицепрезидентът се отдалечи, а Гарамонд се помъчи да лепне усмивка на лицето си, но май не го правеше много убедително.

— Харалд, значи ти се иска да управляваш крилолет?

Момчето го изгледа хладно.

— Служителите на „Старфлайт“ с ранг по-нисък от член на директорския съвет се обръщат към мен с „господарю Харалд“.

Веждите на капитана се понадигнаха на челото.

— Харалд, сега ще ти обясня нещо за междузвездните полети. Там, в космоса, — и най-незначителният техник е по-важен от всички ваши шефове от администрацията, събрани накуп. Разбра ли ме, Харалд? Или да ти казвам Хари?

„Ама аз съм по-голямо дете и от него!“ — изуми се Гарамонд от себе си.

Хлапето също го изненада — ухили се.

— Хич не ми пука за полетите в космоса.

— Аз пък си мислех, че…

— Казах им го, защото това им се искаше да чуят. Но пред теб няма защо да се преструвам, нали?

— Да, синко, няма нужда да се преструваш. С какво обаче ще се занимаваме тези два часа?

— Ами тича ми се — сподели Харалд неочаквано разпалено и Гарамонд мислено го върна в братството на нормалните момчета.

— Само ти се тича ли? — засмя се капитанът, този път искрено. — Скромно желание.

— Не ми дават да тичам или да се катеря, щял съм да се нараня. Мама е забранила, а всички тук страшно се боят от нея, не ме оставят и да мигна самичък. Но ти… — Харалд вдигна очи към мъжа, ликувайки от хитростта си — … ти си капитан на крилолет.

Гарамонд осъзна твърде късно, че детето се е опитвало да го изиграе още от първия миг, но не се ядоса.

— Правилно, такъв съм. Я да видим сега колко бързо ще стигнеш оттук до онези статуи и обратно.

— Да видим!

— Ами тогава не стой като закован. Старт!

В Гарамонд се бореха присмехът и тревогата, докато гледаше Харалд да бяга неумело, размахал усърдно лакти. Момчето заобиколи бронзовите скулптури и се върна в същия тромав тръс, обаче очите му сияеха като прожектори.

— Може ли пак?

— Колкото искаш.

Хлапето отново се зае да изразходва напиращата в него енергия, а капитанът се върна до каменния парапет на терасата и се зазяпа към градините. Въпреки яркото следобедно слънце океанът сивееше пепеляво и протягаше мъгливи пипала, които обгръщаха с тъга куличките и водопадчетата. Самотна чайка блещукаше като звезда в далечината.

„Как не ми се тръгва… — призна си Гарамонд. — Няма защо да се залъгвам.“

В първите години го крепеше вярата, че именно той — Ванс Гарамонд, е човекът, комуто предстои да открие третия обитаем свят. Но за почти цяло столетие дирене сред звездите хората бяха прибавили към космическите си владения само една планета освен Земята. Въпреки въодушевлението и решимостта си Гарамонд също не постигна нищо. Ако бе в състояние да се примири с твърде голямата вероятност никога да не открие годна за заселване планета, сигурно трябваше да се вслуша в желанието на Ейлин. Защо да не се прехвърли в редовните полети и поне да знае, че всеки месец ще прекарва няколко дни у дома? Е, да, превозът на нови заселници до Теранова беше връх на скуката, затова пък работата предлагаше сигурност и спокойствие. Йонните ветрове по маршрута бяха отдавна проучени, а и веригата от „метеорологични станции“ не позволяваше корабите да се влачат мудно в безплодната пустош…

— Виж ме!

Капитанът се обърна и отначало не зърна никъде Харалд. После го видя вкопчен опасно високо върху раменете на една статуя. Момчето му махаше с ръка.

— Ей, я по-добре слез и ела тук.

Гарамонд се опита да не издаде опасенията си. Дързостта на хлапето ставаше трудно търпима. Да, емоционалните изнудвачи си служат със същите похвати като обикновените престъпници. Отначало изкрънка съгласието му да тича по терасата, сега си извоюваше с нахалство правото да се катери рисковано. И можеше да постави Гарамонд в неловко положение пред президентката. Само неловко ли?! Осъзна, че е достатъчно Харалд да си изкълчи глезена, за да съсипе кариерата му веднъж завинаги.

— Ама аз се катеря добре. Виж, де!

Момчето преметна крак през равнодушното бронзово лице и се пресегна към вдигнатата ръка на статуята.

— Вече знам, че се катериш добре, но не се качвай по-нависоко, докато не дойда при теб.

Гарамонд се запъти към скулптурите уж нехайно, обаче всяка негова крачка беше по-широка от предишната. Безпокойството му ставаше мъчително. Елизабет Линдстрьом, наследила най-колосалната финансова империя в историята, нямаше равни на себе си по власт. Нейният син пък щеше след време да поеме „Старфлайт“ в ръцете си, да контролира построяването на звездни кораби и целия трафик между Земята и единствената друга обитаема планета. А Ванс Гарамонд, един незначителен капитан във флота от крилолети, сам направи така, че да си навлече гнева или на единия, или на другия.

— Качвам се! — подвикна Харалд.

— Недей! — Гарамонд се втурна напред, без повече да се преструва. — Моля те, недей!

Стремеше се да пробие въздуха, който сякаш се сгъсти изведнъж около него, стягаше го като гума. Момчето се разкикоти тържествуващо и запълзя към стърчащата отвесно ръка на статуята… но се изтърва и политна назад.

Единият крак на Харалд се закачи за миг в натруфената бронзова яка и го преобърна с главата надолу.

На Гарамонд му се струваше, че е попаднал в клопката на друг пространствено-времеви континуум и гледа случващото се в мудното темпо на раждаща се спирална галактика. Забеляза как се отвори първият гибелен милиметър на пролуката между пръстите на Харалд и метала. И хлапето сякаш увисна във въздуха, после пропадна изведнъж… все по-бързо. Видя и чу тежкия удар на главата му в каменния пиедестал на скулптурите.

Свлече се на колене до тялото и още в следващата секунда се увери, че момчето е мъртво. Парчетата от раздробения череп се бяха забили в мозъка му.

— Не се катериш добре — с укор промърмори изтръпналият Гарамонд на отпуснатото лице, още обсипано с капчици пот. — Уби и двама ни. И моето семейство.

Изправи се с лице към главната сграда, напрегнат в очакване на втурналите се към него чиновници и прислужници.

Над терасата тегнеше все същата тишина, нарушавана само от ромоленето на фонтаните.

Високо в стратосферата невидима въздушна машина чертаеше бавно следата си. Всяка отминаваща секунда блъскаше по съзнанието на капитана, както чук се стоварва върху наковалня. Не шавна поне минута, преди да повярва, че никой друг не е станал свидетел на бедата.

Отърси се от вцепенението, вдигна трупа на Харалд и се учуди колко е лек. Отнесе го до гъстите цъфнали храсти. Тъмнозелените листа издаваха шума на развято метално фолио, докато криеше сред тях мъртвото дете.

Гарамонд обърна гръб на Старфлайт Хауз и побягна.